Виктория Хислъп
Островът (22)

Деветнадесета глава

Усмивката на доктора промени атмосферата около него. В миналото Кирицис не се бе усмихвал често. Животът му се въртеше около чуждото нещастие и тревоги, което рядко му даваше повод да бъде лекомислен или да се забавлява. Той живееше сам в Ираклион, работеше от зори до мрак в болницата и прекарваше малкото часове извън нея в четене и сън. Сега най-сетне в живота му имаше нещо друго: красотата на едно женско лице. За болничните служители в Ираклион, за Лапакис и за прокажените, които сега му бяха редовни пациенти, той беше съвсем същият както винаги: отдаден, целеустремен и дразнещо сериозен учен — някои биха казали „без чувство за хумор“. За Мария той бе станал друг човек. Не знаеше дали щеше да й донесе спасение в далечното бъдеще, но я спасяваше по малко всеки път, когато прекосяваше водата и ускоряваше пулса й. Тя отново беше жена, не просто пациент, който чака смъртта си на тази скала.

Въпреки че температурите започнаха да падат в тези първи есенни дни, Мария усещаше нарастваща топлина у Николаос Кирицис. Когато пристигаше на острова всяка сряда, той спираше да поговори с нея. В началото беше само за пет минути, но с течение на времето разговорът продължаваше все по-дълго. Най-накрая, тъй като беше педантичен по отношение на точността и необходимостта да не закъснява за часовете си в болницата, той започна да идва на острова по-рано, за да има достатъчно време да види Мария. Гиоргис, който винаги ставаше в шест сутринта, нямаше нищо против да докарва Кирицис в осем и половина вместо в девет и забеляза, че дните, когато Мария идваше да говори с него в сряда, бяха свършили. Тя все още посрещаше лодката, но не за да се види с баща си.

Кирицис, който обикновено беше мълчалив, говореше с Мария за работата си в Ираклион и обясняваше научните изследвания, в които участваше. Описа й как войната бе прекъснала всичко и й разказа с какво се бе занимавал през онези години, рисувайки й в детайли разрушения от войната град, в който и последният медик бе трябвало да дежури почти денонощно, за да се грижи за болните и ранените. Разказа й за пътуванията си до международните конференции в Египет и Испания, където световните експерти по лечението на проказата се бяха събрали, за да споделят идеите си и да изнесат доклади за най-новите си теории. Разказа й за различните лечения, които в момента се изпробваха, и сподели какво наистина мисли за тях. От време на време се налагаше да си припомня, че тази жена е пациент и може в крайна сметка да се подложи на лечението, което се изпробваше на Спиналонга. „Колко странно — мислеше си понякога — да намери такова приятелство на този малък остров. Не само стария си приятел Христос Лапакис, но и тази млада жена“.

Мария го гледаше и слушаше, но в отговор не разказваше много за собствения си живот. Усещаше, че няма много за споделяне. Съществуването й бе станало особено, толкова ограничено, така тясно съсредоточено.

В очите на Кирицис хората на Спиналонга живееха по начин, на който той почти можеше да завиди. Те си вършеха работата, седяха в кафениона, гледаха най-новите филми, ходеха на църква и поддържаха приятелства. Живееха в общност, в която всички се познаваха и имаха обща връзка. В Ираклион той можеше да изминава цялата дължина на някоя оживена улица всеки ден в продължение на седмица, без да види познато лице.

Ежеседмичните срещи на Мария с Фотини бяха също толкова жизненоважни за нея, както разговорите й с доктор Кирицис, но напоследък ги очакваше почти с ужас.

— Е, виждали ли са го тази седмица да излиза от къщата? — попита тя, щом Гиоргис остана достатъчно далеч, за да не ги чуе.

— Веднъж или два пъти — отговори Фотини. — Но само когато Андреас също е бил там. Започна брането на маслините и той се задържа повече вкъщи. Маноли и Андреас наглеждат пресите и явно и двамата се връщат в голямата къща за вечеря.

— Значи може би всичко е било във въображението на брат ти. Ако Ана и Маноли бяха любовници, нима той щеше да ходи да вечеря там с Андреас?

— Защо не? Би било по-вероятно да събуди подозрение, ако спреше да ходи там.

