Виктория Хислъп
Островът (26)

Двадесет и трета глава

Скоро в тълпата се намериха очевидци. Един свидетел бе чул двойка да се кара през отворения прозорец на колата, когато бе минал покрай нея няколко минути преди изстрелите, а една жена твърдеше, че е видяла мъж да бяга по улицата веднага след това. Тази информация накара група мъже да се отправят по посока на църквата и след десет минути се върнаха със заподозрения. Той все още държеше оръжието в ръка и не направи опит да се съпротивлява при ареста. Мария знаеше кой е, преди да й кажат. Беше Андреас.

Всички в Плака бяха дълбоко потресени. Още отначало вечерта беше обещавала да бъде паметна, но не по такъв начин. Известно време хората стояха наоколо на малки групички и си говореха тихо. Не беше отнело много време да се разчуе, че застреляната е сестрата на Мария и че съпругът на Ана е задържан за престъплението. Необикновеното празненство бе свършило без време и хората нямаха друг избор, освен да приключат вечерта и да се разотидат. Музикантите се разпръснаха, а остатъците от храната бяха прибрани. Чуха се приглушени сбогувания, когато атиняните започнаха да си тръгват, отведени от роднините и приятелите си, за да започнат нов живот. Местните хора предложиха легла на онези, които имаха да изминат по-малко разстояние. Те щяха да останат до следващия ден, когато щяха да започнат обратния път към своите села и градове в други части на Крит. Андреас Вандулакис беше отведен под полицейски ескорт да прекара нощта в килия в Елунда, а тялото на Ана бе отнесено в малкия параклис до морето, където щеше да остане до погребението.

Дневната температура не беше спаднала. Дори сега, когато нощта вече отстъпваше пред идващия ден, въздухът беше топъл и душен. За втори път през последното денонощие малката къща на Гиоргис беше препълнена. Миналия път гостите му бяха предвкусвали празненството. Сега се подготвяха за голяма скръб. Свещеникът се бе отбил, но когато видя, че не може да предложи кой знае каква утеха при тези трагични обстоятелства, си тръгна.

В четири сутринта Гиоргис се качи изтощен в стаята си. Беше съсипан и не знаеше дали това е мъка или може би знак, че вече изобщо не е способен да чувства. Дори дългоочакваното завръщане на Мария сега не можеше да го извади от вцепенението.

Кирицис бе останал около час, но нямаше какво повече да направи тази вечер. Утре, което вече беше днес, щеше да им помогне да уредят погребението, но междувременно щеше да си открадне няколко часа сън в свободната стая над таверната на Фотини и Стефанос.

И в най-скучните времена селяните обичаха да клюкарстват, а сега едва им оставаше време да си поемат дъх. Антонис беше онзи, който успя донякъде да осветли събитията, които бяха довели до убийството на Ана. В ранните часове на утрото, когато няколко от мъжете все още седяха около маса в кръчмата, той разказа онова, което бе виждал. Преди няколко седмици бе забелязал, че Маноли винаги се измъква за няколко часа по средата на деня. Доказателствата бяха косвени, но дори така можеше да се обясни донякъде какво бе тласнало Андреас да убие собствената си жена. През този период настроението му бе ставало все по-лошо с всеки изминал ден. Беше сприхав с всички, с които говореше, а работниците бяха започнали да живеят в страх от него. Дори надигаща се гръмотевична буря рядко носеше такова напрежение. Много дълго Андреас бе останал в неведение, блажено неподозиращ за поведението на жена си, но щом бе излязъл на светло и бе прозрял истината, му бе останал само един начин на действие. Пиещите в кръчмата не бяха далеч от съчувствието и мнозина се съгласиха, че ако им сложат рога по този начин, това би ги докарало до убийство. Мъжествеността на един грък не можеше да изтърпи подобно унижение.

Изглежда Лидаки беше последният, виждал Маноли, който сега беше изчезнал без следа, макар скъпоценната му лира все още да висеше на стената зад бара.

