Дж. М. Кутси
Позор (19)

Деветнайсета глава

Къщата е част от квартал, който, още като нов, преди петнайсетина-двайсет години, трябва да е бил доста мрачен, но оттогава е станал по-приветлив със затревените тротоари, с дърветата и с пълзящите растения, закриващи вибробетонните стени. Номер осем на „Ръстхолм крезънт“ има боядисана градинска порта и домофон.

Той натиска звънеца. Прозвучава младежки глас:

— Да?

— Търся господин Изаакс. Наричам се Лаури.

— Още не се е върнал.

— Кога го очаквате?

— Всеки момент.

Бръмчене; ключалката щраква; той разтваря градинската порта.

Пътечката води към входната врата, откъдето го наблюдава стройно момиче. То е облечено в училищна униформа: морскосиня туника, бели три четвърти чорапи, блузка с широка яка. Има очите на Мелани, изпъкналите скули на Мелани, тъмната коса на Мелани; ако съществува някаква разлика, тя е, че е по-красиво от Мелани. По-малката сестра, за която му говореше Мелани, чието име не може да си спомни в момента.

— Добър ден. Кога очаквате баща си?

— Часовете свършват в три, но той обикновено стои до по-късно. Няма нищо, можете да влезете.

Придържа вратата отворена пред него и когато той минава покрай нея, се притиска до стената. Яде парче кекс, което изящно държи с две пръстчета. По горната й устна има трохи. Инстинктивно му се прищява да посегне и да ги обърше; в същия миг споменът за сестра й го залива като гореща вълна. „Бог да ми е на помощ! Какво правя тук!“

— Заповядайте, седнете.

Той сяда. Мебелите блестят, стаята е потискащо спретната.

— Как се казваш? — пита той.

— Дезире.

Дезире… вярно, че беше Дезире. Мелани е първородната, неразгадаемата, след нея идва Дезире, желаната. Изкушават боговете, давайки й подобно име!

— Казвам се Давид Лаури — той я наблюдава внимателно, но не личи името да й е познато. — Аз съм от Кейптаун.

— Сестра ми е в Кейптаун. Тя е студентка.

Той кима. Не казва: „Познавам сестра ти, добре я познавам.“ Но си мисли: плодове от същото дърво, еднакви може би до най-интимните подробности. Но и различни: различно пулсира кръвта, различни са желанията на страстта. Двете в едно легло — кралско преживяване.

Той потреперва, поглежда часовника си.

— Знаеш ли какво, Дезире? Ще се опитам да намеря баща ти в училище, ако ми обясниш как да стигна дотам.

 

 

Училището е също като жилищния квартал: ниска сграда с тухлена фасада, стоманена арматура и азбестов покрив в прашния четириъгълник, ограден с бодлива тел. На единия пилон на входа пише „Средно училище“, а на другия „Ф. С. Мараис“.

Училището пустее. Той се лута, докато вижда табела „Канцелария“. Вътре закръглена секретарка на средна възраст си лакира ноктите.

— Търся господин Изаакс.

— Господин Изаакс! — провиква се тя. — Имате посетител. — И се извръща към него: — Влизайте направо.

Изаакс понечва да се изправи иззад бюрото си, замръзва и го гледа объркано.

— Помните ли ме? Давид Лаури от Кейптаун.

— О! — казва Изаакс и отново сяда. Облечен е в същия широк за него костюм: вратът му изчезва в сакото, от което той поглежда като остроклюнеста птица, уловена в чувал. Прозорците са затворени, мирише на стар тютюнев дим.

— Ако не искате да говорите с мен, тръгвам си веднага — казва той.

— Не — отвръща Изаакс. — Седнете. Проверявам присъствията. Имате ли нещо против първо да свърша?

— Моля.

На бюрото е поставена снимка в рамка. От мястото си той не може да я види, но знае кой е на нея: Мелани и Дезире, зеницата на окото на татко си, с майката, която ги е родила.

— И тъй — казва Изаакс, като затваря и последния дневник. — На какво дължа удоволствието?

Той е очаквал да се вълнува, но открива, че е съвсем спокоен.

