Юстайн Гордер
Светът на Софи (14) (Роман за историята на философията)

Две културни общности

… само така няма да блуждаеш в празното пространство…

Не остана много време до срещата ни, Софи. Очаквах да се върнеш в Майорската хижа, затова оставих там картичките от Хилдиния баща. Само така ще стигнат до Хилде.

Не бива да се тревожиш как точно ще ги получи. До 15 юни ще изтече още много вода.

Видяхме, че философите от епохата на елинизма са „предъвквали“ разсъжденията на древногръцките си предшественици. Освен това са се опитали да основат нови религии — Плотин едва не обожествил Платон като спасител на човечеството.

Но както знаем, точно в средата на епохата, която разглеждаме, се родил друг спасител — и то извън гръцко-римския културен кръг. Говоря за Исус от Назарет. В тази глава ще видим как християнството постепенно проникнало в гръцко-римския свят — горе-долу така, както Хилдиният свят полека започна да се вмъква в нашия.

Исус бил евреин, а евреите принадлежат към семитската културна общност. Гърците и римляните спадат към индоевропейската културна общност. Следователно установяваме, че европейската цивилизация има два корена. Преди да разгледаме по-отблизо как християнството постепенно се смесва с гръцко-римската култура, нека огледаме по-внимателно тези два корена.

Индоевропейците

Индоевропейски наричаме страните и културите, в които се говорят индоевропейски езици. Към тях принадлежат всички европейски езици, с изключение на угро-финските (саамски, фински, естонски и унгарски) и баския. Повечето от индийските и иранските езици принадлежат към индоевропейското езиково семейство.

Преди около четири хиляди години древните индоевропейци вероятно са обитавали района около Черно и Каспийско море. Скоро индоевропейските племена поели на големи вълни на югоизток към Иран и Индия, на югозапад към Гърция, Италия и Испания, на запад през средна Европа към Англия и Франция, на северозапад към Скандинавия и на север към източна Европа и Русия. Навсякъде индоевропейците се смесили със заварените там култури, но наложили индоевропейската религия и език.

Ето защо древноиндийските веди, гръцката философия и дори божествените сказания на Сноре са написани на сродни езици. Сродните езици обаче често изразяват сродни мисли. Затова говорим за индоевропейска културна общност.

Културата на индоевропейците носела най-вече отпечатъка на вярата в много различни богове. Наричаме това политеизъм. В целия индоевропейски район се срещат сходни имена на богове, а и многобройни важни религиозни понятия и изрази си приличат. Ще посоча няколко примера.

Древните индийци почитали небесния бог Дяус. На гръцки този бог се нарича Зевс, на латински Юпитер (всъщност Iov-pater, което значи татко Йов), а на староскандинавски Тюр. Имената Дяус, Зевс, Йов и Тюр следователно са различни варианти на една и съща дума.

Може би си спомняш, че северноевропейските викинги наричали боговете, които почитали, аси. Тази дума за богове срещаме в целия индоевропейски район. На староиндийски (санскрит) боговете се наричали асура, на ирански ахура. Друга дума за бог на санскрит е дева, на ирански даева, на латински деус, на староскандинавски тивур.

В Северна Европа имало отделна група богове на плодородието (например Нюрд, Фрей и Фрея). Тези богове се наричали вани. Думата е сродна с името на латинската богиня на плодородието Венера. В санскритския съществува сродната дума вани, която означавала желание или удоволствие.

Отделните митове в целия индоевропейски район също разкриват очевидно родство. Някои разкази на Сноре за старите северни богове напомнят индийски митове отпреди две-три хиляди години. Разбира се, митовете на Сноре са белязани от суровата северна природа, а индийските — от индийската, но сърцевината говори за общия им произход. Подобно ядро ясно изпъква в митовете за питието, даряващо безсмъртие, и за борбата на боговете срещу чудовището, олицетворяващо хаоса.

Самото мислене ясно разкрива връзките между индоевропейските култури. Една от типичните им общи черти е възприемането на света като драма, в която добрите и злите сили си противостоят в непримирима борба. Затова индоевропейците често се опитвали да „предскажат“ какво ще се случи със света.

