Джеймс Туайнинг
Монетата (74)

71.

Чемберлиташ, Истанбул, Турция

21:37

Нощта беше спуснала прашното си наметало. Въздухът беше сух и по тесните улици се разнасяше задушаваща миризма на канални води и застояли отходни газове и като гъста мъгла се събираше във входовете и под блясъка на уличните лампи. Тук-там върху капаците бяха сложени стари вестници, за да се навлажнят и да задържат топлите изпарения с мирис на гнило и на разложение, процеждащи се от каналите.

Том и Дженифър преброиха поне петима въоръжени до зъби мъже, които пазеха входа на резервоара. Влизаше се през една-единствена метална врата, намираща се на стотина метра пред тях. Коли пристигаха и веднага заминаваха. Пазачите сверяваха лицата на идващите с компютърни разпечатки — осветяваха ги с фенерчета. Хората разговаряха тихо и нетърпеливо.

— Как ще влезем? — прошепна Дженифър, докато гледаше какво става през гумирания бинокъл, който й бе дал Том.

— Ще минем под тях — усмихна се той и тръгна към другия край на покрива, като прескачаше въжетата за пране, опънати между сателитните чинии.

Посочи малък проход от другата страна на улицата — намираше се между магазин за подправки и магазин за килими и беше осветен от евтина ярка неонова реклама. Подправките бяха струпани на малки конусовидни купчини като пясък на дъното на пясъчен часовник и бяха оцветени в червено, жълто и оранжево. Килимите пък бяха тъмночервени, кафяви и тук-там мръснобели.

— Щом казваш.

— Готова ли си? — Том се тревожеше, че Дженифър не се чувства добре и че усилието от пречистващото разтоварване й се е отразило и емоционално, и физически. Но знаеше, че няма смисъл да й предлага да остане да чака. Тя нямаше да се съгласи.

— Да. — Дженифър кимна. На лицето й засия решителна усмивка. Тя долавяше загрижеността му и искаше да му вдъхне кураж.

Слязоха от покрива по стълбището и излязоха на улицата. За две минути стигнаха до тесния проход. Непрестанно примигващите неонови лампи осветяваха пътя им.

Влязоха и тръгнаха по тесен коридор. След няколко метра видяха кръгъл прозорец, изсечен в стената вдясно. Зад него седеше брадат турчин със съсухрено от годините лице. Том му даде няколко изцапани банкноти. Във въздуха се разнасяше мирис на влага и мента.

— Какво е това място? — попита Дженифър, когато продължиха. Неравният бетонен под и стените изведнъж се смениха с хубав бял мрамор.

— Хамам, турска баня. Една от най-старите в града. Построена е преди четиристотин години от Мимар Синан, най-забележителният архитект от времето на Османската империя. Мъжете влизат от едната страна, а жените от другата. — Той кимна към двете дървени врати вляво и вдясно.

— Ще се разделяме ли? — изненадано попита тя.

— Не. Отиваме в подземието. — Том посочи тясна дървена врата, зад която имаше спирално стълбище. Стръмни каменни стъпала се виеха в невидимата бездна надолу.

Помещението на дъното беше каменно, с нисък таван и осветено от потрепваща светлина, процеждаща се под врата в отсрещната страна.

— Тук затоплят водата за баните горе — обясни Том.

Демоничният рев на газовите нагреватели се усили, докато се приближаваха към вратата. Горещината стана почти непоносима. Двамата се обляха в пот, дрехите залепнаха за телата им.

— А баните са били снабдявани с вода от главния водопровод.

Гласът на Том се чу едва-едва от силното бучене. Влязоха в котелното. От два огромни казана излизаха съскащи тръби. Зачервените им основи блестяха като зловещи очи през дебелото стъкло за наблюдение.

— Водата е идвала тук през Резервоара на Теодосий. — Том трябваше да вика, та Дженифър да го чуе. — Сега се изпомпва по модерен водопровод, но старите подземни канали все още съществуват. Виж. — Той посочи голям квадратен отвор на два метра нагоре в стената. — Ето там. Дай ръка.

Том взе една дебела метална тръба от пода и я заби между две дъски, после натисна като с лост. Сухото крехко дърво се натроши на трески, във въздуха се разхвърчаха ръждясали гвоздеи. Скоро се отвори достатъчно място, за да се промъкнат.

Том извади фенерче, запали го и го стисна със зъби. След това се изтегли до дупката и се вмъкна вътре. Дженифър го последва.

Запълзяха. Скоро тесният тунел се разшири и можеха да се изправят. Лактите и коленете им бяха охлузени от грапавата каменна повърхност на тунела. Лъчът на фенерчето освети сухите стени около тях. В мрака отпред се появиха неясни светлинни, после изчезнаха. Том направи гримаса — това бяха плъхове.

На сто и петдесет метра по-нататък тъмният тунел просветля и се чуха приглушени гласове. Том угаси фенерчето и се прокрадна на пръсти към звуците.

Проходът беше затворен с ръждясала метална решетка.

Стигнаха до нея, приклекнаха, надникнаха и видяха, че се намират на три-четири метра от дъното на резервоара и на един метър от тавана.

На еднакви разстояния по дължината и ширината на водохранилището се извисяваха дебели каменни колони. В миналото помещението се бе пълнило с вода догоре. Сега обаче на пода имаше само няколко сантиметра вода и колоните чезнеха в далечината — отразяваха се във водата като побелели ребра на скелет на грамаден кит.

Вляво беше издигната голяма дървена платформа. До нея имаше тухлено стълбище, водещо нагоре към улицата и бетонния вход, който бяха видели. Пред ниския подиум на платформата бяха наредени столове.

В ъглите бяха поставени прожектори, които осветяваха калейдоскоп от форми и цветове. По дървената повърхност се движеха хора — непрестанно променяща се човешка мозайка. Бяха трийсетина, говореха на френски, руски, италиански и английски, ръкуваха се нервно и се усмихваха с половин уста.

Изведнъж осветлението намаля и сред насъбралите се гости настъпи изпълнена с очакване тишина.