— Дойде около шест часа предишната вечер — каза той. — Беше весел както винаги и определено създаваше впечатление, че ще остане за празненството.

— Изглежда никой не го е виждал след това — каза Ангелос. — Подозирам, че му е било неудобно да се види с Мария.

— Не е възможно още да се чувства задължен да се ожени за нея — обади се друг глас.

— Съмнявам се, като познавам Маноли, но все пак може това да го е прогонило — каза Лидаки.

— Аз лично не мисля, че това има нещо общо с Мария — каза Антонис. — Мисля, че е знаел, че времето му изтича.

По-късно сутринта Антонис отиде до дома на Маноли. Нямаше нищо срещу този чаровен, но безотговорен човек — беше добър събеседник и другар по чашка и дори беглата мисъл, че може да лежи в къщата си насред локва кръв, не можеше да бъде пренебрегната. Ако Андреас бе убил съпругата си, можеше да е убил и братовчед си.

Антонис надникна през прозорците. Всичко изглеждаше както обикновено: неподдаващата се на контрол бъркотия на ергенското жилище с тенджери и чинии, натрупани едни върху други без определен ред, наполовина дръпнати завеси, пътечка от трохи по масата и отворена, изпразнена на две трети бутилка вино, всичко това бе очаквал да види.

Изпробва вратата и като я намери отворена, пристъпи вътре. Горе в спалнята имаше картина, която можеше да бъде просто още едно доказателство, че живеещият тук не зачита особено реда, но носеше признаци на прибързано отпътуване. Някои чекмеджета бяха отворени и дрехите се изсипваха от тях като при вулканично изригване. Вратите на гардероба зееха и разкриваха празна релса. Неоправеното легло с изкривените си чаршафи и сплескана възглавница отговаряше на очакванията на Антонис, но онова, което наистина му подсказа, че усещането за празнота в къщата вероятно е за постоянно, бяха рамките за снимки, положени с лице надолу върху един скрин под прозореца. Сякаш бяха съборени в бързината, а две от тях бяха празни, с набързо изтръгнато съдържание. Всички признаци бяха налице. Камионът на Маноли го нямаше. Вече можеше да бъде където и да е из Гърция. Никой нямаше да го търси.

 

 

Опелото на Ана нямаше да се състои в главната църква на Плака, където Андреас бе потърсил убежище, а в параклиса на края на селото. Тази малка постройка гледаше към морето и имаше открита гледка към Спиналонга. Нищо освен солената вода не лежеше между гробището на параклиса и вечното жилище на прокажените, където останките на майката на Ана лежаха в земята.

По-малко от четиридесет и осем часа след смъртта малка, облечена в тъмни дрехи група се събра във влажния параклис. Нямаше представител на семейство Вандулакис. Те не бяха напуснали четирите стени на къщата в Елунда от убийството насам. Мария, Гиоргис, Кирицис, Фотини, Савина и Павлос стояха със сведени глави, докато свещеникът се молеше над ковчега. Повеи тамян се носеха от кадилницата, докато четеше дълги пасажи за опрощението на греховете, преди всички да прошепнат почти недоловимо утешителните слова на „Отче наш“. Когато дойде време за погребването, те излязоха навън под безмилостния блясък на слънцето. Сълзи и пот се смесиха и потекоха по страните им. Никой от тях не можеше наистина да повярва, че в дървения сандък, който скоро щеше да изчезне в земята, беше Ана.

Когато ковчегът бе положен в земята, свещеникът взе малко пръст и я разпръсна над останките.

— Божия е земята — каза той, — и Нему принадлежат всички, що ходят по нея. — Пепел от кадилницата се понесе надолу, за да се смеси с пръстта, и свещеникът продължи:

— С душите на праведните съвършена в смъртта, дай покой на душата на твоята рабиня…

Говорът на свещеника имаше напевен ритъм. Тези думи бяха произнасяни хиляди пъти и сякаш бяха омагьосали малката група, докато се изливаха от едва разтворените му устни.

