Виктория Хислъп
Островът (9)

Шеста глава

1940 г.

След най-добрата зима от години на Спиналонга дойде най-великолепната пролет. Не само заради килимите от диви цветя, които се простираха по склоновете от северната страна на острова и растяха от всяка цепнатина в скалите, но и заради усещането за нов живот, което бе породено в общността.

Главната улица на Спиналонга, която само няколко месеца по-рано бе представлявала низ от разнебитени сгради, сега бе спретната редица от магазини, чиито врати и кепенци бяха прясно боядисани в тъмно синьо и зелено. Сега това бяха места, в които магазинерите гордо излагаха стоките си, а жителите на острова се спираха не само от необходимост, но и за удоволствие. За пръв път островът имаше своя икономика. Хората бяха продуктивни: те разменяха, купуваха и продаваха, понякога на печалба, друг път на загуба.

Кафенионът също процъфтяваше и беше открита нова таверна, специализирана в какавия, рибена чорба, прясно приготвяна всеки ден. Едно от най-оживените места на главната улица беше бръснарницата. Стелиос Вандис — някога най-добрият фризьор в Ретимнон, втория по големина град на Крит, беше изоставил занаята си, когато го бяха заточили на Спиналонга. Когато Пападимитриу научи, че сред тях има такъв човек, настоя Вандис да възобнови работа. Всички атиняни бяха контета. Бяха надуто суетни, като повечето граждани, и в миналото всички се бяха наслаждавали на ритуала два пъти месечно да подрязват косата и мустаците си, с чието състояние и форма едва ли не се определяше мъжествеността им. Сега, когато бяха намерили някого, който можеше отново да ги направи представителни, животът започваше да се подобрява. Не търсеха индивидуален стил, а еднакво разкошна и добре фризирана коса.

— Стелиос — казваше Пападимитриу — направи ми най-добрия си Венизелос.

Смяташе се, че Венизелос, критският адвокат, който бе станал премиер-министър на Гърция, имаше най-елегантните мустаци в християнския свят и, както се шегуваха мъжете, беше подходящо Пападимитриу да му подражава, тъй като явно се стремеше да заеме кметската позиция на острова.

Тъй като силата на Контомарис започна да се изчерпва, кметът все повече разчиташе на Пападимитриу и атинянинът ставаше все по-популярен сред жителите на Спиналонга. Мъжете го уважаваха за онова, което бе постигнал за толкова кратко време, жените също му бяха благодарни. Скоро той се радваше на своеобразно обожествяване, несъмнено подпомогнато от достойната му за кинозвезда външност. Като повечето атиняни той бе живял единствено в града и едно последствие от това бе, че не беше превит и прошарен като повечето мъже на Крит, които прекарваха по-голямата част от живота си на открито, вадейки прехраната си от земята или морето. Преди последните няколко месеца на физически труд кожата му не бе виждала много слънце и още по-малко вятър.

Въпреки че атинянинът имаше амбиции, той не беше безжалостен и не искаше да се кандидатира за изборите, освен ако Контомарис не е готов да се оттегли.

— Пападимитриу, повече от готов съм да оставя този пост — заяви старият мъж, докато играеха табла една вечер в началото на март. — Казвал съм ти го хиляда пъти. На тази работа й трябва свежа кръв — и я виж какво направи за острова до сега! Моите привърженици ще те подкрепят, няма съмнение. Повярвай ми, вече съм твърде изморен.

Пападимитриу не се изненада от тази последна забележка. През шестте месеца от пристигането си той виждаше как състоянието на Контомарис се влошава все повече. От известно време двамата се бяха сближили и той знаеше, че възрастният мъж го подготвя за свой наследник.

— Ще поема работата, ако наистина си готов да се откажеш — каза тихо той, — но съм убеден, че трябва да го обмислиш още няколко дни.

— Вече го обмислям от месеци — отвърна раздразнено Петрос. — Знам, че не мога да продължа.

Двамата подновиха играта в тишина, нарушавана само от тракането на пуловете.

— Има нещо друго, което искам да знаеш — каза Пападимитриу, когато играта приключи и беше време да си тръгва. — Ако наистина спечеля изборите, не искам да живея в твоята къща.

— Но това не е моята къща — възпротиви се Контомарис. — Това е къщата на кмета. Върви с поста и винаги е било така.

