Виктория Хислъп
Островът (17)

Четиринадесета глава

Годежът на Маноли и Мария бе скрепен с празненство, на което бе поканена цяла Плака. То се проведе месец след предложението на Маноли. И двамата се чувстваха като благословени от съдбата. Толкова много от приятелките на Мария бяха омъжени от бащите си за мъже, които не обичаха и към които се очакваше да развият някаква обич, все едно отглеждат здравец в саксия. В тези времена браковете се сключваха предимно заради удобството, така че Мария бе изненадана и благодарна да открие, че ще се омъжи по любов. Изпитваше известна признателност към сестра си за това, но точният момент и възможност да я изрази така и не се появяваха, тъй като двете се виждаха рядко. За всеобщо удивление и загриженост, Ана дори не дойде на празненството за годежа. Изпрати извиненията си по Андреас, който дойде да се включи в честването заедно с родителите си.

Маноли харесваше идеята за брака. Чувстваше, че с живота му на скитащ се бохем е свършено завинаги и сега се наслаждаваше на перспективата да бъде обгрижван и може би дори да има деца. За разлика от Мария, която благодареше на Бог, към когото се обръщаше в църквата всяка седмица, той отдаваше късмета си на множество богове, най-вече на Афродита, която му бе поднесла това красиво момиче на златна тепсия. Би предпочел изобщо да не се жени, отколкото да сключи брак без любов и красота и беше облекчен, че бе намерил и двете в равна степен.

Годежното празненство бе в разгара си и селският площад бе изпълнен с веселящи се хора. Стефанос разнасяше огромни подноси с храна, а Мария и Маноли обикаляха из множеството.

Маноли придърпа братовчед си настрана.

— Андреас — попита той, като почти крещеше, за да надвика гюрултията от оркестъра и песните, — ще приемеш ли да ни станеш кум?

Кумът, кумбарос, беше ключова фигура в брака. При самата церемония ролята му беше важна почти колкото тази на свещеника, а с Божията помощ, когато му дойдеше времето, той ставаше кръстник на първото дете.

Андреас бе очаквал поканата. Щеше да се засегне, ако не го бяха помолили, толкова очевиден кандидат беше. Той и Маноли бяха повече от братя, по-свързани от близнаци, и той беше идеалният избор за човека, който да помогне на двамата да се свържат в брак, особено като се прибави обстоятелството, че вече беше зет на Мария. Но това, че бе очаквал да го помолят, не намали удоволствието му.

— Нищо няма да ме зарадва повече, братовчеде! За мен ще е чест — каза той.

Андреас изпитваше странен подтик да защитава Маноли. Помнеше добре как бе починал чичо му и последвалия период, когато Маноли бе дошъл в дома им. Андреас, винаги трезво и доста сериозно дете, и Маноли, по-буйното, недисциплинирано момче, не биха могли да са по-различни. Като деца рядко се бяха карали, за разлика от повечето братя и сестри, и между тях никога не бе имало ревност. През петата година от живота си всеки от тях бе получил наготово брат и другар в игрите. Влиянието на дръзкия, по-безотговорен братовчед бе от полза за Андреас, а нямаше спор, че Маноли се нуждаеше от твърдата ръка на чичо си и леля си. Андреас, който бе шест месеца по-голям, естествено възприе ролята на защитник, макар че Маноли бе онзи, който отклоняваше по-големия си братовчед от правия път и го караше да бъде по-смел и авантюристичен в приключенията им из имението, докато растяха и навлизаха в ранните юношески години.

Мария получи първите от многото подаръци за чеиза си и веселбата продължи до малките часове, след което селото стана най-тихото място на Крит. Дори кучетата бяха твърде уморени, за да залаят, преди слънцето да се издигне високо над хоризонта.

Когато Андреас се върна вкъщи, всички бяха заспали. Александрос и Елефтерия си бяха тръгнали преди него и къщата беше зловещо тиха и тъмна. Той се промъкна в спалнята и чу как Ана се размърда.

— Здравей, Ана — прошепна тихо той, в случай че все още бе заспала.