Фотини беше права. Ана прекарваше много вечери да играе двойната роля на добра съпруга за мъжа си и на гостоприемна домакиня за неговия братовчед с перфектната си фризура, маникюр и някоя от излетите по тялото й рокли. Не беше повече от онова, което Андреас очакваше от нея. Справяше се със ситуацията без усилие и шансовете да каже нещо неподходящо или да хвърли издайнически поглед бяха почти несъществуващи. За Ана подмолните течения само засилваха вълнението да бъде на въображаема сцена, а в дните, когато свекърът и свекърва й бяха там, това създаваше допълнително напрежение, което увеличаваше нейната възбуда и върховната тръпка от прикритостта.

— Хареса ли ти вечерта? — питаше тя Андреас след това в безизразната тъмнина на широкото им легло.

— Да, защо?

— Просто питам — казваше Ана и когато започваха да се любят, усещаше тежестта на тялото на Маноли и чуваше неговите дълбоки стонове. Защо Андреас би се усъмнил в такова удоволствие? След това той лежеше мълчалив и задъхан в тъмната стая със затворени кепенци, неподозираща жертва на страстта й към друг мъж, мъж, с когото бе правила любов само посред бял ден.

За Ана в тази ситуация нямаше конфликт. Тъй като нямаше избор в страстта си към Маноли, изневярата й беше почти оправдана. Той се бе появил в живота й без предупреждение и тя бе реагирала спонтанно. Свободната воля не играеше роля в отклика й към него и никога не й беше хрумвало, че би могла. Присъствието на Маноли я наелектризираше, караше всеки косъм по тялото й да настръхне и всеки квадратен сантиметър от меката й бледа кожа да жадува за докосването му. Нямаше как иначе да бъде. „Не мога да направя нищо“, казваше си тя, докато сресваше косата си в сутрините, когато Андреас заминаваше за най-отдалечените части на имението и тя очакваше Маноли да се появи в кухнята й на обяд. „Няма какво да направя“. Маноли бе кръвен роднина на съпруга й. С цялата воля на света не би могла да го отблъсне. Беше хваната в капан жертва, която не се оплакваше, и въпреки че всичко се случваше под собствения му покрив, Андреас нямаше и най-малкото понятие, че Ана го мами в собственото му легло, със стефания, брачните венци, окачени над него — свидетели на вероломството й.

Андреас не мислеше много за Маноли. Радваше се, че се бе завърнал от скитанията си, но оставяше притесненията за него на скъпата си майка, която се терзаеше, че племенникът й е минал трийсетте, а още е ерген. Андреас съжаляваше, че бракът на Маноли със сестрата на съпругата му бе срещнал такава непреодолима пречка, но предполагаше, че рано или късно братовчед му ще намери друга подходяща жена, която да въведе в семейството. Колкото до Елефтерия, тя съжаляваше, че милата невеста на племенника й им бе отнета, но още повече съжаляваше, че изпитва натрапчиво подозрение, че има някакво привличане между Маноли и снаха й. Не можеше съвсем да го определи и всъщност понякога си казваше, че си въобразява. Беше ефимерно като картина в облаците.

Мария потреперваше при мисълта как се държи Ана. Сестра й никога не си бе давала труда да бъде предпазлива и нищо нямаше да промени това сега. Истинското й притеснение обаче не беше самата Ана, а последиците от поведението й за баща им. В живота на горкия й скъп родител нямаше никаква сигурна опора, мислеше си тя.

— Няма ли срам? — възнегодува тя.

— Не съм сигурна, че има — каза Фотини.

Двете жени се опитваха да говорят за други неща, но разговорите винаги започваха и свършваха с приказки за изневярата на Ана и предположения колко време ще мине, преди тя да хвърли непредпазлив поглед към Маноли, който ще накара Андреас да спре за момент и да се замисли. Малко по малко всички остатъци от чувства, които Мария можеше да има към Маноли, се изпариха. Единственото сигурно нещо бе, че няма какво да направи.

