Уилям Сароян
Един ден от залеза на света (14)

Обади се на Хенри Хайам и попита:

— Какво става?

— Блум от „Фокс“ се обади преди малко — отвърна Хенри. — Искаше да знае дали аз съм агентът на „Странниците“. Накарах Марги да направи справка и се оказа, че не съм. Казах му го и той поиска да разбере дали поддържаме връзка. Отвърнах, че да… ако си наблизо. Каза, че те издирвал в Сан Франциско, обаче от „Уестърн Юниън“ отговорили, че си поискал да препращат в Ню Йорк телеграмите, които получаваш. Каза, че иска да купи „Странниците“. Очаква аз да говоря с теб и да му се обадя. Е?

— Не продавам свои неща. Преотстъпвам ги — за седем години.

— Във „Фокс“ няма да се съгласят.

— Няма сделка.

— Ще му се обадя да му кажа. Как си иначе?

— Тъжен.

— Защо така?

— Непрекъснато си припомням миналото.

— И какво?

— Сякаш дори не съм бил аз.

— Ти си бил, спокойно. Какво е положението с финансите?

— Лошо.

— Правото за данъчен запор е в сила, както знаеш. Дължат ти се около осемстотин долара хонорари, но, разбира се, аз трябва да ги изпратя на данъчния агент.

— Добре.

— Мога да ти дам малко назаем, а?

— Не. Имам чек за хиляда долара в портфейла си и ще го осребря, ако се наложи. Някога чувал ли си за Адолф Замлок? Иска да продуцира пиеси. Иска да напиша една за него. Изпрати ми хиляда долара да дойда в Ню Йорк, за да се срещнем. Запознахме се днес следобед. Познаваш ли го?

— Чувал съм за него. Влага пари в пиеси, така ли?

— Така чувам.

— Ако искаш да вземеш назаем малко пари, обади ми се.

— Добре.

Обади се на Зак, който попита:

— Какви са плановете ти за днес?

Каза на арменски нещо неясно за плановете си и отсреща се чу плътният фалцетен кикот на Зак.

— Искаш ли да се поразходим? — попита Зак.

— Разбира се. Къде ти се ходи?

— Където и да е. Знаеш, че обичам разходките. Подобряват настроението ми, но напоследък се скитам из пустошта на Юта. А разхождането из Ню Йорк наистина си го бива. Хайде да направим един излет.

— Остани там още няколко минути и ще ти се обадя.

Дълго се протяга в леглото.

Припомни си времето, когато двамата със Зак бяха във фирмата на Фоли и гледаха как Шаг Шамшоян кове сандъци, работейки като машина: гвоздей, дан; гвоздей, дан; гвоздей, дан; гвоздей, дан. Сандъкът се изправя, поставя се странична дъска и отново гвоздей, дан; гвоздей, дан; гвоздей, дан, гвоздей, дан. Обръща се от другата страна, същото се повтаря и ето че е готов още един сандък.

Шаг получаваше по цент за сандък и печелеше десет долара на ден, когато три долара дневно бяха добри пари. Той носеше бели кецове, панталон и нищо друго. Имаше голяма татуировка отвътре на дясната си ръка — глава на тъмнокоса жена, а отдолу дума, написана с арменски печатни букви. Някой беше казал, че това е думата Муг — „майка“ — която на арменски означава също и „нация.“ Те стояха и гледаха, изпълнени с възхита към този голям човек. Шаг беше един от най-яките улични борци във Фресно, човек, чиито най-добри приятели бяха градските бандити, но когато работеше, той пееше жални и патриотични арменски песни. От време на време посочваше към една от купчините вързани с тел дъски за един сандък и Йеп или Зак скачаха към тях, вдигаха ги и ги стоварваха върху тезгяха на Шаг. Той скъсваше телта с острото на чука, нареждаше на куп дървения материал там, където можеше да го достигне с най-леко пресягане и веднага продължаваше работата си — сандъци за по един цент. Очакваха да сбърка, да направи погрешно движение, но това не се случваше много често, а когато се случеше, поправянето никога не отнемаше повече от няколко секунди. Той беше най-големият майстор на сандъци в цялата долина Сан Хоакин. Наблюдавайки Шаг, те учеха. Йеп учеше как се пише, а Зак — как се правят сандъци. Когато бе във форма, Зак се справяше почти толкова добре, колкото Шаг.

Тези слаби модерни танцьори — помисли си той — би трябвало да видят как Шаг правеше сандъци преди четирийсет години. Трябваше да го видят и преди трийсет години. Няма да е зле в Музея на модерното изкуство да се изложи работният тезгях на Шаг, със стойката за гвоздеите, чука и струпания на купчина дървен материал. Ако искат да наблюдават истинско произведение на изкуството, хората трябва да видят този тезгях. Шаг го бе направил сам. Той не бе учил дизайн в никой университет. Научил бе необходимото там, на място, и ако имаше начин да се изкарват десет долара на ден с достоен труд вместо три с шеф, който по цял ден ти виси на главата, Шаг щеше да разбере как се печелят пари по този достоен начин.

Телефонът иззвъня и Хенри Хайам каза:

— Блум ще ти плати самолетните билетите до Холивуд и обратно, ако отидеш да поговорите.

— Той не се интересува от „Странниците“, Хенри. Не знае какво да прави с пиесата. Просто се опитва да се прави на важна клечка, това е.

— Реших да те уведомя.

— Благодаря. Когато му връщаш обаждане, не го плащаш ти, нали?

— Не, по дяволите.

— Това е добре.

— Мисля, че той наистина иска да купи пиесата.

— Тя не е за продан. Ще я преотстъпя или на него, или на никого. Продадох едно от добрите си неща поради неопитност, друго от глад и стига толкова. Никой почтен писател няма право да продава своите произведения.

— Той иска да знае дали може да ти се обади по телефона. Казах му, че според мен не трябва да се обажда.

— Благодаря. Оставям това на теб. Ако той или някой друг поиска да придобие правата над пиесата за седем години, цената е сто хиляди долара — десет хиляди на година за десет години, така аз няма да бъда съсипан от данъчните.

— Казах му, че няма да я продадеш, че тъкмо си пристигнал в града и че съм доста сигурен, че не мислиш за връщане. Казах, че ако не му се обадя до половин час, значи не проявяваш интерес.

— Благодаря.

— Как са прекрасните стари спомени сега?

— Чудесно. Имаше някога един човек на име Шаг Шамшоян, който майстореше сандъци така, както Нижински танцуваше. Когато ти позвъни, аз тъкмо си спомнях как той правеше това. Имаше татуировка Муг на ръката си.

— Какво?

— Муг. Майка. Армения.

— Аха.

Той стана и отиде до прозореца. Слънцето все още беше между сградите, но сега бе по-ниско и бе готово да си отиде.

Обади се на Зак и каза:

— Отскочи до тук. Ще се срещнем във фоайето. Ще се разходим до Бауъри, после до Китайския квартал и ще хапнем там.

Смени обувките си с такива, с които можеше да върви дълго, изми лицето си и слезе във фоайето.

Когато излизаше от асансьора, Бърт се втурна към него.

— Карлос беше тук с жена си и децата. Току-що си тръгнаха. Жалко, че не се видяхте.

— Как изглеждаха?

— Страхотно. Пиха чай с Валенсия. Карлос и Валенсия са по-близки и от братя.

Отиде до вестникарската будка за пакетче ментови дъвки за разходката.