Неслучайно гръцката философия е възникнала тъкмо в индоевропейската област. Индийската, гръцката и скандинавската митологии сочат ясни наченки на философски, или иначе казано — спекулативен начин на мислене.

Индоевропейците се опитвали да „прозрат“ световния ход. Едно точно определено понятие за прозрение или знание може да се проследи в различните култури по целия индоевропейски район. На санскрит тази дума е видя. Тя е идентична с гръцката дума иде, която, както знаеш, е изиграла важна роля в Платоновата философия. В латинския срещаме думата видео, която за римляните означавала просто „виждам“. (Виждането или гледането се отъждествява с взирането в телевизионния екран едва в наши дни.) В английския има думи като wise (мъдър) или wisdom (мъдрост), в немския — weise (мъдър) и Wissen (знание). На норвежки думата е viten. Следователно норвежката дума viten има същия корен като индийската дума „видя“, гръцката „иде“ и латинската „видео“.

Най-общо казано, индоевропейците смятали, че виждането или зрението е най-важното сетиво. Литературата у индийците и гърците, иранците и германците носела отпечатъка на велики космически визии. (Ето я отново същата дума: визия или виждане произхожда от латинския глагол video.) В индоевропейските култури било прието да се рисуват или извайват картини и изображения на боговете и митичните събития.

Освен това индоевропейците си изградили възглед за цикличността на историята, тоест смятали, че историята протича в кръгове или цикли, напомнящи смяната на годишните времена от зима на лято. Следователно историята няма същинско начало и същински край. Разпространен е възгледът за светове, които възникват и изчезват във вечния кръговрат между раждането и смъртта.

Двете големи източни религии — хиндуизмът и будизмът — имат индоевропейски произход. Същото се отнася и за гръцката философия, затова съзираме редица ясни прилики между тях и гръцката философия. Източните религии и до днес са силно повлияни от философските размишления и самонаблюдение.

Нерядко в хиндуизма и будизма се подчертава, че божеството е вездесъщо (пантеизъм) и че с религиозно прозрение човек може да достигне единение с бога. (Спомни си Плотин, Софи!) За целта в повечето случаи са необходими вглъбяване и медитация. Затова на Изток пасивността и усамотението често се смятат за религиозен идеал. И в Гърция мнозина смятали, че за да спаси душата си, човек трябва да живее аскетично или в религиозно усамотение. Тези гръко-римски представи са в основата на някои правила за живота в средновековните манастири.

В много индоевропейски култури вярата в прераждането на душите била от огромно значение — така е например в хиндуизма, където цел на всеки вярващ е един ден да се освободи от постоянното прераждане. Знаем, че и Платон вярвал в прераждането на душата.

Семитите

Ред е на семитите, Софи. Говорим за напълно различна културна общност със съвършено друг език. Семитите произхождат от Арабския полуостров, но семитската културна общност се разпростряла в обширни райони на света. Повече от две хиляди години евреите живеят далеч от своята прародина. С християнството семитската религия и семитската история се отдалечават от географските си корени. Разпространявайки се из целия свят, ислямът спомага да се популяризира семитската култура.

Трите западни религии — юдаизъм, християнство и ислям — имат семитска основа. Коранът, свещеното писание на исляма, и Старият завет са написани на сродни семитски езици. Затова и една от думите, с които се означава Бог в Стария завет, има същия езиков корен като мюсюлманската аллах. (Думата „аллах“ означава чисто и просто бог.)

При християнството въпросът се усложнява. И то има семитска основа, обаче Новият завет е написан на гръцки и докато се оформяла християнската теология или вероучение, тя била повлияна от гръцкия и латинския език и чрез тях от елинската философия.

Видяхме вече, че индоевропейците са вярвали в много различни божества. Удивителното при семитите е твърде ранното възприемане на вярата в единен бог. Това наричаме монотеизъм. Основна мисъл в юдаизма, християнството и исляма е, че съществува само един бог.

