Джеймс Туайнинг
Монетата (9)

6.

Вашингтон, окръг Колумбия

19 юли — 08:35

Колата беше нова и миришеше на изкуствена кожа и пластмаса. На верижка на огледалото беше окачено сребърно разпятие — поклащаше се леко и проблясваше.

Дженифър вдигна глава от записките си и смъкна стъклото. Топлият вятър погали лицето й. Автомобилът бавно пълзеше по Конститюшън авеню към Смитсъновия институт — първо покрай паметника на Линкълн, а после покрай черния мемориал на загиналите във войната във Виетнам, където стоеше на пост самотен ветеран: на дръжките на инвалидната му количка бяха прикрепени две американски знаменца като вимпели на дипломатически кортеж. От два огромни автобуса отпред се изсипаха японски туристи — вадеха фотоапаратите си още щом стъпваха на тротоара.

Дженифър несъзнателно приглади левия ревер на сакото на черния си костюм. Винаги се обличаше в черно. Цветът й отиваше и я улесняваше във взимането на решения сутрин. Погледна часовника на таблото и раздразнено поклати глава. Закъсняваше за срещата, а мразеше да закъснява. След пет минути, когато стигна до паметника на Вашингтон, отвори чантата си.

— Ще продължа пеша — каза и даде на шофьора двадесет долара.

Отвори вратата и слезе на улицата. Асфалтът беше омекнал от жегата. Тя мина покрай два черни правителствени автомобила с тъмни стъкла и климатици и се качи на тротоара. На ъгъла на Шестнадесета улица вече се бе настанил продавач на хотдог и стомахът й неспокойно се присви от уханието на пържен лук. Дженифър стисна зъби, задиша през уста и отмина.

Смитсъновият институт е най-големият музеен комплекс на света. Състои се от четиринадесет музея, национален зоопарк и още два музея в Ню Йорк. Експонатите са сто четиридесет и два милиона.

Залата с монетите и медалите на Националната нумизматична колекция се намира на третия етаж на Националния музей за американска история — ниска сграда от бял камък, построена през шестдесетте години на двадесети век в Националния търговски център на пресечката между Четиринадесета улица и Конститюшън авеню. Експонатите са над четиристотин хиляди, но само малка част от тях са изложени за посетители.

След десет минути Дженифър влезе в кабинет с ламперия от тъмно дърво. Краката й потънаха в дебелия зелен мокет. В ъгъла се извисяваше американското знаме. Петдесет и две годишният Майлс Бакстър, уредникът на Националната нумизматична колекция, седеше зад масивно бюро, отрупано с книжа и папки. Зад него имаше два големи прозореца. Бакстър беше с тъмносиньо спортно сако, бяла риза и бежов панталон. Във въздуха се разнасяше ухание на одеколон. Той не стана.

— Не ми казаха, че изпращат жена.

— Съжалявам, че ви разочаровах. — Дженифър леко се напрегна.

— Напротив, госпожице Браун. Това е приятна изненада. Ако знаех, щях да положа повече усилия.

Бакстър се усмихна и на самоувереното му, загоряло от слънцето лице блеснаха две редици съвършени зъби. Ръкуваха се. Дланта му беше влажна. Дженифър несъзнателно забеляза, че косата му не е толкова бухнала там, където е сресана на път, и инстинктивно осъзна, че е близнал ръката си, за да я приглади, точно преди да я покани да влезе. Страхотни усилия, няма що.

— Специален агент Браун — поправи го Дженифър, извади служебната си карта и му я показа.

Усмивката му помръкна.

— Да, разбира се.

Бакстър внимателно разгледа картата и сравни лицето й със снимката, като на няколко пъти я погледна изпитателно. Тя се възползва от възможността и избърса дланта си в панталона си — все още беше влажна от допира му. Той затвори картата и й я върна.

— Да, разбира се. И друг път съм работил с ФБР, макар и никога с толкова… привлекателни служители. За съжаление ми е забранено да обсъждам с вас онези случаи. — Бакстър присви очи. — Въпрос на национална сигурност. Убеден съм, че ще проявите разбиране. — Посочи стената вдясно, която беше украсена като светилище със снимки, красиво написани удостоверения и дипломи със златни букви. — Познавате ли добре Вашингтон?

