Уилям Сароян
Един ден от залеза на света (18)

Октомври настъпи при първото му унасяне и потапяне в съня, в кротването на тялото в леглото, в покоя, далеч от света, далеч от своя обитател, далеч от болното тяло, натежало, напоено с уиски, натъпкано с храна.

Октомври дойде, септември си тръгна.

След пет минути беше на крак. Тръгна с несигурни стъпки към банята за забравеното хапче. Челюстта го наболяваше, но не много силно. В устата си усещаше вкус на етер от лекарството, примесен с вкус на уиски и тютюн. Глътна плоското бяло колелце и си каза: „Неумъртвим“. Пи вода и си каза: „Вечен“. Отново беше напълно буден и непонятно защо никак не му се спеше. А само преди пет минути, когато си беше легнал, бе убеден, че ще спи цяла нощ.

Запали цигара и пак погледна часовника си да види дали няма грешка, дали не е спрял — може би беше спал цяла нощ и бе отпочинал и възстановен. Часовникът си беше съвсем наред, тиктакаше постоянно и показваше два часа и шест минути след полунощ.

Мислеше да се обади на някого, когато телефонът иззвъня — много кратичко, тъй като операторът знаеше, че ако той спи, ще предпочете да не го чуе. Нещо става, мина му праз ума. Не се събудих току-така само след пет минути. Вдигна слушалката.

— Моля те да запазиш спокойствие — рече Лора. — Обаждам се от вкъщи.

— Какво става?

— Ван. Събуди се преди малко. Не обезпокои никого. Отиде в банята и го чух, че повръща. Влязох при него. Лицето му беше цялото зачервено, обляно в сълзи. Но той не плачеше. Беше просто от напрягане при повръщането. Повръща още малко. Избърсах лицето му с топла кърпа и го заведох да легне в моето легло. Тресеше го и каза, че има силно главоболие. От време на време получава мигрена. Помислих си, че най-добре ще е да се обадя на лекаря, но Ван се възпротиви, та си помислих, че тъй като си в града, по-добре да се обадя на теб. Дано да не те събудих.

— Не. Всъщност тъкмо се прибрах, преди няколко минути. Напълно съм буден. Сега, първо да те питам, Роузи добре ли е?

— Да. Тя спи дълбоко. Много се вълнуваше, очаква с нетърпение утрешния ден, който ще прекарате заедно.

— Хубаво. А ти?

— Добре съм. Само Ван е зле.

— А госпожица Макдугъл?

— О, Йеп, всички сме добре. Само на Ван му е лошо.

— Още ли го тресе?

— Може би вече по-малко. Той е тук до мен и слуша.

— Може ли да говоря с него?

— Разбира се.

— Ван?

— Здравей, татко.

— Как се чувстваш?

— Струва ми се, че малко прекалено се вживях в мача.

— „Доджърс“ победиха.

— Да, и за малко да спечелят и първите два мача, но изгубиха и се боях да не изгубят и този.

— Как смяташ? Ще спечелят ли шампионата?

— Ако не спечелят, татко, значи са банда негодници.

— Точно така им викат. Така им викат от години.

— Те са най-добрите, най-добрият тим, не само в Националната лига — във всяка лига — но стигне ли се до решителните мачове, изведнъж им става нещо. Знаеш я Кити Делмонико — тя е за „Янкис“. Винаги е била за тях. Не я виня, че харесва този отбор, особено пък отбора от тази година — все ветерани, уморени, изчерпани играчи, печелещи срещите с много по-силни и по-добри отбори. Тя ме води на тези мачове и никое друго момче на моята възраст, което познавам, не е изгледало всички мачове. Няколко момчета са гледали един-два. Знаеш, че съм страшно благодарен на Кити, че ме води на мачовете, и я уважавам, задето подкрепя своя отбор, но същевременно съм за „Бруклин Доджърс“. Вероятно от това съм малко объркан.

— Не бива да се чувстваш неловко за такова нещо. Ти викаш за отбора си, нека Кити да вика за своя.

— Искам да викам за него, но чувствам, че няма да бъде учтиво.

— Разбира се, че е учтиво.

— Смяташ ли, че „Доджърс“ ще победят тази година, щом като спечелиха първия си мач? Наложи се да почакат, докато играят на собствен терен, за да победят. Имат още два мача на „Ебете Фийлд“, но дори да спечелят и двата и да поведат с три на две победи, последният мач или мачове ще бъдат на „Янки Стейдиън“, а те фактически са забравили как се играе на него. Ти на какво мнение си, татко?

