Юстайн Гордер
Светът на Софи (15) (Роман за историята на философията)

Средновековието

… да изминеш част от пътя не е същото, като да се залуташ…

През следващата седмица Софи не получи ни вест, ни кост от Алберто Кнокс. Известията от Ливан също спряха, но двете с Юрун непрекъснато говореха за пощенските картички, които бяха намерили в Майорската хижа. Юрун направо не беше на себе си. Ала нищо повече не се случи и първоначалната й уплаха избледня покрай домашните и федербала.

Софи постоянно препрочиташе писмата на Алберто и търсеше нещо, което да изясни загадката с Хилде. Така изучи из основи античната философия и вече не се затрудняваше да различи Демокрит от Сократ, Платон от Аристотел.

В петък, 25 май, Софи се въртеше край печката и приготвяше вечерята, защото майка й скоро щеше да се прибере от работа. Такава беше обичайната им уговорка за петък вечер. Този път Софи готвеше рибена супа с кнедли и моркови. Лесно и вкусно.

Навън бе излязъл вятър. Докато разбъркваше супата, Софи се обърна и погледна през прозореца. Брезите се огъваха като житни класове.

Изведнъж нещо се блъсна в стъклото. Софи отново се извърна и се стресна — на стъклото се беше залепил къс хартия.

Тя се доближи до прозореца и видя, че е картичка с изглед. Прочете през стъклото: „Хилде Мьолер Кнаг, чрез Софи Амундсен…“.

Това и очакваше! Софи отвори прозореца и прибра картичката. Положително не беше прелетяла сама целия път от Ливан дотук.

И на тази картичка имаше дата: „Петък, 15.6.“.

Софи свали тенджерата от печката и седна до кухненската маса. На картичката пишеше:

Мила Хилде! Не зная дали вече няма да е минал рожденият ти ден; когато прочетеш честитката. Все пак се надявам да не са изминали много дни. Ако за Софи минават една-две седмици, това не означава същото за нас. Прибирам се на 23.6. Тогава дълго ще седим заедно в градинската люлка и ще гледаме езерото. Хилде, имаме да си кажем много неща. Поздрави от татко, когото понякога дълбоко потиска хилядолетната вражда между евреи, християни и мюсюлмани. Не мога да забравя, че и трите религии тръгват от Авраам. Но тогава би трябвало да се молят на един и същи бог? Тук, при нас, Каин и Авел все още не са престанали да се избиват взаимно.

П. П. Би ли поздравила Софи? Клетото дете, още не е разбрало как стоят нещата! За разлика от теб може би?

Останала без сили, Софи се надвеси над кухненския плот. Вярно, тя наистина не проумяваше как стоят нещата. Нима ще се окаже, че Хилде разбира?

Щом Хилдиният баща я моли да поздрави Софи, то Хилде знае повече за Софи, отколкото Софи за нея. Всичко беше тъй заплетено, че Софи предпочете да се посвети отново на тенджерата.

Картичка, която от само себе си се лепва на кухненския прозорец. Въздушна поща в буквалния смисъл…

Едва бе върнала тенджерата на печката, и телефонът иззвъня.

Ех, да беше баща й! Само да си дойде у дома, Софи щеше да му разкаже всичко, което преживя през последните седмици. Но по-вероятно бе да е Юрун или майка й… Тя се втурна към апарата.

— Софи Амундсен?

— Аз съм — каза глас на другия край на жицата.

Софи веднага разбра три неща: не е баща й, но гласът е мъжки и бе убедена, че вече е чувала този глас.

— Кой е? — попита тя.

— Аз съм Алберто.

— О…

Софи загуби ума и дума. Познаваше гласа от видеозаписа за Атина.

— Добре ли си?

— Да, разбира се…

— От сега нататък няма да има писма. Трябва да се срещнем, Софи. Губим време, разбираш ли?

— Защо?

— Бащата на Хилде се готви да ни обсади.

— Как така да ни обсади?

— От всички страни, Софи. Трябва да се подкрепяме.

— Как…

— За жалост можеш да ми помогнеш чак след като ти разкажа за Средновековието. Предстои ни да минем през Ренесанса и седемнадесети век. Ключовата роля по това време е на Бъркли.

— Май негов портрет висеше в Майорската хижа?

— Точно така. Може би битката се върти именно около неговата философия.

— Ти сякаш говориш за война?

— Бих го нарекъл по-скоро битка на духа. Трябва да се опитаме да привлечем вниманието на Хилде и да я спечелим на наша страна, преди баща й да се завърне в Лилесанд.

— Сякаш ми говориш на китайски.

— Но може би философите ще ти отворят очите. Ще се срещнем утре сутринта в четири в църквата „Света Богородица“. Но ела сама, дете.

— Да дойда сама посред нощ?

Щрак!

— Ало!

Проклетия! Беше затворил. Софи се втурна обратно към печката. Супата тъкмо кипваше. Тя изсипа рибените кнедли и морковите в тенджерата и намали градусите.

В църквата „Света Богородица“? Това бе средновековна каменна черква. Софи знаеше, че я използват за концерти и само в особени случаи за богослужения. През лятото от време на време я отваряха за туристите. Но посред нощ сигурно щеше да е заключена?