Дженифър сви рамене и това, изглежда, го окуражи.

— Ако желаете да го разгледате, с удоволствие ще ви бъда екскурзовод една седмица.

Преди две години, когато все още мислеше, че интелигентността и усърдната работа са достатъчни за една чернокожа жена, за да направи кариера като агент на ФБР, Дженифър би приела подобно предложение с кисела усмивка и пренебрежителен смях. Но такава щеше да е реакцията й, преди тъпото острие на опита да я научи да използва всички средства, с които разполага. Ако това означаваше да каже на Майлс Бакстър онова, което той искаше да чуе, за да занесе добра новина на Корбет, беше готова на всичко.

— С удоволствие — отвърна тя и кокетно прокара пръсти през косите си.

— Чудесно — засия той. — Моля, седнете. — Кимна към тапицирания с кожа стол срещу бюрото. — И ме наричайте Майлс.

— Благодаря, Майлс. — Тя се усмихна сърдечно. — А ти ми казвай Дженифър.

Той събра пръсти като за молитва. Ноктите му бяха изгризани, кожичките — разкъсани и възпалени.

— Е, Дженифър, с какво мога да ти помогна?

Тя бръкна в джоба си.

— Какво можеш да ми кажеш за тази монета?

Бакстър си сложи очила със стоманени рамки и обърна монетата към зеления абажур на бюрото, за да може да види релефните детайли, а после вдигна глава. Очите му бяха широко отворени от учудване, гласът му стана неуверен.

— Къде… Какво… Откъде си я взела? — Поклати изумено глава. Отпуснатата кожа под брадичката му проследи движенията на главата като малко махало. — Невероятно. Невъзможно. — Дишането му се учести, ръцете му се разтрепериха, докато обръщаше монетата в пръстите си, сякаш пареше.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами… Това е „двоен орел“ от 1933 година.

Дженифър сви рамене.

— Не съм експерт по монетите, Майлс.

— Да, разбира се. Извинявай. Американското правителство сече златни монети от средата на деветдесетте години на осемнадесети век и двадесетдоларови монети или „двоен орел“ от Треската за злато през 1849 година.

— Защо „двоен орел“? На монетата е изобразен само един орел.

— Десетдоларовите монети били известни като „орел“, затова когато се появили, двадесетдоларовите били наречени „двоен орел“. Хората са наистина много изобретателни, нали разбираш.

— Разбирам.

— Всичко е свързано с историята — замислено отбеляза Бакстър.

— Имаш предвид монетата? Защо? Какво се е случило през 1933 година?

— Става въпрос по-скоро какво не се е случило — отвърна той и озадачено докосна розовия си нос. Гласът му стана по-уверен. Той сложи монетата на бюрото и се облегна на стола си. — Интересното за златните монети, сечени през 1933 година, е, че по онова време Америка е била в хватката на Голямата депресия. В резултат на това няколко дни след като полага клетва като президент през март 1933 година, Рузвелт отменя златния стандарт и забранява производството, продажбата и притежанието на злато.

Дженифър кимна. В паметта й изплуваха отдавна забравени уроци по история. Сривът на Уолстрийт през 1929 година. Последвалата Голяма депресия. Една четвърт от населението без работа, страната в хаос. И в онзи ураган от човешко нещастие, със загубили стойността си акции и облигации и унищожени дългогодишни спестявания, хората се вкопчили в единственото, което вярвали, че има истинска цена. Златото.

— Президентът искал да сложи край на запасяването и да успокои пазара, като регулира банковата система чрез златния федерален резерв — продължи Бакстър, илюстрираше думите си с поредица от все по-оживени жестове. — Изпълнителна заповед 6102 забранява на гражданите да притежават злато и на банките да търгуват с него.

— И това е изпратило в задънена улица монетите като тази, така ли?

— Точно така. Когато Рузвелт издава закона, вече били изсечени 445500 „двойни орела“, съхранявани в Монетния двор във Филаделфия и готови да бъдат пуснати в обращение. И изведнъж се оказало, че няма какво да ги правят.

— Така че?

Бакстър се усмихна.

— Така че трябвало да ги претопят, разбира се. И през 1937 година го направили. Всички до една. — Той зашепна драматично. — Схващаш ли, Дженифър? Официално „двойният орел“ никога не е съществувал.