Уилям Сароян
Един ден от залеза на света (24)

— Не ме забравяй, моля — провикна се Лора. Докато наливаше питиетата, той чу как Роузи описва изминалия ден в поредица от отговори на въпросите, задавани й ту от майка й, ту от госпожица Макдугъл.

— Зак? — каза Лора. — Кой е Зак?

— Двамата отраснахме заедно.

— Мислех, че познавам всичките ти роднини.

— Той не ми е роднина. Неговата майка и моята са били добри приятелки като деца в старата родина и бяха съседки във Фресно.

— Мислех, че познавам и всичките ти приятели — рече Лора. — Не си спомням за никакъв Зак, но според Роузи е много приятен човек. Четирийсет долара за билет? Той да не е луд.

— Луд ли е, Роузи?

— Зак ли? О, не. Просто е богат.

— Сигурно — рече Лора. — И той ли е писател?

— Не, певец е.

— Къде пее?

— По улиците.

— Как е забогатял?

Той й подаде чашата и седнаха край масата в малката трапезария.

— С добив на уран.

— В „Лайф“ имаше статия за един собственик на уранови залежи — каза Лора. — Изведнъж станал притежател на… ох, толкова много милиони, че направо не е за вярване. Зак толкова ли е богат?

— Мисля, че не.

— Може би трябва да вземеш назаем малко пари, да се отървеш от дълговете си, да дишаш по-спокойно.

— Не.

— Защо не?

— Просто не, това е.

— Добре де, богат ли е или не?

— Не знам. Може да е, може и да не е. Във всеки случай изглежда, че планира да забогатее.

— Много ли?

— Възможно е.

— Е, щом ти е толкова добър приятел — като брат, по думите на Роузи, — защо да не вземеш назаем малко, докато си стъпиш на краката?

— Първо, аз съм си стъпил на краката и, второ, просто не правя така.

— Мисля, че понякога си ужасно глупав. Той приятел ли ти е или не?

— Аз бях богат, когато той беше беден, и никога не съм му давал пари назаем.

— А защо не си? Давал си на други. Мнозина други също са ти давали. Защо не на него?

— Как е мартинито?

— Много хубаво, но не отговори на въпроса ми.

— Просто не дадох и толкоз.

— Ти не си такъв човек.

— Напротив, такъв съм. Не давах на всеки. Как върви репетицията?

— Всички сме отчаяни, че усилията ни отиват на вятъра. Публиката на предварителното представление снощи просто си седя безмълвно, това е.

— Някои зрители така правят. Обикновено това нищо не значи.

— Е, те не бяха умрели. Бяха там и просто не смятаха, че е забавно. Най-смешните моменти не предизвикаха смях. Мисля, че представлението беше чудесно, но шантаво.

— Ние ще отидем на театър, нали? — попита Роузи.

— Намислил съм да ги заведа в „Палас“ след вечеря. Това е единственото вариете, което е останало в Ню Йорк — всъщност в цялата страна — и си помислих, че може да им хареса.

— Сигурна съм, че ще им хареса — каза Лора.

— Искаш ли да дойдеш на вечеря с нас?

— Много бих искала, но не мога. Ще трябва да бързам и ще ви разваля вечерта.

— Не, няма, ела.

— Не, недей — обади се Роузи.

— Роузи, ще те напердаша — каза Лора. — Наистина не мога да дойда. Искам да се отпусна във ваната и да се успокоя. Направо съм разбита. Вземете Кити.

— О, не, мамо!

— Роузи, стига, чуваш ли?

— Искаш да развалиш вечерта ни?

— Говоря с баща ти, ако нямаш нищо против.

— Предавам се, татко и мамо, благодаря.

— Ще изядеш един пердах, млада госпожице.

— Не се безпокой — каза бащата. — Ще прекараме чудесна вечер.

— Няма, ако на вечерята присъства Кити Делмонико.

— Какво имаш против Кити? — попита Лора. — Тя е най-добрата ми приятелка. По-добра приятелка е дори от сестра ми.

— Не ме интересува.

— Джейни, добре ли е това момиче?

— Много е добре — каза госпожица Макдугъл. — Просто иска да бъде главната героиня на вечерята със своя баща.

— А, да — рече Лора. — Е, може би има право.

— Татко трябва да реши — каза Роузи.

— Кити се държи чудесно с майка ти — рече той. — С Ван и с теб също.

— С мен не — отсече Роузи.

— О, нека просто да не й обръщаме внимание — каза Лора.

— Не ми пука.

— Роузи, не ме ядосвай, ако обичаш.

— Извини се, Роузи — каза бащата.

— Съжалявам, мамо.

— Така е по-добре — рече Лора. — А сега тичайте с Джейни да изберете красива рокля за вечерта. Сигурна съм, че Кити и без това има други планове.

Роузи излезе с госпожица Макдугъл и тогава Лора каза:

— Понякога тя толкова прилича на мен, че това ме вбесява. Не мога да търпя да прилича на мен, както не мога да търпя аз да приличам на другиго.