Друг характерен възглед на семитите е идеята за линеарност на историята. Това означава, че историята се разглежда като права линия. Някога Бог сътворил света и така започнала историята. Но един ден историята ще свърши, и то със „Страшния съд“, на който Бог ще съди живите и мъртвите. Отношението към историята е особено показателно — според трите религии Бог се намесва в историята — нещо повече, историята съществува само за да може Бог да налага волята си в света. Така, както някога отвел Авраам в „обетованата земя“, той ръководи живота на хората в историята чак до Страшния съд, когато цялото зло на света ще бъде унищожено.

Упоритото подчертаване на Божията воля в историята е причина семитите да се занимават с описание на исторически събития отпреди хиляди години. Именно историческите корени са ядрото, около което са изградени свещените им писания.

Град Йерусалим и днес е важен религиозен център за евреи, християни и мюсюлмани. Това също потвърждава общата историческа основа на трите религии. В този град се намират важни еврейски синагоги, християнски църкви и мюсюлмански джамии. Затова е още по-трагично, че точно Йерусалим се превърна в ябълка на раздора, че хиляди хора се избиват взаимно, защото не могат да се споразумеят чие владение е вечният град. Дано един ден ООН се погрижи той да се превърне в религиозен център за мирни срещи на трите религии! (Засега няма да разкриваме нищо повече за тази практическа част на курса по философия. Ще предоставим това на Хилдиния баща. Нали знаеш, че той е наблюдател на ООН в Ливан? Осведомявам те, че военният му чин е майор. Ако се досещаш нещо във връзка с тази дума, на прав път си. От друга страна, не бива да изпреварваме хода на събитията.)

Определихме зрението като най-важното сетиво за индоевропейците. Не по-малко удивително е колко съществена роля играе слухът в семитския регион. Ненапразно еврейското верую започва с думите „Чуй, Израил!“. В Стария завет четем, че людете „чули“ словото господне, а еврейските пророци започвали проповедите си с думите „Тъй казва Яхве“ (Бог). Християнството също поставя ударението върху „слушането“ на божието слово. И еврейското, и християнското, и ислямското богослужение се изграждат около четенето на свещените писания.

Споменах, че индоевропейците рисували и извайвали своите богове. За семитите обаче е типично, че въвели нещо като художествена възбрана да се създават изображения или скулптури на Бога или на всичко свято. И Старият завет заповядва на хората да не си правят кумир или никакво изображение на онова, що е на небето. Това правило важи и до днес за исляма и юдаизма. Ислямът проявява неприязън към фотографията и изобразителното изкуство — хората не трябва да се съревновават с Бога като „творци“.

Може би ще възразиш, че християнските църкви са пълни с изображения на Бог и Исус Христос. Така е, Софи, и това е пример как християнството е било повлияно от гръко-римския свят. (В ортодоксалната църква — Гърция и Русия — все още съществува забрана на резбовани изображения, тоест скулптури и разпятия със сцени от библейските притчи.)

За разлика от източните, трите западни религии изтъкват пропастта между Бога и неговото творение. Целта не е да освободиш душата си от прераждане, а да избегнеш греха и вината. Освен това религиозният живот дава предимство на молитви, проповеди и четене на Библията, а не на самовглъбяване и медитация.

Израил

Не си поставям за цел да съпернича на твоя преподавател по вероучение, мила Софи. Но нека разгледаме накратко юдейската основа на християнството.

Всичко започнало с това, че Бог създал света. Как точно е станало, можеш да прочетеш на първите страници на Библията. Сетне хората се вдигнали срещу Бога. За наказание Адам и Ева били прокудени от Райската градина, но не само това. Появила се Смъртта.

Непокорството на хората спрямо Бога минава през Библията като червена нишка. Разгръщаме Първа книга Мойсеева и научаваме за потопа и Ноевия ковчег. Нататък узнаваме как Бог сключил договор с Авраам и рода му. Този договор или завет изисквал от Авраам и неговите потомци да спазват Божиите заповеди. По-късно договорът бил подновен — навръх планината Синай Мойсей получил скрижалите (Мойсеевите закони!). Това станало около 1200 години преди новата ера. По онова време израилтяните от столетия живеели като роби в Египет, но с Божията помощ народът се завърнал в Израил.

