Уилям Сароян
Един ден от залеза на света (30)

— Страшно съм развълнувана — заговори Лора по телефона. — Публиката много хареса изпълнението ми. Много по-добро е. Хората се смяха дори на места, където не ми се вижда смешно. Просто трябваше да ти кажа. Сега е вторият антракт и вече трябва да тичам. Искаш ли да ме вземеш от гримьорната?

— Не.

— Защо?

— Защо просто не хванеш такси и не се прибереш вкъщи?

— Ще останеш ли? Толкова съм развълнувана и щастлива. И другите актьори също. Просто не могат да повярват, че мога да играя толкова добре. Продуцентът и режисьорът дойдоха да ме поздравят в гримьорната след първото действие. Питаха ме: „Лора, какво се случи?“ Имам още много за учене, нали? Ще ми помогнеш ли?

— Разбира се.

— Дано само пиесата да не претърпи пълен провал. Знам, че най-сетне съм на прав път. Обичам те. Наистина те обичам.

— Разбира се.

— Не, наистина. Обичам те. Винаги съм те обичала. Винаги ще те обичам. Каквото и да стане. Ти обичаш ли ме? Поне малко?

— Нека нещата си останат каквито са. Тръгвай за последното действие.

— Ах, ти! — изкикоти се тя. — Трябва да тичам, но преди това отговори на въпроса ми. Обичаш ли ме мъничко?

— Много.

— Страшно много ли?

— Да.

— Наистина ли?

— Наистина.

Последва доста продължително мълчание и след това тя каза:

— Тогава дано да те изберат за президент. Прибирам се веднага след спектакъла. Чао.

Той затвори телефона. После се обади в „Грейт Нодън“.

— Някакви съобщения за мен?

Служителят нощна смяна прочете шест-седем съобщения, включително и едно от Хари Барагари и две от Зак.

— Той сега е в бара — каза служителят.

— Кой?

— Зак.

— В бара ли?

— Да, сър.

— Какво прави там?

— Пие, струва ми се.

— Ще ми направите ли една услуга? Не го викайте на телефона, а изпратете там някой пиколо да го види как е.

— Разбира се. Изчакайте на телефона.

След малко служителят каза:

— Давам ви пиколото.

— Той просто си пийва.

— Добре ли е?

— Като че ли да.

— Ще го държите ли под око? Ако му прилошее, качете го в стаята ми.

— Добре.

После се обади на Хари Барагари.

— Доста скоро отговори на обаждането ми — рече Хари. — Джесика ми каза, че според теб трябва да се заловя за работа и да поставя „Целувай, целувай, целувай“.

— Пиесата се казва „Моите пари“.

— „Моите пари“ или „Целувай, целувай, целувай“ все едно, пиесата няма сюжет.

— Пиесата я правят хората. Те са в основата на сюжетите. Няма други сюжети.

— В мюзикъла е наложително да има сюжет. Трябва да се случва нещо.

— Но то се случва.

— Обаче няма сюжет.

— Какъв сюжет ти трябва, Хари? Да вземем теб. Какъв е твоят сюжет?

— Моят сюжет е да продуцирам касови мюзикли.

— Това и правиш.

— Искам да продължа да го правя.

— Защо?

— Защо да продуцирам губещи пиеси?

— Добре, ето това е сюжетът на „Моите пари“. Или поне част от него. Ти не знаеш защо трябва да печелиш пари и същото важи за героите в пиесата. Те просто смятат, че така трябва и толкова. Трябва да се опитват. Когато имаш пиеса със свеж сюжет, работата ти е да я направиш страхотна, това е.

— Не знам как да я направя страхотна.

— Ами научи се.

— Консултантите не я харесват.

— На мен ми харесва.

— В това няма пари.

— Не си сигурен, че е така.

— Ти наистина вярваш в пиесата, нали?

— Знам, че е хубава пиеса. Преди колко време я прочете?

— Преди около една година, но Джесика ме накара да си взема едно копие за вкъщи и скоро пак ще я прочета.

