Уилям Сароян
Един ден от залеза на света (22)

Когато стигнем в хотел „Плаза“, ще заведа Роузи на обяд, реши той.

Влязоха и там, до будката за вестници видя Зак и едно дванайсет-тринайсетгодишно момче.

— Роуз — каза той, — това е моят приятел Зак Авакян. Зак, драго ми е да те запозная с дъщеря си, Роуз.

За миг Зак остана слисан, загледан в момичето, после хвана ръката й и я задържа между ръцете си, а Роузи направи реверанс.

— Драга госпожице — заговори Зак, — за мен наистина е голяма чест. Видях те веднъж преди години в Сан Франциско. Тогава беше красива, сега си още по-красива. — После той сложи ръка на рамото на момчето и каза: — Роуз, позволи ми да ти представя сина си, Хуан.

Момчето подаде ръка, момичето я хвана и отново направи реверанс.

— Какъв късмет — рече Зак. — Тъкмо се канех да заведа Хуан на бейзболния мач, а сега всички можем да отидем заедно, но хайде първо да обядваме.

Влязоха в ресторанта и заеха същата маса, на която бяха седели вчера сутринта.

Хуан помогна на Роузи да седне на стола си, а Зак ги следеше с поглед.

Поръчаха и Зак каза:

— Истината е, че не пия, но понеже случаят е специален, ще си позволя едно питие. — Той се обърна към сервитьора и поиска бутилка шампанско.

Сервитьорът се отдалечи и Зак рече:

— Новите кораби се спускат в морето с бутилка шампанско, нали така? Аз също искам да пусна в морето на живота нещо ново.

— Един нов пияч? Четирийсет и седем годишен?

— Четирийсет и седем? И вие ли сте на толкова? — попита го Роузи.

— Баща ти и аз сме родени в един и същи месец на една и съща година. Заедно отраснахме.

Той прегърна Хуан през раменете и го притисна към себе си. Момчето погледна първо него, после Йеп и Роузи.

Сервитьорът донесе бутилката и Зак го помоли да напълни двете чаши. Той ги напълни и се отдалечи.

Зак пресуши своята чаша.

— Най-щастливият ден в живота ми — каза той.

Обядът пристигна и те се нахраниха. Когато сервитьорът постави сметката на масата, Йеп я взе бързо, но Зак я грабна от ръката му.

— А, не, не ти. За първи път водя сина си на ресторант. Какъв късмет, че сте с нас. — Той извади портфейла си, взе една стодоларова банкнота и я подаде на сервитьора.

— Хуан — каза той. — Може ли да видя портфейла ти, моля.

Момчето извади портфейл от джоба на якето си.

— Какво има вътре?

Момчето се изчерви.

— Може ли да погледна?

— Добре.

Зак прерови с дебелите си пръсти различните преградки на портфейла. В едната намери моментална снимка, погледна я бегло и я подаде на Йеп: Зак и една тъмнокоса млада жена, усмихнати.

— Моите родители — тихо каза Хуан. — Те са се разделили, когато съм бил едва бебе. Майка ми се омъжила отново, баща ми също. Виждам баща си за първи път.

— Такъв ли си го представяше?

— Не, сър.

— Не, сър? — удиви се Зак. — Чак толкова ли те разочаровах?

— Не, сър — пак рече момчето.

Йеп забеляза погледа на Зак. Той напълни чашата му и Зак отпи бързо. Но този път не я изпи до дъно, а само една глътка. После избърса потта от лицето си и остави чашата. Сервитьорът се върна с рестото. Зак пъхна парите в портфейла на момчето и му го връчи.

— Добре — рече Зак. — Хуан, Роуз. Ще тръгваме ли?

Те излязоха от хотела и когато тръгнаха, Йеп попита на арменски:

— Какво е това, Зак?

Момчето и момичето слязоха по стъпалата до тротоара.

— Слушай — бързо заговори Зак. — Не знам защо, но когато се прибрах снощи, реших да й се обадя по телефона, след десет години. Вероятно не мислех, че ще бъде още там, на този адрес, но не щеш ли, тя се обади. Последния път, когато я видях, тя не ми каза нищо, изобщо не ми каза, че момчето ще носи моята фамилия. Той си мисли, че е мой син.

— Прилича на теб, Зак. Сигурен ли си, че не ти е син?

— Недей и ти — рече Зак. — Тъкмо това ми се върти в главата, откакто го видях, а то е лудост. Той просто не е мой син и толкова. Роден е две години след като майка му ме напусна. Не знам защо му е дала моето име. Какво да направя за него?

— Да бъдеш негов баща. Какво друго?

— Как?

— Засега се справяш много добре.

— Не разбираш ли? Искам да го заведа в Юта. Но не мога.

— Защо?

— Защото не е мой син.

— Той те смята за свой баща. Ти винаги си искал да имаш син.

— Да, и това ме побърква. За теб и мен той е мой син. Според всички други мои познати не е. И те ще му го кажат — и тогава какво ще стане?

— Той няма да им повярва, Зак.

— Няма, нали? Аз мога да бъда добър баща… ако не е твърде късно.

— Защо да е твърде късно? Той е дете. И е твой син. Твой син е от самото начало.

— Обичам майка му, задето е постъпила така. Не знам защо го е направила, но я обичам за това.

— Направила го е, защото ти си неговият баща. Наистина си ти, знаеш го, Зак.

— Аз съм пиян — неочаквано рече Зак. — Сега, когато се сдобих със син, какво друго да направя? Напих се.

— Така е.

— Трябва да се пооправя.

— Искаш ли да се качиш до стаята си? Аз ще заведа децата на разходка с файтон в парка.

— Не, не мога. Да се поразходим заедно, докато изтрезнея.

— Добре.

Зак няколко пъти тръсна глава и каза:

— Трябва да ми помогнеш, Стар нос. Не за това, че съм пиян. Трябва да ми помогнеш за цялата тази работа. Не искам да изгубя сина си, но знам, че той принадлежи на майка си. Тя се е грижила за него през всичките години. Бог знае как, но се е грижила. Аз не съм направил нищо за него.

— Ти си мислиш, че не си. Просто забрави всичко за известно време и хайде да отидем на бейзболния мач.

— Добре.

Те слязоха по стълбището и отидоха при децата.