Джеймс Туайнинг
Монетата (7)

4.

Луисвил, Кентъки

18 юли — 14:23

Събуди го бръмченето на двигателя и той се стресна. Чувстваше се замаян и имаше усещането, че се рее във въздуха. После си спомни. Ударът по тила и внезапната болка. И след това — нищо.

Примига от пушека. Главата му пулсираше и беше отпусната на гърдите. Насълзените му очи едва виждаха волана, стъклото и червената тръба, пъхната в колата. Истината постепенно го осени и очите му се отвориха широко от страх. Не възнамеряваше да свърши така.

И в следващия миг осъзна, че кашля, че се мъчи да си поеме въздух и се задъхва, а кръвта бучи в главата му. Туптенето на сърцето му отекваше в ушите му, вратовръзката и яката на униформата стягаха врата му. Догади му се и в главата му нахлуха хаотични мисли. Спомените експлодираха ярко — и мигновено се замъгляваха, за да отстъпят място на други.

Леля му Мей, пияна в Деня на благодарността, когато беше осемгодишен. Как целува Бети Блейк на абитуриентския бал. Как пада от велосипеда в колежа и си разкървавява брадичката. Празненството по случай напускането му, когато капитан О’Райли го потупа по гърба и прошепна, че ако иска да се върне на работа в полицията, винаги е добре дошъл. Мигът, в който вдигна телефонната слушалка, за да го направи, но после затвори, защото знаеше, че Деби категорично ще възрази. Как Деби и децата му махат от верандата — усмихнати, щастливи, неподозиращи нищо.

Деби. Доплака му се при мисълта за нея, искаше му се да обгърне вината си в скръб, но сълзите не бликнаха: немощното му тяло бе започнало да го изоставя и гърлото му само се свиваше още повече от полаганите усилия.

„Мили Боже — замоли се, главата му се пръскаше. — Позволи ми да живея достатъчно дълго, за да й разкажа какво всъщност се случи. Защо го направих и защо ме убиха“.

Не усещаше краката си, но успя да събере сили, удари леко стъклото и дръпна дръжката на вратата. Дръжката помръдна, но вратата не се отвори. Предпазният колан го стягаше, впиваше се в корема му, смазваше гърдите му и спираше дишането му.

Опита се да извика, но потъмнелите му устни едва се разтвориха. И в същия миг въпреки горещината, пушека и страха се усмихна на красотата и простотата на всичко.

Бръмченето на двигателя отново го приспа.