Вече беше краят на октомври. Зимните ветрове се засилваха и скоро щяха да пронизват и най-дебелите палта и вълнени шалове. На Мария й се струваше, че не е цивилизовано да стои и да говори с доктор Кирицис в ужасния студ, но мисълта да се откаже от разговорите им беше непоносима. Тя обичаше да говори с този мъж. Сякаш винаги имаше какво да си кажат, въпреки че смяташе, че няма много интересни неща за споделяне. Не можеше да не сравни начина, по който той разговаряше с нея, с начина, по който бе говорил Маноли. Всяко изречение на годеника й беше пълно с игриви закачки, а с Кирицис нямаше и намек за флирт.

— Искам да знам какво всъщност е да живееш тук — каза й той един ден, докато вятърът духаше около тях.

— Но вие виждате острова всяка седмица. Вече трябва да го познавате толкова добре, колкото и аз — каза тя, доста озадачена от изявлението му.

— Гледам го, но не го виждам — каза той. — Виждам го като външен човек, който само минава оттук. Има голяма разлика.

— Искате ли да дойдете в дома ми и да пиете кафе? — от известно време Мария се бе упражнявала да казва тези думи наум, но когато най-накрая ги произнесе, едва позна гласа си.

— Кафе? — Кирицис я бе чул достатъчно добре, но повтори думата, защото не намираше какво да каже в отговор.

— Ще дойдете ли?

Все едно го извади от унес.

— Да, мисля, че ще дойда.

Тръгнаха заедно през тунела. Въпреки че той беше лекарят, а тя — пациентът, ходеха един до друг, като равни. И двамата бяха пресичали венецианските стени стотици пъти, но това беше различна разходка. Кирицис не бе минавал по улицата в компанията на жена от години, а Мария, вървяща до мъж, който не беше баща й, усещаше стеснителност, която смяташе, че е оставила зад себе си с детството. Някой можеше да я види и да стигне до погрешното заключение. „Това е докторът“ — искаше й се да извика, в отчаяното си желание да се спаси от клюките.

Тя бързо го поведе по малката алея близо до изхода на тунела и двамата влязоха в къщата й. Мария започна да приготвя кафето. Знаеше, че Кирицис не може да остане дълго и ще иска да е точен за първия си час.

Докато Мария бе заета да търси захар, чаши и чинийки, Кирицис огледа стаята. Бе много по-удобна и пълна с цвят от собствения му малък апартамент в Ираклион. Забеляза бродираните покривки, снимката на младата кирия Петракис с Мария и още едно момиче на стената. Видя спретната редица книги, кана, в която бяха сложени разлистени маслинови клонки, и китки лавандула и билки, провесени от тавана да се сушат. Видя ред и домашен уют и се почувства стоплен и от двете.

Сега, когато бяха на територията на Мария, чувстваше, че може да я накара да говори за себе си. Имаше само един болезнен въпрос, който искаше да й зададе. Знаеше толкова много за заболяването, симптомите му, епидемиологията, патологията, но разбира се, не знаеше нищо за това какво е усещането да имаш проказа и досега никога не си беше помислял да попита някого от пациентите си.

— Какво е усещането… — осмели се да каже той — да бъдеш прокажен?

Въпросът изглеждаше твърде личен, но Мария не се поколеба да отговори.

— В известен смисъл не се чувствам по-различно отпреди година, но аз съм различна, защото бях изпратена тук — каза тя. — Прилича малко на това да бъдеш в затвора, за някой като мен, който не е засегнат от болестта в ежедневието. Само че няма ключалки на вратите, нито решетки.

Когато каза това, умът й се върна към онази студена есенна сутрин, в която бе напуснала Плака, за да дойде на Спиналонга. Животът в колонията за прокажени определено не беше онова, за което бе мечтала, но тя спря за момент и се зачуди какво щеше да бъде, ако се бе омъжила за Маноли. Нямаше ли това да бъде друг вид затвор? Що за човек би предал собственото си семейство? Какъв юда би злоупотребил с добротата и гостоприемството, които бе получил? Бе станала подвластна на чара му, но сега осъзна, че може би обстоятелствата я бяха пощадили. Разговорите й с Маноли никога не бяха засягали нещо по-дълбоко или по-широко от маслиновата реколта, музиката на Микис Теодоракис или това дали да присъстват на църковните чествания в Елунда. Тази жизнерадост я бе привлякла отначало, но тя осъзна, че може би в него няма нищо повече. Животът с Маноли можеше да бъде просто различен вид доживотна присъда, не по-добра от тази, на която бе обречена на Спиналонга.