Когато майка й се върна, Софи вече бе скрила картичката от Ливан при другите неща от Алберто и Хилде. След вечеря прескочи до Юрун.

— Трябва да направим една малко странна уговорка — започна тя, когато приятелката й отвори вратата.

И не каза нищо повече, докато не се затвориха в стаята на Юрун.

— Малко е сложно — продължи Софи.

— Хайде, казвай.

— Ще трябва да съобщя на майка си, че днес ще спя при теб.

— Страхотно!

— Но само ще й кажа така, разбираш ли? Ще бъда на съвсем друго място.

— Олеле! Да не би да е свързано с някое момче?

— Не, с Хилде.

Юрун тихичко подсвирна.

Софи издържа погледа й.

— Довечера ще дойда — каза тя. — Но трябва да се измъкна към три. Ще се наложи да ме прикриваш, докато се върна.

— Но къде ще ходиш? Какво си си наумила, Софи?

— Съжалявам. Наистина не бива да казвам нищо.

 

 

Да пренощува у Юрун не беше проблем, по-скоро обратното. Понякога Софи имаше чувството, че майка й няма нищо против да остане сама у дома.

— Но нали утре ще си дойдеш за закуска? — беше единствената майчина заръка, преди Софи да тръгне.

— Ако не успея, знаеш къде съм.

Защо й трябваше да казва това? Нали тъкмо тук бе слабото й място.

Гостуването с преспиване започна, както и предишните — с поверителен разговор, продължил до среднощ. Разликата беше само, че към един, когато най-сетне притихнаха, Софи нагласи часовника да звъни в три и петнайсет.

Два часа по-късно Юрун в просъница я чу да спира будилника.

— Внимавай! — помоли тя.

И Софи тръгна. До църквата „Света Богородица“ имаше няколко километра, но макар да бе спала само два часа, Софи бе бодра като кукуряк. Алена лента искреше над хълмовете на изток.

Наближаваше четири, когато застана пред входа на старинната църква и докосна тежката порта. Беше отворена!

Църквата бе пуста и безлюдна. През витражите струеше синкава светлина, сред която изпъкваха хиляди прашинки. Прахът сякаш образуваше дебели клони, които пресичаха църковния кораб надлъж и нашир. Софи седна на една пейка в средата и впи поглед в олтара и в старинното разпятие, оцветено в матови тонове.

Изминаха няколко минути. Изведнъж прозвуча орган. Софи не смееше да се обърне. Музиката напомняше старинен хорал — сигурно бе средновековен.

Не след дълго отново се възцари тишина. Но после Софи дочу зад гърба си приближаващи стъпки. Дали да не се обърне? Предпочете все така да пронизва с поглед разпънатия Христос.

Стъпките преминаха покрай нея и тя видя една фигура в кафяво монашеско расо да прекосява църквата. Софи би се заклела, че е средновековен монах.

Боеше се, но не изгуби самообладание. Монахът заобиколи молитвената пейка пред олтара и се изкачи на амвона. Надвеси се над парапета, погледна надолу към Софи и каза на латински:

— Gloria patri et filio et spirito sancto. Sicut erat in principio et nunc et semper in saecula saeculorum.

— Говори на норвежки, глупчо! — извика Софи.

Думите отекнаха в старинната каменна църква. Ясно беше, че монахът е Алберто Кнокс, и Софи съжали, че се е изразила тъй неуважително в църква. Но тя се боеше, а когато човек се страхува, може да си помогне, като нарушава табута.

— Шшт!

Алберто вдигна ръка подобно на свещеник, който приканва паството си да седне.

— Колко е часът, дете мое? — попита той.

— Четири без пет — отвърна Софи, която вече не се страхуваше.

— Значи е време. Започва Средновековието.

— Средновековието започва в четири часа? — попита Софи учудено.

— Горе-долу в четири часа, да. А после станало пет, шест и седем часът. Но времето сякаш било спряло. Станало осем, и девет, и десет. Средновековието продължавало, разбираш ли? Време е за ставане, за среща с новия ден, би си помислила ти. Да, разбирам те. Само че бил краят на седмицата, разбираш ли, един-единствен дълъг уикенд. Станало единайсет, дванайсет, тринайсет — наричаме тази епоха късно Средновековие. Тогава били построени големите катедрали в Европа. Едва към четиринайсет часа тук-там пропели петли. И сега — едва сега, дългото Средновековие започнало да клони към своя край.

— Следователно Средновековието е продължило десет часа — заключи Софи.

Алберто отметна глава над кафявото монашеско расо и се вгледа в паството си, което в момента се състоеше от едно четиринайсетгодишно момиче.

— Ако сметнем, че един час трае сто години, така е. Нека си представим, че Христос е роден в полунощ. Павел тръгнал да мисионерства малко след дванайсет и половина и починал в Рим четвърт час по-късно. До три часа християнската църква малко или повече била забранена и чак през 313 година християнството било признато като религия в Римската империя. Това станало по времето на император Константин. Благочестивият владетел се покръстил на смъртното си ложе много години по-късно. През 380 година християнството станало държавна религия на цялата Римска империя.

— Но нали Римската империя паднала?

