Юстайн Гордер
Светът на Софи (13) (Роман за историята на философията)

Пощенските картички

„сам си налагам строга цензура“…

Изминаха няколко дни без вести от учителя по философия. 17 май — норвежкият национален празник — се падаше в четвъртък. 18 също не беше учебен ден.

В сряда на път от училище към дома Юрун изведнъж попита:

— Искаш ли да направим излет и да нощуваме на палатка?

Първата мисъл на Софи беше, че не може да отсъства дълго от къщи. После се стегна:

— С удоволствие, ако питаш мен.

Два часа по-късно Юрун се яви у Софи, натоварена с голяма раница. Софи вече бе стегнала своята, както и палатката. Взеха спални чували и топли дрехи, гумени постелки и фенерчета, големи термоси с чай и внушително количество лакомства.

Към пет се прибра майката на Софи и момичетата изслушаха подробна лекция какво да правят и какво — не. Майката пожела да узнае къде точно възнамеряват да опънат палатката.

Отвърнаха, че смятат да се отправят към връх Тюртопен. Може би на сутринта щяха да чуят песента на тетревите.

Софи не бе избрала мястото на бивака случайно. Ако не се лъжеше, Тюртопен бе недалеч от Майорската хижа. Нещо я влечеше натам, но тя бе сигурна, че никога няма да посмее да се върне сама.

Прекосиха площадката за обръщане на коли пред градинската порта и се отправиха към горската пътека. Бъбреха за какво ли не и Софи с удоволствие си отпочина от всичко, свързано с философията.

Към осем вече бяха разпънали палатката си на едно плато близо до върха. Приготвиха се да нощуват, разгънаха спалните чували. След разточителната вечеря Софи попита:

— Чувала ли си някога за Майорската хижа?

— Майорската хижа?

— Наблизо в гората има една хижа… край малко езеро. Някога там живял един странен майор, затова я наричат Майорската хижа.

— А сега живее ли някой?

— Искаш ли да проверим?

— Но къде се намира?

Софи посочи дърветата.

Юрун не беше много въодушевена, но накрая все пак потеглиха. Слънцето клонеше към залез.

Отначало вървяха сред високи смърчове, после се наложи да се провират из гъсти шубраци. Накрая стъпиха на пътеката. Дали бе същата, по която Софи бе минала в неделната утрин?

Точно така — не след дълго Софи посочи нещо, което проблясваше сред дърветата вдясно от пътя.

— Ето я!

Скоро се озоваха на езерния бряг. Софи хвърли поглед към хижата. Сега капаците на прозорците бяха затворени. Червената къщичка бе най-самотната гледка, която човек можеше да си представи.

Юрун се озърна.

— Май ще трябва да ходим по водата? — попита тя.

— Не, ще гребем.

Софи посочи тръстиката. Там, както и миналият път, чакаше лодката.

— Да не би да си идвала вече тук?

Софи поклати глава. Прекалено сложно щеше да стане, ако разкаже на приятелката за посещението си тук. Как би могла да премълчи за Алберто Кнокс и курса по философия?

Прекосиха езерото с гребане, шеги и закачки. На отсрещния бряг Софи се постара да изтегли лодката както трябва. Не след дълго застанаха пред вратата. Юрун натисна бравата.

— Заключено е. Да не би да си очаквала нещо друго?

— Може би ще намерим ключ — предположи Софи.

И тя заоглежда пролуките между камъните в основите на къщата.

— Я по-добре да се връщаме в палатката — каза Юрун след няколко минути.

Но тъкмо тогава Софи възкликна:

— Ето го! Ето го!

Тържествуващо вдигна ръка, в която държеше ключа. После го пъхна в ключалката и вратата се отвори.

Двете приятелки се вмъкнаха, сякаш бяха престъпнички. Вътре бе студено и мрачно.

— Нищо не се вижда — установи Юрун.

Но Софи беше помислила и за това. Тя измъкна от джоба си кутия кибрит и драсна една клечка. Преди клечката да загасне, успя да види само, че хижата е празна. Софи запали нова клечка и откри малка свещ в един от чугунените свещници край камината. Поднесе трета клечка към свещта и това им позволи да огледат стаичката.

— Не е ли странно, че една малка свещ може да разпръсне тъй непрогледен мрак? — попита Софи.

Приятелката й кимна.

— Но светлината се губи някъде в мрака — продължи Софи. — Всъщност мракът не съществува. Той е само липса на светлина.

— Господи, що за странни неща говориш! Хайде да си тръгваме.