Истината бе, че тази нощ Ана не бе успяла да мигне. Бе се въртяла и мятала, побъркана от гняв при мисълта за веселието в Плака. Можеше да си представи сияйната усмивка на сестра си и тъмните очи на Маноли, вперени в нея, и може би ръцете му около кръста й, докато се наслаждават на комплиментите на всички доброжелатели.

Когато Андреас включи нощната лампа, тя се завъртя.

— Е — каза тя, — беше ли забавно?

— Беше страхотно празненство — отвърна той, без да поглежда жена си, докато се събличаше и по този начин пропускайки да забележи изражението на лицето й, по което личаха следи от сълзи. — И Маноли ме покани да му бъда кумбарос.

Отправянето на тази покана беше неизбежно, но Ана все още не се беше подготвила истински за удара. Ролята на Андреас в живота на Маноли и Мария щеше да бъде значителна и щеше да ги свърже, което я обричаше вечно да търпи щастието на сестра й да й бъде навирано в лицето. В сумрака очите я засмъдяха, докато се обръщаше, за да зарови лице във възглавницата.

— Лека нощ, Ана. Сладки сънища — Андреас се пъхна в леглото. След секунди то завибрира от хъркането му.

 

 

Хладните мартенски дни отминаха бързо, пролетта дойде с експлозия от пъпки и цветове и до идването на лятото плановете за сватбата вече бяха напреднали. Датата бе определена за октомври, щяха да вдигнат наздравица за брака с първата реколта вино за сезона. Мария и Маноли продължаваха да излизат всяка седмица, все още в компанията на Фотини и Стефанос. Девствеността на едно момиче бе негласно задължително условие на брачния договор, а силата на изкушението бе добре известна, беше в интерес на всички една девойка да не остава насаме с годеника си преди сватбената нощ.

През една майска вечер, когато четиримата бяха седнали да пийнат в Агиос Николаос, Мария забеляза, че Фотини изглежда леко поруменяла. Тя виждаше, че приятелката й иска да каже нещо.

— Какво има, Фотини? Изглеждаш като котка, която е облизала каймака!

— Точно така се чувствам… Ще си имаме бебе! — изтърси тя.

— Бременна си! Това е такава чудесна новина — възкликна Мария, сграбчвайки ръцете на приятелката си. — Кога го чакате?

— Мисля, че след около седем месеца — още е много рано.

— Това е само няколко месеца след сватбата ни — ще трябва да се връщам в Плака да те виждам през ден — каза Мария, преливаща от ентусиазъм.

Всички пиха за добрата новина. И на двете момичета им се струваше, че са минали само мигове, откакто правеха пясъчни замъци, а ето че сега си говореха за брак и майчинство.

По-късно през лятото, разтревожена от дългото време, през което не беше виждала Ана, и доста учудена от пълната липса на интерес у сестра й към предстоящата й женитба, Мария реши, че трябва да я посетят. Беше един от най-горещите августовски дни, когато дори нощта не носеше особено облекчение от високите температури, и вместо обичайния си излет до Агиос Николаос с Фотини и Стефанос, Маноли и Мария щяха да отидат сами да видят Ана. Беше смел ход. Не бяха получили покана или съобщение, че доста високомерната и уклончива Ана иска да ги види. Посланието бе ясно за Мария. Защо иначе сестра й би се държала така, освен за да изрази неодобрението си? Мария искаше да изясни всичко. Няколкото й писма — едно, в което описваше годежното празненство, пропуснато от Ана уж заради болест, и друго, в което й разказваше за красивото бельо, което й бяха подарили за чеиза — бяха останали без отговор. Ана имаше телефон, но Мария и Гиоргис нямаха и общуването помежду им бе прекъснато.

Докато Маноли шофираше по познатия път точно след Елунда, който водеше към импозантната къща на Вандулакис, взимайки завоите като всеки млад мъж, който ги е преодолявал хиляди пъти, Мария бе нервна. Смелост, казваше си. Това е само сестра ти. Не можеше да разбере защо изпитва това ненужно безпокойство заради посещение у толкова близка роднина.