Около двеста години по-късно, следователно много преди зараждането на гръцката философия, в Израил царували трима велики владетели. Първият бил Саул, последвал го Давид, а след него дошъл ред на Соломон. Целият израилтянски народ бил обединен в едно царство и преживял политически, военен и културен разцвет при царуването на цар Давид.

Когато встъпвали в длъжност, царете били миропомазвани от народа. Затова носели титлата месия, което означава миропомазан. В религиозно отношение те били смятани за посредници между Бога и народа. Затова понякога наричали царете Божии синове, а страната — царство Божие.

Но скоро Израил започнал да запада. Империята се разделила на Северно царство (Израил) и Южно царство (Юдея). През 722 г. пр.н.е. асирийците опустошили Северното царство и то загубило всякакво политическо и религиозно значение. Вавилон завладял Южното царство през 586 година преди новата ера, храмът в Йерусалим бил разрушен, а голяма част от хората — отвлечени във Вавилон. Вавилонското робство продължило чак до 539 година. Народът получил позволение да се завърне в Йерусалим и да възстанови великия си храм. Но през вековете до началото на нашето летоброене евреите продължили да бъдат под чуждо владичество.

Защо, питали се те, се разпаднало Давидовото царство, защо злините една подир друга сполетявали народа? Нали Бог обещал да простре закриляща десница над Израил? Ала и народът бил дал клетва да спазва Божиите заповеди. Накрая се разпространило схващането, че Бог наказал Израил заради непокорството му.

От около 750 година преди рождението на Христос се явили редица пророци, които възвестявали Божие наказание над Израил, защото народът не спазвал неговите заповеди. Подобни предричания ние наричаме пророчества за Страшния съд.

Скоро след това други пророци възвестили, че Бог ще спаси част от народа и ще изпрати „княз на мира“ или цар от рода Давидов, който ще донесе мир, да съгради наново старата Давидова империя и да дари щастливо бъдеще на народа.

„Народът, който ходи в тъмнина, ще види голяма светлина — писал пророк Исаия, — върху живеещите в страната на смъртната сянка ще блесне светлина.“ Тези пророчества наричаме пророчества за спасението.

Уточнявам: народът на Израил живял щастливо при цар Давид. Когато положението на израилтяните се влошило, пророците възвестили идването на нов цар от Давидовия род. Този „месия“ или „син Божи“ щял да „спаси“ народа, да превърне Израил отново във велика сила и да установи царството Божие.

Исус

Дотук, предполагам, всичко е ясно. Ключовите думи са месия, син Божи, спасение и царство Божие. В началото всичко това имало политически смисъл. Дори по времето на Христос мнозина си представяли новия месия като политически, военен и религиозен водач от величината на цар Давид. На Спасителя следователно се гледало преди всичко като на национален освободител, който да сложи край на страданията на евреите под римското владичество.

Но се надигнали и други гласове. Още двеста години преди рождението на Христос някои пророци възвестявали, че обещаният месия ще е спасител на целия свят. Той нямало да избави само израилтяните от чуждото иго, а да освободи всички хора от греха и вината и не на последно място — от смъртта. Надеждата за спасение се разпространила из целия елински свят.

И ето че се явява Исус Христос. Той не е единственият, който твърди, че е очакваният месия, и подобно на другите употребява понятията син Божи, царство Божие, месия и спасение, което го свързва с по-ранни пророчества. Влиза в Йерусалим, възседнал осел, и позволява на множеството да го слави като народен спасител. Така намеква за древните царе, които се възкачвали на престола с подобен ритуал. Исус се оставя да бъде миропомазан от народа. „Времето настъпи — казва той. — Дошло е до вас царството Божие“.

