Уилям Сароян
Един ден от залеза на света (17)

Стигнаха до Китайския квартал, поскитаха из него, откриха една улица, наречена Дойърс, един ресторант с име „Уа Кий“, встрани от отъпканата пътека, далеч от туристите, дошли да разгледат забележителностите.

— Искам да поседна с истински китайци — рече Зак. — Искам лицата им да бъдат непроницаеми. Искам загадката на Изтока.

— Аз искам супа.

— Искам да седя на малка масичка, заобиколен от китайци. Китайци, които говорят на китайски. Искам да поръчвам, посочвайки с пръст.

Те надзърнаха в „Уа Кий“.

— Тези китайци ли са? — попита Зак.

— Американци са.

— Обаче лицата им са непроницаеми.

— Какво правят тук?

— Очакват голяма софра.

— Да отидем другаде.

— Не. Другите улици са ярко осветени и фалшиви. Тази е тъмна и тайнствена.

— Твърде много хора чакат.

— Храната сигурно си я бива. Хайде да влезем.

Влязоха, минаха покрай хората в коридора и видяха един млад китаец с непроницаема физиономия. Младият китаец се приближи и каза:

— Вие, тигри, да не сте с компанията за прощалното парти? Голямата трапеза ще бъде сложена след малко.

— Мама.

— Не сме с никаква компания — рече Зак. — Просто искаме да хапнем, само че не боб с люти чушки.

— Насам към плячката, тигри. — Младият китаец ги поведе към маса за двама в един ъгъл, почти най-хубавата маса в помещението, което впрочем беше претъпкано с китайци, повечето старци. Неколцина сервитьори събираха с бутане пет малки масички.

— Супа — каза Стария нос. — Голяма купа, защото само това искам.

— Тигърът, който презира и чака, ще дойде след малко — рече младият китаец. — Аз съм тигърът, който посреща и настанява.

— Добре, моето момче — рече Зак.

Младият китаец му подаде менюто и се отдалечи с танцуваща походка, въпреки че от един грамофон се чуваше автентична китайска музика — млада жена пееше с писклив, чист фалцет, като дете.

— Какво да поръчам? — рече Зак.

— Кажи на тигъра, който презира и чака, че искаш някаква храна за тигър. Той ще разбере.

Чакащата компания се нахвърли на голямата маса, вече сложена. Трима от мъжете донесоха бутилки, които минаха от човек на човек.

— Струва ми се, че просто ще трябва да изберем няколко непроницаеми американци — рече Зак.

— Хей, Йеп! — извика някой.

— О, не.

Някакъв човек с бутилка уиски дойде на тяхната маса, вече попийнал.

— Рей Дейл. Помниш ли ме? Запознахме се в Ню Йорк, преди петнайсет-двайсет години. Мисля, че известно време двамата харесвахме едно и също момиче. Хариет Рочестър? Едни приятели ми устроиха това празненство. Помислих си, че си ти, когато влезе, обаче не бях сигурен. Храната ще бъде страхотна. Поръчахме я преди една седмица. Трябва да дойдеш при нас.

Рей Дейл, помисли си той. Какво, по дяволите, беше написал той? А, да… кратки разкази, за някакви списанийца. Само че дали ще си спомни жена на име Хариет Рочестър? Ама, разбира се. Високото момиче с дълга черна коса, което написа роман за зеленчукопроизводителите в Салинас. Обичаше да разговаря за тях. Искам само една малка порция супа.

— Утре заминавам за една година в Европа със стипендия за научна работа — каза мъжът с бутилката. — Отивам там за първи път след войната. Ще дойдеш ли при нас, Йеп.

— Какво ще кажеш, Зак?

— Каквото ти кажеш.

Те отидоха на голямата маса. Мъжът с бутилката ги представи на компанията и седнаха.

— Аз съм ви почитателка, откакто излезе първата ви книга — каза дамата до него. Тя беше дъщеря на известен писател.

— Какво пише баща ви напоследък?

— Баща ми почина през войната, но той, разбира се, беше възрастен човек.

— Стилът му ми напомня този на Марк Твен. Ще ми се някой да преведе повече негови творби.

— Това не е лесна работа — рече жената. — Баща ми пише на идиш толкова разкрепостено и необуздано, та е много трудно да се преведе на английски.

— Той е най-големият от всички писатели, творили на идиш, нали?

