Уилям Сароян
Един ден от залеза на света (4)

Докато вървеше по Пето Авеню, разбра, че на „Янки стейдиън“ е започнал вторият мач от бейзболния шампионат, обаче не разбра до кой ининг бяха стигнали, нито какъв е резултатът.

Бяха най-хубавите дни в Америка, дните на бейзболния шампионат. Дали старият Кейзи Стенджъл щеше пак да успее? Дали той щеше да излезе с не най-добрия тим и да спечели шампионата? Дали неговите разбити дърти „Янкис“ нямаше да надиграят ненадминатите „Доджърс“, дали нямаше да измъкнат шампионската титла, може би дори щяха да спечелят четири мача, както миналата година срещу „Кливланд индианс“?

Приближи до малка група хора, тъй като му се стори, че са се събрали да гледат мача по телевизията.

— Какъв е резултатът? — попита.

— Какъв резултат?

Той се усмихна и продължи нататък по улицата.

— Има милиони хора, които просто не се вълнуват от бейзбол и не проявяват никакъв интерес към най-великата народна драма на всички времена.

Когато стигна до номер 630 на Пето Авеню, той внезапно си спомни за Хари Барагари. Влезе в сградата и се качи на трийсет и третия етаж. Джесика, секретарката на Хари от двайсет и пет години, беше зад бюрото.

— Хари отиде в Лонг Айлънд да играе тенис.

— На шейсет и шест години?

— Господин Барагари е на петдесет и седем, но е с младежки дух и обича тениса. Ще му бъде приятно да узнае, че си се завърнал в града. Да му кажа ли да ти се обади в „Хампшир Хаус“?

— В „Грейт Нодън“.

— За Бога, Йеп, там писа „Моментът да си тръгнеш“. Никога няма да забравя как идваше в стария ни офис, до „Сарди“, и разправяше онези смахнати вицове за калифорнийците, но не обелваше и дума за пиесата.

— Не мога да говоря за нещо, което не съм завършил.

— Наистина ли си пак в „Грейт Нодън“?

— Да.

— Как е там, след толкова години?

— Като че ли всичко е наред. Малко поовехтяло, малко позанемарено, но във всеки случай някои хора от някогашния персонал са още там.

— Знам защо си се върнал там.

— Не мога да си позволя друг хотел.

— Не, друга е причината. Ти написа там първата си пиеса и тя беше най-добрата от всички, излезли изпод перото ти.

— „Моментът да си тръгнеш“ не беше първата ми пиеса. Не беше дори втората. Тя бе петата или шестата, но беше втората ми поставена пиеса. Много от пиесите ми просто не са поставени, това е.

— Е, така или иначе, „Моментът да си тръгнеш“ беше най-известната ти пиеса. Тя обра всички награди, нали? И сега си се върнал да поговориш с Хари за „Моите пари“ — за пиеса като тази, имам предвид. Знам аз.

— Може би си права. Но се отбих да поговоря с Хари за „Моите пари“ — имам предвид пиесата, разбира се.

— Но Хари промени заглавието и сега то е „Целувай, целувай, целувай“, нали?

— Не ме интересува как го е променил. Искам само да знам защо се бавят нещата. Той смята ли да я постави, или не?

— Мислех, че двамата с господин Барагари сте постигнали разбирателство. Хари рядко работи съвместно с друг човек, но когато прави това, той очаква предложенията му да бъдат приемани, а ти не ги прие.

— Те не бяха удачни.

— О, недей така, Йеп, как може да говориш такива неща? Хари е най-големият експерт по мюзикъли в Америка, винаги е бил. Ти никога не си писал либрето за мюзикъл. Хари искаше да ти помогне да напишеш хитов мюзикъл, но ти отказа. Тъкмо там е работата. Ти просто отказа. Отиде си.

— Добре, искам да ми върнете пиесата.

— Ами идеите на Хари, които са вложени в нея?

— Ти твърдиш, и аз предполагам, че Хари твърди, че не съм приел никоя от идеи му — не е ли това причината той да не я постави? Така че какви негови идеи има в пиесата?

— Не знам подробности, но съм сигурна, че Хари беше страшно разочарован от твоя отказ да създадеш хит.

— Аз написах най-добрата пиеса, която знаех как да напиша по онова време. Ако Хари не я иска, аз си я искам.

— Йеп, ще кажа на Хари да ти се обади утре сутринта. Двамата обсъдете този въпрос.

— Какво има да се обсъжда? Той не харесва пиесата. Аз я харесвам. Искам си я обратно.

— Поговорете с Хари за това утре.

— Разбира се, но ще му предадеш моето становище, нали?

— Знаеш, че добрата секретарка не върши такива неща. Освен това не съм сигурна, че той не може да бъде придуман да постави „Целувай, целувай, целувай“.

— Пиесата се казва „Моите пари“.

— Това не е удачно заглавие на мюзикъл.

— Така се казва пиесата, която написах.

— „Целувай, целувай, целувай“ ще постигне голям успех. Има секс, има хумор, има намеци.

— Какво значи намеци?

— Всичко. Знаеш много добре, че намеците са всичко, защото почти всичко се начева с целувка — любовта, бракът, децата. Защо е нужно да се инатиш за всичко?