— Въпреки това има много добри неща — добави тя. — Чудесни хора като Елпида Контомарис, семейство Пападимитриу и Димитри. Те имат такъв дух и, знаете ли, въпреки че са тук много по-дълго време от мен, те никога, никога не се оплакват.

Когато изрече тези думи, Мария наля кафе в една чаша и я подаде на Кирицис. Твърде късно забеляза, че ръката му трепери силно, и когато той взе кафето, чашата падна с тракане на земята. По каменния под се разля тъмна локвичка и настъпи неловко мълчание, преди Мария да се втурне към мивката за парцал. Тя усещаше дълбокото му смущение и горещо желаеше да го облекчи.

— Не се тревожете, всичко е наред — каза тя, докато попиваше разлятото и събираше парчетата от рисувания порцелан в лопатка за смет. — Щом не се изгорихте.

— Ужасно съжалявам — каза той. — Ужасно съжалявам, че счупих чашата ви. Толкова непохватно от моя страна.

— Не се тревожете. Какво е една чаша?

Всъщност това беше специална чаша, една от сервиза, който майка й бе донесла от Плака, но Мария осъзна, че изобщо не се сърди. Беше почти облекчение, че Кирицис не е толкова съвършен, толкова безупречен във всичко, както изглеждаше външно.

— Може би не трябваше да идвам — измънка Кирицис. В съзнанието му това беше знак, че не е трябвало да нарушава правилата на професионалната етика, в които вярваше толкова убедено. С идването си в дома на Мария по неслужебни причини той бе преминал границата със свой пациент.

— Естествено, че трябваше да дойдете. Поканих ви и щях да съм много нещастна, ако не бяхте дошли.

Признанието на Мария беше спонтанно и по-ентусиазирано, отколкото бе имала намерение. То изненада доктор Кирицис, но също и нея самата. Сега бяха наравно. И двамата бяха изгубили самообладание.

— Моля ви, останете и пийнете още кафе.

Очите на Мария гледаха доктора толкова умолително, че той нямаше друг избор, освен да приеме. Тя взе друга чаша от полицата и този път, щом наля кафето, я остави на масата, за да може той да я вземе безпрепятствено.

И двамата отпиваха, без да говорят. Понякога има неловкост в мълчанието, но този път не беше така. Накрая Мария развали магията.

— Чувам, че няколко души са започнали лечение с някакъв препарат. Ще подейства ли? — Беше въпрос, който бе жадувала да зададе.

— Още е много рано, Мария — отвърна той. — Но трябва да предложим малко надежда. Знаем за някои усложнения от лечението, ето защо трябва да бъдем предпазливи на този етап.

— Какъв е този препарат?

— Пълното му име е диафенил сулфон, но е по-известен като дапсон. Базиран е на сярата и е потенциално токсичен. Най-важното обаче е, че подобрение се установява обикновено в много дълъг срок.

— Значи не е някаква магическа отвара — каза Мария, опитвайки се да не прозвучи разочаровано.

— Не, страхувам се, че не е — отвърна Кирицис. — Ще мине известно време, преди да разберем наистина дали някой ще бъде напълно излекуван. Опасявам се, че все още никой няма да си тръгва от тук.

— Следователно това означава, че ще можете да дойдете на кафе и друг път?

— Надявам се. Правите толкова хубаво кафе.

Доктор Кирицис осъзна, че отговорът му е някак недодялан и внушава, че се интересува от посещението само заради качеството на кафето. Изобщо не бе искал да прозвучи така.

— Е, по-добре да тръгвам вече — каза той, опитвайки се да прикрие смущението си. — Благодаря ви. — С това доста сковано сбогуване Кирицис си тръгна.

Докато разтребваше чашите и метеше пода, за да събере последните парченца от счупената чаша, Мария неусетно започна да си тананика. Чувството можеше да бъде описано единствено като лекота на духа, непознато усещане на това сиво място, но тя щеше да му се наслади и противно на разума да се надява, че то ще остане с нея. През целия ден се чувстваше така, сякаш не стъпва по земята. Имаше много за вършене, но всяка задача й носеше удоволствие. Щом разтреби, тя напъха няколко от бурканите си с билки в една груба кошница и тръгна да види Елпида Контомарис.

