Джеймс Туайнинг
Монетата (48)

45.

Ресторант „Льо Паве“, Четвърти район, Париж

20:26

Ресторантът беше старомоден и оживен.

Между жестикулиращи пръсти лениво се виеше цигарен дим, изкривени прибори потракваха по бял порцелан. Масата им беше в дъното на заведението, плоча студен мрамор, монтирана върху крака от ковано желязо. От едната й страна имаше стол, а от другата — пейка. Червената й кафява тапицерия беше изтъркана и осеяна с петна. Том избра пейката, а Дженифър седна на стола.

Сервитьорът дойде и им даде менюто, после запали свещта, пъхната в стара винена бутилка. Гърлото й беше запушено от пластовете разтопен восък. Пламъкът затрептя и се усили. Бледата му светлина се отрази в огледалата на тавана.

Дженифър вдигна глава и огледа помещението.

— Страхотно място.

— Личи си, че е хубаво, защото е пълно с местни жители.

Том кимна към масите около тях. Млада двойка с нови венчални пръстени. Самотна старица с оредели къдрави коси и напудрено сбръчкано лице — тайно хранеше миниатюрно кученце, спотаило се в дълбините на чантата й. Мъж на средна възраст, показно преметнал ръка на раменете на красивия си млад любовник — наслаждаваше се на ревнивите погледи на две жени на съседната маса.

— Отдавна ли съществува?

— Да. Някъде от тридесетте години. Германците непрекъснато са го посещавали по време на окупацията, а ако не друго, те поне са познавачи на ресторантите. Останалата част на Европа е воювала, а това заведение е натрупало цяло състояние.

Сервитьорът се появи отново и взе поръчката им — зелени салати за ордьовър, пържола за Том и агнешко бутче за Дженифър, придружени от бутилка бургундско. Виното беше донесено почти незабавно. Том го опита и кимна одобрително. Сервитьорът напълни две чаши и остави шишето между тях. След малко пристигнаха салатите — големи зелени листа, залети с гъст оцет, подправен с горчица. Двамата започнаха да се хранят. Мълчаха неловко. Дженифър мислеше за разговора си с Корбет.

— В сила ли е сделката ни? — попита Том. Въпросът му съвпадна с мислите й.

Тя кимна.

— Ти ни помагаш и ние ти помагаме. Сделката си остава. И когато приключим, забравяш за „Кентавър“. Инак ще те подгонят с всички средства.

— Вярваш ли им?

— Защо не? Те вече не се интересуват от теб. Искат само монетите.

— Ами ако не ги намерят? Ако променят решението си? Нямам гаранции, нали?

— Имаш моята дума. — Дженифър го погледна в очите и видя същата подозрителност, която бе забелязала, когато се запознаха. Беше намаляла през деня, но сега се бе засилила повече от всякога.

— Твоята дума?

— Ако ме познаваше по-добре, щеше да знаеш, че си струва да я имаш.

Сервитьорът се наведе над масата и взе празните им чинии. Дженифър отново напълни чашата си. Алкохолът й помагаше да успокои опънатите си нерви.

— Защо си постъпила на работа в Бюрото? — след дълго мълчание попита Том.

— В кръвта ми е. Баща ми, чичо Рони, дядо Джордж, всички бяха ченгета. Мисля, че Бюрото е просто следващата стъпка.

— Доставя ли ти удоволствие?

— Работа като работа. Има и хубави, и лоши моменти. Приятно ми е усещането, че променям нещо.

— А това е важно за теб, нали? Да променяш нещо.

— Не е ли така за всеки? Инак защо да си правим труда?

Той кимна и Дженифър усети, че изобщо не се интересува от отговорите й, а пита колкото да се намира на приказка. Вероятно му беше трудно да се примири със странното им сътрудничество, така както и тя не можеше да се пребори с дългогодишните си предразсъдъци.

— Какво правиш, когато не работиш?

— Предимно спя.

Устните му се изкривиха в подигравателна усмивка.

— Не се ли срещаш с някого?

— Не.

— Но е имало някого.

— Да.

— Какво стана?

— Почина. — Дженифър мигновено съжали, че го е казала. Опитваше се да не си го спомня, още по-малко да го обсъжда с други хора.

— Как?

— Не искам да говоря за това.

Допи чашата и пак я напълни. Вече се чувстваше леко замаяна, а и пушекът на свещта дразнеше очите й.

Няколко маси се освободиха и в ресторанта стана по-тихо. Том си поръча еспресо, а Дженифър предпочете да довърши виното. Донесоха кафето и Том го разбърка няколко пъти, докато слоят сметана на повърхността не се разтопи в черната течност отдолу.

— Откъде си, Дженифър?

Тя изпита облекчение, че сменят темата.

— Чувал ли си за Таритаун? Уестчестър Каунти? Това е в северната част на щата Ню Йорк. Красиво място. Сенчести улици, магазинчета, лъскава червена пожарна кола, спортни клубове. Безопасно.

— А семейството ти?

— Мама беше фризьорка. Работи в един и същ салон през целия си живот. Пенсионира се тази година. Иска от мен само да се омъжа, за да има внуци.

Том се усмихна.

— Татко е пълна нейна противоположност — продължи тя. — Тих е, но много забавен. Мисля, че е искал момче, но са му се родили две момичета. Винаги ни караше да правим момчешки неща.

— Затова ли шофираш толкова бързо?

— Това е единственият начин, който знам — ухили се Дженифър. — Все едно, той напусна силите на реда преди пет години. Сестра ми Рейчъл наскоро завърши „Джон Хопкинс“. Иска да стане лекар.

— Спогаждаш ли се с всички?

— Имаме неприятни моменти, като всички хора, но се разбираме, макар че не ги виждам толкова често, колкото бих искала.

— Сигурно… много се гордеят с теб — след кратко мълчание каза той.

Може би се дължеше на внезапната тъга в гласа му, която намекна за загубата му, или на пушека на свещта, или дори на острата болка от неизказаната вина на Дженифър. Каквото и да беше, тя изведнъж се натъжи.

Замълчаха. Сервитьорите вече обикаляха масите и гасяха свещите с наплюнчени пръсти. Фитилите лекичко съскаха.