Когато паркираха, Мария слезе първа от колата. Маноли се позабави с изваждането на ключа от стартера, а после се среса, като използва огледалото за обратно виждане. Мария стоеше и го чакаше, нетърпелива за срещата. Годеникът й завъртя голямата кръгла дръжка на входната врата — в крайна сметка, това беше нещо като втори дом за него — но тя не помръдна, затова той хвана чукчето и потропа силно три пъти. Най-накрая вратата се отвори — не от Ана, а от Елефтерия.

Тя бе изненадана да види Маноли и Мария. Рядко се случваше някой да се отбие без покана, но всеки знаеше, че Маноли не се безпокоеше особено за етикета, и тя го прегърна сърдечно.

— Влизайте, влизайте — засуети се тя. — Колко е хубаво да ви видя. Иска ми се да бях знаела, че идвате, тогава можехме да вечеряме заедно, но сега ще намеря нещо за хапване и пиене…

— Всъщност дойдохме да видим Ана — прекъсна я Маноли. — Как е тя? Не сме се чували с нея… от месеци.

— Така ли? О, разбирам. Не знаех. Ще се кача горе и ще й кажа, че сте тук — Елефтерия излезе забързано.

Ана бе видяла познатата кола да приближава от прозореца на спалнята си. Какво можеше да направи? Бе успяла да избегне този сблъсък толкова дълго, колкото бе възможно, вярвайки, че ако просто се държи настрана от Маноли, чувствата й към него постепенно ще залинеят.

Ала всеки ден от седмицата го виждаше. Виждаше отражението му в мъжа си, когато той се прибираше от имението, а нощем, когато Андреас правеше любов с нея, тя лесно извикваше образа на Маноли през полузатворените си очи. Силата на страстта й към тази енергична версия на съпруга й бе все така голяма, както в деня, когато той бе пъхнал цвете между гърдите й, и дори най-беглата мисъл за него беше достатъчна, за да я възбуди. Тя жадуваше да види искрящата усмивка, която разпалваше желанието й и я караше да потръпва, но сега Мария също щеше да присъства на всяка такава среща, а това й напомняше, че Маноли никога няма да й принадлежи.

Беше се преструвала, че владее положението. До тази вечер. Сега беше притисната в ъгъла. Двамата, които обичаше и мразеше най-много на този свят, бяха долу и я чакаха.

Елефтерия почука леко на вратата й.

— Ана, сестра ти и годеникът й са тук! — обади се тя, без да влиза. — Ще дойдеш ли да ги видиш?

Макар че Ана никога не й бе доверявала тайните си, Елефтерия хранеше подозрения за чувствата й към Маноли. Никой друг не знаеше точно колко често я беше посещавал и единствено тя много добре знаеше, че Ана не беше болна в деня на празненството за годежа на сестра й. Дори сега можеше да усети нежеланието на снаха си да излезе от спалнята. Не можеше да й отнеме чак толкова време да прекоси стаята. Всичко започваше да се изяснява. Тя почака търпеливо за малко, преди да почука отново, този път по-силно.

— Ана? Идваш ли?

Ана отговори троснато иззад затворената врата:

— Да, идвам. Ще сляза, когато съм готова.

Няколко минути по-късно, с току-що сложено яркочервено червило и лъскава коса, блестяща като стъкло, Ана разтвори широко вратата на спалнята си и слезе долу. Пое си дълбоко въздух и бутна вратата на приемната. Въплъщавайки във всеки сантиметър грандамата на къщата, въпреки че Елефтерия бе истинската й господарка, тя се понесе през стаята, за да поздрави сестра си и вежливо я целуна набързо по бузата. После се обърна към Маноли, протягайки бледа, отпусната ръка, за да стисне неговата.

— Здравей — каза тя, усмихвайки се. — Това е такава изненада. Такава приятна изненада.

