Юстайн Гордер
Светът на Софи (19) (Роман за историята на философията)

Спиноза

… Бог не е кукловод…

Дълго седяха безмълвни. Накрая Софи проговори само за да разсее Алберто:

— Декарт трябва да е бил странен човек. Прочут ли е бил?

Алберто два пъти въздъхна, преди да отговори:

— С времето станал извънредно влиятелен. Но най-голямо било значението му за друг един философ — нидерландеца Барух Спиноза, живял от 1632 до 1677 година.

— Ще ми разкажеш ли и за него?

— Така бях решил. Няма да позволим да ни попречат военни провокации.

— Цялата съм слух.

— Спиноза принадлежал към еврейската община в Амстердам, но скоро го прокълнали и отлъчили заради лъжливото му, както твърдели, учение. Малцина философи от новото време са били толкова подигравани и преследвани заради идеите си. Дори извършили покушение срещу него, и то само защото критикувал официалната религия. Смятал, че единствено закостенелите догми и празните ритуали поддържат християнството и юдаизма. Спиноза пръв приложил така наречения историческо критически анализ спрямо Библията.

— Обясни ми.

— Отричал, че Библията е вдъхновена до последната си буква от Бога. Когато я четем, казвал, не бива да забравяме как е създадена. Този „критичен“ прочит ще ни позволи да открием редица противоречия между различните книги и евангелия в нея. Така между редовете на текстовете от Новия завет винаги ще срещаме Исус Христос, когото можем да определим като глас божи. Защото проповедите на Исус са равнозначни именно на освобождаване от закостенелия юдаизъм. Той проповядвал „религия на разума“, чието най-висше благо е любовта. Под любов Спиноза разбира както любовта към бога, така и любовта към ближните. Но и християнството, продължава той, скоро застинало във вкаменели догми и празни ритуали.

— Ясно е, че и църквите, и синагогите трудно биха преглътнали подобни мисли.

— Когато положението станало критично, дори собственото му семейство го изоставило. Нещо повече — опитали се да го лишат от наследство заради кощунственото му учение. При това, парадоксалното е, че малцина са защитавали свободата на възгледите и религиозната толерантност по-енергично от самия Спиноза. В крайна сметка многобройните препятствия, с които трябвало да се бори, го принудили да се оттегли и да се посвети на философията. Изкарвал прехраната си, като шлифовал оптически стъкла. Както вече казах, някои от тези лещи попаднаха у мен.

— Впечатляващо!

— Има нещо почти символично в това, че е живял от изработка на оптически стъкла. Нали призванието на философите е да помогнат на хората да видят мирозданието в нова перспектива. А най-същественото във философията на Спиноза е желанието да наблюдава нещата „от гледна точка на вечността“.

— От гледна точка на вечността?

— Да, Софи. Мислиш ли, че ще успееш да оцениш собствения си живот в космическа взаимовръзка? Да наблюдаваш себе си и живота си тук и сега, така да се каже, с присвити очи…

— Хм… не е тъй лесно.

— Спомни си, че ти си само миниатюрна частица от живота на природата. Следователно си част от невероятно огромна взаимозависимост.

— Мисля, че разбирам какво искаш да кажеш.

— Но способна ли си и да го изживееш? Можеш ли да възприемеш природата, та дори цялата вселена, наведнъж, в един-единствен миг?

— Зависи. Може би ще ми трябват чифт оптически стъкла.

— При това става дума не само за безкрайния космос. Имам предвид и безкрайното време. Преди тридесет хиляди години в Рейнска област живяло малко момче. Било мъничка частица от всеприродата, дребна вълничка в безмерното море. Така, Софи, и ти живееш една миниатюрна част от живота на природата. Между теб и онова момче няма разлика.

— Все пак аз живея сега.

— Да, но тъкмо затова трябва да се самонаблюдаваш с присвити очи. Коя ще бъдеш ти след тридесет хиляди години?

— Това ли било лъжливо учение?

— Ами… Спиноза не само твърдял, че всичко, което съществува, е природа. Поставял знак за равенство между бога и природата. Виждал бога във всичко съществуващо и всичко съществуващо съзирал в бога.

— Значи бил пантеист.