— Основите й вече се клатели, да. Изправени сме пред една от най-важните културни промени в историята. През четвърти век Рим бил заплашен както от напиращите от север племена, така и от вътрешно разцепление. През 330 година император Константин преместил столицата на империята в Константинопол — град, основан от самия него на пролива към Черно море. Започнали да смятат новия град за „втори Рим“. През 395 година Римската империя се разделила на Западна с център Рим и Източна, чиято столица бил новият град Константинопол. През 410 година Рим бил плячкосан от варварски племена, а през 476 погинала цялата Западна римска държава. Източната империя просъществувала до 1453 година, когато турците завладели Константинопол.

— И оттогава градът се нарича Истанбул?

— Правилно. Следващата паметна година е 529. Тогава била закрита Платоновата Академия в Атина и бил основан Бенедиктинският орден. Това бил първият голям монашески орден. Така тази година се превръща в символна — християнската църква „захлупила“ гръцката философия и манастирите получили монопола върху обучението, аналитичните размишления и самовглъбяването. Стрелките наближават пет и половина…

Софи отдавна бе разбрала Албертовия намек за часовете. Полунощ бе годината 0, един часът — стотната година от новата ера, шест часът — шестстотната година, а четиринайсет часът — 1400 година след новата ера…

Алберто продължи:

— Под Средновековие всъщност разбираме периода между две други епохи. Самият израз се появил през Ренесанса. Тогава хората оприличавали Средновековието на „хилядолетна нощ“, потопила в мрак Европа между античността и Ренесанса. Думата „средновековен“ продължаваме да употребяваме в отрицателен смисъл — за всичко, което ни се струва авторитарно и закостеняло. Ала има и хора, които гледат на Средновековието като на хилядолетен растеж. През Средновековието например възникнали училищата — първите били манастирски училища. През дванадесети век се появили и катедралните училища, а към 1200 година били основани първите университети. Както през Средновековието, университетските предмети и до днес са разпределени по групи, или „факултети“.

— Хиляда години са много време.

— Но за да проникне сред народа, християнството се нуждаело точно от време. Освен това през Средновековието се обособили нациите — с градове и крепости, народна музика и народно творчество. Как щяха да изглеждат приказките и народните песни без Средновековието? Какво щеше да е Европа без Средновековието, Софи? Римска провинция? Та откликът, който предизвикват имена като Норвегия, Англия или Германия, се е породил именно в бездънната дълбина, наречена Средновековие. В тази бездна плуват множество едри риби, макар и невидими за нас. Сноре обаче е бил средновековен човек. Също и свети Олаф. И Карл Велики. Да не говорим за Ромео и Жулиета, за нибелунгите, Снежанка и троловете от норвежките лесове. Плюс цяло ято горди князе и величествени царе, храбри рицари и красиви девици, безименни стъклописци и гениални майстори на органи. Не мога да не спомена манастирските братя, кръстоносците или мъдрите старици.

— Не забравяй свещениците.

— Вярно. Християнството проникнало в Норвегия едва след като превалило първото хилядолетие и въпреки това ще е преувеличено да твърдим, че след битката при Стиклеста, Норвегия станала християнска страна. Старите езически представи продължавали да живеят под християнския похлупак, много предхристиянски елементи се смесили с християнските нрави. В норвежките коледни празници например и до днес християнските и древните скандинавски обичаи съжителстват в мир и любов. Те потвърждават старото правило, че застаряващите съпрузи започват да си приличат. Въпреки това трябва да подчертаем, че накрая християнството се превърнало в господстващ светоглед. Затова говорим за единна християнска култура.

— Значи онова време не е било само мрачно и печално?

— Първото столетие след четиристотната година действително довело до културен упадък. Римската епоха била високоразвита култура, с големи градове, които разполагали с обществена канализация, бани и библиотеки. Да не говорим за величествената архитектура. През първите две столетия на Средновековието цялата тази култура западнала. Същото сполетяло търговията и финансовото дело. През Средновековието отново се появили натуралното стопанство и разменната търговия. В стопанството, се наложил така нареченият феодализъм — няколко едри земевладелци притежавали земята, която земеделците били принудени да обработват, за да изкарват прехраната си. През първите столетия рязко намаляло и населението. В античността Рим бил милионен град, но още през седми век населението на някогашната световна метрополия се стопило до четиридесет хиляди жители — десетократно по-малко. Малобройното население блуждаело сред величествените останки от златната епоха на града. Когато се нуждаели от строителни материали, хората просто си избирали сред изобилието от древни руини. Това, разбира се, вбесява днешните археолози, които биха предпочели средновековните хора да не бяха закачали античните архитектурни паметници.

— Лесно се дават съвети със задна дата.

— Рим изгубил политическото си величие още към края на четвърти век. Ала скоро след това римският владика оглавил цялата римокатолическа църква. Нарекли го папа — или „баща“ — и по-късно започнали да го смятат за наместник на Исус Христос на земята. Рим останал църковна столица почти през цялото Средновековие. Малцина се осмелявали да вдигнат глас против Рим. Постепенно обаче кралете и князете в новите национални държави станали толкова могъщи, че дръзнали да се опълчат срещу силната църковна власт. Един от тях бил нашият норвежки крал Свере…

Софи се взря в учения монах.

— Ти каза, че църквата затворила Платоновата академия в Атина. Забравени ли били гръцките философи?