Възрастната жена рядко заключваше вратата си и Мария влезе сама. Откри Елпида в леглото, бледа, но изправена върху възглавниците си.

— Елпида, как се чувстваш днес?

— Всъщност чувствам се много по-добре — каза тя. — Благодарение на теб.

— Благодарение на природата, не на мен — поправи я Мария. — Ще ти направя още една настойка. Явно ти помага. Сега изпий една чаша от това, после още една след около три часа, а аз ще се върна вечерта да ти дам трета.

За пръв път от седмици Елпида Контомарис започваше отново да се чувства добре. Най-после спазматичните болки в стомаха, от които страдаше, сякаш започваха да отслабват и в съзнанието й нямаше никакво съмнение, че подобрението й се дължи на билковите лекарства, които Мария й приготвяше. Въпреки че кожата на старото й лице бе отпусната и дрехите й висяха по нея като провесени парцали, апетитът й започваше да се възвръща и тя вече можеше да си представи, че ще дойде моментът, когато отново ще може да се храни нормално.

Щом се увери, че Елпида е добре, Мария си тръгна. Щеше да се върне същата вечер, за да е сигурна, че пациентката й ще приеме следващата си доза, но междувременно щеше да прекара деня в блока, както го наричаха без особена нежност. Голямата сграда с апартаменти, разположена в края на главната улица, все още беше непопулярна. Там горе на върха на хълма човек се чувстваше самотен и изоставен. Хората предпочитаха уюта на малките турски и италиански къщи. Близостта на старите къщи една до друга спомагаше за трайното чувство на общност, което беше по-ценно за тях от яркото луминесцентно осветление и модерните капаци на прозорците.

Днес Мария отиваше там, защото четири от апартаментите приютяваха прокажени, които вече не можеха да се грижат за себе си. Това бяха пациенти, при които язвите по стъпалата бяха довели до ампутация, чиито изкривени като куки ръце не им позволяваха да извършват дори най-простите домашни задачи и чиито лица бяха обезобразени до неузнаваемост. Във всяка друга ситуация животът на тези осакатени индивиди щеше да бъде крайно окаян. Дори сега няколко от тях живееха на самия ръб на отчаянието, но усилията на Мария и няколко други жени като нея никога не им позволяваха да го преминат.

Онова, което хората ценяха повече от всичко, беше личното пространство. За една млада жена, чийто нос беше унищожен от проказата и чиито очи бяха постоянно отворени заради лицева парализа, вперените погледи на колонистите бяха непоносими. Понякога тя излизаше нощем и се промъкваше в църквата, сама с тъмните икони и успокояващата миризма на разтопен восък, но иначе никога не би стъпила навън освен за много кратките месечни посещения в болницата. Тогава Лапакис отбелязваше промените в лезиите й и предписваше лекарства, които да й помогнат да подмами съзнанието и тялото си от почти постоянното будно състояние в кратък, но блажен сън. Друга, малко по-стара жена, бе загубила една от ръцете си. Бе платила най-високата цена за жестоките изгаряния, които си бе причинила, готвейки за семейството си само няколко месеца преди да дойде на острова. Доктор Лапакис бе опитал всичко възможно, за да излекува раните, покрити с язви, но инфекцията бе победила и двама им и единственият му избор бе останала ампутацията. Другата й ръка бе вцепенена, извита като кука. Едва успяваше да държи вилица, но не можеше да отвори консерва или да закопчее копче.

Всеки от около дузината най-тежко пострадали пациенти, които живееха тук, имаше отвратителни белези. Повечето бяха пристигнали на Спиналонга грохнали до крайност и въпреки всички усилия на болницата да не получат дълготрайни увреждания от ефекта на болестта, която лишаваше от чувствителност, невинаги беше възможно това да се контролира. Те отговаряха на библейския образ на прокажения и бяха отишли тъй далеч по адския път към обезобразяването, колкото беше възможно, докато някой все още прилича на човек.