— Кога приличаш на другиго?

— О, случва се от време на време. Случва се да приличам на някого, с когото се запознавам на парти.

— На кого?

— А, на една или друга много изискана и преуспяла жена и от това ми прилошава.

— Ти искаш да си преуспяла, това е.

— Обаче като себе си, а не като някой друг.

— Това във всеки случай звучи логично. Не мисля, че би могла да успееш, като копираш някого.

— Определено не искам да бъда ничие копие, но пък успехът не е нищо друго. Всеки, който е преуспял, подражава на някого. Роузи беше ли добричка?

— Самото й присъствие ми действа целебно.

— Целебно?

— Да, целебно.

— Защо? Да не си болен?

— Разбира се. Всички сме болни. Кой в по-лека форма, кой в по-тежка.

— Аз колко съм болна? — попита Лора.

— В момента си безнадежден случай.

— Тази глупава пиеса е виновна. Но какво мога да направя?

— Тъкмо това, което правиш — даваш най-доброто от себе си. Нали така? Иначе би било глупаво. Щом като възнамеряваш да се посветиш на изкуството — дори на лошото изкуство, дори на най-лошото — трябва да му се посветиш изцяло. Трябва да бъдеш позитивна, да изпълняваш ролята си така, сякаш е голяма роля в голяма пиеса.

— Давам всичко от себе си. Просто не знам дали го правя достатъчно добре. Всъщност никой няма време да отдели особено внимание на моята роля, затова изобщо не знам дали съм на прав път, или всичко правя погрешно. Искам да изгледаш някое представление и да ми кажеш какво правя недобре.

— Може би всичко правиш както трябва.

— Недобре за мен, имам предвид. Не за пиесата. Какво ще кажеш за утре вечер?

— Не съм сигурен, че мога, но ако мога, ще дойда. В осем и половина ли?

— Да, но ще започнем малко по-късно. Винаги е така.

— Сигурна ли си, че искаш да направя това? Тоест да ти кажа какво правиш недобре?

— Разбира се, че искам.

— Хубаво, но понеже не е изключено да не дойда утре, може би ще е добре да изпълниш някакъв откъс от ролята си сега.

— Наистина ли?

— Разбира се.

Лора поясни една от ситуациите в пиесата и после изпълни сцената.

— Е? — попита тя.

— О, не — рече той. — Не ти ли дават някакви указания?

— Изпълних сцената точно така, както режисьорът и продуцентът ми казаха да я играя. И единият, и другият.

— Те трябва да са идиоти. Височината на гласа ти е напълно погрешна. Глух е. Ти играеш в комедия, мисля. Фарс може би. Това означава, че гласът ти трябва да бъде приятно превзет — трябва малко да наподобява пеене. Не можеш просто да си приказваш, когато се очакват нещата да са смахнати и смешни. Трябва да играеш непринудено, без напрежение, динамично, малко лудо. Така че вложи малко музика и малко лудост в гласа и в движенията си и го изиграй отново.

Лора пробва по-игрив тембър и поведение и повтори сцената.

— Ето на — каза той. — Репликите са ужасни, но начинът, по който ги изричаш сега, и самото ти изпълнение са възхитителни.

— Честно?

— Да. Опитай така тази вечер.

— Сигурен ли си? Вероятно не бих могла да науча кой знае колко за пет-шест минути, нали?

— Това не е учене, а самостоятелно подбиране на височината на гласа и маниера на поведение на сцената, които са удачни и биха имали успех.

— Мога ли да я изиграя още веднъж? Просто за да запомня по-добре?

— Да, мисля, че би било разумно, но помни, преди да излезеш на сцената тази вечер, че гласът ти трябва да звучи напевно, маниерите ти да бъдат гъвкави и живи, с цялото си същество да извикваш представа за лековатост, за лудуване — разбери всичко това с главата, тялото и сърцето си и тогава излез на сцената.

— Добре. Нека да я направя пак. Още веднъж и край, но първо ще се съсредоточа малко. Мисля, че мога да изпълня сцената много по-добре, отколкото последния път.

Лора постави ръка на челото си и повървя известно време, като се въртеше в кръг. След това пак изпълни сцената и този път той избухна в смях.

— Наистина ли? — попита Лора. — Толкова добре ли го правя?

— Ако съумееш да го направиш така и на тазвечерното представление, мисля, че ще допадне много на публиката. Някои зрители ще се смеят, други ще се усмихват, обаче всички ще го харесат. Хората са различни, по различен начин харесват нещата.

— Наистина ли така е по-добре?

— Да, по-добре е.

— Ще дойдеш ли утре вечер на предпремиерата?

— Ще се опитам.

— Знам, че е ужасно отегчително за теб, но позволи ми да го изпълня пак отначало, моля те?

— Разбира се.

Тя изпълняваше откъса, когато Ван си дойде, последван от Кити Делмонико. Лора им направи знак да мълчат и продължи веднага. Ван тихо затвори вратата и заедно с Кити стояха и гледаха до края изпълнението на Лора.

