Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- One Day in the Afternoon of the World, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Людмил Люцканов, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,7 (× 6гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ventcis(2018)
Издание:
Автор: Уилям Сароян
Заглавие: Един ден от залеза на света
Преводач: Людмил Люцканов
Език, от който е преведено: Английски
Издание: първо
Издател: ИК ФАМА
Град на издателя: София
Година на издаване: 2010
Тип: роман
Националност: Американска
Печатница: УНИСКОРП
Технически редактор: Олга Стоянова
ISBN: 978-954-597-372-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9050
История
- —Добавяне
Събуди се с чувството, че е спал дълго, но се оказа само половин час.
„Ами ако болката не е психосоматична? Ако старата разнебитена машинария вътре в теб съвсем се е скапала и се мъчи да направи непосилен за нея ремонт?“
Изпи две чаши студена вода и пак си легна, за да прегледа първия от четирите сутрешни вестника, които бе купил на път за вкъщи. Стигна до колонката на Уинчел и я прочете, защото винаги правеше така, винаги когато беше в Ню Йорк. Същите стари имена, същите стари клюки: любов, ухажване, брак, деца, изневяра, развод, омраза.
Прочете репортаж за втория мач от бейзболния шампионат, след това се запозна с резултатите от надпреварата и накрая загаси лампата и продължи да спи.
Когато се събуди, беше четири и половина.
„Всички пият хапчета. Може би и аз трябва да пия хапчета.“
Изпи още една чаша вода и прегледа още един вестник. Още клюки, но същите имена.
Опита пак да заспи, но спа лошо.
Беше дванайсетгодишно дете, което тичаше из Фресно. После беше по-голям, но все още тичаше — из Сан Франциско. Сетне из Ню Йорк.
Добре де, дявол да го вземе, бе тичал, но и винаги се беше смял. Само че сега вече не се смееше.
„Трябва да се възстановя някъде. Сънят трябва да ме възстанови.“
Винаги имаше някаква тревога в главата си. Тя го беше карала да бърза, обаче не беше болка, а някаква идея, но сега бе единствено болка.
Когато се събуди, отиде до прозореца и повдигна щорите. Загледа се в събуждащия се Ню Йорк, запали цигара и вдиша дима. Болката възропта, но след това поутихна.
„Ако беше психосоматична, нямаше да се възпротиви на малко дим. През лятото ще бъда цял месец с Ван и Роузи. Ще странстваме с колата. Ще ходим на лов и риболов, ще пътуваме, ще разговаряме и ще се смеем.“
Поиска да му донесат закуската в стаята, поиска кафе, но операторът му отговори, че започвали работа в седем. Избръсна се, взе душ и отиде в едно ресторантче да изпие две силни кафета, после купи бурканче нескафе от деликатесния магазин, върна се в стаята си, кипна вода и си направи още едно кафе, докато прелистваше „Ню Йорк Таймс“. Беше на театралната страница, когато се обади Зак.
— Събудих ли те?
— Не, отдавна съм на крак.
— Ела да изядем по една царска закуска.
— Ще се видим след пет минути при вестникарската будка във фоайето.
Завари Зак да показва някакъв камък на жената, която работеше на будката.
— Госпожице Еглантайн — заговори Зак, — бих искал да ви представя Йеп Мускат.
— Не е ли…?
— Самият той и никой друг — отвърна Зак.
— Каква изненада. И вие ли сте отседнал в хотела?
— Не, аз съм в „Грейт Нодън“.
— Наистина ли?
— Да.
— Питам така, защото почти никога не разбирам, когато хората ме баламосват. Просто се влюбих в „Джейк измамникът“. Прочетох го два пъти.
— Така ли? Защо?
— Джейк е толкова луд, тъй различен от другите герои в романите, толкова забавен. Никога не бях чела за човек, който е така искрен и същевременно такъв… такъв мошеник. Такъв ли искахте да бъде?
— Мисля, че да.
— И все пак не го намразих. Ако случайно се запозная с човек като Джейк, сигурна съм, че бих го намразила, но такъв, какъвто е в книгата, го обикнах. Сменя жените една след друга. Не мисля, че съм чела нещо толкова забавно, както когато се женеше за седми път и флиртуваше с майката на своята годеница, със сестра й и с тринайсетгодишната цветарка.
— Джейк не флиртуваше. Жените флиртуваха. Жените имат слабост към мъжа, на когото му предстои женитба.
— Не разбрах това. Обаче цялата брачна церемония е трябвало да бъде забавна, нали?
— Донякъде. Как ви се струва този камък?
— Съдържа уран — рече жената.
— Преди двайсет години нямаше да струва нищо, щеше да бъде най-обикновен камък.
— Съгласно последната оценка, направена от правителствените геолози — поде Зак, — аз имам повече от десет милиона тона от тази руда. Знаете ли какво означава това?
— Зак, между нас казано, означава, че вероятно имаме достатъчно пари в джобовете си да купим пакет цигари от госпожица Еглантайн.
— Аз не пуша. — Зак се подсмихна.
Йеп взе пакет „Честърфийлдс“ и подаде на жената монета от двайсет и пет цента.
— В „Плаза“ вървят по трийсет цента.
— В „Плаза“ си струват парите. — Той й подаде монета от пет цента. — Кибрит?
— Кибритът е едно пени.
Даде й едно пени и тя му даде кутийка кибрит.
— Ако донеса моя екземпляр от „Джейк измамникът“, ще се отбиете ли да ми дадете автограф?
— Да.
— Вие сте любимият ми американски писател.
— Карате ме да се чувствам много горд. А от френските кого харесвате?