— О, чиста и непорочна Дево, застъпи се за душата на твоята рабиня…

Фотини се замисли върху представата как чистата и неопетнена Дева се застъпва за Ана. Ако самата Ана бе останала малко по-неопетнена, помисли си тя, можеше сега да не стоят тук.

Когато службата приближи към края си, свещеникът се съревноваваше с армия от хиляди щурци, чийто неспирен шум наближи връхната си точка, щом той стигна до последните думи.

— Дай й покой в скута на Авраама… Вечна паметта ти, сестро, и достойна за благословия.

— Кирие Елейсон, Кирие Елейсон, Кирие Елейсон.

Изминаха няколко минути, преди някой да събере сили да помръдне. Мария проговори първа, като благодари на свещеника за провеждането на церемонията, и после беше време да се върнат в селото. Мария се прибра у дома с баща си. Той каза, че иска да спи. Само това искаше. Фотини и родителите й щяха да се върнат в таверната да намерят Стефанос, който гледаше Петрос и си играеше с безгрижния Матеос на плажа. Беше тихият час в средата на следобеда. Нищо живо не помръдваше.

Кирицис щеше да изчака Мария на една сенчеста пейка на площада. Тя имаше нужда да се махне от Плака само за няколко часа и двамата планираха да отидат с колата до Елунда. Това щеше да бъде първото й пътешествие от четири години насам, освен краткото пътуване, което я бе довело от Спиналонга на сушата. Тя жадуваше за час на уединение.

В Елунда имаше малък кафенион до брега, който тя помнеше. Разбира се, там бе ходила с Маноли, но всичко това вече беше минало. Нямаше да позволи на мислите за него да я следват. Докато ги водеха към масата им, където морето нежно се плискаше в скалите под тях, събитията от последните четиридесет и осем часа вече изглеждаха далечни. Сякаш се бяха случили на някого другиго, някъде другаде. Ала когато погледна през водата, тя ясно видя Спиналонга. Оттук празният остров изглеждаше същият както винаги и беше трудно да повярва, че сега е напълно лишен от човешки обитатели. Плака не се виждаше, скрита зад един скалист нос.

Това беше първата възможност за Мария и Кирицис да бъдат сами от онзи момент пред църквата в нощта на празненството. За може би час животът й бе обещавал толкова много, такова бъдеще, но сега тя чувстваше, че тази голяма крачка напред е заличена от няколко стъпки назад. Тя дори никога не се беше обръщала към мъжа, когото обичаше, с малкото му име.

Когато размишляваше за този момент седмици по-късно, Кирицис се обвиняваше за своята прибързаност. Прекаленото му вълнение от перспективата за споделеното им бъдеще се изля в приказки за апартамента му в Ираклион и как се надява, че ще бъде подходящ за тях.

— Не е много просторен, но има кабинет и отделна гостна — каза той. — В бъдеще винаги можем да се преместим, ако има нужда, но така е много удобно заради болницата.

Той пое дланите й през масата и ги задържа. Тя изглеждаше обезпокоена. Разбира се. Току-що бяха погребали сестра й, а той, нетърпелив като дете, настоява да обсъдят практическите детайли за съвместния им живот. Очевидно Мария имаше нужда от повече време.

„Колко успокояващо беше усещането от ръцете му, обгърнали нейните, изпълнено с толкова топлота и щедрост — помисли си тя. — Защо не можеха просто да останат тук на тази маса завинаги?“ Никой не знаеше къде са. Нищо не можеше да ги обезпокои. Освен съвестта й, която ги бе последвала дотук и сега я измъчваше.

— Не мога да се омъжа за теб — каза изведнъж тя. — Трябва да остана и да се грижа за баща си.

На Кирицис му се стори, че думите дойдоха като гръм от ясно небе. Беше шокиран. След няколко минути обаче видя, че в това има смисъл. Как можеше да очаква всичко да продължи по предишния си път, имайки предвид драматичните събития от последните два дни? Беше глупак. Как можеше да иска тази жена, която го бе привлякла със своята почтеност и себеотрицание също толкова силно, както и с красотата си, да напусне съсипания си от мъка баща? Цял живот над него бе властвала рационалността и в единствения миг, когато я бе пренебрегнал, за да даде ред на чувствата си, бе сгрешил.