Ван се засмя и заръкопляска, а Кити рече:

— Все едно слушам прекрасната Елеонора Дузе, нали? Какво беше това?

— Нищо, скръндза такава — каза Лора. — Защо не върна с такси горкото момче? Снощи му прилоша.

— Така ли, Ван? — попита Кити. Йеп й даде едно питие. Тя седна и отпи глътка. — Днес следобед не му беше зле.

— Е, татко — заговори Ван. — Успяхме. Пак успяхме. Сега поне сме с равен брой победи и загуби. Утре ще им разкажем играта. Мамо, ти беше много добра. Много по-добра отколкото във Филаделфия.

— Той и Роузи гледаха пиесата във Филаделфия — каза Лора.

— Ти игра добре във Филаделфия — рече Ван, — но сега игра много по-добре.

— Баща ти ми даде някои съвети.

— Разбираш ли от актьорска игра, татко?

— Разбирам от режисиране. Кити, съгласна ли си да вечеряме заедно — ти, Ван, Роузи и аз?

— С най-голямо удоволствие, но за жалост с майка ми имаме уговорка да се видим тази вечер.

— Ами тогава заповядайте двете с майка ти.

— И с новия й съпруг?

— Ами да, и с него.

— О, татко — каза Ван.

— Много сте мили — рече Кити. — Е, красавице, ето го сина ти, здрав и читав. Ван, ще се видим утре.

— Добре, Кити — каза Ван, — много ти благодаря. Съжалявам, че „Янкис“ изгубиха.

— О, знам те аз колко съжаляваш.

— Защо бързаш? — попита Йеп.

— Трябва да се изкъпя и да се облека официално. Смърдя на поражение.

— Какво прави съпругът ти в Калифорния?

— Каквото прави обикновено, горкичкият. Какво друго? Работи като роб.

— Пише сценарии?

— Да, каквито и по дяволите да са те. Защо един писател трябва да пише сценарии?

— За пари, естествено — каза Лора.

— Добре, ето че сега, след седемнайсет години, ние имаме пари. В такъв случай защо той не напише нещо друго, каквото и да е?

— Не е лесно — отговори Йеп. — Но си мислех, че ще дойде в Ню Йорк да гледа бейзболния шампионат.

— Той купи билети миналата пролет. Кой да ни каже, че ще го задържат там в последния момент да преработва някакъв сценарий? — Тя допи питието си. — Мога да кажа само, че писането на сценарии и преработката на написаното са едно и също нещо. И никое от двете не е писане.

— Една предана съпруга — рече Йеп.

— Можеш да си напълно сигурен, че съм предана — на бейзбола и на тукашните си приятели. — Тя леко перна с пръст Йеп по носа, махна с ръка и излезе.

Йеп я изпрати до вратата на асансьора и после се прибра.

Лора отново играеше сцената, този път за Ван, Роузи и госпожица Макдугъл. Изпълни я по-добре отпреди и всички се смяха и ръкопляскаха. Тя се спусна към Йеп, прегърна го кратко и го целуна по устните.

— О, благодаря! — каза тя. — Наистина, разбирам колко си прав. Разбирах, че нещо куца, но просто не знаех какво, и съм много ядосана на онези идиоти, задето не ми казаха.

— Те може да не са знаели.

— Е, тази вечер ги очаква малка изненада. Наистина е много по-добре, нали, деца?

— О, да, мамо.

— Ван — рече Лора, — ти, Роузи и баща ви ще вечеряте заедно в „Блек си“, после той ще ви заведе в „Палас“ да гледате вариететна програма. Искате ли да се преоблечете?

— Защо? — попита Ван.

— Тогава да вървим.

— Съжалявам, мамо — каза Роузи.

— За какво?

— За Кити.

— О, вървете да вечеряте. Какво право има Кити да ходи на вечеря заедно с баща ти? Тя има нахалството да очаква да бъде канена винаги на вечеря. Аз наистина не мога да разбера нескромността на някои хора.

Роузи погледна майка си, после баща си. Тя бързо сви рамене и на лицето й се изписа смущение, примесено с досада, възхищение и обич. Отиде и застана до баща си. Той я хвана за ръката и погледна бегло госпожица Макдугъл, която скептично поклати глава. Ван ги наблюдаваше и се усмихваше.

— Ето така трябва да се изпълнява тази роля — каза Йеп. — Така е трябвало винаги. На всички е забавно.

— Разбрах — каза Лора — и много благодаря.

— Няма защо.

— Добре, а вие деца на голяма актриса, тичайте да я прегърнете.

Децата едно след друго прегърнаха майка си, която превърна всяка от прегръдките в поредица от десетина различни прегръдки. Тя не ги пусна, докато не запротестираха в обятията й.

— Тръгваме доста рано — рече той на госпожица Макдугъл, — и мисля, че ще се върнем в приемлив час, най-вероятно в десет или в десет и половина.

— Просто забравете за времето — каза тя.