Джеймс Туайнинг
Монетата (4)

1.

Пето авеню, Ню Йорк Сити

16 юли — 23:30

Мъжът се спусна грациозно — тялото му описа плавна дъга встрани от сградата и после обратно към нея като отпуснал се на нишката на паяжината си паяк, повлечен от внезапен порив на вятъра. Въжето съскаше в ръцете му.

Той скочи на балкона на седмия етаж, приклекна, отвърза въжето и допря гръб до стената. Черният му гъвкав силует се сля с тъмния камък. Не помръдваше, гърдите му се повдигаха почти незабележимо. Тънка скиорска маска скриваше лицето му.

Трябваше да се увери, че никой не го е видял, затова изчака, вслушваше се в едва доловимия пулс на града, който неспокойно спеше под него. Прожекторите на Градската опера угаснаха и познатите й очертания потънаха в сянка.

Тъмният Сентрал Парк, осеян с фарове на таксита, движещи се на изток и на запад по Осемдесет и шеста улица, издишваше нагоре по външната страна на сградата хладен, наситен с кислород въздух, който въпреки жегата го накара да потръпне. Изпаренията бяха натежали от характерния за Ню Йорк мирис — опияняващ коктейл от страх, пот и алчност, излъчващ се от тунелите и пароотводите на метрото.

Самотен хеликоптер на нюйоркската полиция обикаляше в стесняващи се кръгове. Отнякъде долиташе приглушеният вой на сирени. Но той знаеше, че не идват за него. Том Кърк беше неуловим.

Наведе се под нивото на балюстрадата от дялан камък и с леки стъпки се приближи до балкон с голям полукръгъл прозорец. Бронираните стъкла блестяха като листове стомана. Стаята беше тъмна и безлюдна, както очакваше. Така беше всяка събота и неделя през лятото.

Кърк чукна няколко пъти пантите от дясната страна на прозореца и винтовете паднаха в ръката му. След това внимателно, за да не наруши магнитния контакт на централната аларма, отмести стъклото от рамката — отвори се достатъчно голяма пролука, за да се провре.

Влезе, свали раницата от гърба си и извади нещо като детектор за метал — тънка черна пластинка, прикрепена за алуминиева пръчка. Натисна едно копче в горната й част и на гладката повърхност засия зелена светлина. Без да помръдва, Кърк хвана пръчката с дясната си ръка и започна да прокарва пластинката по пода пред себе си. Почти веднага светлинната блесна в червено и той спря.

Детектори за допир. Както предполагаше.

Бавно премести пластинката над мястото, където светлината се беше променила, бързо определи зоната и я очерта с бял тебешир. Повтори процедурата, като методично се промъкваше из стаята с контролирани и точно отмерени движения. След пет минути стигна до отсрещната стена, оставил след себе си диря от бели кръгчета.

Помещението беше същото, както показваха снимките, и излъчваше отличителната миризма на наскоро отпечатани банкноти и стари мебели. Голямото бюро бе от лакиран английски дъб и италианска кожа и му напомни за интериора на ролс-ройс от двадесетте години на двадесети век. На стената зад него имаше остатъци от някога богата частна библиотека — съдържанието й според каталозите на търговете сега беше разпръснато по света.

Стената от двете страни на прозореца беше боядисана в пясъчносиво и украсена със симетрично наредени картини. Не беше необходимо да се вглежда отблизо, за да ги познае — Пикасо, Кандински, Мондриан, Климт. Том обаче не беше дошъл заради картините, нито заради фалшивия сейф зад третото платно вляво. Беше се научил да не бъде алчен.

Върна се по тебеширените кръгчета до килима на пода между писалището и прозореца. Цветното стъкло блещукаше на бледата лунна светлина. Застана с гръб към прозореца, хвана единия край на килима и го дръпна. Дървото отдолу беше малко по-тъмно — бе стояло скрито от лъчите на слънцето.

Коленичи, сложи ръце на пода и бавно ги плъзна по сухия паркет. След около метър пръстите му усетиха малка грапавина. Той прокара ръце по нея и стигна до краищата й. Нагласи кокалчетата си, наведе се и натисна с цялата си тежест. Квадратният шестдесетсантиметров плот тихо изщрака и изскочи два-три сантиметра над пода. В другия край имаше панта. Кърк вдигна плота и видя лъскав сейф.