— Прочети я сега и ми се обади, а?

— Легнал съм си.

— Не можеш ли да четеш в леглото?

— Знаеш ли, ставам в ранни зори. Искам да си легна.

— Прочети я, Хари, и ми се обади.

— Защо не дойдеш тук утре сутринта? Имам неколцина консултанти. Ще я прочетеш на тях.

— Прочети я сега, а пък аз ще я прочета утре на консултантите.

— Не мога да заспя, след като съм чел пиеса.

— Тогава не спи. Запиши си един телефон. Ще бъда тук известно време.

— Добре — каза Хари. Той си записа телефона на Лора. — Ако възнамеряваш да я четеш утре, по-добре ще е да знам точно с какво разполагам. Ще ти се обадя, щом я прочета.

— Прочети я внимателно.

— Ще ми е необходим около един час.

— Не, не можеш да я прочетеш толкова бързо?

— Дума по дума ще я прочета. Не се безпокой. Не мисля, че има хляб в нея, но въпреки това ще я прочета.

Той поиска от госпожица Макдугъл хартия за писане.

— Ван има някакви тетрадки с редове.

— Чудесно. Искам да си запиша нещо. Те заспаха ли?

— Заспаха веднага щом си легнаха.

Жената му донесе дузина листове с редове и той се зае да работи върху идеи за „Моите пари“ — как да направи сюжета малко по-ясен, защото ако Хари, Джесика и консултантите смятаха, че липсва сюжет, той трябваше да се постарае. Направи списък на действащите лица. Написа какво се случва в пиесата. Помисли върху спойката между героите и събитията.

— Искаш ли едно нескафе? — попита жената.

— Да.

Изпи го, работейки. С изненада забеляза, че госпожица Макдугъл му донесе втора чаша, след като бе решила, че е изпил първата, а след това — трета. Той измисли нов персонаж — един старец, който стои отстрани и наблюдава. Не казва нито дума. Само гледа и слуша.

Записа си нещо и за песните. Все още работеше, когато Хари се обади.

— Не знам, Йеп. Определено не е чак толкова слаба, колкото си мислех. Диалогът е страхотен. Само че нещичко й липсва. Все пак е така. Сюжет или както искаш го наречи.

— Аз работех. Мисля, че ми хрумнаха няколко хубави неща.

— По-разгърнат сюжет?

— Всъщност да.

— Имаш ли копие на пиесата?

— Не, работя по памет.

— Ела в десет и я прочети на консултантите. Те ще дойдат в единайсет.

— Добре. Те запознати ли са с пиесата?

— Не. За тях ще е нещо съвсем ново.

— Добре.

— Ако заглавието „Целувай, целувай, целувай“ не ти харесва, помисли за по-добро, а? Някое по-живичко. Това е мюзикъл. Добре разбираш, че „Моите пари“ не е подходящо за мюзикъл.

— Ще помисля. Спи ли ти се?

— Напълно съм буден и съм наясно, че или трябва да си изпия хапчето, или да работя.

— Изпий хапчето. Нека аз да свърша работата.

— Аз трябва да си свърша моята част от нея.

— В момента не се налага да вършиш никаква работа. Изпий си хапчето. Не ми е лесно с твоите идеи.

— Защо ми се струва, че ни трябва още един персонаж?

— Не знам. Защо така мислиш? Във всеки случай аз имам един.

— Какво представлява?

— Един старец.

— Какво прави?

— Наблюдава.

— Друго?

— Само това.

— Харесва ми. Но може би трябва да бъде някоя старица.

— Това е идея.

— Ще ти кажа защо. Неочаквано, на някое място в пиесата, може да е вълнуващо тя да се превърне в красива млада жена — каквато е била някога. И тогава да изпее една песен. Това е. Аз ще доведа някоя от най-добрите певици в страната. Някоя от операта.

— Хубаво.

— В такъв случай ще си изпия хапчето.

— Ще се видим утре в десет.

Той все още работеше, когато влезе Лора.