— Не чета на френски.
— В превод.
— Оставам вярна на писателите от добрата стара Америка.
— Кого другиго харесвате?
— Гънтър.
— Ще му кажа, като се видим.
— Естела Гънтър.
— О.
— Тя пише окултни романи.
— Ще намина утре по някое време и ще ви дам автограф.
— Наистина ли?
— Разбира се. Зак, защо не напишеш името си на този камък за госпожица Еглантайн?
— С най-голямо удоволствие — отвърна Зак, — но в десет часа имам уговорена среща на Уолстрийт и обещах да покажа камъка на господин Уебър.
— От „Пейни, Уебър, Джаксън и Къртис“ ли?
— Макс Уебър.
— Кой е той?
— Инвеститор в рудодобива.
Влязоха в ресторанта с изглед към площада пред „Плаза“, тамошния фонтан, малките теглени от коне файтони, кочияшите, които стояха един до друг, пушеха лули и разговаряха.
— Хайде да похапнем като милионери — предложи Зак.
— Силно кафе с малко захарин, това ли имаш предвид?
— Не. Бифтек.
— Дадено. Никога не закусвам, но отсега нататък няма да пропускам.
— Най-много държа на закуската.
Келнерът дойде с две големи менюта. Поръчаха, без да ги разгледат, келнерът си записа набързо в бележника и се отдалечи.
— Не мигнах цяла нощ. Ти добре ли спиш?
— Като бебе — отвърна Зак.
— Три часа? Четири?
— Седем, осем, девет, понякога десет.
— Непробудно ли?
— Да. Ти как спиш?
— За последен път спах непробудно осем часа, когато ми извадиха апендикса преди двайсет години.
— Човече, пропускаш едно от най-хубавите неща на този свят. Един-единствен път ми беше трудно да заспя — когато едва не удуших втората си съпруга.
— Ти си щастливец.
— Как ще спиш добре, когато постоянно пиеш кафе и пушиш цигари? Човешкото тяло не е устроено така, че да понася всичката тази отрова.
— Не знам.
— Спри кафето, цигарите и твърдия алкохол и няма да имаш проблеми със съня.
— Не, не е от това. Остарявам, там е работата.
— Външно си същият.
— Не се чувствам същият?
— Как се чувстваше преди?
— Ентусиазиран. По отношение на всичко.
— Всичко е твърде много — рече Зак. — Защо не се чувстваш ентусиазиран по отношение само на няколко неща?
— Например?
— Децата ти нали са живи и здрави? Може би не си даваш сметка колко си щастлив. Веднъж ги видях, нали знаеш. Заведох майка ми в дома на твоята майка в Сан Франциско и децата бяха там. Тогава момчето беше едва на пет години, а момичето на три, наистина прекрасни деца, приятелю. Не съм виждал други като тях.
— Майка им беше ли там?
— Да, беше. Ако имаш предвид какво ми е мнението за нея, трябва да знаеш, че често я мисля. Човек трябва да мисли много за една жена, която има такива деца. Но аз така или иначе много мисля за нея. Не като за онази побъркана Хуанита и глупавата Дови. Тези две жени ми причиниха доста мъки. Знаеш ли, че по онова време дори се понапих в Мексико Сити?
— Не, не знаех. Какво се случи?
— Стана ми много лошо. Когато бяхме деца, щом запалех цигара, само за да се правя на готин, ми се виеше свят. Един път през живота си пуших пура и тогава позеленях. Човешкото тяло не може да поема толкова отрови.
— Моето човешко тяло не може да живее без тях.
— Разбира се, че може, ако му дадеш възможност — но ти изглеждаш чудесно.
— Не мога да спя. Не се радвам на живота така, както бих искал. Винаги бързам. Това е глупаво.
— Какъв е проблемът?
— Изпуснах автобуса.
— Какъв автобус?
— Автобусът с главна буква, както би се изразила жената от вестникарската будка.
— Ти си луд. Луд си, както винаги. Дори още по-луд. Не си изпуснал никакъв автобус. Хвана го. И не беше пътник в него. Ти го управляваше. Имаш всичко, но все още си неудовлетворен, също както в детството си. Почини си малко.
— Тази сутрин мислих за това, докато се опитвах да заспя, но не можех — така правя всяка сутрин. Но когато ставам и всички недовършени неща започват да се тълпят в ума ми, повтаря се все същото и не мога да си почина.
— Знаеш, че аз никога не съм бил голям симпатизант на църквата — заговори Зак, — но ми се струва, че си се пристрастил към своята работа и си изгубил религията си. Върни си я.
— Струва ми се, че си прав. Любов. Моят клет организъм е изхвърлил любовта. Това ли е религията, за която говориш?
— Да, и здравето също. Трябва да спреш да пушиш. Трябва отново да поемаш хубав чист въздух с чисти бели дробове.
— Цигарите — каза Йеп.
— Трябва да спреш да пиеш кафе. Какво й е лошото на водата? Хубавата студена вода. Човек няма нужда от вино и уиски.
— Струва ми се, че си прав. От колко време си се вманиачил по здравословния начин на живот?
— Това не е някаква мания. Помисли си само. Къде живеем? Живеем в едно малко старо жилище, наречено човешко тяло. То може да бъде палат, но може да бъде и пещера. Нима е възможно човешката душа да бъде щастлива в една тъмна пещера, пълна с отровни изпарения?
— Не, сър.
— Ако не можеш да спиш, по-добре се постарай да поставиш ново начало.
— Непрекъснато мисля за това.
Келнерът дойде с бифтеците. Закусиха добре и после всеки пое по своя път.