— Правилно. За Спиноза бог не е творецът, който някога е създал света и оттогава съществува редом с творението си. Не, бог е светът. Понякога Спиноза се изразява и по-различно. Подчертава, че светът е в бога. Позовава се върху речта на апостол Павел на Ареопага. „Защото ние чрез него живеем, и се движим, и съществуваме“, бе казал Павел. Но нека проследим как разсъждава Спиноза. Най-важната му творба се нарича „Етика, доказана по геометрически начин“.

— Етика… и геометрия?

— В нашите уши това звучи странно. Под етика философите разбират учението как трябва да живеем, за да водим добър живот. В този смисъл говорим например за Сократовата или Аристотеловата етика. Само че в наше време етиката, така да се каже, е сведена до няколко правила как да живеем, без да засягаме болното място на ближните си.

— Защото се смята за егоизъм да мислиш за собственото си щастие?

— Горе-долу е така. Когато Спиноза употребява думата „етика“, тя може да бъде преведена и като изкуство да се живее или морал.

— Но все пак… „Изкуството да се живее, доказано по геометричен начин“?

— Геометричният начин или метод се отнася до езика или формата на изложението. Спомняш си, че Декарт искал да приложи математическия метод и към философската рефлексия. Под това разбирал философска рефлексия, изградена върху категорични заключения. Спиноза е част от същата тази рационалистическа традиция. В етиката си искал да покаже как природните закони ръководят човешкия живот. Трябва да се освободим от нашите чувства и усещания, казвал той, защото само така можем да постигнем щастие и покой.

— Едва ли ни ръководят само природните закони.

— Е, Спиноза наистина е костелив орех, Софи. Нали помниш, че според Декарт действителността се състои от две коренно различни субстанции, а именно мислене и протяжност.

— Как бих могла да забравя?

— Понятието „субстанция“ може да се преведе горе-долу така: онова, от което се състои нещо; което е всъщност; или до което може да се сведе. Всичко е или мислене, или протяжност, смятал той.

— Нямам нужда от повторение.

— Но Спиноза не приел това деление. Той смятал, че субстанцията е само една. Всичко, което е, може да се сведе до едно и също нещо, твърдял той. И това единствено нещо наричал субстанция. На други места го нарича „бог“ или „природа“. Следователно Спиноза не възприема действителността дуалистично като Декарт, затова го наричаме монист. Това означава, че той свежда цялата природа и всички условия на живот до една и съща субстанция.

— Едва ли биха могли да са на по-противоположни позиции.

— Разликата между Декарт и Спиноза не е толкова голяма, колкото често твърдят. И Декарт посочва, че бог съществува само чрез самия себе си. Едва когато Спиноза равнопоставя бог и природата — или бог и сътворението, — той се отдалечава сериозно от Декарт, пък и от юдейските или християнски представи.

— Защото в такъв случай природата е бог, и край.

— Когато обаче Спиноза употребява думата „природа“, той има предвид не само пространствената природа. Под субстанция, бог или природа той разбира всичко, което съществува, включително и онова, чието естество е духовно.

— Значи както мислене, така и протяжност.

— Да, съвсем правилно. Според Спиноза ние, хората, познаваме две от свойствата или формите на проявление на бога. Той нарича тези свойства божествени атрибути — именно Декартовите мислене и протяжност. Бог — или природата — следователно се явяват или като мислене, или като нещо в пространството. Възможно е, освен мисленето и протяжността, бог да притежава безкрайно много други свойства; хората обаче познават само тези два атрибута.

— Всичко това е прекрасно, но той се изразява страшно заплетено.

— Да, необходими са едва ли не чук и длето, за да си проправи човек път през езика на Спиноза. Но може би ще се утешим с това, че накрая откриваме мисъл, която е кристално ясна като диамант.

— Нетърпелива съм да я чуя.

— Всичко, което съществува в природата, е или мислене, или протяжност. Отделните феномени, с които се сблъскваме във всекидневния си живот — например цвете или стихотворение от големия норвежки поет Хенрик Вергелан, — са различни модуси на атрибутите мислене и протяжност. Модусът е определен начин, по който се изявяват субстанцията, бог или природата. Цветето е модус на атрибута измерение, а стихотворението за същото това цвете е модус на атрибута мислене. Но всъщност и двете са израз на едно и също нещо: субстанция, бог, природа.

— Господи, колко много условности!