— Не се знае, но аз харесвам „Доджърс“. Ако искаш да ти кажа истината, ще ми се да имат три последователни победи в следващите три мача и да спечелят шампионата с четири на две.

— Безпокоя се за представянето им, когато ще играят на „Янки Стейдиън“.

— Няма смисъл да се безпокоиш, защото това няма да е скоро. Утре, като отидете с Кити, просто гледай мача и каквото им е писано.

— Не, аз не искам да паднат. Изгубят ли утрешния мач, край, татко. С тях е свършено. И не само за шампионата, а завинаги, защото те са почти най-добрият тим, който някога сме имали, и ако не могат да победят един западащ отбор като „Янкис“ само защото капитан им е Кейси Стенджъл, значи с тях завинаги е свършено.

— Не, нищо не се знае. Аз не мисля, че ще изгубят утре, но ако изгубят, това не означава непременно, че вече не могат да спечелят шампионата. Единият от тимовете трябва да спечели четири мача и макар че това би могъл да бъде всеки от тях, аз все пак вярвам, че победители ще бъдат „Доджърс“.

— Е, така е, разбира се, но когато човек е там и следи играта, и най-дребното нещо е от значение. Ако не беше една глупава грешчица в първия мач, „Доджърс“ щяха да победят. И какво стана? „Янкис“ победиха. Винаги е така.

— Ето защо толкова хора харесват тази игра. Мисля, че тя е най-красивата игра на света.

— Аз също, и определено се чувствам късметлия, че мога да гледам целия бейзболен шампионат.

— Какво ядете и пиете по време на мача?

— Хотдог и лимонада.

— Какво ти харесва в хотдога?

— Вкусен е.

— Ето до какъв извод стигнах, Ван. Ти обичаш бейзбола и своя отбор, ядеш хотдог, пиеш лимонада, любезен си с Кити, задето харесва „Янкис“, и цениш достойнствата на играта, и така, при цялото това напрежение и от хотдозите и лимонадата малко ти е прилошало — но не е нещо опасно. Главата още ли те боли?

— Като че ли не вече. Знаеш, че главоболието е психосоматично. Никога не ме боли глава, освен когато съм напрегнат, много ядосан или нещо такова.

— Ето на. Допреди няколко години изобщо не знаех, че може да съществува такова нещо като психосоматично заболяване. Ти имаш изключителния шанс добре да опознаеш себе си.

— О, аз много добре се познавам, татко. Просто не мога да позная „Доджърс“.

Двамата се засмяха и Лора се обади.

— Какво е това? Дадох му слушалката, за да разбереш какво му е, а си говорите единствено за бейзбол.

— Ами това му е, бейзболът е единственото нещо, което го вълнува в момента. Той е добре. Просто и той като много други хора харесва този отбор и му е зле, когато не играят както трябва. Пипни краката му и ми кажи дали са студени.

— Сега са топли.

— Значи е добре. Не е необходимо да се вика лекар. Питам се дали мога да предложа да спи до сутринта в твоето легло.

— Не мислех да го оставя да си легне сам.

— Добре. А как мина репетицията?

— Репетицията мина доста добре, струва ми се, но предварителното представление нямаше успех. След това работихме още един час на сцена, после се прибрах право вкъщи. Ти как си?

— Чудесно. С нетърпение очаквам утрешния ден, когато ще излезем с Роузи.

— И тя е нетърпелива.

— Добре, хайде легнете си.

Така, помисли си той. Да видим сега. Събота, първи октомври. Да, правилно. След осем часа ще са минали две денонощия, откакто съм в града. Имам сключена сделка за „Светът в действие“, разполагам с парите за изплащането на данъците. Запознах се с Лари Лангли, с брат му Уолт и с Адолф Замлок и пак ще се срещнем в десет часа сутринта. Посетих офиса на Барагари и Джесика обеща да му каже да ми се обади, но досега не се е обадил. Отидох да видя децата. Заведох майка им в „Ел Мороко“. Зак пристигна в града и ми се обади, след като не се бяхме виждали двайсет години. Док Леви ми извади един развален зъб. Хенри Хайам ми телефонира да ми каже, че Джак Блум иска да купи „Странниците“. Разходихме се със Зак до Бауъри, където баща ми се е разхождал през хиляда деветстотин и пета година. Зак изпя една песен. Двамата се надбягвахме на улицата и аз го изпреварих. Ходихме в Китайския квартал. Там открихме един ресторант. Дойде един писател, с когото се познавах едно време. Присъединихме се към неговата компания и аз се запознах с дъщерята на един голям писател. Върнах се в хотела, легнах си, събудих се след пет минути, Лора се обади, че на сина ни му прилошало, поговорих си с него, той е добре. „Янкис“ имат две победи, „Доджърс“ една. След двайсет години отново се върнах в „Грейт Нодън“. Бърт, пиколото, все още е тук, външно не се е променил и се държи по същия начин, но не е същият. Не написах кратък разказ. Не написах стихотворение. Не написах нищо — само няколко писма. Обадих се на Ленард Лайънс и той ме свърза с един посредник по закупуване на билети, който поиска твърде голяма сума за билети за утрешния мач. Челюстта ме наболява. Не мога да спя. Като дете очаквах нетърпеливо този момент на ведрост и спокойствие, ето го най-сетне и не бих се съгласил да си разменим местата с никого на този свят, жив или мъртъв.