Ана винаги бе умеела да се преструва. А и в толкова много отношения наистина беше хубаво да го види на живо, него, който не излизаше от ума й, но беше и нещо много повече. Бе мислила за него всеки ден в продължение на месеци и ето че сега той стоеше пред нея, още по-суров, по-желан, отколкото го помнеше. След много минути, както й се стори, но всъщност само една-две секунди, тя усети, че все още държи дланта му. Нейната беше влажна от пот. Тя се отдръпна.

— Чувствах, че е минало толкова много време, откакто те видях за последно — каза Мария. — Времето минава така бързо, а ти знаеш, че ще се женим през октомври, нали?

— Да, да, тази прекрасна новина. Наистина прекрасна.

В този момент Елефтерия нахълта с поднос с чаши и ред малки чинии, отрупани с маслини, кубчета сирене, бадеми и топли банички със спанак. Беше цяло чудо, че бе успяла да поднесе такова обилно мезе само за минути, но въпреки това тя се извини, че не може да ги почете с по-изискан пир. Продължи да се суети, като извади една богато украсена гарафа с узо от бюфета и наля по чашка.

Всички седнаха. Ана стърчеше на ръба на стола си, Маноли се облегна назад и се разположи удобно, напълно спокоен. Стаята бе изпълнена с топла оранжева светлина, която залязващото слънце хвърляше през дантелените пердета, и въпреки че разговорът беше скован, Ана поддържаше някаква размяна на реплики. Тя знаеше, че такава е нейната роля в тази ситуация.

— Разкажи ми за татко. Как е той?

Беше трудно да се каже дали Ана наистина я беше грижа, но Мария със сигурност никога не бе помисляла, че не е така.

— Добре е. Много се радва за сватбата ни. Помолихме го да дойде и да живее с нас след това, но той твърдо държи да остане в Плака — каза тя.

Винаги бе намирала разнообразни извинения за явната липса на интерес у сестра си: отдалечеността й от Плака, новата й роля на съпруга и другите задължения, които Мария предполагаше, че има в такова имение. Сега знаеше, че подобни промени ще засегнат и нея. Щеше да бъде от голяма помощ, ако Ана започнеше да мисли повече за баща им и поне се опиташе да го вижда по-често. Тъкмо щеше да подхване темата, когато в коридора се чуха гласове.

Александрос и Андреас се бяха върнали от огледа на земите си на платото Ласити и въпреки че братовчедите се виждаха редовно, за да обсъждат въпроси за имението, сега те се прегърнаха като отдавна изгубени приятели. Наляха се още питиета и двамата мъже в къщата седнаха.

Мария усети някакво напрежение, но не можеше да напипа причината. Ана изглеждаше съвършено доволна да води разговора, но тя не можеше да не забележи, че повечето от коментарите й бяха адресирани към Маноли, а не към нея. Може би беше само заради разположението на местата им. Маноли беше срещу Ана, докато Андреас и Мария седяха отстрани на дълга тапицирана пейка, а Елефтерия беше между тях.

Маноли бе забравил колко силно е привлечен от Ана. В нея имаше нещо толкова възхитително кокетно и той си спомни за онези обедни срещи с нещо близко до носталгия. Въпреки че сега беше официално сгоден, старият немирник у него все още се спотайваше под повърхността.

Елефтерия виждаше промяна у Ана. Тъй често тя беше нацупена и отговаряше едносрично, а тази вечер бе оживена, със зачервени страни и дори в този полумрак се виждаше, че усмивката й е широка. Начинът, по който възприемаше всяка дума на Маноли, приличаше почти на умилкване.

Както обикновено, Маноли владееше разговора. Ана се опита да не изпада в ярост, докато той непрекъснато наричаше Мария „своята красива годеница“, като стигна до извода, че го прави нарочно, за да я дразни. Все още се закачаше с нея, помисли си тя, все още си играеше с нея, както бе правил преди толкова месеци, и ясно показваше, че не бе забравил флирта им. Начинът, по който я гледаше сега, привеждайки се напред, за да говори с нея, сякаш в стаята нямаше други хора, говореше за това съвсем явно. Само ако бяха сами в стаята. Този час, прекаран в компанията на Маноли, беше и рай, и ад.