— Ако това са намеците, които искате, пиесата трябва да се казва „Убийство“, обаче не три пъти, а само веднъж, защото веднъж е достатъчно. Кажи на Хари да я постави или да ми я върне.

Той излезе от офиса и тръгна по Пето Авеню, но вече не му се разхождаше.

Ще отида на Двайсет и първа и ще пийна нещо, помисли си, но когато стигна до заведението, не влезе. Продължи пътя си до Шесто Авеню, стигна до Петдесет и шеста и се върна в хотела.

Валенсия му подаде ключовете и каза: „Предадох му бележката.“

Линда се подаде от стаичката, в която беше телефонната централа.

— Търсят те, Йеп. Искаш ли да се обадиш от телефона във фоайето или да им кажа да позвънят пак след пет-десет минути?

— Ще се обадя.

Той заобиколи рецепцията, отиде до телефона на хотела, вдигна слушалката и я долепи до лявото си ухо — с другото беше почти глух.

— Йеп — чу някой да казва. — Добре дошъл отново в Ню Йорк, стари калпазанино.

— Кой е?

— Пайпър. Кой друг?

— Как си?

— Няма значение как съм аз… ти как си?

— Добре.

— Хей, Йеп, знаеш, че имаш приятели тук, в „Светът в действие“, но, за Бога, бъди разумен. Не можем да ти платим петнайсет хиляди долара за „В началото“. Много ни харесва, искаме да я поставим по-следващата неделя, обаче просто не можем да платим на никого толкова пари. Знаеш, че най-високото ни възнаграждение е три хиляди за всички, освен за теб и шест за теб, така че защо настояваш да получиш петнайсет?

— Защото струва петнайсет.

— Не казвам, че не струва толкова. Казвам, че не можем да платим петнайсет. Никой в телевизията не може да си го позволи. Съгласи се на шест, Йеп.

— Не.

— Колко искаш?

— Петнайсет.

— Не можем да платим толкова.

— Колко можете да платите?

— Шест.

— Не става.

— Пиесата е чудесна, Йеп, и мястото и е точно в „Светът в действие“, никъде другаде. Вземи седем и дай отдих на старите си приятели.

— Знам всичко за старите си приятели, защото помня. Когато преди три години можех да се отърва от данъците и писах на старите си приятели, и им казах, че бих предоставил на „Светът в действие“ шест нови пиеси за две години, за двайсет и пет хиляди — тоест по около четири хиляди за всяка — и обясних колко е важна за мен тази сделка, дори не ме удостоиха с отговор. Година по-късно, когато изпратих три нови пиеси на старите си приятели и казах, че изборът е ваш, една или всички, по три хиляди за всяка, защото ми трябваха пари, пак никой не ми се обади цели шест месеца, а после ми върнаха трите пиеси, с бележка, написана от секретарката. Преди осем-девет дена ти ми се обади и поиска да напиша пиеса. Каза, че ти трябва спешно. Написах я, ти я получи спешно и аз не искам някакви си шест или седем хиляди долара за нея.

— Добре, Йеп. Осем! И нито цент повече. Имам толкова много разходи всяка седмица. Хайде, склони, да се споразумеем и да се залавяме за работа.

— Не. Няма сделка.

— Колко искаш?

— Искам петнайсет. Написах я в определения срок. Аз трябва да разпределя ролите и да я режисирам — това е много работа. Не броя онази част, която няма цена, която не може да бъде закупена, която не може да бъде поръчана, сякаш е търговски артикул на пазара — не броя и самото писане. Не искам да се пазаря, но искам да бъда отзивчив, затова ще направя компромис и то голям компромис, само че ти трябва да решиш веднага. Ще приема десет хиляди.

— Трябва да поговоря със сътрудниците си.

— Няма сделка.

— Йеп, знаеш, че не можеш да я продадеш никъде другаде. Ако можеше, съмнявам се, че щяха на драго сърце да ти платят повече от две хиляди. Знаеш това.

— Дори и така да е, десет хиляди или нищо.

— Добре. Тъй да бъде. Можеш ли да дойдеш тук утре сутринта в десет?

— Ще дойда. А правото на данъчен запор? В сила ли е още след три години?

— Всъщност този въпрос възникна преди да ти се обадя и аз говорих с нашия юридически отдел. Според тях правото на запор не е в сила. Тоест можем да ти платим десетте хиляди веднага след представлението.

— Не искам парите. Искам да ги изпратите на данъчните.

— Каква част от тях? Две хиляди?

— Цялата сума. Трябва да си платя данъците, това е.

— Както кажеш, Йеп. Ще трябва някак да решим този данъчен проблем.

— Как?

— Ще измислим нещо.

— Просто ми възложете да напиша нещо. Просто ми платете да го напиша — и след това просто предайте парите на бирника. Този е начинът за решаването на проблема.

— Ще измислим нещо. Ще се видим в десет сутринта.

— Добре.

— Още нещо, Йеп… длъжен съм да го кажа. Радвам се, че си пак в града… в работата и изобщо… Радвам се, че пак си в играта.

— Благодаря.

Затвори и влезе в бара току до телефонната кабина. Там имаше осем-девет посетители, които гледаха телевизия.

— Ирландско уиски с лед, лимонова кора, вода. Кой победи?

— Пак „Янкис“.

Отпи глътка от ирландското уиски и си помисли, че на Ван това няма да му хареса.