Пападимитриу дръпна от цигарата си и спря за момент, докато издишваше дима. Реши да остави въпроса. Във всеки случай, той може би беше хипотетичен, тъй като изборите не бяха напълно решени. Щеше да се състезава с още двама, единият от които беше на острова от шест или седем години и имаше много последователи, избирането на Теодорос Макридакис изглеждаше, поне за Пападимитриу, несъмнена възможност. Голяма част от населението реагираше на негативното отношение на Макридакис и макар че с удоволствие се наслаждаваха на ползите от усилената работа на Пападимитриу и изумителните промени от последните шест месеца, те смятаха, че интересите им ще бъдат по-добре защитени от човек, движен от гнева. Беше лесно да повярват, че огънят, който тласкаше Макридакис, би му помогнал да осъществи неща, които доводите и дипломацията не можеха да постигнат.

Годишните избори в края на март бяха най-горещо оспорваните в историята на острова и този път резултатите наистина имаха значение. Спиналонга беше място, което си струваше да бъде управлявано, а кметството вече не беше чаша с отрова. Кандидатите бяха трима: Пападимитриу, Спирос Казакис и Теодорос Макридакис. В деня на изборите всеки мъж и всяка жена дадоха гласа си, и дори прокажените, които бяха приковани в болницата и бе малко вероятно да станат отново от леглата си, получиха бюлетина, която бе надлежно върната в кметството, сложена в запечатан плик.

Спирос Казакис спечели само шепа гласове, а Макридакис, за облекчение и изненада на Пападимитриу, получи по-малко от сто. Това оставяше лъвския пай и явното мнозинство за атинянина. Хората бяха гласували със сърцата си, но и с мъдрост. Позьорството на Макридакис беше хубаво, ала постиженията имаха по-голяма тежест и така Пападимитриу най-сетне разбра, че е признат. Това беше решаващ момент в цивилизоването на острова.

— Другари, жители на Спиналонга — заговори той. — Моите желания за този остров са и ваши желания. — Говореше пред тълпата, събрала се на малкия площад пред кметството в нощта след изборите. Току-що бяха преброили гласовете за втори път и бяха обявили резултатите.

— Вече превърнахме Спиналонга в по-цивилизовано място и в някои отношения това е дори по-добро място за живеене от градовете и селата, които ни обслужват — той махна с ръка към Плака. — Имаме електричество, когато Плака няма. Имаме съвестни медицински работници и най-отдадената учителка. На сушата много хора едва преживяват и гладуват, докато с нас не е така. Миналата седмица една група дойдоха с лодки при нас от Елунда. Бяха чули да се говори за новото ни благополучие и дойдоха да искат храна от нас. Това не е ли промяна към добро? — Из множеството се разля утвърдително мърморене. — Вече не сме онези отритнати, които носят просешки съдини и викат „Нечист! Нечист!“ — продължи той. — Сега другите идват при нас да търсят милостиня.

Замълча за момент, достатъчно, за да извика някой от тълпата:

— Три пъти ура за Пападимитриу!

Когато виковете стихнаха, той добави една последна забележка към посланието си.

— Има едно нещо, което ни свързва. Проказата. Когато имаме разногласия, нека не забравяме, че не можем да избягаме едни от други. Докато имаме живот, нека го направим колкото може по-хубав — това трябва да е общата ни цел. — Той вдигна ръка с пръст, насочен към небето, знак на тържество и победа. — За Спиналонга! — извика.

Множеството от близо двеста души повтори жеста му и с вик, който стигна през водата до Плака, нададоха глас като един:

— За Спиналонга!

Незабелязан от никого, Теодорос Макридакис се измъкна в сенките. Дълго време бе жадувал да стане кмет и разочарованието му горчеше като неузряла маслина.

През следващия следобед Елпида Контомарис започна да опакова вещите си. След ден-два щеше да се наложи тя и Петрос да се изнесат от тази къща и да се преместят в сегашната квартира на Пападимитриу. Тя бе очаквала този момент от дълго време, ала това не намаляваше страха, който я притискаше дотам, че едва събираше сили да слага единия си крак пред другия. Залови се с опаковането без ред, тялото й не желаеше да върши тази работа, а деформираните й стъпала я боляха повече от всякога. Докато стоеше и си представяше как трябва да разчисти скъпоценното съдържание на шкафа със стъклената витрина — редовете войници, миниатюрните порцеланови съдове и гравираното сребро, което семейството й притежаваше от поколения — тя се запита къде щяха да отидат тези ценности, когато тя и Петрос си отидеха. Родът свършваше с тях двамата.