— Да, мисля, че всички са на това мнение. Майка ми го обожаваше. Тя не можеше да разбере как той успя да напише книгите си, когато животът му често биваше толкова труден. Тя вярваше, че е бил докоснат. От Бога.

— Много се радвам, че ви срещнах, защото винаги съм харесвал творчеството на баща ви, а никога не съм имал възможност да си поприказвам с някого за него. Сега мога да поговоря със собствената му дъщеря. Според вас баща ви с труден характер ли беше?

— О, да, разбира се. Господи, какво мрачно отчаяние — дни наред — после майка ми прочиташе най-новия му разказ, а той седеше там, пиеше чай и гледаше навъсено. И това беше най-необичайно комичният разказ, който човек може да си представи… но и много тъжен, разбира се. Той просто не можеше да не се пошегува. Мисля, че по тази причина творбите му са толкова привлекателни, нали?

— Да, съгласен съм. А когато бяхте малко момиче — да кажем, на девет, десет или единайсет години, — излизахте ли понякога заедно, само вие и той?

— Да, и тогава светът беше прекрасен.

— Наистина ли?

— О, да. Не ми се ще да издам на колко години съм, но съм на доста. Бях омъжена двайсет и пет години. Двама от синовете ми са женени и имат деца, а сега най-голямата ми дъщеря е сгодена, а най-малката започва да се интересува от момчета, та ето — нещата следват обичайния си ход, както вероятно става винаги. Но най-хубавите ми спомени са от разходките, когато държах баща си за ръка. Винаги знаех, че той е изключителен човек — може би велик. И луд, разбира се.

Тя се засмя така очарователно, толкова заприлича на малко момиче, че Стария нос, който се беше помъчил да пие колкото се може по-малко, без да е в разрез с духа на събитието, изведнъж грабна бутилката близо до него, напълни чашата си и я изпи до дъно, а пък Зак, седнал срещу него на масата, поклати глава, сякаш искаше да каже: „Пак започна!“ Стария нос направи гримаса, сякаш да отвърне: „Всичко е наред.“

— Твърдо сте убедена, че беше луд — рече той.

— О, изобщо не се съмнявам. Ако се беше оженил за друга, не за майка ми, сигурна съм, че щеше да има ужасен живот. Почина почти на осемдесет — но въобще не е било изключено да умре на трийсет и пет или да полудее, или да се самоубие. Знам, че мога да споделя с вас тези неща. Впрочем, когато одеве се приближихте към масата, аз се почудих колко приличате на баща ми на млади години.

— Карате ме да се чувствам горд.

— Веднага разбрах и още нещо — колко стеснителен сте всъщност. И баща ми беше такъв. Всички си мислеха, че не се стеснява, защото, когато бе сред хора, той беше едновременно писател и много учтив човек, който настояваше да не натрапва най-лошата и може би най-истинската си страна на никого, освен на семейството си, защото знаеше, че то ще го разбере и ще го обича въпреки всичко.

— Разбира се.

— Знам, че когато Рей Дейл дойде на вашата маса, повече от всичко на света искахте да бъдете оставен на мира. Но знаех, че ще се присъедините към нас. Той е такъв сладур — всъщност не е никакъв писател, но пък истинските писатели не са никак много. Знаех, че ще дойдете при нас, защото съм виждала как същото постоянно се случваше с баща ми. „Само ти и аз — казваше той. — Само ти и аз, момичето ми. Първо ще се поразходим и отново ще разгледаме добре света. После ще намерим някой хубав ресторант, ще седнем, само ние двамата, и ще хапнем и пийнем най-различни вкуснотии.“ Но още щом седнехме, някой идваше на масата — някой напълно непознат човек — да каже на баща ми, че е прочел най-новата му книга и затова баща ми сигурно ще му позволи да го запознае с жена му и с децата. Скоро там се събираше цяла група от развеселени хора. Баща ми пиеше, говореше, разказваше истории. Мисля, че някои от най-добрите си разкази той така и не написа. Разправи ги на разни непознати. Часове наред ядене, пиене и истории. Най-накрая, малко пиян, той ме прегръщаше, сбогуваше се и тръгваше. „Ах, момичето ми, не исках да стане така, но какво да се прави. Те четат написаното от мен, харесват го, искат го, нуждаят се от него. Какво повече му трябва на един писател? Не можех да ги отпратя, нали? Знам, че не ти беше забавно, но се боя, че беше забавно на горкия ти суетен баща.“ Имате ли деца, господин Мускат?

