Уилям Сароян
Един ден от залеза на света (2)

Отиде до телефона и вдигна слушалката. Женски глас почти веднага го поздрави по име.

— Само не ми казвайте, че сте била тук и преди двайсет години — рече той.

— О, да — засмя се жената. — Сега съм главен оператор. Когато Вал каза, че сте се върнали, просто не повярвах на ушите си. Спомняте ли си ме… Линда?

— Разбира се. Как си, Линда?

Тя се засмя и си побъбриха, после той й каза телефонния номер. В другия край на линията се чу трикратно позвъняване, а после непознат женски глас. Той попита за сина си.

— На бейзболния шампионат е, но сестра му е тук. Аз съм Джейни Макдугъл. Роузи е леко настинала и реших днес да я оставя да си почива и да гледа телевизия. Искате ли да говорите с нея?

— Да, искам, но кажете ми, госпожице Макдугъл, как така Ван не е на училище?

— Заради приятелката на майка му, Кити Делмонико. Тя пристигна със самолет от Калифорния само за да гледа бейзболния шампионат. Мисля, че знаете колко е запалена по тази игра, колко обича „Ню Йорк Янкис“ и как ненавижда „Бруклин Доджърс“. Има запазени две хубави места за целия шампионат и води Ван на всеки мач, защото той е много запален по играта.

— Наистина много мило от страна на Кити.

— Ван е кажи-речи най-щастливото момче в Ню Йорк.

— А училището?

— О, той се справя толкова добре, че може да си позволи да изгуби една седмица. Отначало майка му не искаше да го пусне, обаче Кити, Ван и аз — тримата заедно — я придумахме. Ето Роузи, още малко и ще ме повали на пода, за да говори с вас.

— Татко! — извика момичето. — Надявах се, че ще дойдеш в Ню Йорк, и ето че дойде!

Те разговаряха три-четири минути. Той обеща да се отбие привечер, когато Ван ще си е вкъщи след втория мач от бейзболния шампионат.

Тя скоро ще навърши десет, помисли си той.

Разопакова багажа, докато Бърт разтовари домакинските принадлежности, а една хубавичка млада негърка помогна на дребна възрастна жена да смени покривката на леглото. В същото време човек по поддръжката на хотела внесе в стаята едно писалище и го постави до прозореца.

Негърката беше чевръста, усмихваше се и инструктираше възрастната жена как се прави едно или друго. Възрастната жена беше нова в хотела — мудна и стеснителна, и може би малко изплашена, непрекъснато повтаряше с мек глас: „Много ти благодаря“.

Човекът по поддръжката попита за столовете и беше решено да смени старото кресло с ново или поне с наскоро тапицирано и да качи два стола с прави облегалки, единия за писалището, другия за спалнята.

До обед беше настанен. След като се бе избръснал и изкъпал, седеше на едно от двете легла, когато телефонът иззвъня.

— Добре дошъл в Ню Йорк, но си мислех, че не възнамеряваш да идваш. Какво се е случило?

— Три месеца, прекарани далеч от децата, не са малко време.

— Друга е причината да си в Ню Йорк.

— Не съвсем. Тук съм, за да проведа делови разговор с един човек, който иска да напиша телевизионна пиеса. Вече имам нещичко готово.

Те говориха дълго, защото тя поначало обичаше да разговаря по телефона, а имаше много неща, които искаше да му каже — за самата нея и приятелите й, за Ван и Роузи.

— Защо си бил в болница? — попита тя накрая. — Прочетох за това във вестника. Но не казах на децата. Нали не си получил сърдечен пристъп?

— Не, ходих на преглед. Вече съм на четирийсет и седем, както знаеш.

— О, много добре знам, а и ти знаеш как ми се отразява възрастта, но моля не казвай на никого. Аз казвам на всички, че съм на двайсет и пет, и ми хващат вяра.

Тя се разсмя, точно както се беше разсмяла, когато той се запозна с нея. Тогава тя беше на седемнайсет.

— Да бъда ли тук, когато дойдеш при децата, или предпочиташ да ме няма?

— Предпочитам да си там. Мисля, че те искат да се събираме от време на време четиримата. Кога е премиерата на твоя спектакъл?

— Идният понеделник и се безпокоя до смърт. Получих само малка роля, която всъщност не е никаква роля, така че се налага да работя десет пъти повече от всички участници.

— Какво мислиш за пиесата?

— Ужасна е. Но дано да има голям успех, защото ако е така, това във всеки случай ще бъде едно начало. Все пак е някаква работа, малко пари всяка седмица. Да запазя ли за тебе няколко хубави места за премиерата?

— Не, ще си запазя едно на балкона.

— Не забравяй да ми изпратиш телеграма след премиерата.

— Добре.

Накрая се сбогуваха. Той отиде до писалището и седна. Трябваше да напише три-четири писма.

Написа общо седем — шест къси и едно дълго — до един писател в Сан Франциско, който му беше пратил първия си роман. Прочете го във влака.

После стана и отиде до радиограмофона, поставен на скрина в спалнята. Включи го на станцията на „Ню Йорк Таймс“. Музиката се оказа „Втората румънска рапсодия“ на Енеску. Спомни си как Енеску дълго се разхождаше по тесния коридор от Петдесет и седма улица до рецепцията. Двамата изобщо не бяха разговаряли, но се бяха сприятелили, както се случва с хората по хотелите. От време на време в асансьора, слизайки към фоайето, си бяха кимвали с усмивка, а веднъж, когато Карлос и Вал се занимаваха с багажа на един новопристигнал гост и разговаряха бързо на испански, бяха спрели да ги позяпат и се спогледаха развеселени, защото Карлос и Вал бяха дошли в Ню Йорк от Куба, за да преуспеят.