Леко потропване на вратата прекъсна мислите й. „Това трябва да е Елени“, помисли си тя. Въпреки че беше заета с училището и майчините задължения, Елени бе обещала да намине този следобед и да й помогне, а тя винаги държеше на думата си. Ала щом Елпида отвори вратата, очаквайки да види своята стройна, изящна приятелка, вместо това съзря една едра и облечена в тъмни дрехи мъжка фигура, която изпълваше рамката. Беше Пападимитриу.

— Калиспера, кирия Контомарис. Може ли да вляза? — попита той тихо, забелязвайки изненадата й.

— Да… моля те, влез — отвърна тя и се дръпна от вратата, за да му направи път.

— Имам само едно нещо да ти казвам — обясни той, докато стояха един срещу друг, заобиколени от сандъци, наполовина пълни с книги, порцелан и фотографии. — Няма нужда да се изнасяте оттук. Нямам намерение да ви отнемам тази къща. Не е нужно. Петрос е отдал толкова от живота си на поста си като кмет на острова, че реших да му я даря — наречете го пенсия, ако искате.

— Но кметът винаги е живял в тази къща. Сега е твоя и освен това Петрос няма да иска и да чуе.

— Не ме интересува какво е било в миналото — отвърна Пападимитриу. — Искам да останете тук и така или иначе предпочитам да живея в къщата, която реконструирам сега. Моля ви — настоя той, — така ще е най-добре за всички.

В очите на Елпида пробляснаха сълзи.

— Толкова любезно от твоя страна — изрече тя, протягайки ръце към него. — Толкова любезно. Виждам, че наистина го искаш, но не знам как ще убедим Петрос.

— Той няма избор — решително заяви Пападимитриу. — Сега аз командвам. Искам да разопаковаш нещата от тези сандъци и да ги върнеш точно където са били. Ще се върна после да проверя дали си го направила.

Елпида разбираше, че това не е празен жест. Човекът срещу нея говореше сериозно и беше свикнал да получава онова, което иска. Затова го бяха избрали за кмет и докато подреждаше войничетата обратно по местата им, тя се опита да анализира защо беше толкова трудно да се противопоставиш на Пападимитриу. Не беше само заради физиката му. Само по себе си това би го направило грубиян. Той имаше други, по-деликатни техники. Понякога склоняваше хората към своята гледна точка само чрез модулациите на гласа си. В други случаи постигаше същото, побеждавайки ги със силата на логичните си аргументи. Адвокатските му умения бяха все така остри, дори и на Спиналонга.

Преди Пападимитриу да си тръгне, Елпида го покани да вечеря с тях, когато се върне. В кухнята се проявяваше големият й талант. Никой на Спиналонга не готвеше като нея и само глупак би отказал такава покана. Щом мъжът си отиде, тя се зае с приготвянето на храната, правейки своите любими кефети, кюфтета с яйчено лимонов сос, и премервайки съставките за ревани, сладък кекс, приготвян с грис и сироп.

Когато Контомарис се прибра тази вечер, най-после приключил със задълженията си на кмет, в походката му се усещаше лекота. Щом влезе вкъщи, го облъхна ароматът на печения сладкиш, а сложилата престилка Елпида го посрещна с протегнати ръце. Те се прегърнаха и той отпусна глава на рамото й.

— Свърши се — промърмори той. — Най-сетне свърши.

Вдигна поглед и забеляза, че стаята изглеждаше точно както винаги. Нямаше и следа от наполовина пълните сандъци, разположени из стаята сутринта, когато бе излязъл.

— Защо не си събрала багажа? — в гласа му се усещаше повече от нотка на раздразнение. Беше уморен и толкова му се искаше следващите няколко дни да отминат. Щеше му се вече да са се пренесли в новия си дом и фактът, че нищо не изглеждаше дори донякъде приготвено, го разстройваше и го караше да се чувства по-изтощен от всякога.

— Опаковах го и после го разопаковах — отвърна тайнствено Елпида. — Оставаме тук.

Точно навреме, на вратата се почука силно. Пападимитриу беше пристигнал.

— Кирия Контомарис ме покани да вечерям — каза просто той.

След като всички седнаха и чашата на всеки бе щедро напълнена с узо, Контомарис си върна самообладанието.

— Мисля, че има някакъв заговор — заяви той. — Би трябвало да се ядосам, но познавам и двама ви достатъчно добре, за да знам, че нямам думата тук.