Той й каза за Ван и Роузи, после рече:

— Искам да науча за баща ви толкова, колкото желаете да ми разкажете.

— О, разбирам, че вече говорих твърде много. Сега е ваш ред.

— Да ви разкажа за майка ми ли?

Жената пак се засмя, така прелестно, че той трябваше отново да си налее и да пие.

— С удоволствие бих слушала за майка ви — каза тя. — Сигурно много се гордее с вас.

— Гордееше се, макар че предпочиташе да не прави капитал от това.

— Разбира се. Тя прочете ли каквото сте написали?

— Всичко, което излезе в книги. Тя обичаше книгите, представата за книгите. Сега, моля, продължете за вашия баща.

— Добре — започна жената, — може би ще успея да ви разкажа една малка история, която винаги ме е забавлявала, и после ще ви оставя да разговаряте с останалите.

— Не искам да разговарям с останалите. Бях на тринайсет-четиринайсет години, когато за първи път прочетох разказ на баща ви. Оттогава, от време на време ми е попадал по някой разказ, обикновено в някоя антология, и съм го прочитал жадно, сякаш беше разказ, който аз можеше да съм написал. Затова ми разправете историята за баща ви.

— Всъщност историята е за майка ми — рече жената. — Тя определено беше единствената в света, която разбираше от писане — е, не съвсем. Имаше доста модни автори, но според майка ми, те не бяха истински писатели. И аз всъщност не съм убедена, че тя грешеше. Когато пристигнахме в Ню Йорк, баща ми публикува един много обемист роман в подлистниците на „Дейли Форуърд“. Този роман беше изцяло за самия него, за майка ми, братята и сестрите ми, за мен, нашите приятели и съседи, за реални и измислени хора — за Ню Йорк, за Америка, за Новия свят. Мисля, че това е най-добрият му роман.

— Простете, че ви прекъсвам, но бихте ли ми казали заглавието му.

— Мисля, че на английски е преведен „Сбогом, гето“. Ние дойдохме от Полша, от гетото, нали разбирате. И, естествено, имаше евреи в Ню Йорк, които бяха дошли от други места в Европа. Имаше един младеж от Букурещ, от Румъния, който искаше да бъде писател. Накрая стана доста добър. Може би познавате творчеството му — някои от нещата са преведени. Джордже Глошман.

— Името ми е познато.