— След като Мелани подаде оплакването си, университетът направи официално разследване. В резултат подадох оставка. Не може да не ви е известна тази история.

Изаакс го гледа изпитателно и невъзмутимо.

— Оттогава не работя. Днес минавах през Джордж и реших да се отбия да поговоря с вас. Спомням си, че последната ни среща премина… разгорещено. Но исках да се отбия независимо от това и да ви кажа какво мисля.

Дотук всичко е вярно. Той наистина желае да каже какво мисли. Въпросът е какво точно мисли.

В ръката си Изаакс държи евтина химикалка. Прокарва пръсти по нея, обръща я, пак прекарва пръсти по нея, отново и отново — движение, по-скоро механично, отколкото нетърпеливо.

Той продължава.

— Вие знаете нейната версия за случилото се. Ако сте готов, искам да ви представя своята версия.

Всичко започна без умисъл от моя страна. Започна като приключение, едно от тези внезапни приключенийца, които си позволяват известен тип мъже, които си позволявам аз, благодарение на които още се чувствам млад. Извинете ме, че говоря така. Опитвам се да бъда откровен.

В случая с Мелани обаче се случи нещо неочаквано. Определям го като огън. Мелани запали у мен огън.

Той млъква. Химикалката продължава да танцува. „Едно от тези внезапни приключенийца.“ „Изместен тип мъже.“ Дали мъжът зад бюрото също има приключенийца? Колкото повече го наблюдава, толкова повече се съмнява. Не би се изненадал, ако Изаакс е някаква важна клечка в местната черква — я предстоятел, я клисар, какво беше клисар?

— Огън — че какво забележително има в това, ще кажете. Един огън угасва, драскате клечка кибрит и стъквате нов огън. И аз така си мислех. Но в древността хората са боготворели огъня. Не са били толкова лекомислени, че да оставят да угасне пламъкът, божественият пламък. Именно такъв огън запали у мен дъщеря ви. Не толкова силен, че да ме погълне, но достатъчно силен — истински огън.

Изгорял… изгорен… погълнат.

Химикалката е спряла да танцува.

— Господин Лаури — казва бащата на девойката и на лицето му се появява изкривена, болезнена усмивка. — Питам се какво, за Бога, сте замислили, че се появявате така в моето училище и ми разказвате басни…

— Извинявайте, безобразно е, знам. Няма да говоря вече. Всъщност това е всичко, което имах да кажа в самозащита. Как е Мелани?

— Щом питате, да ви кажа, че е добре. Обажда ни се всяка седмица. Ходи пак на лекции, дадоха й специално разрешение при тези обстоятелства — убеден съм, че ви е ясно. В свободното си време продължава да се занимава с театър и се проявява. Тъй че Мелани си е добре. Ами вие? Какви са плановете ви сега, като вече не упражнявате професията си?

— Аз самият имам дъщеря, сигурно ще ви е интересно да научите това. Тя е собственичка на ферма; планирам да прекарвам известно време при нея, като й помагам. Освен това имам да довършвам книга, определен род книга. С други думи, ще има с какво да си запълвам времето.

Той млъква. Изаакс го разглежда с внимание, което му се струва пронизително.

— И тъй — казва Изаакс тихо и думите се откъсват от устните му като въздишка: — „падението на властника“.

Падението? Да, падение имаше, няма спор. Но „властник“? Нима тази дума го характеризира? Той мисли за себе си като за невзрачна личност, която става още по-невзрачна. Исторически маргинална фигура.

— Може би ни е полезно — казва — да преживяваме падение от време на време. Само да не се пречупваме.

— Тъй. Тъй, тъй — отвръща Изаакс, като не отмества от него съсредоточения си поглед.

За първи път той открива у него следа от Мелани: красивата уста и устни. Импулсивно се пресяга през бюрото, опитва се да разтърси ръката на мъжа, но в крайна сметка само погалва опакото на ръката: хладна, безкосмена кожа.

— Господин Лаури — казва Изаакс, — има ли нещо друго, което искате да ми разкажете, освен историята ви с Мелани? Споменахте, че нещо ви тежи на сърцето.