Мария пазаруваше и готвеше за тези пациенти в последна фаза. Вече почти не забелязваше деформациите им, когато им сервираше обяд и, при някои, им помагаше да го изядат. В ума й винаги присъстваше мисълта, че майка й лесно би могла да е в това състояние. Никой не й беше разказал, но когато поднасяше лъжиците с ориз към устните им, тя се надяваше Елени никога да не е страдала като тези хора. Тя се смяташе за една от щастливците. Независимо дали лечението с новия препарат действаше успешно или не, увредените тела на тези хора никога нямаше да могат да се възстановят.

Повечето хора на сушата си представяха, че всички прокажени са толкова съсипани от болестта, колкото тези крайни случаи, и самата мисъл, че са толкова близо, ги отблъскваше. Страхуваха се за себе си и за децата си и не се съмняваха, че бацилът, който бе заразил хората на този остров, можеше да се пренесе по въздуха в собствените им домове. Дори в Плака имаше хора с такива погрешни схващания. През последните няколко години се бе насъбрала още една причина да негодуват срещу колонията. Крайно преувеличени истории за богатството на атиняните бяха подтикнали хората към все по-силна ненавист, особено в по-бедните села навътре сред хълмовете като Селес и Врухас, които не се радваха на надеждния доход на рибарските села като Плака. В една минута се страхуваха от представата, че и те могат да свършат на Спиналонга, в следващата кипяха от завист при мисълта, че колонистите може би живеят по-добре от тях самите. Страховете им бяха както неоснователни, така и дълбоко вкоренени.

Един ден през февруари започна да обикаля слух. Бе пламнал от случайната забележка на един човек, разпространи се с плашеща скорост подобно на горски пожар от една-единствена небрежно захвърлена кибритена клечка и скоро вилнееше из всяко близко село, от Елунда на юг до Вилхадия на северния бряг. Казваха, че кметът на Селес е завел десетгодишния си син в болницата в Ираклион. Трябвало да го изследват за проказа. Може би болестта се разпространяваше от острова към сушата. Само за ден бурята на прекалената реакция на тълпата вече бе назряла. Искаше се само по един подстрекател във всяко село и дълго хранените страх и омраза преляха в гняв и хората започнаха да се събират в Плака, решени да унищожат острова. Причините им не бяха разумни. Ако разграбеха Спиналонга, смятаха те, нямаше повече да могат да изпращат прокажени там и гръцкото правителство щеше да се принуди да премести колонията. Представяха си и че щом се усетеха заплашени, влиятелните атиняни щяха да настояват да бъдат отведени на по-сигурно място. Във всеки случай, така щяха да се отърват от това мръсно петно в своя пейзаж.

Тълпата планираше да вземе всяка рибарска лодка, която успееше да докопа, и да пристигне под прикритието на тъмнината. До пет часа следобед на тази сряда на кея в Плака се бяха събрали двеста души, предимно мъже. Гиоргис видя пристигането на първите камиони и чу суматохата, когато хората се изсипаха от тях и се отправиха надолу към пристана. Подобно на другите жители на Плака, той беше потресен. Беше време да отиде да вземе Кирицис, но първо се наложи да си проправи път със сила през тълпата, за да намери лодката си. Докато вървеше, дочуваше откъслечни разговори.

— Колко човека могат да се поберат в една лодка?

— У кого е бензинът?

— Погрижи се да има достатъчно!

Един от водачите забеляза стареца, който се качваше в лодката си, и се обърна агресивно към него.

— Къде си мислиш, че отиваш?

— Отивам да взема доктора — отговори той.

— Какъв доктор?

— Един от докторите, който работи там — отвърна Гиоргис.

— Какво могат да направят докторите за прокажените? — подсмихна се водачът така, че да го чуе тълпата.

Докато групата се смееше и подиграваше, Гиоргис отблъсна лодката си от кея. Цялото му тяло се тресеше от страх и ръката му трепереше неудържимо върху румпела. Малката лодка се бореше с усилие с развълнуваното море и никога пътуването не му бе изглеждало по-дълго. От известно разстояние виждаше тъмния силует на Кирицис и най-накрая лодката приближи до каменната стена.