Говориха предимно за сватбата. Кога да бъде службата, кого да поканят, ролята на Андреас като кумбарос. Почти се беше стъмнило, когато Мария и Маноли станаха да си ходят. Очите им бяха привикнали с полумрака и едва сега Елефтерия запали една от слабите настолни лампи, за да могат да излязат от стаята, без да се спъват в килимчетата или да се удрят в масичките.

— Само още нещо, Ана — каза Мария, решена да не си тръгне, без да изпълни мисията си. — Ще дойдеш ли скоро да видиш татко? Знам, че си заета, но мисля, че наистина ще се зарадва.

— Да, да, ще дойда — каза Ана с необичайна почит към по-малката си сестра. — Напоследък го пренебрегвах. Много лошо от моя страна. Ще се отбия до Плака след няколко седмици. Какво ще кажете за третата седмица на септември? Ще бъде ли удобно?

Беше небрежно подхвърлен въпрос, но някак изпълнен със злоба. Ана много добре знаеше, че една сряда през септември за Мария не бе по-различна от друга сряда през април, юни или август или, щом ставаше въпрос, от някой понеделник или вторник. Тя вършеше едни и същи домашни задължения шест дни в седмицата и като се изключат неделите, нямаше никакво значение кога щеше да дойде Ана. Освен това, Мария бе очаквала сестра й да предложи някой по-скорошен ден. Ала отговорът й бе безукорен.

— Това ще е чудесно. Ще предам на татко — каза тя. — И знам, че с нетърпение ще чака да те види. Обикновено се връща от Спиналонга към пет часа с доктор Лапакис.

„Проклета да е, че спомена онзи остров!“, помисли си Ана. Според нея през последните пет години всички се бяха справили добре със задачата пълната истина за връзката им с колонията на прокажените да не достига до ушите на семейство Вандулакис. Знаеше и че сега това беше не само в неин интерес, но и в интерес на Мария. Защо просто не можеше всички да го забравят? Всички знаеха, че Гиоргис прави доставки до острова и превозва лекаря. Не беше ли това достатъчно срамно, без непрекъснато да го споменават?

Прегърнаха се за последно и Маноли и Мария най-после си тръгнаха с колата. Въпреки че на моменти Ана бе изглеждала нервна, Мария чувстваше, че може би ледът е започнал да се топи. Тя винаги се опитваше да не съди сестра си и да сдържа критиките си, но не беше светица.

— Крайно време е Ана да дойде до Плака — каза тя на Маноли. — Ако аз ще оставя татко самичък там, тя ще трябва да започне да го посещава малко по-често.

— Ще бъда удивен, ако го направи — каза Маноли. — Тя не слуша никого. И определено не й харесва, когато нещо не става според волята й.

Това, че той познаваше Ана толкова добре, озадачи Мария. Говореше за сестра й като за човек, когото разбира. Ана не беше сложна личност, но при все това Мария се изненада, че Маноли можеше да направи толкова точна забележка.

Мария вече броеше дните до сватбата си. Оставаха само още четири седмици. Искаше й се да минат по-бързо, но обстоятелството, че щеше да остави баща си, й тежеше и тя взе решение да направи всичко възможно, за да облекчи промяната. Най-практичната стъпка, която можеше да предприеме, бе да подреди къщата за момента, когато Гиоргис щеше да остане сам. Беше отлагала тази задача през летните месеци, когато въздухът и навън, и на закрито трептеше в жегата. Сега беше много по-хладно, идеалният ден за такава работа.

Това беше и денят, в който Ана бе обещала да дойде. В къщата все още имаше някои нейни вещи, които тя можеше да поиска да вземе със себе си, когато тръгнеше обратно. Имаше нейни детски играчки. „Може би Ана ще има нужда от тях скоро“, мислеше си Мария. Със сигурност не след дълго в домакинството на Вандулакис щеше да се появи бебе, нали?