— Само отчасти. Едни познавали съчиненията на Аристотел, други били чели нещичко от Платон. Но постепенно старата Римска империя се разпаднала на три различни културни общности. Западна Европа получила латиноезична християнска култура със столица Рим. В източна Европа се оформила гръкоезична християнска култура със столица Константинопол. По-късно Константинополската империя била назована с гръцкото име Византия, затова и говорим за византийско Средновековие като противовес на римокатолическото Средновековие. Ала северна Африка и Средният изток също принадлежали към Римската империя. През Средновековието в тези области се развила арабскоезична мюсюлманска култура. След смъртта на Мохамед през 632 година ислямът се наложил в средния Изток и в Северна Африка. Скоро дори Испания била включена в мюсюлманската културна общност. Свещени места на исляма станали Мека, Медина, Йерусалим и Багдад. В културно-исторически аспект е важно да запомниш, че арабите завладели древния елински град Александрия. През цялото Средновековие арабите били водещи в някои науки — математика, химия, астрономия и медицина. И днес си служим с арабските числа. Така в някои области арабската култура превъзхождала християнската.

— Исках да разбера каква била съдбата на гръцката философия.

— Можеш ли да си представиш река, която за известно време се разделя на три отделни ръкава и после отново се събира в едно широко корито?

— Да, представям си.

— Тогава можеш да си представиш как гръцко-римската култура преминала през вековете като част от римокатолическата култура на запад, от източноримската култура на изток и от арабската култура на юг. Макар да е твърде опростено, можем да кажем, че на запад оцелял неоплатонизмът, на изток — Платон, а на юг, при арабите, Аристотел. Важното е, че в края на Средновековието в северна Италия трите реки отново се слели. Арабите и испанците допълнили арабско влияние, Гърция и Византия — гръцко. Започва Ренесансът, започва възраждането на античната култура, която по своеобразен начин оцеляла през Средновековието.

— Разбирам.

— Но да не изпреварваме събитията. Първо ще поговорим за философията на Средновековието, дете мое. И то не от амвона. Слизам долу.

Очите на Софи пареха от недоспиването. Странният монах, който слизаше от амвона на църквата „Света Богородица“, й се стори съновидение.

Алберто се отправи към молитвената банка пред олтара. Първо вдигна поглед към старинното разпятие, сетне се обърна към Софи, приближи се с бавни стъпки и седна до нея на пейката.

Толкова близо до учителя Софи се почувства особено. Изпод качулката я гледаха две кафяви очи, до нея седеше мъж на средна възраст с остра брадичка.

„Кой си ти? — помисли си момичето. — И защо се намеси в моя живот?“

— Ще се опознаем по-добре — успокои я той, сякаш бе прочел мислите й.

И докато седяха — а светлината струеше през пъстрите витражи и бавно ставаше все по-ярка — Алберто Кнокс заговори за средновековната философия.

— Християнството е равнозначно на истината — средновековните философи приемали това като даденост — започна той. — Въпросът бил дали е задължително да вярваме в християнското откровение, или можем да се докоснем до християнските истини и с помощта на разума. Как се отнасяли гръцките философи към библейското учение? Съществува ли противоречие между Библията и разума, или вярата и знанието могат да се обединят? Почти цялата средновековна философия кръжала около този въпрос.

Софи нетърпеливо кимна. Нали бе отговорила на въпроса за вярата и знанието още в контролното си по вероучение.

— Ще видим как изглежда този проблем при двамата най-значими средновековни философи. Нека започнем с Августин, живял от 354 до 430 година. Животът му може да послужи за пример на прехода от късната античност към ранното Средновековие. Августин се родил в градчето Тагаст в северна Африка, но още шестнайсетгодишен отишъл да учи в Картаген. По-късно живял в Рим и Милано и прекарал последните години от живота си като епископ на Хипон — на трийсет-четирийсет километра западно от Картаген. Но не през целия си живот е бил християнин. Преди да се покръсти, Августин опознал много религии и религиозни течения.

— Кои например?

— Известно време бил манихеец. Манихейството било типично за късната античност учение, което проповядвало полурелигиозни и полуфилософски възгледи за спасението. Деляло света на добро и зло, светлина и мрак, дух и материя. Според манихейците със силата на духа си хората могат да превъзмогнат материалния свят и така да положат основите за спасението на душата си. Но рязката граница между добро и зло не давала покой на Августин. Като млад той задълбочено се занимавал с това, което наричаме „проблематика на злото“, тоест търсене на неговите корени. Известно време Августин бил под влиянието на философите стоици, а те отричали рязкото разграничаване между доброто и злото. Но най-голямо въздействие върху Августин оказало второто важно философско течение през Средновековието — неоплатонизмът. Повлияла му мисълта, че цялото съществувание има божествена природа.

— И после станал неоплатонически владика?

— Да, може да се изразиш и така. Преди това обаче станал християнин, макар че християнството на Августин е до голяма степен повлияно от платоническото мислене. И затова, Софи, пристъпим ли прага на християнското Средновековие, не откриваме никакво драматично скъсване с гръцката философия. Църковни отци като Августин пренесли големи части от нея в новото време.

— Искаш да кажеш, че Августин бил наполовина християнин и наполовина неоплатоник?