— Първо да погледнем в огледалото.

Софи посочи месинговото огледало, което все още висеше над шкафа.

— Колко е красиво!

— Това е вълшебно огледало.

— Огледалце, огледалце, не се бави, най-красивата в страната ти ми посочи.

— Не се шегувам, Юрун. Мисля, че през това огледало можеш да видиш нещо от другата страна.

— Не каза ли, че никога преди не си идвала тук? И защо изпитваш такова удоволствие да ме плашиш?

Софи не можеше да отговори на този въпрос.

— Съжалявам.

Но в този миг Юрун съзря нещо на пода в единия ъгъл. Вдигна го.

— Илюстровани картички — каза тя.

Софи се задъха.

— Не ги докосвай! Чуваш ли, не бива да ги докосваш!

Юрун се дръпна назад като опарена. Кутията полетя на земята и картичките се разпиляха по пода. След още няколко секунди Юрун прихна:

— Но това са съвсем обикновени изгледи.

Тя седна на пода и събра картичките. До нея се настани и Софи.

— Ливан… Ливан… Ливан… всичките имат печат от Ливан — установи Юрун.

— Знам. — Софи едва не се разхълца.

— Значи си идвала тук и преди.

— Да, идвала съм.

Софи реши, че ще е по-лесно да си признае. Едва ли щеше да навреди, ако донякъде посвети приятелката си в тайнствените събития от последните дни.

— Исках да ти го разкрия едва тук.

Юрун се зачете в картичките.

— Всичките са адресирани до някоя си Хилде Мьолер Кнаг.

Софи не бе докоснала картичките:

— Това ли е пълният адрес?

Юрун прочете:

— Хилде Мьолер Кнаг, чрез Алберто Кнокс, Лилесанд, Норвегия.

Софи облекчено въздъхна. Опасяваше се да не чуе „чрез Софи Амундсен“. Едва сега се вгледа по-внимателно в картичките.

— 28 април… 4 май… 6 май… 9 май… Подпечатани са едва преди няколко дни!

— Но това не е всичко. Печатите са норвежки. Виж тук — „Корпус на ООН“. И марките са норвежки…

— Мисля, че винаги е така. Нали сините каски трябва да са неутрални, затова си имат собствен норвежки пощенски клон.

— Но как изпращат пощата у дома?

— С военни самолети, предполагам.

Софи остави свещта на пода и двете приятелки се заеха да прочетат картичките. Юрун ги подреди по дати и прочете текста на първата картичка:

Мила Хилде! Сигурно си представяш колко се радвам, че се прибирам у дома в Лилесанд. По всяка вероятност ще кацнем в Хйевик рано вечерта на 23 юни. Страшно ми се искаше да си дойда за петнадесетия ти рожден ден, но нали съм под военно командване! За компенсация ти обещавам, че ще вложа цялото си старание в голям подарък, който ще получиш на рождения си ден.

Сърдечни поздрави от човека, който винаги е загрижен за бъдещето на своята дъщеря.

П. П. Изпращам копие от тази картичка на една обща позната. Ще ме разбереш, Хилденце. Постъпвам доста загадъчно, но положително ще го разбереш.

Софи вдигна следващата картичка:

Мила Хилде! Тук, на юг, дните си приличат. Ако запазя спомен за всички тези месеци в Ливан, той ще е безкрайното очакване. Но се старая да ти направя възможно най-хубавия подарък за петнадесетия рожден ден. Засега не мога да разкрия нищо повече. Сам си налагам строга цензура.

Сърдечни поздрави, татко

Двете приятелки едва дишаха от напрежение. Никоя не проговори, потънали бяха в текста на честитките.

Мило мое дете! Бих желал да ти изпратя послание с бял гълъб. Но в Ливан няма бели гълъби. Ако тази опустошена от войната страна се нуждае от нещо, това са именно бели гълъби. Дано ООН наистина някога дари мир на света!

П. П. Може би ще споделиш подаръка за рождения си ден с други хора? Ще видим, когато си дойда у дома. Но ти все още нямаш понятие за какво говоря.

Сърдечни поздрави от един, който разполага с много време, за да мисли за нас двамата

Прочетоха шест картички, оставаше само една.

Мила Хилде! Направо ще се пръсна заради всичките тайни около рождения ти ден. Едва се сдържам да не ти се обадя и да издам всичко. Подаръкът расте ли расте, сякаш от само себе си. А ти знаеш, че когато нещо става все по-голямо, е трудно да го запазим само за нас.