Една част от него искаше да протестира, но вместо това той задържа ръцете на Мария и нежно ги стисна. После заговори с толкова разбиране и прошка, че почти й разби сърцето.

— Права си да останеш — каза той. — И точно затова те обичам, Мария. Защото знаеш кое е правилно и после го правиш.

Беше истина, но още по-вярно беше онова, което каза след това.

— Никога няма да обичам никоя друга.

Собственикът на кафениона остана по-далеч от масата им. Виждаше, че жената е избухнала в сълзи, и не искаше да се натрапва на клиентите си в интимния момент. Не беше чул повишени гласове, което беше необичайно при кавга, но тогава забеляза мрачните цветове, в които бяха облечени двамата. Освен при старите вдовици, черното беше необичайно за летен ден и той се досети, че те вероятно са в траур.

Мария измъкна леко дланите си от ръцете на Кирицис и наведе глава. Сега сълзите й се лееха свободно и се стичаха по ръцете й, по шията й и между гърдите й. Не можеше да ги спре. Сдържаната печал на гробищата бе овладяла само временно съкрушителната мъка, която сега разби своя бент и не искаше да стихне преди и последната капка да се излее навън. Фактът, че Кирицис разсъждаваше толкова разумно, още повече я разплакваше и правеше решението й още по-печално.

Кирицис седеше и гледаше върха на наведената глава на Мария. Когато риданията й утихнаха, той нежно я докосна по рамото.

— Мария — прошепна той. — Да тръгваме.

Те се отдалечиха от масата, хванати за ръка, а главата на Мария почиваше на рамото на Кирицис. Докато караха обратно към Плака в мълчание, сапфирено синята вода все още искреше, но небето бе започнало да се променя. Настъпваше неуловимият преход от лазурносиньо към розово, а скалите бяха добили същият топъл цвят. Най-после този ужасен ден угасваше.

Когато стигнаха селото, докторът проговори.

— Не мога да ти кажа сбогом.

Беше прав. В тази дума имаше нещо твърде окончателно. Как можеше нещо, което така и не беше започнало наистина, да свърши?

— Нито пък аз — каза Мария, вече напълно овладяна.

— Ще ми пишеш ли да ми кажеш как си? Какво правиш? Да ми разкажеш какъв е животът ти в свободния свят? — попита Кирицис с насилен ентусиазъм.

Мария кимна.

Беше безсмислено да удължават този момент. Колкото по-скоро си отидеше Кирицис, толкова по-добре щеше да бъде и за двамата. Той паркира колата пред къщата на Мария и излезе, за да отвори нейната врата. Изправиха се очи в очи и после се прегърнаха за няколко секунди. Изглеждаше не толкова като че се прегръщат, а сякаш се бяха вкопчили един в друг като деца насред буря. После, с голямо усилие на волята, те едновременно се пуснаха. Мария веднага се обърна и влезе у дома си. Кирицис се качи в колата си и потегли. Нямаше да спре, преди да се върне в Ираклион.

Непоносимата тишина в къщата бързо прогони Мария обратно на улицата. Имаше нужда да чуе звука на щурците, лая на куче, бръмченето на мотопед, виковете на деца. Всички тези звуци я посрещнаха, докато вървеше към центъра на селото, където, противно на волята си, хвърли поглед нагоре по улицата, за да провери дали колата на Кирицис все още се вижда. Дори прашната следа, която гумите му оставяха във въздуха, вече се бе разсеяла.

Мария се нуждаеше от Фотини. Тя отиде бързо в таверната, където приятелката й застилаше масите с хартиени покривки, притискайки ги с ластици, за да не хвръкнат от вятъра.

