Уилям Сароян
Един ден от залеза на света (15)

Дъвчеше дъвка, когато Зак нахлу с трясък в дългото фоайе от Петдесет и седма улица, ухилен до уши. Размахваше дясната си ръка, като че ли в такт, по музикална тема или забавна идея.

— Това е животът, Стар нос. — Той си купи пет пакетчета дъвки.

— Богаташ. Преуспял човек. Печалбарче. Дете на световния прогрес. Уран. Пет пакетчета дъвки.

— Дъвча ги по пет наведнъж — рече Зак. — Помниш ли когато дъвчехме по половин дъвка?

— О, тогава бяхме бедни, нали? Но виж ни сега. Дъвчем по колкото си искаме.

Акърс, вестникопродавецът, четеше и се усмихваше. Една златокоса блондинка със сладко кученце на каишка се приближи към будката.

— „Скандал“, ако обичате. — Тя сведе поглед към немирното кученце. То я погледна в очите, цялото потрепери и радостно изскимтя два пъти. Акърс й подаде един брой „Скандал“ и същевременно взе от стойката половин дузина други списания от същия род.

— Тези са чисто нови — каза той. — „Сензация“, „Позор“, „Грях“, „Далавера“, „Лудории“.

— Вземам ги всичките — рече младата жена, после бегло погледна кучето и каза: „Арп, Арп.“ Кучето обърна внимание на думите й, но не отговори.

— „Тайм“? „Лайф“? Нещо подобно?

— Не тази седмица. Следващата може би. Когато ще пишат за мене.

Зак заклати глава при мисълта за тази съблазън, пъхна още една дъвка в устата си и задъвка. Младата жена плати списанията и тръгна по дългия коридор към Петдесет и шеста, а пък Акърс, Зак, Йеп, Бърт, още един пиколо и Валенсия я загледаха.

— Откъде ли е дошла? — рече Зак.

— От Холивуд — обади се Акърс. — Преди време била звезда. Посещава козметичния салон поне три пъти седмично, понякога четири. Той е отворен денонощно. Тя участва в нова пиеса.

— В коя?

— „Коя е Роксана Лаполо“? Тоест така се казва пиесата.

— И коя е? — попита Зак.

— Самата тя.

— Каква походка! — рече Зак.

Младата жена спря насред фоайето да поприказва с кучето. Всички се заслушаха и чуха как то пак изскимтя радостно. Тя можеше с лекота да го накара да изскимти. Отново тръгна, движейки с подобаващо великолепие задника си.

— Тя е една от най-добрите ми клиентки — рече Акърс. — Отбива се тук за нещо винаги когато излезе от козметичния салон. Обича да приказва.

— На кучето ли?

— И на мен.

— Как се казва?

— Чакай малко. Нещо като Мерилин Монро беше, само че по-различно.

— Да не би да е Лин Муни? — попита Йеп.

— Да, точно така.

— Това Лин Муни ли беше?

— Разбира се — каза Акърс. — Дали са й ролята, защото мерките й били сто и пет на петдесет и пет на деветдесет и пет — нещо такова. Самата тя го твърди.

Тръгнаха към Петдесет и седма, завиха надясно към Пето Авеню, отново надясно и продължиха нататък.

— Док Леви се намира наблизо — каза Йеп. — Ще му се обадя по телефона да го питам дали може да направи рентгенова снимка на зъба, който продължава да ме тормози.

Влязоха в една дрогерия и той телефонира, а Зак се загледа в изложените стоки.

— Там е. Ще се забавя само няколко минути, а после ще продължим разходката.

Излязоха от дрогерията и пак закрачиха.

— Какво не е наред със зъба?

— Мъртъв е.

— Не можеш да се разхождаш с мъртъв зъб в устата си.

— Струва ми се, че е мъртъв. Не съм сигурен. Док ще ми каже.

— Ами ако е мъртъв?

— Ще му кажа да го извади. Твоите зъби наред ли са, Зак?

— Всички са в наличност. Ето още нещо, с което майка ми се гордееше. Мускулите на гърба ми и зъбите в устата ми.

— Аз поизгубих доста зъби.

— При мен нито един не липсва.

— Това е хубаво.

— Да, особено ако обичаш жилави пържоли.

— Когато се усмихнеш, също е хубаво. Я се усмихни.

Зак пусна една усмивка — нарочно, на Пето Авеню в Ню Йорк, в последния ден на септември 1955-а.

— Усмихни се пак — каза Йеп.

Зак се усмихна пак за по-дълго.

— Зак, когато си усмихнат, приличаш на съмнителен бизнесмен в двуреден син костюм от шевиот.

— Когато се появявам пред света, искам да изглеждам като хората, с които трябва да се срещам и да работя.