Това размишление му отне толкова време, колкото бе нужно за запалването на цигара.

Извади от чекмеджето на писалището лист хартия за писма с щемпел на хотела и на него написа: „Автомобил и велосипед, кола и колела“.

Намери телефонните съобщения, които беше занесъл в стаята си, но не бе прегледал. 20:05 — Дъщеря ви се обади. 21:25 — Лари Лангли. 22.00 — Лангли, обадете му се вкъщи, когато и да се приберете.

Той даде на оператора домашния телефон на Лангли, преброи седем-осем позвънявания, разбра, че човекът спи, но реши да не затваря. Накрая някой отсреща вдигна слушалката. Чу се мъжки глас:

— Домът на господин Лангли.

— Господин Лангли е поискал да му се обадя, когато и да се прибера. Току-що се прибрах.

— Господин Мускат?

— Да.

— Той спи, но знам, че иска да говори с вас, затова ще го събудя.

Лангли се обади много скоро:

— Радвам се, че ме събуди. И без това не спя никак добре. Замлок ми се обади в девет часа тази вечер. Говорихме близо един час. Каза, че целия следобед и вечерта е работил със своя адвокат по договора. Прочете ми ключовите моменти в него и се наложи да му кажа, че според мен няма да ги приемеш. Щеше му се да знае какво точно искаш ти. Аз не му казах. Не можеш просто така да избърбориш условия като тези. Трябва да ги оставиш да се разположат сред другите условия, които са по-привлекателни — като например да напишеш пиеса специално за него — човек, който никога не е продуцирал пиеса, или пък условието пиесата да бъде страхотна, такава пиеса, която ще го нареди между най-добрите продуценти. Но ти знаеш, че Замлок не е глупав, и много настоява да знае какво искаш и аз накрая му казах. Той дълго мълча, после рече: „Не вярвам някой някога да е приел такива условия, поставени от писател.“ Аз не му възразих. Той пак се умълча задълго. После рече: „Казвали са ми, че той е комарджия. Ще накарам адвоката си да състави договор с неговите условия. Когато се срещнем утре, ще теглим жребий. Ако аз спечеля, той ще приеме моите условия, ако той спечели, аз ще приема неговите.“ Ето защо се радвам, че ме събуди. При все че не съм твой агент — ако двамата със Замлок сключите сделка, аз ще си получа десетте процента от него — трябва да ти кажа, че съм против тегленето на жребий. Просто не поставяй на карта такава сделка. Той нищо няма да изгуби. Дори и да спечелиш и той да се съгласи да приеме твоите условия, може винаги да реши, че не харесва пиесата, която ще напишеш — и така всичко, от което ще се е лишил, са хилядата долара, които ти е изпратил. Мисля, че трябва да отложим евентуалната втора среща с него. Мога да му кажа, че си болен.

— Аз наистина съм малко болен, но искам да се видя с него в десет часа сутринта. Разбрах, че няма да има сделка, и сега съм толкова убеден в това, колкото ще бъда и след срещата.

— Той иска да сключите сделка.

— Струва ми се, че се безпокои за хилядата долара. Не съм осребрил чека. Когато настъпи моментът, ще му го върна, дори и да няма причина да правя това. Предупредих тебе и него да няма предварителни уговорки. Може да приема сделката, може и да се откажа. Ще се видя с него в десет часа.

— Искам да ми позволиш да му кажа, че си неразположен.

— То е същото като че съм болен, нали? Ако той възнамерява да си иска обратно хилядарката, искам да знам това колкото се може по-скоро. Мога да му върна парите утре сутринта. Не съм сигурен, че ще имам тази възможност утре вечер.