— Самият той, разбира се, се смятал за стопроцентов християнин — всъщност просто не виждал рязко противоречие между християнството и Платоновата философия. Паралелите му се стрували толкова очебийни, че се питал дали Платон не е познавал поне откъси от Стария завет. Разбира се, това е крайно съмнително. По-скоро можем да твърдим, че Августин е „християнизирал“ Платоновото учение.

— Във всеки случай не е отхвърлял всичко, свързано с философията, макар да е вярвал в християнството?

— Посочил е обаче, че за разума, който иска да вникне в религиозните въпроси, съществуват граници. За Августин християнството е божествена мистерия, до която можем да се докоснем само чрез вяра. Но ако вярваме в християнството, Бог ще „просветли“ душата ни и тогава ще добием един вид свръхестествено знание за Бога. Августин лично установил, че възможностите на философията са ограничени. Едва когато станал християнин, душата му намерила покой. „Неспокойно е сърцето ни, докато у Теб не намери покой“ — писал той.

— Не ми е съвсем ясно как Платоновото учение за идеите може да се обедини с християнството — вметна Софи. — Как стои въпросът с вечните идеи?

— От една страна, Августин заявява, че Бог е сътворил света от нищото, и това е библейско твърдение. Гърците клонят по-скоро към възгледа, че светът винаги е съществувал. Но преди Бог да създаде света, идеите съществували в божествения разум, смятал Августин. Той приписвал вечните идеи на Бога и така спасил платоническата представа за вечната идея.

— Доста хитро!

— То обаче разкрива и отчаяните усилия на Августин и на други църковни отци да обединят гръцкото и юдейското мислене. В известен смисъл те били граждани на две култури. Във възгледа си за злото Августин също си служи с неоплатонизма. Подобно на Плотин той смятал, че злото се състои в „отсъствието“ на Бог. Злото не притежава собствено битие, то е нещо, което не е. Защото Божието творение е само добро. Злото се поражда от човешкото непокорство, смятал Августин. Или казано с неговите думи: „добрата воля е Божие дело, злата воля е отпадък от Божието дело“.

— Вярвал ли е, че човекът има безсмъртна душа?

— И да, и не. Августин заявява, че между Бога и света зее непреодолима пропаст. Стъпил твърдо на библейска основа, той отхвърля Плотиновото учение, че всичко е единно. Но същевременно Августин подчертава, че човекът е духовно същество. Той притежава материално тяло, което принадлежи към физическия свят, подвластен на молците и ръждата, но притежава и душа, способна да познае Бога.

— Какво става с душата, когато умрем?

— Според Августин целият човешки род бил прокълнат след първородния грях. Въпреки това Бог решил да спаси неколцина от вечното проклятие.

— Та какво му е пречело да реши никой да не остане прокълнат? — възрази Софи.

— Точно на това място Августин отрича правото на човека да критикува Бога. И цитира Павел в писмото му до римляните^[1]: „Ами ти, човече, кой си, та спориш с Бога? Изделието нима ще каже на майстора си: защо си ме тъй направил? Или грънчарят не е властен над глината, та от едно и също месиво да направи един съд за почетна употреба, а друг — за долна?“.

— Значи Бог си седи на небето и си играе с хората? И ако нещо от собственото му творение не му харесва, го захвърля на боклука?

— Августин иска да покаже, че никой човек не заслужава Божието спасение, но въпреки това Бог е избрал неколцина, които ще бъдат избавени от проклятието. Значи за Бога не е тайна кой ще бъде спасен и кой — прокълнат. Това е предопределено. Следователно: да, ние сме глина в Божията десница. Напълно сме зависими от милостта му.

— Тогава Августин се е върнал към старата вяра в съдбата.

— Може би си права. Но за него това не е основание да освободи човека от отговорността за собствения му живот. Съветът му е да живеем така, че по собственото си житие да познаем, че принадлежим към избраниците. Защото Августин не отрича, че притежаваме свободна воля. Само че Бог предварително е „видял“ как ще живеем.

— Това не е ли малко несправедливо? — попита Софи. — Сократ вярвал, че всички хора имат еднакви възможности, защото всички ние притежаваме еднакъв разум. Но Августин делял хората на две групи. Едните ще бъдат спасени, другите — прокълнати.

— Да, с теологията на Августин се поотдалечихме от атинския хуманизъм. Но не Августин делял човечеството на две групи. Той се уповава на библейското учение за спасението и проклятието. Обяснява всичко най-подробно в голямата си творба „За Божия град“.

— Разказвай!

— Изразът „Божи град“ или „Божие царство“ идва от Библията и от проповедите на Христос. Августин вярвал, че важното в историята е как ще завърши битката между Божието царство и „земното“ или „светското царство“. Това не е като рязко разграничени политически държави — те се борят за надмощие у всеки отделен човек. Но повече или по-малко Божието царство изпъква в църквата, а светското — в политико-държавните образувания, например в Римската империя, която се разпадала тъкмо по времето на Августин. На фона на борбите за власт между църквата и държавата през цялото Средновековие това схващане се обособявало все по-ясно. „Няма спасение извън църквата“, бил актуалният „лозунг“. Едва по време на Реформацията през шестнадесети век се надигнал протест срещу схващането, че за да спечели божията милост, човек трябва да поеме църковния път.

— Ами крайно време е било.