— Но в мига, в който се усмихнеш, ти се връщаш във Фресно трийсет и пет години назад.

— Сега ти се усмихни — рече Зак.

Йеп се усмихна.

— Човече, добре би било или да си сложиш няколко моста, или изобщо да не се усмихваш. А когато говориш, по-добре говори като англичанин. Почти не помръдвай устни. Крий всички празни места.

— Какво има в Юта?

— Мислиш ли изобщо за празните места? — попита Зак. — В Юта няма друго. Само защото си изгубил много зъби, отсега нататък ще трябва непрекъснато да се държиш на положение.

— Аз не нося тежкарски костюми.

— Аз нося само когато съм в обществото.

— Къде си, когато си в Юта?

— В рая. Западът, великият Запад, красивият Запад.

— Западът на гърмящите змии.

— Така е, но не ги закачай. Те не нападат от омраза, а от страх. Настъпиш ли гърмяща змия, какво очакваш да направи?

— Случвало ли се е да видиш някоя?

— Виждал съм. Научаваш къде е вероятно да се срещнат, не ги закачаш, и те не те закачат. По едно време си мислех, че трябва да ги убивам, щом ги зърна, но това е глупаво. Изобщо не променя нещата. Те са там, където са, защото принадлежат на това място. Човек може да ги убива, но те така или иначе ще бъдат там — и ако се случи да настъпиш някоя, или да се приближиш твърде много, тя ще се опита да те клъвне.

— Носиш ли си противоотрова?

— Налага се, не е изключено да се разсееш. Но трябва да ти стане навик да си винаги нащрек.

Те преминаха цяла пресечка в мълчание. Когато стигнаха до обществената библиотека, Зак каза нещо, което прозвуча като „мама“.

— Мама ли? — попита Йеп.

— Именно.

— Какво имаш предвид?

— Обществената библиотека, приятелю.

— Какво е общото между „мама“ и обществената библиотека?

— „Мама“ има общо с всичко… хубаво. Например с книгите. Научих го от Карп.

— Момчето на Сок?

— Имам предвид Карпентър Съли. Трийсет и девет годишното момче на Сок Солейман. Ти смяташ за момче всеки, който е по-млад от теб.

— Кога видя Карп?

— А, преди шест-седем месеца. Сок пътува със самолет до Солт Лейк да разгледа имотите на уранодобивното дружество „Жан Валжан“. Аз и без това възнамерявах да летя до Сан Франциско след няколко дни, да се видя със съпругата си и нейните деца и внуци, както и с братята и сестрите си и техните семейства, така че след като той разгледа всичко, заминахме. Карп гостува на моя брат Дан. Те са почти връстници, както знаеш, и винаги са били приятели. Затова Сок поиска да се върнем заедно в Сан Франциско.

— Какво каза той за имотите?

— Че са чудесни. Какво друго би могъл да каже?

— Какво става с Карп?

— Не знам. Не вярвам на онези глупости. Той ми се видя същият, както винаги.

— Не вярваш, че човек може да си изгуби разсъдъка?

— Естествено, че може — отвърна Зак, — но не смятам, че е лесно за разбиране. Всеки си е малко луд. И какво? Спомням си, че веднъж, точно след излизането на първата ти книга, бях завел майка ми на гости на твоята майка. Ти като че ли беше в Европа, а в гостната заварих един от онези достолепни, брадати писатели от Бостън, струва ми се. Той каза на майка ти: „Сигурно много се гордеете със сина си.“ А майка ти му отвърна: „Синът ми е луд.“ Нищо повече. Майка ми така и не проумя това. Просто не можеше да разбере как майка ти можа да каже такова нещо на този човек. Забравил съм името му, но на местна почва той бе смятан за голям писател. Вече е покойник. Имаше литературен псевдоним, като всички писатели. „Ривендж“ или нещо подобно. Обаче не само твоята майка каза, че си луд, всички така говореха, доколкото си спомням, особено даскалите. И какво означава това? Защо Карп постоянно се мъкне по болниците? И не казва ли всеки „Аз съм луд“? Какво от това?

— Нищо. Ти имаш двуреден син костюм от шевиот, нали? Ти не си луд.

— Дали не съм… дали наистина не съм, а кой не е? Никой не знае. Аз се преборих сам, както винаги.

— Пребори се сам?

— Разбира се. След една година в Юта, когато положението изглеждаше безнадеждно, аз се борих сам в продължение на три нощи. Дните бяха горе-долу поносими, обаче онези три нощи бяха жива мъка. Зле го преживях. Знам какво е да бъдеш луд. Дълбоко съчувствам на всеки човек, сполетян от тази беда. Но просто не вярвам, че има смисъл да търча при някого за помощ.

— При мама може би? Затова ли Карп все повтаря „мама“?