Производството и застраховането си бяха сътрудничили, за да направят сейфа обезопасен. Производителите редовно предаваха продуктите си за независима проверка в лаборатория „Ъндъррайтърс“, която на свой ред издаваше на сейфа специален сертификат за сигурност, позволяващ на застрахователите да определят точно съответната застрахователна стойност.

Според наскоро залепения етикет този сейф беше определен като TXTL-60 или, с други думи, беше преценено, че може да устои шестдесет минути на непрекъсната атака, една от най-високите категории, давани от лабораторията „Ъндъррайтърс“.

Въпреки това на Кърк му бяха необходими само осем секунди и половина, за да го отвори.

Вътре имаше петдесетина хиляди долара, бижута и ръчен часовник „Реверсо“ от двадесетте години. Кърк обаче не обърна внимание на тези неща — погледът му се спря върху една голяма дървена кутия. На махагоновия капак беше инкрустиран двуглав златен орел, сграбчил в ноктите си златно кълбо с кръст и скиптър. Императорският герб на фамилията Романови.

Том отвори кутията и внимателно извади безценния предмет, който лежеше на бялата копринена подплата.

Пулсът му се учести. Беше виждал множество зашеметяващо красиви предмети, но този беше изключителен. И той направи нещо безпрецедентно — махна маската от лицето си, за да го види по-добре. Неприсъщото за него неблагоразумие го възнагради почти веднага. Лунната светлина озари осеяната със скъпоценни камъни повърхност и изящният предмет сякаш оживя в ръцете му и блесна като светлина от камина през заскрежен прозорец на усамотена дървена хижа.

В съзнанието му мигновено се появиха думите, написани на откъснатата страница от каталога на „Кристи“, включена в записките му в инструктажа.

„Златното яйце е изработено от Пьотр Карлович Фаберже по поръчка на цар Николай II за подарък на майка му, вдовстващата императрица Мария Фьодоровна, за Великден през 1913 година. Изваяно е от сибирски кристал и е инкрустирано с над три хиляди диаманта. Други хиляда и триста диаманта украсяват основата. Като всички яйца на Фаберже, съдържа великденска «изненада», в случая платинена кошничка, украсена с цветя, направени от злато, гранат и кристали. Кошничката символизира прехода от зимата към пролетта“.

Том се вторачи в яйцето. Не чуваше нищо, освен равномерното си дишане и тиктакането на невидим часовник. Зрението му се замъгли, диамантите заискриха като ледени висулки на обедно слънце. Кърк сякаш видя вътрешността на яйцето през ръкавиците, пръстите и костите си.

Представи си, че отново е в Женева и стои пред ковчега на баща си. Сякаш пак видя отрупания със свещи олтар. Чу напевния глас на свещеника. Виждаше как капките вода сълзят от венеца върху капака на ковчега и падат на пода. Стоеше и гледаше как килимът променя цвета си, докато кристалните капки попиват в мекия плат.

И после неочаквано му хрумна една мисъл, по-скоро въпрос. Беше се промъкнал в съзнанието му и го измъчваше.

„Време ли е?“

Прогони го от главата си. Не се замисли върху него. Вероятно не искаше. Но през двата месеца след погребението въпросът се връщаше отново и отново, всеки път по-натрапчиво. Обсебваше го, подриваше действията му и изпълваше със съмнение и колебание всяка негова дума. Настояваше за отговор.

И сега всичко му се изясни. Беше неизбежно, така, както след зимата идва пролет. Моментът беше настъпил. Щеше да се откаже.

Сложи си маската, прибра яйцето, затвори сейфа, нагласи дървената плоскост на мястото й, мина внимателно по стъпките си през стаята и излезе на балкона.

Стори му се, че воят на сирените долу се е усилил. Сърцето му биеше в ритъм с тракащите перки на полицейския хеликоптер, който летеше почти над главата му. Прожекторът осветяваше дърветата и улицата, търсеше някого или нещо. Том изчака хеликоптерът да се отдалечи, скочи и изчезна.

На пода остана само миглата, паднала от лицето му, когато бе свалил маската си — блестеше в черно на лунната светлина.