— Нека отбележим също, че Августин пръв включил историята в своята философия. Предположението за борба между доброто и злото не било нещо ново. Новото при Августин е, че тази борба се води на полето на историята. В това отношение не откриваме особени прилики с платонизма. Августин се придържа непоклатимо към линеарния възглед за историята, който срещаме в Стария завет. Той иска да ни убеди, че Бог се нуждае от цялата история, за да изгради своето царство. Историята е необходима, за да възпита хората и да унищожи злото. На едно място Августин казва, че божественото предопределение води историята на човечеството от Адам до нейния край, подобно живота на отделния човек, който постепенно върви от детство към старост.

Софи погледна часовника си.

— Вече е осем — каза тя. — Трябва да изчезвам.

— Преди това ще ти разкажа за втория велик философ на Средновековието. Искаш ли да седнем отвън?

Алберто се надигна от пейката. Сбра молитвено длани и закрачи по централната пътека. Сякаш се молеше или размишляваше за духовните истини. Софи го последва, друго не й оставаше.

Навън талази мъгла все още се стелеха над земята. Макар да бе изгряло преди часове, слънцето още не беше успяло да ги разсее. Църквата „Света Богородица“ се издигаше в края на стария град. Алберто се отпусна на една пейка пред входа. Софи се замисли какво ли би станало, ако сега покрай тях мине някой. Бездруго беше необичайно да седиш на пейка в осем часа заранта, а фактът, че съседът ти е средновековен монах, не беше особено насърчителен.

— Осем часът е — заговори Алберто. — От времето на Августин са изминали четиристотин години, сега започва дългият учебен ден. До десет часа манастирските училища притежават монопол върху обучението. Между десет и единадесет възникват първите катедрални училища, към дванайсет се основават първите университети. Освен това започва строежа на големите катедрали. И тази църква е построена към дванайсет часа — или през така нареченото развито Средновековие. Жителите на този град не можели да си позволят по-голяма катедрала.

— Едва ли е било необходимо — прекъсна го Софи. — Празните църкви са просто ужасни.

— Но големите катедрали не са строени само за да побират много енориаши. Издигани за Божия слава, самите те представлявали един вид богослужение. През развитото Средновековие обаче се случило и нещо друго, което е от особен интерес за философите.

— Разказвай!

Алберто продължи:

— Проявило се арабското влияние в Испания. През цялото Средновековие арабите запазили жива традицията на Аристотел, а след 1200 година по покана на тамошните князе, арабски учени започнали да се стичат в северна Италия. Добили известност и много Аристотелови съчинения, които впоследствие били преведени от гръцки и арабски на латински език. Това от своя страна породило нов интерес към природонаучните въпроси. Освен това с нова сила бил поставен въпросът за отношението на християнското откровение към гръцката философия. В природонаучната област никой не можел да се справи без Аристотел. Но кога човек да слуша „философа“ и кога да се придържа строго към Библията? Разбираш ли ме?

Софи бързо кимна и монахът продължи:

— Най-великият и най-важен философ през развитото Средновековие е бил Тома Аквински, живял от 1225 до 1274 година. Произхождал от малкото градче Аквино между Рим и Неапол, но работил и като доцент в Париж. Наричам го философ, но в същата степен той е бил и теолог. По онова време не съществувало реално деление между философията и теологията. С две думи, Тома Аквински християнизирал Аристотел по същия начин, както постъпил Августин с Платон в началото на Средновековието.

— Не е ли малко странно да се християнизират философи, живели столетия преди Христа?

— И още как! Ала „християнизиране“ на двамата велики гръцки философи означава, че престанали да ги тълкуват и разбират като заплаха за християнското учение. За Тома Аквински казвали, че „хванал бика за рогата“.

— Наистина не проумявам какво общо може да има философията с бикоборството.

— Тома Аквински принадлежал към онези, които искали да помирят философията на Аристотел с християнството. Казваме, че е създал великия синтез между вяра и знание. А успял, защото вникнал във философията на Аристотел и се хванал за думите му.

— Или за рогата му. За съжаление почти не съм спала, затова, боя се, трябва да ми обясниш по-подробно.

— Тома Аквински не вярвал, че има неизбежно противоречие между това, което ни нашепват философията или разумът и онова, което ни говорят християнското верую или вярата. Много често християнството и философията изразяват едно и също. Затова с помощта на разума можем да достигнем до същите истини, за които четем в Библията.

— Как е възможно? Може ли разумът да ни съобщи, че Бог е създал света за седем дни? Или че Христос е бил син Божи?

— Не, до подобни чисто верски истини имаме достъп само чрез вярата и християнското откровение. Но Тома смятал, че съществуват редица естествени теологични истини. Имал предвид истини, които могат да се постигнат както чрез християнско откровение, така и чрез вродения ни естествен разум. Такава истина за него например е била, че Бог съществува, следователно вярвал, че има два пътя, които отвеждат към Бога. Първият минава през вярата и откровението, вторият — през разума и сетивата. По-сигурният от двата пътя е този през вярата и откровението, защото човек лесно може да се заблуди, ако се доверява само на разума. Но нали целта на Тома е да докаже, че не е нужно да се противопоставят християнската вяра и философ като Аристотел!