— На моето сърце? Не. Не, просто се отбих да разбера как е Мелани. — Той се изправя. — Благодаря ви, че ме приехте, оценявам го. — Той протяга ръка, този път — открито. — Довиждане.

— Довиждане.

Вече е на прага; фактически е излязъл от канцеларията, вече празна, когато Изаакс го извиква:

— Господин Лаури! Само за минутка!

Той се връща.

— Какво ще правите тази вечер?

— Тази вечер? Взех си хотел. Нямам планове.

— Елате да хапнете с нас. Елате на вечеря.

— Не съм сигурен, че съпругата ви ще е доволна.

— Може да е, може да не е. Елате във всеки случай. Вечеряме в седем. Ще ви запиша адреса.

— Няма нужда. Вече бях в дома ви, запознах се с дъщеря ви. Тя ми каза къде да ви намеря.

Изаакс дори не мигва.

— Много хубаво.

 

 

Вратата му отваря самият Изаакс.

— Заповядайте, влизайте — казва той и го въвежда във всекидневната. Няма следа нито от съпругата, нито от втората дъщеря.

— Донесох приношение — казва той и протяга бутилка вино.

Изаакс му благодари, но не е особено сигурен какво да прави с виното.

— Искате ли малко? Само да отида да го отворя. — Излиза от стаята; откъм кухнята се дочува шепот. Връща се. — Май сме си изгубили тирбушона. Но Дези ще поиска от съседите.

Очевидно са пълни въздържатели. Трябваше да се досети. Спретнато малко дребнобуржоазно домакинство, пестеливо и благоразумно. Колата — измита, моравката — окосена, спестяванията — в книжка. Всички средства се използват, за да се осигури бъдещето на двете съкровища: умната Мелани с театралните амбиции и Дезире, красавицата.

Той си припомня Мелани в първата вечер от по-близкото им запознанство, седнала до него на кушетката, пиеща кафе с глътка уиски, чиято цел беше… думата му се предлага неохотно… да смаже чарковете й. Стройното телце, секси дрешките, блесналите от възбуда очи. Навлизаща в гората, където я чака лошият Кумчо Вълчо.

Дезире красавицата влиза с бутилката и с тирбушон. Пресичайки стаята към него, се поколебава, защото знае, че трябва да поздрави.

— Тате? — казва полугласно, объркано, като подава бутилката.

Тъй: значи е разбрала кой е той. Обсъждали са го, може би дори са се сдърпали заради него: нежеланият посетител, мъжът, чието име е дупка.

Тате е хванал ръката й.

— Дезире, това е господин Лаури.

— Здравей, Дезире.

Косата, закриваща лицето, е отхвърлена назад. Тя среща втренчения му поглед все още притеснена, но вече по-силна, защото е под крилото на тате.

— Здравейте — промърморва тя, а той си мисли: „Боже мой, Боже мой!“

А тя не може да скрие мислите, които прехвърчат през главата й: „Значи това е мъжът, с когото сестра ми е била гола! Значи това е мъжът, с когото го е направила! Тоя дядо!“

Столовата е отделно, малка, свързана с кухнята чрез прозорче. Поставени са четири чинии с изящни прибори; запалени са свещи.

— Седнете, седнете — казва Изаакс. Съпругата му все още не се е появила. — Извинете ме за момент. — Изаакс изчезва в кухнята. Той остава с Дезире, която седи срещу него. Тя свежда глава, вече не толкова храбра.

След това те влизат, двамата родители заедно. Той се изправя.

— Не се познавате със съпругата ми. Дорийн, това е нашият гост, господин Лаури.

— Благодарен съм, че ме посрещате в дома си, госпожо Изаакс.

Госпожа Изаакс е мъничка, предразположена към напълняване в средната си възраст, с криви крака, заради които сякаш се плъзга като върви. Но той разбира на кого са се метнали двете сестри. Навремето трябва да е била истинска красавица.

Лицето й остава неподвижно, тя не го гледа, по все пак кимва едва-едва. Покорна; съпруга и помощничка. „И ще бъдете една плът.“ Дали дъщерите й ще приличат на нея?