— Мария! — Фотини се зарадва да види приятелката си, но се смути, щом зърна пепелявото й лице. Разбира се, не беше изненадващо, че изглежда толкова бледа. През последните четиридесет и осем часа тя се бе върнала от изгнание и бе видяла как застрелват и погребват сестра й. — Ела и седни — каза Фотини, като издърпа един стол и побутна Мария в него. — Нека ти донеса нещо за пиене — а и се обзалагам, че не си яла цял ден.

Фотини беше права. Мария не беше яла от повече от двадесет и четири часа, но сега нямаше апетит.

— Не, добре съм. Наистина.

Не успя да убеди Фотини. Тя избута в ъгълчето на съзнанието си списъка с нещата, които трябваше да свърши преди идването на първите клиенти за вечерта. Всичко това можеше да почака. Придърпа друг стол, седна до Мария и обгърна раменете й с ръка.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита внимателно тя. — Каквото и да е?

Нотката загриженост в гласа й накара Мария да се разтърси от ридания, през които Фотини успя да дочуе само няколко думи, които издаваха причината за все по-дълбокото нещастие на приятелката й.

— Отиде си… Не можех да тръгна… не можех да оставя баща си.

— Чакай, кажи ми какво е станало.

Мария постепенно се успокои.

— Точно преди да застрелят Ана, доктор Кирицис ме помоли да се омъжа за него. Но сега не мога да си тръгна — а щеше да се наложи. Трябваше да напусна баща си. Не можех да го направя.

— Значи си е заминал, така ли? — попита кротко Фотини.

— Да.

— И кога ще го видиш отново?

Мария си пое дълбоко въздух.

— Не знам. Наистина не знам. Може би никога.

Беше достатъчно силна, за да говори сериозно. До този момент съдбата се бе показала отмъстителна, но с всеки удар Мария бе ставала все по-калена за следващия.

Двете приятелки поседяха известно време и накрая Стефанос излезе и убеди Мария да хапне. Ако възнамеряваше да направи такава жертва за баща си, беше добре да има достатъчно сили, за да бъде полезна. Всичко беше напълно безсмислено, ако се поболееше.

Щом падна нощта, Мария стана да си върви. Когато стигна до къщата си, тя все още тънеше в тишина. Младата жена се промъкна до стаята за гости, която сега отново щеше да бъде нейна, и легна на леглото. Не се събуди до късната сутрин на следващия ден.

 

 

Смъртта на Ана остави след себе си диря от други преобърнати и разбити съдби. Не само животът на сестра й, баща й и съпруга й, но и този на дъщеря й. София още нямаше две години и скоро забеляза отсъствието на родителите си. Нейните дядо и баба й казаха, че и двамата са заминали за известно време. Отначало тя плачеше, а после започна да забравя. Колкото до Александрос и Елефтерия Вандулакис, за една вечер те бяха изгубили сина си, надеждите си за бъдещето и репутацията на семейството. Всичките им тревоги за това, че Андреас си взима жена от по-долна класа, се бяха сбъднали изцяло. Елефтерия, която с такава готовност бе приела Ана Петракис, се сблъска с най-горчивото разочарование. Не мина много време, преди да им съобщят за отсъствието на Маноли, и те сами се досетиха какво бе довело до ужасяващите събития на празника на Агиос Титос. Тази жена им бе навлякла най-големия срам и мисълта, как синът им гние в килията си, ги измъчваше ежедневно.

Съдебният процес на Андреас в Агиос Николаос продължи три дни. Мария, Фотини и още няколко селяни бяха призовани като свидетели, а доктор Кирицис дойде от Ираклион да даде показания, след което остана за кратко, за да говори с Мария. Елефтерия и Александрос седяха безчувствени в галерията, и двамата повехнали от тревога и срам, че са на показ по този начин. Обстоятелствата на убийството бяха изнесени и представени така, че цял Крит да може да им се наслади, а ежедневникът публикуваше и последната сензационна подробност. Гиоргис присъства от началото до края. Макар да искаше справедливост за Ана, той не се усъмни и за момент, че именно поведението на дъщеря му е отключило яростната реакция на Андреас и за пръв път от четиринадесет години бе доволен, че Елени я няма.