Важно е да запомниш всичко това. Но внимавай: Исус се различавал от всички останали, които се представяли за месии, по това, че категорично отричал да е военен или политически водач. Задачата му била много по-велика. Той възвестявал спасение и Божие опрощение за всички хора. Бродел сред народа и казвал: „Прощават ти се греховете“. Нечувано било да се изричат подобни слова. Затова не минало много време, и книжниците се надигнали срещу Христос, а накрая започнали приготовления за екзекуцията му.

Уточнявам: хората по времето на Христос очаквали месия, който с гръм и трясък (тоест с огън и меч) да възстанови царството Божие. Този израз е червената нишка и в Исусовите проповеди — но с невероятно разширено значение. Исус обявил, че царството Божие е любов към ближните, грижа за слабите и опрощение за всички, които са грешили.

Виждаме как драматично се измества значението на един стар полувоенен израз. Хората чакат военачалник, който да прокламира царството Божие. Вместо него се явява Исус Христос с широка риза и сандали и обявява новото значение на царството Божие или „новия съюз“: „Обичай ближния си като самия себе си“. Но това не е всичко, Софи. Той заявил, че трябва да обичаме враговете си. Ако ни ударят, да не отвръщаме със същото, а да си дадем и другата буза. И да прощаваме — не седем пъти, а седем пъти по седемдесет.

Със собственото си поведение Христос показал, че не смята за недостойно да разговаря с проститутки, корумпирани митничари и политически врагове на народа. Но той отива по-далеч: казва, че нехранимайкото, пропилял цялото си богатство, или пропадналият мѝтар, присвоявал пари с измама, могат да станат праведници пред Бога, стига да се обърнат към Него с молба да им прости. Ето колко великодушен е Бог в милостта си.

И това още не е всичко. Сега се дръж здраво. Христос казвал, че такива „грешници“ са по-праведни пред Бога и следователно повече заслужават опрощението му от безупречните фарисеи, които се гордеят със собственото си съвършенство.

Христос подчертавал, че няма човек, който да си е заслужил Божията милост. Ние не можем да се спасим сами. (Много гърци вярвали в същото!) Когато в планинската си проповед излага своите строги етически правила, той се стреми не само да ни запознае с Божията воля, а и да покаже, че никой човек не е праведен пред Бога. Божията милост е безкрайна, но трябва да я изпросим с молитви.

По-обстойните коментари за личността на Исус и проповедите му преотстъпвам на твоя преподавател по вероучение. Задачата му никак не е лека. Надявам се, че ще успее да ви накара да разберете какъв уникален човек е бил Исус Христос. Той по гениален начин борави с езика на своята епоха и същевременно влага в старите лозунги по-широк и невероятно новаторски смисъл. Нищо чудно, че е свършил на кръста. Радикалното му учение за спасението застрашавало толкова много интереси и управленски позиции, че се налагало да бъде премахнат.

Случаят Сократ вече ни показа колко опасно може да бъде призоваването на човешкия разум. Исус ни демонстрира колко опасно може да бъде изискването на безусловна любов към ближния и безусловно опрощение. И днес могъщи държави започват да „скърцат със зъби“, ако се сблъскат с простичките искания за мир, любов, храна за бедните и опрощение за държавните врагове.

Спомняш си гнева на Платон, че най-справедливият мъж в Атина трябвало да заплати с живота си. Според християнството Исус Христос е единственият справедлив човек, живял някога. Въпреки това е бил осъден на смърт и умрял заради хората. Наричат това Исусовото „заместващо страдание“. Христос бил „страдащият слуга“, поел върху себе си вината на всички хора, за да ни помири с Бога и да ни спаси от неговото наказание.

Павел

Няколко дни след като разпънали на кръст Исус Христос и го погребали, плъзнали слухове, че той възкръснал от мъртвите. Така показал, че наистина е повече от обикновен човек. Показал, че наистина е „син Божи“.

Можем да кажем, че началото на християнската църква е положено със слуховете за Исусовото възкресение в онова далечно великденско утро. Още Павел заявил: „Ако обаче Христос не е възкръснал, проповедта ни е всуе^[1], всуе е и вашата вяра“.