Пролетно почистване през есента. Малката къща беше спретната — Мария винаги се грижеше за това — но имаше един стар бюфет, натъпкан с купи и чинии, които рядко се използваха, но можеха да бъдат измити, мебели, които се нуждаеха от полиране, свещници, които изглеждаха потъмнели и много рамки на картини, които не беше забърсвала от месеци.

Мария слушаше радио, докато работеше и си тананикаше заедно с песента, която се носеше с пращене от апарата. Беше три часът следобед.

Зазвуча една от любимите й песни на Микис Теодоракис. Енергичното й бузуки беше идеален акомпанимент на чистенето, затова тя усили звука докрай. Музиката заглуши звука от отварянето на вратата и тъй като беше обърната с гръб, Мария не видя как Ана влезе и се разположи на един стол.

Ана седя там цели десет минути, наблюдавайки как Мария работи. Нямаше намерение да й помогне, както беше нагласена с рокля от най-фин бял памук, извезана с миниатюрни сини цветчета. Какво извратено задоволство получаваше от това да вижда как сестра й се труди така! Но Ана не проумяваше как можеше да изглежда толкова щастлива и безгрижна и да пее, докато чисти полиците. Ала когато помисли за мъжа, за когото Мария щеше да се събере, тя разбра идеално. Сестра й сигурно беше най-щастливата жена на света. Как мразеше това. Ана се размърда и Мария, която изведнъж чу проскърцването на дървото по каменния под, се сепна.

— Ана! — изпищя тя. — Откога седиш там? Защо не ми каза, че си дошла?

— От цяла вечност съм тук — каза безучастно Ана.

Знаеше, че Мария ще се подразни, като разбере, че я е наблюдавала.

Мария слезе от стола и си свали престилката.

— Да направя ли малко лимонада? — попита тя, прощавайки мигновено измамата на сестра си.

— Да, моля — каза Ана. — Доста е горещо за септември, нали?

Мария набързо разполови няколко лимона, изстиска ги добре в кана и разреди сока с вода, разбърквайки го енергично със захар. И двете изпиха по две чаши, преди да заговорят отново.

— Какво правиш? — попита Ана. — Никога ли не спираш да работиш?

— Подготвям къщата за времето, когато татко ще е сам тук — отвърна Мария. — Разчистих някои неща, които може да ти трябват. — Тя посочи към малка купчина играчки: кукли, една флейта, дори детски тъкачен стан.

— На теб може да ти потрябват толкова скоро, колкото и на мен — защити се рязко Ана. — Без съмнение двамата с Маноли ще се надявате да продължите рода на Вандулакис, след като се ожените.

Едва сдържаше ревността си към Мария и това единствено изречение събра цялото й негодувание. Дори и тя вече не се радваше на това, че е бездетна. Беше безплодна и горчива като изоставените лимонови кори, които лежаха на масата пред нея, смачкани и сухи.

— Ана, какво има? — Мария не можеше да не попита дори ако това означаваше да навлезе по-навътре, отколкото усещаше, че има право. — Нещо не е наред. Можеш да ми кажеш, нали знаеш.

Ана нямаше намерение да се доверява на Мария. Това беше последното, което планираше да направи. Беше дошла да види баща си, не да води интимни разговори със сестра си.

— Нищо няма — сопна се тя. — Виж, мисля да се отбия при Савина и да се върна малко по-късно, когато татко се прибере.

Когато Ана се обърна да си върви, Мария забеляза, че гърбът й е влажен и тънкият плат на плътно прилепналата й рокля е станал прозрачен от потта. Беше кристално ясно като водата в планински извор, че нещо я тревожи, но Мария осъзна, че няма да открие какво е. Може би Ана щеше да сподели със Савина и Мария щеше да разбере косвено какъв е проблемът. Толкова години бе разчитала лесно емоциите на по-голямата си сестра — те бяха като плакатите, разлепени по всяко дърво и стена, за да обявят деня и часа на някой концерт. Нямаше нищо скрито. Сега всичко изглеждаше толкова здраво увито, толкова затворено и тайно.