Сърдечни поздрави, татко

П. П. Ще се запознаеш с едно момиче на име Софи. За да понаучите нещичко една за друга, преди да се срещнете, започнах да й изпращам копия от всички мои картички до теб. Дали тя скоро ще отгатне каква е връзката, Хилденце? Досега Софи не знае нищо повече от теб. Има приятелка на име Юрун. Може би тя ще помогне?

Когато Юрун и Софи дочетоха текста, впериха очи една в друга. Юрун стискаше китката на Софи.

— Страх ме е — призна тя.

— И мен.

— Кога е подпечатана последната картичка?

Софи погледна повторно.

— На 16 май. Значи днес.

— Невъзможно! — възрази Юрун, почти разярена.

Внимателно провериха печата, нямаше грешка. Датата бе 16.05.90.

— Просто не е възможно! — настояваше Юрун. — И не мога да разбера кой е писал това. Трябва да е някой познат. Но откъде ще знае, че точно днес ще дойдем тук?

Юрун се страхуваше повече от Софи, за която историята с Хилде и нейния баща не беше нова.

— Мисля, че има някаква връзка с месинговото огледало.

Юрун отново се сепна.

— Нима искаш да кажеш, че след като ги подпечатат в Ливан, картичките изпадат от това огледало?

— Да имаш по-добро обяснение?

— Не.

— Но това не е единствената загадка тук.

Софи стана и вдигна свещта към двете картини на стената. Юрун се наведе напред.

— Бъркли и Бяркели. Какво означава това?

— Нямам понятие.

Свещта почти догаряше.

— Тръгваме — рече Юрун. — Ела!

— Искам само да взема огледалото.

С тези думи Софи се изправи и свали от стената голямото месингово огледало, което висеше над белия шкаф. Юрун понечи да възрази, но Софи не позволи да я спре.

Когато излязоха, навън беше толкова тъмно, колкото може да бъде в една майска нощ. Едва се различаваха неясните очертания на храстите и дърветата. Езерцето напомняше огледално отражение на небето. Двете приятелки бавно загребаха към отвъдния бряг.

По обратния път не говориха много, и двете бяха сигурни, че и главата на другата се пръска от мисли. От време на време подплашваха някоя птичка, на два пъти чуха кукумявка.

Намериха палатката и се напъхаха в спалните чували. Юрун не позволи на Софи да прибере огледалото в палатката. Преди да заспят, си довериха, че то ги плаши дори когато е отвън. Софи бе взела и пощенските картички. Мушна ги в страничния джоб на раницата.

 

 

На следващата сутрин се събудиха рано. Софи първа се измъкна от спалния чувал. Нахлузи ботушите си и излезе от палатката. Навън, в тревата, лежеше голямото месингово огледало. Беше покрито с роса. Софи избърса росата с пуловера си и се вгледа в своето отражение. За щастие не откри нови картички от Ливан.

Над платото, което се издигаше зад палатката, плуваше разпокъсана утринна мъгла, напомняща топчици памук. Малки птички чуруликаха усърдно, а големи нито се виждаха, нито се чуваха.

Двете приятелки навлякоха по още един пуловер и закусиха пред палатката. Скоро разговорът се завъртя около Майорската хижа и тайнствените пощенски картички.

След закуска прибраха палатката и се отправиха към града. Софи носеше голямото месингово огледало. На няколко пъти спира да си отдъхне, понеже Юрун отказа да се докосне до него.

Когато наближиха първите къщи, дочуха откъслечни гърмежи. Софи си спомни какво бе написал бащата на Хилде за опустошената от войната страна. Осъзна колко голямо щастие е да живее в толкова мирна държава. Оказа се, че гърмят невинни увеселителни бомбички.

Софи покани Юрун на чаша какао. Майка й упорито любопитстваше откъде са взели голямото огледало. Софи обясни, че го е намерила в Майорската хижа и майка й отново каза, че къщичката е необитаема от много, много години.

След като Юрун си тръгна, Софи облече червена рокля. Остатъкът от националния празник протече твърде нормално. Във вечерните новини излъчиха репортаж как са празнували норвежките сини каски в Ливан. Софи се втренчи в екрана. Някой от мъжете, които видя, можеше да е бащата на Хилде.

Последното нещо, което Софи направи на този паметен 17 май, бе да окачи голямото месингово огледало в своята стая. Предобед на следващия ден намери нов жълт плик в пещерата. Разкъса го и веднага прочете написаното на листовете.