— Дезире — заповядва тя, — ела да ми помогнеш.

Детето снизходително се смъква от стола.

— Господин Изаакс, притеснявам семейството ви — казва той. — Много любезно беше, че ме поканихте, високо го ценя, но е по-добре да си тръгна.

Изаакс му се усмихва, за негова изненада — почти развеселен.

— Я сядайте! Нищо ни няма! Ще се справим! — Той се навежда по-близко: — Трябва да сте силен!

Дезире и майка й се връщат с чиниите: пиле във врящ доматен сос, от който се разнася аромат на джинджифил и кимион, ориз, нарязани салати и кисели краставички. Точно тази храна му липсваше най-много, докато живееше у Луси.

Бутилката вино е поставена пред него заедно със самотна винска чаша.

— Само аз ли ще пия?

— Моля ви — казва Изаакс. — Не се смущавайте.

Той си налива. Не обича сладки вина, беше купил това, като смяташе, че ще им е по вкуса. Толкова по-зле за него.

Остава да изтърпи молитвата. Семейството се хваща за ръце и за него не остава нищо друго, освен и той да простре ръце: наляво към бащата на девойката, надясно към майката на девойката: „Благодарим ти, Господи, за храната, която си ни дал“ — казва Изаакс. „Амин“ — отвръщат съпругата и дъщеря му, и той, Давид Лаури, измърморва едно „Амин“ и пуска двете ръце, тази на бащата — хладна като коприна, тази на майката — малка, пълничка, топла от работа.

Госпожа Изаакс сипва храната.

— Внимавайте, горещо е — казва му, докато му подава чинията. Повече не се обръща към него.

По време на вечерята той се старае да бъде приятен гост, занимателен, да не позволява да настане мълчание. Разказва им за Луси, за кучкарниците-пансиони, за нейните кошери и овощарски проекти, за гастролите си на пазара в съботните сутрини. Бегло споменава нападението, като казва само, че са му откраднали колата. Разказва им за Дружеството за защита на животните, но нищо не им казва за крематориума край болницата или за откраднатите следобеди с Бев Шо.

Съшит по този начин, неговият разказ се раздипля безоблачно. Селски живот в цялата му идиотска простота. Как му се иска да е точно така! Уморен е от облаци, усложнения, сложни личности. Той обича дъщеря си, но му се иска и тя да бъде по-просто същество: по-просто, по-стегнато. Мъжът, който я изнасили, водачът на бандата, беше точно такъв. Като острие, разсичащо вятъра.

Вижда себе си, прострян на операционната маса. Проблясва скалпел; разсичат го от гърлото до слабините; той вижда всичко, но не чувства болка. Над него се навежда хирург с брада, смръщен. „Какви са тия работи? — ръмжи хирургът. Побутва жлъчката. — Това какво е? — Отрязва я, захвърля я настрана. Побутва сърцето. — Това какво е?“

— Дъщеря ви сама ли се справя във фермата? — пита го Изаакс.

— Има един мъж, който понякога й помага. Пьетрус. Африканец.

И той разказва за Пьетрус, солиден, доверен, с две съпруги и скромни амбиции.

Не е толкова гладен, колкото смяташе. Разговорът замира, но някак си всички се справят с яденето, Дезире се извинява, отива да си учи уроците. Госпожи Изаакс раздига масата.

— Трябва да си вървя — казва той, — утре ще тръгвам рано.

— Чакайте, останете още малко — казва Изаакс.

Двамата са сами. Вече не може да извърта.

— За Мелани — казва той.

— Да?

— Още една дума, и свършвам. Смятам, че нещата между двама ни биха се развили по друг начин, въпреки разликата във възрастта. Но има нещо, което не успях да дам, нещо… — той търси думата — лирично. Липсва ми лиричната струйка. Прекалено добре контролирам любовта си. Дори когато изгарям, не пея, ако разбирате какво искам да кажа. За което съжалявам. Съжалявам, че дъщеря ви трябваше да преживее това заради мен. Имате чудесно семейство. Извинявайте за мъката, която съм причинил на вас и на госпожа Изаакс. Моля ви за прошка.