Докторът не се потруди да завърже лодката, а направо влезе в нея. Бе прекарал изнурителен ден и нямаше търпение да се прибере. В полумрака той едва различаваше лицето на Гиоргис под шапката му, но гласът на стареца беше необичайно силен.

— Доктор Кирицис — почти се задави той, — там има тълпа. Мисля, че планират да нападнат Спиналонга!

— Какво искаш да кажеш?

— Дойдоха стотици от тях. Не знам откъде са, но събират лодки и имат тенекии с бензин. Могат да тръгнат насам всяка минута.

Кирицис бе слисан както от глупостта на тези хора, така и от страх за жителите на острова. Нямаше много време. Трябваше бързо да направи избор. Щеше да похаби ценни минути, ако се върнеше зад големите стени, за да предупреди прокажените. Трябваше да се добере до сушата, за да откаже тези безумци от плана им.

— Трябва да се върнем, бързо — призова той Гиоргис.

Старецът обърна лодката. Този път вятърът беше зад него и малкият съд преодоля разстоянието между острова и сушата съвсем бързо. Хората на кея вече бяха запалили факлите си, а когато лодката достигна брега, пристигна още един камион с мъже. Щом Гиоргис приближи, се разля вълна на възбуда и когато Кирицис слезе на брега, тълпата се раздели, за да пропусне висок, широкоплещест мъж, който явно беше техният говорител.

— Ти пък кой си? — присмя се той. — Отиваш и се прибираш от колонията на прокажените свободно, както ти се иска, а?

Шумното множество замлъкна, за да чуе размяната на реплики.

— Казвам се доктор Кирицис. В момента лекувам няколко пациенти на острова с нова терапия. Има признаци, че това може да доведе до създаване на лекарство.

— О! — присмя се саркастично мъжът. — Слушайте всички! Чувате ли това? Прокажените ще се излекуват!

— Има голяма вероятност за това.

— Ами ако не ти повярваме?

— Няма значение дали ти не вярваш — Кирицис наблегна драматично на думата. Съсредоточи се върху водача. Виждаше, че този хулиган е нищо без тълпата зад него.

— И защо така? — каза мъжът с презрение, обръщайки се да изгледа хората, които стояха в очакване на кея, а трепкащите факли осветяваха лицата им. Сега се опитваше да ги разпали. Бе преценил погрешно този слаб мъж, който изглежда привличаше повече внимание, отколкото би очаквал за някого с неговата фигура.

— Ако само пипнеш с пръст един от онези прокажени — каза Кирицис, — ще се намериш в затворническа килия, по-тъмна и по-дълбока от най-страшните ти кошмари. Ако дори един от онези прокажени умре, ще те пратят на съд и ще те осъдят за убийство. Лично ще се погрижа за това.

Множеството се раздвижи и отново замлъкна. Водачът усещаше, че ги е изгубил. Твърдият глас на Кирицис прониза тишината.

— Сега какво ще направите? Ще се приберете тихо или ще сторите най-лошото, на което сте способни?

Хората се обърнаха един към друг и се оформиха малки групички. Една по една факлите бяха загасени и кеят почти потъна в тъмнина. Един по един хората тихо тръгнаха към колите си. Всичката им решителност да унищожат Спиналонга се беше изпарила.

Докато водачът се връщаше по главната улица, той хвърли поглед назад към доктора.

— Ще бъдем нащрек за това лекарство — извика той. — И ако не дойде, ще се върнем. Помни ми думите.

Гиоргис Петракис бе останал в лодката си по време на сблъсъка, наблюдавайки със страх, а после с възхищение, докато доктор Кирицис разпръскваше тълпата. Беше толкова невероятно, че сам човек би могъл да възпре силата на тази банда главорези, които изглеждаха настървени да унищожат колонията на прокажените.

Отстрани изглеждаше, че Кирицис напълно контролира ситуацията, но вътрешно той също се боеше за живота си. Не само това. Бе се страхувал за живота на всеки прокажен на острова. Щом спря да чувства, че сърцето му ще изскочи от гърдите, той осъзна, че имаше нещо особено, което му бе дало куража да се изправи срещу тълпата: възможността жената, която обичаше, да бъде изложена на опасност. Не можеше да го отрече пред себе си. Мария бе онази, която отчаяно бе искал да спаси.