Мария продължи да чисти и търка още около час, преди Гиоргис да се върне. Може би за пръв път тя не усети болка от това, че го напуска. Той изглеждаше силен за годините си и тя беше убедена, че ще оцелее и без нея в къщата. Напоследък не изглеждаше прекалено сломен от световните грижи и тя знаеше, че заради общуването с приятелите му в селската кръчма самотните вечери за щастие бяха рядкост.

— Ана се отби по-рано — каза разговорливо тя. — Трябва да се върне много скоро.

— Къде отиде? — попита Гиоргис.

— Да види Савина, мисля.

В този момент Ана влезе. Тя прегърна сърдечно баща си и двамата седнаха да си поговорят, докато Мария им приготвяше питиета. Разговорът им вървеше по повърхността на всички въпроси. Какво правеше Ана? Беше ли приключила работата по двете къщи? Как беше Андреас? Въпросите, които Мария искаше баща й да зададе — беше ли Ана щастлива, защо толкова рядко идваше в Плака — останаха непроизнесени. Не казаха нито дума за предстоящата сватба на Мария, изобщо не я споменаха, часът се изниза бързо и после Ана стана да си ходи. Казаха си довиждане и Гиоргис прие покана да посети къщата в Елунда за неделен обяд след малко повече от седмица.

След вечеря, когато Гиоргис отиде в кафениона, Мария реши да свърши една последна работа. Тя събу обувките си, за да се покатери на един нестабилен стол, от който можеше да достигне дъното на един висок шкаф, и докато се качваше, забеляза странен белег на стъпалото си. Сърцето й спря за миг. На определена светлина петното почти не би се забелязвало. Беше като сянка, но наобратно, участък суха кожа, която бе леко по-бледа от останалата. Изглеждаше все едно бе изгорила крака си на слънцето и кожата се бе обелила, показвайки по-светлия пигмент отдолу. Вероятно нямаше защо да се безпокои, но от тревогата й призля. Мария обикновено се къпеше вечер и на смътната светлина нещо такова можеше да е останало незабелязано с месеци. По-късно щеше да сподели с Фотини, но още не възнамеряваше да безпокои баща си с това. В момента всички си имаха много неща на ума.

Тази нощ бе най-тревожната, която Мария бе изтърпявала някога. Тя лежа будна почти до съмване. Нямаше как да знае със сигурност и все пак почти нямаше съмнения за това петно. Часовете тъмнина минаваха болезнено бавно, докато тя се въртеше в леглото и се терзаеше от страх. Когато най-накрая заспа неспокойно за малко, тя сънува майка си и огромни бурни води, които поглъщаха Спиналонга, сякаш островът беше голям кораб. Беше облекчение, когато денят настъпи. Щеше да отиде да види Фотини рано. Към шест часа приятелката й винаги беше станала, разтребваше чиниите от предишната вечер и приготвяше храната за следващата. Сякаш работеше повече от всеки в селото, което беше особено мъчно за нея, като се има предвид, че вече беше в третото тримесечие от бременността си.

— Мария! Какво правиш тук толкова рано? — възкликна Фотини. Виждаше, че нещо тревожи приятелката й. — Да пийнем кафе.

Тя се откъсна от работата и двете седнаха на голямата маса в кухнята.

— Какъв е проблемът? — попита Фотини. — Изглеждаш така, сякаш не си мигнала. Да не би да си се загрижила за сватбата?

Мария вдигна поглед към Фотини, обрамчен от сенки, тъмни като недокоснатото й кафе. Очите й се наляха със сълзи.

— Мария, какво има? — Фотини се пресегна и покри с длан ръката на приятелката си. — Трябва да ми кажеш.

— Ето това е — каза Мария. Тя стана и качи крака си върху стола, посочвайки избледнелия участък суха кожа. — Виждаш ли го?

Фотини се наведе. Сега разбра защо приятелката й изглеждаше толкова разтревожена тази сутрин. От брошурите, които редовно се разпространяваха в Плака, всички бяха запознати с първите видими симптоми на проказата, а това много приличаше на един от тях.

— Какво да правя? — промълви Мария, а по бузите й затекоха сълзи. — Не знам какво да правя.

Фотини беше спокойна.