От този момент хората можели да се надяват на „възкресението на плътта“. Нали заради спасението ни Исус е бил разпънат на кръста. И сега, мила Софи, трябва да запомниш, че тук, на еврейска почва, не става дума само за „безсмъртието на душата“ или за някаква форма на „прераждане на душата“. Това са гръцки — тоест индоевропейски — представи. Християнството обаче учи, че у човека не съществува нищо — дори и „душа“, — което да е безсмъртно само по себе си. Църквата вярва във възкресението на плътта и във вечния живот, но това, че можем да бъдем спасени от смъртта и проклятието, е Божие чудо. То не е наша заслуга и не става благодарение на естествено или придобито качество.

И ето че първите християни започнали да проповядват „благата вест“ за спасението чрез вярата в Исуса Христа. Благодарение на неговото спасително дело настъпвало царството Божие. Сега целият свят можел да бъде спечелен за Христа. (Думата „Христос“ е гръцки превод на еврейската дума „месия“ и следователно означава „миропомазаният“.)

Няколко години след смъртта на Исус фарисеят Павел приел християнството и при многобройните си мисионерски пътешествия из целия гръко-римски свят го превърнал в световна религия. Научаваме това от „Деяния на светите апостоли“. Проповедите на Павел и наставленията му към християните се разпространявали и чрез многобройните писма, които той изпращал до първите християнски общини.

Един ден Павел се появил и в Атина. Обиколил тържището в столицата на философията и духът му се възмутил при вида на „тоя град, пълен с идоли“. Павел беседвал в еврейската синагога в Атина, препирал се с епикурейците и стоиците. Те го отвели в Ареопага и попитали: „Може ли да знаем какво е това ново учение, което проповядваш? Защото нещо странно влагаш в ушите ни. Затова искаме да знаем какво е то“.

Представяш ли си, Софи? Един евреин се явява на пазарния площад в Атина и разказва за Спасителя, прикован на кръста, който сетне възкръснал от мъртвите. Още при посещението на Павел в Атина предусещаме сблъсъка между гръцката философия и християнското учение за спасението. Но очевидно Павел е накарал атиняните да се разприказват. Изправен сред Ареопага, заобиколен от гордите храмове на Акропола, той изнесъл следната реч^[2]:

„Мъже атиняни, по всичко виждам, че сте особено набожни. Защото като минавах и разглеждах светините ви, намерих и жертвеник, на който бе написано: Незнайному Богу. За тогова, прочее, когото вие, без да знаете, почитате, за него аз ви проповядвам.

Бог, който сътвори света и всичко, що е в него, Той, бидейки Господ и на небето и на земята, не живее в ръкотворни храмове, нито приема служение от човешки ръце, като да се нуждае от нещо, но сам дава на всички живот, и дишане, и всичко.

Той произведе от една кръв целия род човешки да обитава по цялото земно лице, като назначи предопределени времена и граници на тяхното обитаване, за да търсят Господа, та не биха ли го някак усетили и намерили, макар Той да не е далеч от всекиго измежду нас: защото ние чрез него живеем, и се движим, и съществуваме, както и някои от вашите стихотворци са казали: «Негов сме и род».

И тъй, ние, бидейки род Божий, не бива да мислим, че божеството прилича на злато, или сребро, или камък — на изделие, излязло от човешко изкуство и измислица…

Бог, прочее, като презря времената на незнанието, сега заповядва вредом на всички човеци да се покаят; защото определи ден, когато ще съди праведно вселената чрез предопределения от него мъж, като даде уверение на всички с възкресяването му от мъртвите.“

Павел в Атина, Софи! Говорим за това, как християнството бавно попива в гръко-римския свят. То е нещо друго, нещо твърде различно от епикурейската, стоическата или неоплатоническата философия. Въпреки това обаче Павел намира твърда опора в тази култура. Той изтъква, че търсенето на Бога е присъщо на всички хора. Това не е било нещо ново за гърците. Новото в неговите проповеди е, че Бог се е разкрил пред хората и наистина се е срещнал с тях. Следователно това не е само „философски господ“, към когото хората могат да се стремят с разума си. Той не прилича и на изображение от „злато, сребро или камък“ — горе, на Акропола, и долу, на тържището, имало предостатъчно. Бог обаче не живее в ръкотворни храмове. Той е олицетворен Бог, който се намесва в историята и умира на кръста заради хората.