— Но у Спиноза само езикът е така заплетен. Зад скованите му формулировки се крие едно прекрасно познание, което е толкова страхотно просто, че всекидневният език не може да го изрази.

— Все пак смятам, че ще предпочета всекидневния език.

— Е, добре. Тогава ще започна със самата теб. Когато те присвива коремът, кой изпитва болка?

— Ти сам го каза — аз.

— Правилно. А когато по-късно си спомниш как те е болял коремът, кой мисли тогава?

— Пак аз.

— Защото ти си личност, която днес може да има болки в корема, а утре да се влияе от някакво настроение. По същия начин Спиноза смятал, че всички телесни неща, които ни обкръжават или които стават около нас, изразяват бог или природата. Това се отнася и за всички мисли, които се мислят. Оттук следва, че всички мисли, които се мислят, са мисли на бога или природата. Защото всичко е едно. Има само един бог, една природа или една субстанция.

— Но когато мисля нещо, мисля аз. А когато се движа, се движа аз. Защо намесваш и бога?

— Пристрастието ти ми харесва. Но коя си ти? Ти си Софи Амундсен, ала същевременно си и израз на нещо много по-голямо. Нямам нищо против да кажеш, че ти мислиш, че ти се движиш, обаче не е ли вярно и че природата мисли твоите мисли, че природата се движи у теб? Въпросът е само през кое оптическо стъкло ще го погледнеш.

— Значи смяташ, че аз не разполагам със самата себе си?

— Мдаа. Може би притежаваш един вид свобода да движиш палеца си така, както искаш. Но твоят палец може да се движи само съобразно своята природа. Не е възможно да се отдели от ръката ти и да заснове из стаята. Така ти имаш своето място в цялото, дете мое. Ти си Софи, но освен това си и пръст в тялото божие.

— Нима бог определя всичко, което върша?

— Или пък природата, или природните закони. Според Спиноза бог — или природните закони — са вътрешната причина за всичко, което се случва. Бог не е външна причина, защото се изявява чрез природните закони и само чрез тях.

— Не съм сигурна дали съзирам разлика.

— Бог не е кукловод, който дърпа конците, и така да определя какво ще се случи. Кукловодът води куклите отвън и следователно е „външна причина“. Не така бог управлява света. Той властва чрез природните закони. По този начин бог — или природата — е вътрешната причина за всичко, което се случва. Това означава, че всичко в природата става по необходимост. Спиноза имал детерминистична представа за природния живот.

— Май вече си ми казвал подобно нещо.

— Припомни си за стоиците. Те също твърдели, че всичко става по необходимост. Затова смятали, че е толкова важно да приемат събитията със стоическо спокойствие. Човек не трябва да се поддава на чувствата си, казвали те. Същото ни говори, ако обобщим накратко, и етиката на Спиноза.

— Мисля, че разбирам идеята на Спиноза. Но не ми харесва мисълта, че не разполагам със себе си.

— Нека се върнем към онова момче от каменната ера, живяло преди тридесет хиляди години. Когато пораснало, то ходело на лов за дивеч със своето копие, обичало жена, която станала майка на неговите деца, и — бъди сигурна! — се молело на племенните си богове. Какво си въобразяваш, когато твърдиш, че всичко това е било плод на негово лично решение?

— Не зная.

— Или пък си представи един лъв в Африка. Мислиш ли, че той решава да води живот на хищник? Затова ли се нахвърля върху куцата антилопа? Дали пък не е трябвало да реши да живее като вегетарианец?

— Не, лъвът живее според своята природа.

— Или според природните закони. Ти вършиш същото, Софи, защото и ти си природа. Сега, разбира се, позовавайки се на Декарт, можеш да възразиш, че вълкът е животно, а не човек със свободни духовни сили. Но помисли си за едно новородено дете. То плаче и се тръшка, и ако не получи мляко, смуче пръста си. Притежава ли това кърмаче свободна воля?

— Не.

— Но кога малкото дете ще придобие своята свободна воля? На две години тази палечка ще тича като отвързана и ще сочи необуздано всичко, което се изпречи пред очите й. На три ще се глези, а на четири изведнъж ще започне да се страхува от тъмното. Къде се крие свободата, Софи?

— Не знам.