— Може би. Дан каза, че Карп една сутрин излязъл за малко от къщата — на една крачка, не повече. Видял малък зелен домат в едно от доматените насаждения на Дан и казал: „мама“. Доматът бил сгърчен и болен. Дан го откъснал и понечил да го хвърли, но Карп го сграбчил за ръката, взел твърдия малък сгърчен домат, погледнал го и пак казал: „мама“. Сетне го пъхнал в джоба си. Дан си умрял от смях, Карп също. Това лудост ли е? Той се е забавлявал, това е.

— Човек може да е луд и пак да се забавлява, предполагам.

— Той не е луд. Ходи по болниците, защото така му харесва. Мама.

— А това защо го каза?

— За разходката ни. Старите ни крака шават.

— О, ние сме наистина двама екстра американци. Няма две мнения по въпроса. Ти с урановите си земи и мини и аз със своите книги и с големия си нос.

— Мама — рече Зак. — Когато лицето ти беше издължено и мършаво, тогава хората виждаха един голям човек, с голям нос.

— Мама.

На Трийсет и трета улица пресякоха Пето Авеню, за да стигнат до източната страна, и не след дълго се добраха до сградата, в която Док Леви живееше и държеше офис, макар че от десетина години беше изоставил практиката, за да посвети времето си изключително на преподавателска и научна работа в Колумбийския университет, на писане на поезия и композиране на кратки пиеси за пиано. Йеп натисна бутона на звънеца и след малко Док Леви отвори, усмихнат, среден на ръст човек, на шейсет-шейсет и пет години, със смеещи се очи.

Йеп представи Зак и тримата подеха дружески разговор.

— Нека да погледнем — каза Док Леви. — Елате и вие, Зак.

Влязоха в кабинета и Йеп седна на стола. Док Леви прегледа зъба, понатисна венеца, чукна го с няколко метални инструмента. После направи рентгенова снимка, прояви я, разгледа я и каза:

— Мъртъв е, от много време. Този зъб отдавна е трябвало да бъде изваден, Йеп. — Той му разтълкува снимката. — Загнояването е слязло към челюстта и се е разраснало. Що за зъболекар имаш в Сан Франциско?

— Той не е поет.

— Избери си ден от идната седмица, ела и аз ще извадя зъба. Ще ти направя, разбира се, инжекция с новокаин. Ще трябва да остържа цялото загнило място от костта. Ще се наложи да поставя лекарство в дупчицата, за да не се затвори венецът, преди да съм сигурен, че гнойта е отстранена. Ще трябва да сменям лекарството през ден, а на теб ще ти се наложи да посетиш шест-седем пъти този малък стар занемарен кабинет.

— Чак толкова ли е зле?

— На твоя зъболекар в Сан Франциско не е трябвало да му разрешават да практикува, това е. — Док Леви пак му показа рентгеновата снимка. — Всичко тук е загнило. Допуснал си да започне такова нещо и положението наистина може да стане много сериозно. Кога искаш да свършим работата? Понеделник? Вторник?

— Док, можеш ли да ми направиш услуга и да го извадиш сега? Ще дойда пак в понеделник за първата лечебна процедура.

— В пет и нещо се прибирам вкъщи от учебните занятия — рече Док Леви. — Какво ще кажеш за пет и половина в понеделник?

— Да, и много благодаря, Док.

— Сигурен ли си, че искаш да го извадя сега?

— Да.

— Какви са ти плановете за тази вечер?

— Никакви.

— Тогава не се притеснявай. Хапни леко на вечеря. Ще ти дам хапчета, които ще пиеш през уикенда. На четири часа по едно. Ако лекарството падне, обади ми се по телефона, по всяко време, и ела веднага, ще поставим ново.

Док Леви взе ампула с новокаин и Зак рече:

— Ако нямате нищо против, господа, аз ще почакам в съседната стая.

— Разбира се — каза Док. — Там ще намерите книги и списания. Заповядайте. Ако свирите на пиано, изпълнете нещичко. — Док се засмя от сърце на шегата си, а Зак отвърна със своя плътен фалцетен кикот.

Работата беше свършена за половин час. Седнаха и поговориха няколко минути, после двамата любители на разходките продължиха пътя си.

— Може би е добре да се върнеш с такси в хотела и да си легнеш — рече Зак.

— Не, хайде да повървим до Бауъри и после до Китайския квартал. Ще хапна една вкусна китайска супичка.

— Сигурен ли си, че си в състояние да вървиш?

— Добре съм. Яд ме е на оня тъп зъболекар в Сан Франциско.

— А този е чудесен.

— Не ми се вярва някой да смята зъболекарите за чудесни, обаче Док Леви наистина е чудесен. Но той е много повече от зъболекар.

Продължиха нататък, но вече не вървяха бързо и в синхрон.