След речта на Павел в Ареопага, разказват „Деяния на светите апостоли“, някои слушатели му се присмели, защото казал, че Христос е възкръснал от мъртвите. Но други промълвили: „Друг път щем те послуша за това“. Трети пък се присъединили към него и станали християни. Сред тях била жената Дамара, да запомним това. По онова време се покръствали много жени.

А Павел продължил да мисионерства. Едва няколко десетилетия след рождението на Христос вече съществували християнски общности във всички важни гръцки и римски градове — Атина, Рим, Александрия, Ефес, Коринт. За три-четири века бил християнизиран целият гръко-римски свят.

Изповеданието

Павел се смята за един от основоположниците на християнството, не само защото бил мисионер. Имал огромно влияние вътре в християнските общности. Необходимостта от духовни напътствия била голяма.

Един от важните въпроси през първите години след смъртта на Исус е бил дали неевреите първо трябва да се приобщят към юдаизма. Трябвало ли, например, един грък да спазва Мойсеевите закони? Павел не смятал, че това е необходимо. Християнството било нещо повече от юдейска секта. То се обръщало към всички хора с универсално послание за спасение. Старият завет, или съюз, между Бог и Израил бил заместен от Нов завет — нов съюз, който Исус Христос сключил между Бога и хората.

Но християнството не било единствената нова религия в онази епоха. Видяхме, че елинизмът се характеризира със смесица от религии. Затова църквата трябвало ясно да очертае християнското учение. Важно било да се разграничи от другите религии и да предотврати разцеплението на християнската църква. По този начин се създали първите изповедания. Изповеданието обхваща най-важните християнски догми, или правила.

Едно от тези важни правила гласи, че Исус Христос е бил едновременно и Бог, и човек. Следователно не само действията му го превърнали в син Божи — самият той бил Бог. Бил обаче и истински, реален човек, който споделял живота на хората и наистина изтърпял страданията на кръста.

Това може би ти се струва противоречиво. Но нали църковното послание гласи, че Бог станал човек. Исус не е бил полубог (полубожество и получовек). Вярата в подобни полубожества била доста разпространена в гръцките и елинските религии. Църквата учела, че Христос е „напълно Бог и напълно човек“.

Послепис

Опитвам се да обясня взаимните зависимости, мила Софи. Навлизането на християнството в гръко-римския свят представлявало драматична среща на две културни общности. То било и една от великите културноисторически промени.

Вече напускаме древността. От времето на първите гръцки философи са изминали почти хиляда години. Пред нас е християнското Средновековие. То също продължило около хиляда години.

Германският поет Йохан Волфганг Гьоте^[3] е написал:

Тоз, който сметка не си дава

за миналите триста века,

той в тъмнината си остава —

живее ден за ден човекът.

Не искам, Софи, ти да си от тези хора. Старая се да те запозная с твоите исторически корени. Само така ще станеш човек. Само така ще бъдеш нещо повече от гола маймуна. Само така няма да блуждаеш в празното пространство.

„Само така ще станеш човек. Само така ще бъдеш нещо повече от гола маймуна…“

Софи продължи да се взира втренчено в градината през пролуките в храсталака. Постепенно осъзнаваше колко е важно да познаваш историческите си корени. Така смятал народът на Израил.

Самата тя бе просто един случаен човек. Но с познаването на историческите си корени ставаше малко по-малко случайна. Самата тя живееше на тази планета едва от няколко години. Ала щом историята на човечеството бе нейната собствена история, тя в известен смисъл ставаше на хиляди години.

Софи събра листовете и изпълзя от пещерата. Прекоси градината, подскачайки весело, и се качи в стаята си.