— Значи с еднакъв успех можем да следваме както Аристотел, така и Библията?

— Не, не. Аристотел изминава само част от пътя, защото не е познавал християнското откровение. Но да изминеш част от пътя не е същото, като да се заблудиш. Например не е погрешно да кажем, че Атина е в Европа. Обаче не е и особено точно. Ако прочетеш в някоя книга, че Атина е европейски град, не е лошо да разгърнеш атласа. Той ще ти разкрие пълната истина: Атина е столица на Гърция, малка страна в югоизточна Европа. Ако имаш късмет, може да научиш нещо и за Акропола. Да не говорим за Сократ, Платон и Аристотел.

— Но първата информация за Атина също е вярна.

— Точно така! Тома се стреми да покаже, че съществува само една истина. Когато Аристотел твърди нещо, за което разумът ни говори, че е вярно, то не противоречи на християнското учение. Следователно с помощта на разума и наблюденията си ние можем да постигнем част от истината — за подобни истини говори Аристотел, като описва растителния и животинския свят. Втората част от истината Бог ни разкрива чрез Библията. Но двете части се припокриват в много важни моменти. Има няколко въпроса, на които Библията и разумът ни отговарят еднакво.

— Например че съществува Бог?

— Точно така. Философията на Аристотел също е предпоставяла, че съществува бог — или първопричина, която задвижва всички природни процеси. Но тя не описва бога подробно. По този въпрос трябва да се обърнем към Библията и проповедите на Христос.

— Наистина ли е толкова сигурно, че съществува бог?

— Може да се спори, разбира се. Но дори и днес повечето хора признават, че нашият разум не е в състояние да докаже, че няма бог. Тома отишъл по-далеч. Той вярвал, че може да докаже съществуването на бог, опирайки се на Аристотеловата философия.

— Не е зле!

— Дори с разума си можем да познаем, че съществува първопричина за всичко, разсъждавал Тома. Бог, според него, се явява на хората и чрез Библията, и чрез разума. Следователно съществуват „явна“ и „естествена“ теология. Същото важи и за областта на морала. В Библията пише как трябва да живеем според Божията воля. Но освен това Бог ни е дарил съвест, а тя ни дава естествената способност да различаваме между справедливост и несправедливост. Следователно и към моралния живот водят два пътя. Можем да знаем, че не бива да причиняваме болка на други хора и без да сме прочели в Библията, че както искаме да постъпват с нас човеците, така и ние трябва да постъпваме с тях. Въпреки това библейските заръки са най-сигурният пътеводител.

— Мисля, че разбирам — каза Софи. — Горе-долу по същия начин съдим, че има буря, когато видим светкавици и чуем гръмотевици.

— Вярно. Дори да сме слепи, чуваме гръмотевиците. Дори да сме глухи, виждаме бурята. Най-добре, разбира се, е и да виждаме, и да чуваме. Но не съществува противоречие между това, което виждаме, и това, което чуваме. Тъкмо обратното — и двете впечатления ни обогатяват.

— Разбирам.

— Нека си послужа с още един образ. Да предположим, че четеш роман, например „Виктория“ на Кнут Хамсун…

— Вече съм го чела!

— Не узнаваш ли същевременно и нещо за автора просто поради факта че четеш написан от него роман?

— Поне зная със сигурност, че съществува автор, който е написал книгата.

— Можеш ли да научиш нещо повече за него?

— Има твърде романтична представа за любовта.

— Когато четеш този роман — всъщност творбата на Хамсун, — узнаваш нещо и за самия Хамсун. Не очакваш обаче романът да ти разкрие нищо по-подробно за писателя. Можеш ли например от „Виктория“ да познаеш на колко години е бил творецът, когато е писал, къде е живял и колко деца е имал?

— Не, разбира се.

— Но една биография на Кнут Хамсун би ти дала подобни сведения. Само от биография — или автобиография — ще се запознаеш по-отблизо с личността на автора.

— Така е.

— Горе-долу подобно е и отношението между Божието творение и Библията. Когато вървим из природата, познаваме, че съществува Бог. Узнаваме, че той вероятно обича цветята и животните, иначе не би ги създал. Но сведения за Бога можем да намерим само в Библията — неговата биография.

— Хитър пример.

— Ммм…

За първи път Алберто потъна в мисли и не отговори.

— Да не би това да е свързано с Хилде? — изпусна се Софи.

— Та ние дори не сме сигурни дали Хилде съществува.

— Но нали открихме следите й. Пощенски картички, копринена кърпа, зелено портмоне, три четвърти чорап…

Алберто кимна.

— От бащата на Хилде зависи колко следи ще остави. Досега обаче знаем само, че съществува личност, която пише пощенски картички. Според мен той би трябвало да напише нещо и за себе си. Но ще се върнем на това.

— Вече е дванайсет. А аз на всяка цена трябва да се прибера у дома, преди да свърши Средновековието.

— Ще приключа с няколко думи за това, как Тома Аквински възприел философията на Аристотел във всички области, които не се сблъскват с църковната теология. Става дума за неговата логика, за неговата философия на познанието и не на последно място за натурфилософията му. Спомняш ли си например как Аристотел бе описал възходящата стълбица на живота от растенията и животните до човека?

Софи кимна.