„Чудесно“ е грешна дума. Трябваше да каже „образцово“.

— Тъй — казва Изаакс. — Най-сетне се извинихте. Питах се кога ще го сторите. — Той размисля. Останал е прав; сега започва да крачи нагоре-надолу. — Съжалявате. Липсвала ви лиричната струйка. Ако я имахте, нямаше да стигнем дотук. Но си казвам — всички съжаляваме, когато ни хванат. След това съжаляваме още повече. Въпросът не е дали съжаляваме. Въпросът е каква поука сме си извадили. Въпросът е какво ще правим сега, когато съжаляваме?

Той понечва да отговори, но Изаакс вдига ръка.

— Мога ли да произнеса пред вас името Божие? Да не би да сте от хората, които се дразнят от името Божие? Въпросът е какво иска Бог от вас, освен разкаянието ви? Имате ли изобщо представа, господин Лаури?

Макар объркан от криволиците на мисълта на господин Изаакс, той се опитва да подбира думите си грижливо:

— При нормални обстоятелства бих казал, че след известна възраст човек е твърде стар, за да си вади поуки. А само да бъде наказван. Но може би това не е истина, поне невинаги. Чакам да видя. Що се отнася до Бог, не съм вярващ, тъй че ще трябва да преведа това, което вие наричате Бог и Божии желания, на собствения си език. Според своето тълкуване съм наказан за това, което стана между мен и дъщеря ви. Потопен съм в безчестие и няма да ми бъде лесно да преодолея това състояние. То не е наказание, което съм отказал. Не протестирам срещу него. Напротив, изживявам го всеки ден, опитвайки се да приема безчестието като свое съществуване. Дали ще е доволен Бог, как смятате, ако живея в безкрайно безчестие?

— Не знам, господин Лаури. При нормални обстоятелства бих ви казал: не отправяйте въпросите си към мен, отправете ги към Бога. Бог трябва да намери собствен начин да ви отговори. Защо смятате, че сте тук, господин Лаури?

Той мълчи.

— Ще ви кажа. Минавали сте през Джордж и сте се досетили, че семейството на студентката ви е от Джордж, и сте си рекли: „Защо не?“ Не сте го планирали предварително и въпреки това сега се намирате в дома ни. Това сигурно ви изненадва. Прав ли съм?

— Не съвсем. Не ви казах истината. Не просто минавах през Джордж. Дойдох в Джордж по една-единствена причина: да разговарям с вас. От известно време го обмислям.

— Да, дошли сте да разговаряте с мен, казвате, но защо с мен? С мен лесно се говори, прекалено лесно. Всички ученици в моето училище знаят това. От Изаакс лесно можеш да се отървеш — това казват те. — Той отново се усмихва със същата крива усмивчица, както преди. — Тъй че — с кого точно възнамерявахте да говорите?

Сега той е сигурен: не харесва този човек, не харесва номерата му.

Става, препъва се през празната столова и надолу по коридора. Иззад полупритворената врата дочува тихи гласове. Блъска вратата и я отваря. Седнали на леглото, Дезире и майка й намотават някаква прежда. Смаяни, че го виждат, те млъкват.

Извънредно церемониално той коленичи и докосва пода с чело.

Дали им е достатъчно? Ще ги задоволи ли? И ако не, какво още ще искат?

Той вдига глава. Двете стоят, без да помръднат. Той среща погледа на майката, след това — на дъщерята, и отново го облива вълна, вълната на желанието.

Изправя се малко по-сковано, отколкото би желал.

— Лека нощ. Благодаря за любезността. Благодаря за вечерята.

В единайсет вечерта телефонът в стаята му иззвънява. Изаакс.

— Обаждам се да ви пожелая сила за в бъдеще. — Мълчание. — Има един въпрос, до който така и не стигнах, господин Лаури. Нали не се надявате, че ние ще се намесим във ваша полза пред университета?

— Да се намесите ли?

— Да. Например, за да ви възстановят.

— И през ум не ми е минавало. Приключил съм с университета.

— Защото пътят, по който сте поели, ви е предначертан от Бога. Не сме достойни да се намесваме.

— Разбрано.