— Предпочитам да не теглите жребий.

— Той не иска да тегли жребий. Иска да сключи с мен такъв вид сделка, която би сключил с някой неизвестен драматург. Не аз го потърсих. Разбира се, искам петдесет процента от печалбата. Парите ми трябват. В момента не се нуждая от нищо друго. Ще се срещнем с този човек в десет часа сутринта.

— Имаш ли идея за пиеса?

— Стига! То е като да питаш Замлок: „Вашите пари във валута ли са, в злато или в перли?“ Така че зарежи това.

— Исках само да кажа, че ако той се поразгорещи, кажи му нещичко за пиесата, която е възможно да напишеш, и той може да се съгласи на твоите условия — без да иска да теглите жребий.

— След което, както ти вече каза, той може да реши, че не харесва пиесата.

— Човекът е запален и с малко помощ от твоя страна, ще постигнеш приемането на условията ти — или почти ще го постигнеш.

— Той не е запален. Чекът е в портфейла ми. Десет минути след началото на срещата ни ще му предложа да си го вземе и залагам пет срещу едно, че той ще го вземе. Петстотин срещу сто.

— Не мога да се съглася да ми дадеш петстотин долара.

— Обзалагаме ли се? Ти познаваш Замлок. Аз не. Познаваш и себе си, а пък аз не те познавам. Ти не ме познаваш, но аз се познавам. Обаче ти казвам, че десет минути след като седнем утре, ако му предложа чека, той ще го приеме. Обзалагаме ли се?

— Не, Йеп. Аз не съм комарджия.

— И Замлок не е. Отказах се от хазарта доста отдавна, но от време на време все пак предприемам някое рисковано начинание. Ще се видим в десет. Ще му върна чека в десет часа и десет минути.

— Йеп, може ли да кажа нещо, моля? Тази сделка може да стане една от най-големите и най-добрите в историята на американския театър.

— Ако искаш да кажеш, че може да бъде доста добра сделка за един писател, вместо за един човек, който вече е червив с пари, съгласен съм, може да бъде, освен за един — човека с парите. Той иска да му е опечена работата, даже преди да има пиеса. До утре в десет.

— Нека да му кажа, че аз съм болен — рече агентът. — Действително е така. Язвата ме мъчи жестоко. Да не се занимаваме с тези неща три-четири дни.

— Ще бъда там в десет.

— Мисля, че правиш грешка. Преспи, преди да вземеш решение. Да ти се обадя утре в девет часа. Какво лошо има да се изчака три-четири дни?

— Ако ще му връщам чека, трябва да го имам, за да му го върна, ето какво лошо има. След три-четири дни няма да го имам и затова от мен ще се очаква да се срещам и да разговарям отново и отново и да преглеждам варианти на договори, от които нищо няма да излезе — просто нямам толкова много време.

— Прибързването само ще затрудни много повече приемането на твоите условия.

— Аз нямам намерение да наложа условията си. Знаеш това. И той го знае. И аз го знам. И не възнамерявам да приема никакви други условия. Ти не си убеден, че така ще стане. Той също не е убеден. По тази причина не съм пипал чека — и двамата ще разберете това, определено.

— Моля те преспи, преди да вземеш решение. Не решавай сега.

Операторът се намеси в разговора да каже, че друг човек чака на линия.

— До утре в десет.

Той затвори и когато пак вдигна слушалката, чу как Лора и Ван се смеят тихичко.

— Ние съчиняваме песни — рече Лора. — Искаш ли да чуеш една, току-що измислена от Ван?

— Разбира се, но кога ще си легнете все пак?

— О, има предостатъчно време за сън. Но с кого говори толкова дълго в този ранен час?

— Един агент, който се побърква, ако наблизо има човек с пари. Нека да чуя песента.

Ван се обади.

— Ето, татко.

Той изпя тихо, сдържайки смеха си, една песен за човек, който повръща от щастие.

— Много добре. А сега и двамата обратно в леглата.

— Лека нощ, татко.

Затвори и запали нова цигара.

Дойдох в Ню Йорк да ги видя — него и сестра му, помисли си той. Направих и едно добро дело. Знае ли човек. Всеки път, когато ги виждам, може да е последен.

Изпуши цигарата, отиде в банята за още една чаша вода. Изми зъбите си, за да се опита да премахне лошия вкус в устата си, но не успя. Легна си отново и загаси лампата.