— Още Аристотел вярвал, че тази стълбица говори за съществуването на бог, който олицетворява един вид екзистенц максимум. Лесно било схемата да се пригоди към християнската теология. Тома вярвал във възходяща екзистенциална степен от растенията към животните, от животните към хората, от хората към ангелите и от ангелите към Бога. Човекът, подобно на животните, притежава тяло със сетивни органи, ала притежава и „последователно мислещ“ разум. Ангелите нямат нито тяло, нито сетива, но затова пък притежават непосредствена и мигновена интелигентност. Те не са принудени да размишляват като човека, не са принудени да правят изводи. Те знаят всичко, което могат да знаят и хората, но не са принудени да вървят напред опипом стъпка по стъпка, както правим ние. Тъй като ангелите нямат тела, те никога няма да умрат. Макар че не са вечни като Бога, защото някога били създадени от Него, но просто нямат тяло, от което да бъдат отделени.

— Звучи чудесно.

— Ала над ангелите царува Богът, Софи. Той в една-единствена взаимносвързана визия вижда и знае всичко.

— Тогава вижда и нас сега.

— Да, може би ни вижда. Но не сега. За Бога времето не съществува така, както за нас. Нашето „сега“ не е Божието „сега“. Това, че за нас изминават няколко седмици, не означава, че те изминават за Бога.

— Но това е страшно! — неволно възкликна Софи. Тя закри устата си с ръка и когато Алберто я погледна, обясни:

— Получих нова картичка от Хилдиния баща. Беше написал нещо подобно — че макар за Софи да минават седмици, не е задължително и за Хилде да минава същото време. Та ти каза почти буквално същото за Бога!

Софи видя как лицето под кафявата качулка се сгърчи в гримаса.

— Не го е срам!

Софи не разбра какво искаше да каже Алберто, може би беше просто начин на изразяване. Той продължи:

— За съжаление Тома Аквински възприел и възгледите на Аристотел за жената. Спомняш си, че Аристотел смятал жената за нещо като несъвършен мъж. Освен това е вярвал, че децата наследяват само качествата на бащата. Защото жената според него е пасивна и зачеваща, а мъжът — активен и формиращ. Тома сметнал, че тези мисли отговарят на библейското слово, например че жената е създадена от реброто на мъжа.

— Глупости!

— Може би е важно да добавим, че едва през 1827 година се е доказало съществуването на женската яйцеклетка. Затова не бива да се учудваме, че според тях мъжът формира и дарява живот за продължаването на рода. Добре е освен това да запомним, че Тома смятал жената за по-нисша от мъжа само като природно същество — според него женската душа е също толкова ценна, колкото и мъжката. На небето съществува равноправие между половете, просто защото там вече няма разлика между половете.

— Доста мизерна утеха. Нима през Средновековието не е имало философки?

— През Средновековието църквата била „в мъжки ръце“. Но това не означава, че е нямало мислителки. Една от тях била Хилдегард фон Бинген…

Софи ококори очи:

— Тя има ли нещо общо с Хилде?

— Ама че въпроси задаваш! Хилдегард живяла от 1098 до 1179 година в Рейнска област като монахиня. Въпреки че е била жена, се е изявила като проповедница, писателка, лекарка, ботаничка и естествоизпитателка. Тя е пример, че жените през Средновековието често били по-земни и по-учени от мъжете.

— Попитах дали има нещо общо с Хилде!

— Съществува древна християнска и юдейска представа, че Бог не е само мъж. Че той притежава и женска страна или „майчинска природа“. Защото и жената е създадена по образ и подобие божие. На гръцки тази женска страна на Бога се наричала софия. София, или Софи, означава мъдрост.

Софи объркано поклати глава. Защо никой никога не й бе казвал това? И защо никога не бе питала?

Алберто продължи:

— При евреите и в средновековната гръцко православна църква София — или Божията майчина природа — играела определена роля. На Запад потънала в забвение. Но ето че идва Хилдегард. Тя разказва, че София й се явила във видение. Носела туника, украсена със скъпоценни камъни…

Софи скочи от пейката. София се явявала на Хилдегард във видения…

— Може би и аз се явявам на Хилде.

Тя пак седна. За трети път Алберто положи ръка върху рамото й.

— Налага се да разберем това. Но вече наближава един часът. Ти трябва да се върнеш вкъщи за обяд, а ни предстои и нова епоха. Ще те извикам на урок за Ренесанса. Хермес ще те вземе от градината.

Странният монах се изправи и се запъти към църквата. Софи остана на пейката и се замисли за Хилдегард и София, за Хилде и Софи. Изведнъж се сепна. Скочи и извика към преоблечения като монах учител по философия:

— Имало ли е през Средновековието и някой Алберто?

Алберто позабави крачка, извърна глава и рече:

— Тома Аквински имал прочут учител по философия. Наричал се Албертус Магнус!

После сведе глава пред входа на църквата „Света Богородица“ и изчезна.

Софи не се задоволи с това. Върна се в църквата. Но храмът бе пуст. Алберто сякаш бе потънал в земята.

На излизане погледът й се спря върху образа на дева Мария. Софи се приближи до иконата и я разгледа внимателно. Изведнъж забеляза под окото на Девата малка водна капчица. Нима бе сълза?

Софи изтича навън и се втурна към дома на Юрун.