— Като начало, не трябва да казваш на никого тук.

Може да е нищо, а не искаш хората да си направят прибързани изводи, особено семейство Вандулакис. Трябва да получиш истинска диагноза. Баща ти прибира онзи доктор от острова почти всеки ден, нали? Защо не го помолиш да го погледне?

— Доктор Лапакис е добър приятел на татко, но е твърде близо и някой може да чуе нещо. Имаше един друг лекар. Идваше преди войната. Дори не мога да си спомня името му, но мисля, че работеше в Ираклион. Татко трябва да знае.

— Защо не се опиташ да се прегледаш при него тогава? Имаш достатъчно извинения да отидеш до Ираклион, щом сватбата ти наближава.

— Но това означава да кажа на баща си — изхлипа Мария. Опита се да избърше сълзите от лицето си, но те продължаваха да текат. Нямаше как да го избегне. Дори ако можеше да го запази в тайна от всички останали, Гиоргис трябваше да научи, а той беше човекът, когото Мария най-много искаше да защити.

Мария се върна вкъщи. Беше едва осем часът, но Гиоргис вече беше излязъл и тя знаеше, че ще трябва да почака до вечерта, за да говори с него. Реши да се разсее, като продължи с работата, която беше започнала предния ден, и се хвърли в нея с подновена сила и енергия, излъсквайки мебелите до блясък и изстъргвайки с нокът мръсотията от най-тъмните ъгълчета на всички шкафове и чекмеджета.

Около единадесет на вратата се почука. Беше Ана. Мария беше будна вече от седем часа. Беше изтощена.

— Здравей, Ана — каза тихо тя. — Идваш пак толкова скоро?

— Забравих нещо — отговори Ана. — Чантата си. Трябва да се е пъхнала зад възглавницата.

Тя прекоси стаята и, разбира се, намери скрита зад една възглавничка малка чанта от същата материя като роклята, която бе носила предишния ден.

— Ето, знаех си, че е тук.

Мария имаше нужда да отдъхне.

— Искаш ли студено питие? — попита тя, покачила се върху стола.

Ана стоеше закована, вперила поглед в нея. Мария неловко помръдна и слезе на пода. Очите на сестра й я проследиха, но целта им бяха голите й стъпала. Беше забелязала злокобния белег и за Мария беше твърде късно да го скрие.

— Какво е това петно на крака ти? — запита рязко Ана.

— Не знам — защити се Мария. — Вероятно не е нищо.

— Хайде, дай да го видя! — каза Ана.

Мария не искаше да се кара със сестра си, която се наведе, за да огледа ходилото й отблизо.

— Мисля, че е нищо, но ще отида да го погледнат — каза твърдо тя, без да отстъпва.

— Казала ли си на татко за това? И видял ли го е Маноли? — попита Ана.

— Никой от двамата не знае все още — отговори Мария.

— Е, и кога ще научат? Защото ако ти не им кажеш, аз ще го направя. На мен ми прилича на проказа — каза Ана. Не по-зле от Мария знаеше какво би означавала тази диагноза.

— Виж — каза Мария, — ще кажа на татко довечера. Но никой друг не трябва да знае. Може да не е нищо.

— Ще се омъжваш след по-малко от месец, така че не протакай твърде много, преди да разбереш. Щом узнаеш истината, веднага ще дойдеш и ще ми кажеш.

Тонът на Ана беше недвусмислено заплашителен и през ума на Мария дори мина мисълта, че тя се наслаждава на представата, че сестра й е прокажена.

— Ако нямам вест от теб до две седмици, ще се върна. — С тези думи тя си тръгна. Вратата се тресна след нея.

Освен силното тупкане на сърцето на Мария единственото доказателство, че Ана бе присъствала в стаята, бе смътният полъх на френски парфюм.

Тази вечер Мария показа ходилото си на Гиоргис.

— Трябва да отидем при доктор Кирицис — каза той. — Той работи в голямата болница в Ираклион. Веднага ще му пиша.

Не каза нищо повече, ала стомахът му се обръщаше от страх.