— Скоро след пристигането ни в Ню Йорк този Глошман издири баща ми. Той вече беше тук от една-две години. Беше съвсем млад, бе прочел всеки ред, написан от баща ми, зарязал бе следването си — трябвало да се готви за равин — и беше решил да стане писател, като баща ми. Посещения от този род бяха добре познати на майка ми. „Зает е — каза тя на Глошман. — Който и да сте вие, просто седнете тук и изпийте чаша чай. Той ще излезе от кабинета си съвсем скоро и ще се радва да ви види.“ И така си беше. Баща ми преседя с Глошман часове наред — от четири-пет часа следобед до късно вечерта. Накрая младежът стана да си ходи. „Бих искал да дойда пак, ако може“, рече той. Баща ми каза с най-топлия възможен глас: „Моето момче, ако искаш да станеш писател, не бива никога повече да идваш тук. Ако случайно се срещнем на улицата, не бива да говориш с мен — трябва само да кимнеш и да се усмихнеш, както ще постъпя и аз. Ако ще пишеш, ние сме длъжни да бъдем учтиви и горди неприятели. Ако писането като занаят не представлява интерес за теб, тогава непременно идвай на гости, когато пожелаеш.“ Глошман беше слисан. Баща ми го изпроводи до вратата, после извън дома, до ъгъла на улицата. И ето че минаха години. Поне веднъж месечно баща ми питаше майка ми: „Попадала ли си на нещо от Глошман във вестника?“ А майка ми все питаше: „Кой е този Глошман?“ „Младежът от Букурещ, с когото водих много дълъг разговор — казах му всичко, което знам за писането, всичко. Той никога повече не се върна, значи сигурно не се е шегувал, а в такъв случай къде е написаното от него?“ Глошман беше нещо като невидим член на семейството ни, години наред. И един ден в „Дейли Форуърд“ наистина се появи кратък разказ от Джордже Глошман, ужасна имитация на стила на баща ми, обаче баща ми каза: „О, той успя… да, той успя. Много съм доволен.“ Минаха още години и ето че Глошман изведнъж става известен писател. Пише разказ след разказ, във всички подражава на баща ми — но кой може да подражава на неподражаемото? Баща ми вече е възрастен. Пише рядко, но всичко, което напише, е наистина — моля за извинение — прекрасно. В интелектуалните кръгове се говори, че Глошман пише голям роман, монументално произведение. Майка ми се смее. Романът излиза — изцяло за евреите в Ню Йорк — на идиш, нали разбирате, и предизвиква сензация. Всички го четат. Всички говорят за него. Всички, освен майка ми. Самата аз съм го чела и, разбира се, той прилича на „Сбогом, гето“ — десет-единайсет години по-късно — негово лошо копие, но все пак е доста добър. Той го озаглавява „Здравей, рай“. Сигурна съм, че майка ми е прочела моя екземпляр, ако и да се кълне, че не е. Във всеки случай книгата изчезна. По всяка вероятност я е изгорила. Един ден, когато излязла на пазар, тя срещнала Глошман на улицата — веднага го познала, макар и след толкова години и въпреки че сега той бил голям бохем — с барета, шалче, ръкавици, гети, бастунче и всички останали атрибути. Това е поантата на тази история. Майка ми, която носела два хартиени плика, натъпкани с продукти, спряла господин Глошман на улицата. Той нямал и бегла представа коя е тя, нещо, което според нея — тя все настояваше, че това е така — доказвало, че не е възможно той да бъде писател. Тя го гледала дълго, предоставила му достатъчно време да си я спомни и после казала на английски: „Вие май написахте нещичко?“ Той, разбира се, бил шокиран, защото дотогава считал, че всички са единодушни, че е написал шедьовър. Понечил да каже нещо — бог знае какво — но майка ми продължила нататък по улицата. Когато се прибра вкъщи и ни разказа тази случка, всички се смяхме. Само баща ми не се смя. „Е, написал ли е нещичко?“, рече баща ми и тогава беше ред на майка ми да се смее от сърце. Това е всичко. Помислих си, че може да ви е забавно.

— Каква чудесна майка, какъв чудесен баща.

Той се облегна назад на стола си с права облегалка, прегърна жената, целуна я по бузата и я погледна в сивите очи, в които се четеше интелигентност, хумор, самота и гордост.

След вечерята Рей Дейл стана и каза:

— Драги мои приятели, утре ще ви напусна и сърцето ми се къса, повярвайте ми.

Той говори още една-две минути, после имаше множество кратки речи, след всяка от които всички пиеха.

Накрая Йеп стана и се сбогува. Рей Дейл го изпрати до улицата.

— Йеп — рече той. — Исках да поговоря с теб.

— Слушам те.

— При мен нещата не вървят на добре — два брака, по едно дете от всеки, липсват ми и двете деца, напълно съм объркан. Изпросих една научна стипендия и ще бягам в Европа. Имам син на петнайсет години, който трябва да прекарва известно време с баща си, но аз почти не го познавам. Същото е и с дъщеря ми, която е на единайсет. Втората ми съпруга ме напусна преди една година. Миналия месец получи развод. Все си мислих, че ще се върне, защото знае, че дъщеря ми ме обича и се нуждае от мен. И какво имам сега? Имам стипендия. Страхотно, нали? Имам една нестабилна психика, която непрекъснато е на ръба, и една стипендия — тя беше идея на участниците в забавата. От години съм без средства. И не съм в състояние да напиша нищо стойностно. Знаеше ли, че три години работих в „Блумингдейл“? Но повече няма да те задържам на улицата.

— Аз съм в „Грейт Нодън“. Обади ми се, ако имаш време, и ще си поговорим.

— Пи твърде много — рече Зак.

— Всичко е наред.

— Убиваш се.

— Убивам болката в челюстта си.

— Не убивай и себе си. Днес си същият като преди четирийсет години. Не разбирам.

— Ох, изпей песента, а?

Зак изпя песента докато вървяха. Едно такси, което се движеше бавно в очакване на пътници, премина наблизо, Зак му махна да спре и се качиха. Той слезе пред „Грейт Нодън“, качи се в стаята си и си легна.

Знаеше, че ще заспи още щом се пъхне под завивките. Така и стана.