— На петнайсет тя ще стои пред огледалото и ще си прави експерименти с гримове. Нима сега взема самостоятелни решения и върши каквото поиска?

— Разбирам какво искаш да кажеш.

— Тя е Софи Амундсен, сигурно е. Но тя живее и според природните закони. Важното е, че самата тя не съзнава това, защото зад всичко, което върши, се крият страхотно много и сложни причини.

— Май повече не ми се слуша.

— Въпреки това трябва да отговориш на един последен въпрос: две дървета на еднаква възраст растат в голяма градина. Първото е поникнало на място, огряно от слънцето, с обилна влага и богата почва. Второто дърво расте на сянка и в лоша почва. Кое от тези две дървета ще носи повече плодове?

— Разбира се, онова с по-добрите условия за растеж.

— Според Спиноза това дърво е свободно. Имало е пълната свобода да развие заложените в него възможности. Но ако става дума за ябълково дърво, то няма възможност да ражда или ябълки, или сливи. Същото е с нас, хората. Политическите условия например може да попречат на нашето развитие и на личния ни растеж. Външната принуда може да ни потисне. Само ако можем свободно да развиваме заложените у нас възможности, ние живеем като свободни хора. Въпреки това се ръководим от вътрешна нагласа и външни предпоставки, така както и момчето от каменната ера в Рейнска област, лъвът в Африка или ябълковото дърво в градината.

— Мисля, че не издържам повече.

— Спиноза подчертава, че само едно-единствено същество е „причина на себе си“ и може да действа напълно свободно. Само бог или природата изразяват това свободно и неслучайно развитие. Човекът може да се стреми към свобода, за да живее без външна принуда, но никога няма да получи „свободна воля“. Ние не определяме сами всичко, което се случва с нашето тяло — защото нашето тяло е модус на атрибута протяжност. И не „избираме“ мисленето си. Човекът следователно няма свободна душа, затворена в механично тяло.

— Тъкмо това е малко трудно за разбиране.

— Спиноза смятал, че човешките страсти — например амбицията и желанието — ни пречат да достигнем истинското щастие и хармонията. Но ако осъзнаем, че всичко се случва по необходимост, можем да постигнем интуитивно познание за природата като цялост. Можем да постигнем кристално ясно изживяване на обстоятелството, че всичко е взаимозависимо, че всичко е едно. Нашата цел е да обхванем в събирателен поглед всичко съществуващо. Спиноза нарича това да наблюдаваш sub specie aeternitatis.

— А то значи?

— Да разглеждаш всичко от гледна точка на вечността. Не започнахме ли с това?

— Тогава с него и да завършим. Трябва да се прибера на всяка цена.

Алберто се изправи и взе от библиотеката голяма купа с плодове. Постави я върху масата.

— Няма ли да хапнеш нещо преди да тръгнеш?

Софи си взе банан. Алберто избра една зелена ябълка.

Момичето отчупи крайчето на банана и започна да бели кората.

— Тук има нещо — каза то изведнъж.

— Къде?

— Тук, върху банановата кора. Прилича на черен флумастер.

Софи се наведе към Алберто и му показа банана. Той прочете на глас:

— Ето ме отново, Хилде. Аз съм навсякъде, детето ми. Честит рожден ден!

— Много смешно — рече Софи.

— Той става все по-хитър.

— Но това е… абсолютно невъзможно! Знаеш ли дали в Ливан отглеждат банани?

Алберто поклати глава, а Софи се смръщи.

— Отяде ми се.

— Остави го. Човек, който пише честитки за рождения ден на дъщеря си върху вътрешната страна на необелена бананова кора, е умопобъркан, естествено. Но същевременно сигурно е доста хитър.

— Сигурно и двете.

— Значи тук и сега можем да направим извода, че Хилде има хитър баща? Наистина той е всичко друго, ала не и глупав.

— Нали това казах. Вероятно миналия път той те е накарал да ме наречеш Хилде. Възможно е да ни слага думите в устата.

— Нищо не може да се изключи. Но всичко трябва да се подложи на съмнение.

— Защото цялото съществуване може да се окаже само сън.

— Нека не прибързваме. В крайна сметка, за всичко може би има и много по-просто обяснение.

— Както и да е, трябва да тръгвам. Мама чака.

— До следващия път, мила Хилде!

В следващия миг вратата хлопна зад гърба й.