Усмивката му противоречеше на строгия му тон и официалността на думите му. Вътре в себе си той тайно се възхищаваше на щедростта на Пападимитриу, не на последно място защото знаеше какво означава това за съпругата му. Тримата вдигнаха наздравица в потвърждение на спогодбата, която бяха сключили току-що, и вече никога не повдигнаха въпроса за къщата на кмета. Сред членовете на съвета се чуха няколко недоволни мърморения и започнаха разгорещени дискусии какво би станало, ако някой бъдещ кмет поиска великолепната къща, ала накрая беше постигнат компромис: владението на къщата щеше да се преразглежда на всеки пет години.

След изборите работата по възстановяването на острова продължи бързо. Усилията на Пападимитриу не бяха само предизборна стратегия. Ремонтите и реконструкциите продължиха, докато накрая всеки имаше прилично жилище, собствена фурна, обикновено в двора пред къщата, и, още по-важно за гордостта им, лична външна тоалетна.

Сега, когато водата се събираше ефикасно, имаше достатъчно за всички и беше построена просторна обществена перачница с дълга редица равни бетонни мивки. Това беше почти лукс за жените, които не бързаха с прането и превръщаха мястото в оживен център на общуване.

Социалният аспект на живота им също се подобри, макар и в не толкова делнични ситуации. За Панос Склавунис, бивш актьор от Атина, работният ден започваше тогава, когато свършваше за останалите. Скоро след изборите той дръпна Пападимитриу настрана. Подходът на Склавунис беше агресивен, което бе типично за него. Той обичаше стълкновенията и от актьорските си дни в Атина бе свикнал да побутва другите.

— На това място скуката вирее като плесен — каза той. — Хората имат нужда от забавление. Много от тях не могат да си позволят да чакат следващата година, но ще е добре да има какво да очакват за следващата седмица.

— Разбирам те и съм напълно съгласен — отговори му Пападимитриу. — Но какво предлагаш?

— Развлечение. Развлечение в големи мащаби — отвърна Склавунис доста тържествено.

— Което означава? — запита Пападимитриу.

— Филми — каза Склавунис.

Преди шест месеца подобно предложение би изглеждало неизразимо амбициозно и също толкова смешно, както ако някой кажеше на прокажените, че могат да преплуват до Елунда, за да посетят киното. Сега обаче не беше отвъд пределите на възможното.

— Е, имаме генератор — съгласи се Пападимитриу, — което е добро начало, но не е всичко, което се изисква, нали?

Ако се погрижеха хората на острова да са доволни и да имат какво да правят вечерно време, това наистина можеше да помогне да се избавят от голяма част от неодобрението, което все още не се беше разсеяло. Пападимитриу си помисли, че докато хората седят на редовете в тъмното, няма да могат да се напиват или да плетат интриги в кафениона.

— Какво още ти трябва? — поинтересува се той.

Склавунис не се забави с отговора. Вече беше помислил колко души щяха да се поберат в кметството и откъде можеше да намери проекционен апарат, екран и филмови ролки. Освен това, нещо много важно, бе пресметнал разходите. Липсващият елемент, преди да получи одобрението на комисията, бяха парите, но при положение че толкова много прокажени вече получаваха някакви доходи, новото кино можеше да взима такса за вход и, в крайна сметка, начинанието можеше да се изплати.

Няколко седмици след първоначалната му молба из града се появиха плакати:

Неделя, 13 април

19,00 часа — Кметството

„Атинските апаши“

Билети — 2 драхми

До шест часа тази вечер над сто души се бяха наредили на опашка пред кметството. Към момента на отварянето на вратите в шест и половина бяха дошли поне още осемдесет, а следващата събота филмът бе посрещнат със същия ентусиазъм.

Елени преливаше от вълнение, когато писа на дъщерите си за новото развлечение:

Всички така се радваме на филмите — те са връхната точка на седмицата. Нещата обаче невинаги минават по план. Миналата събота ролките не дойдоха от Агиос Николаос. Когато се разбра, че прожекцията се отменя, настъпи такова разочарование, че почти стана бунт и няколко дни след това хората ходеха посърнали, все едно реколтата е била съсипана! Все пак всички се ободриха с течение на седмицата и бяхме много облекчени, когато видяхме баща ви да донася ролките на брега.

Ала след няколко седмици Гиоргис започна да носи нещо повече от последния филм от Атина. Имаше и кинопреглед, който рязко обнови сведенията на публиката за застрашителните събития, които се случваха във външния свят. Въпреки че до острова достигаха броеве на критския седмичник и понякога по радиото с пращене се чуваше последният новинарски бюлетин, никой нямаше представа за мащаба на опустошенията, които нацистка Германия сееше из Европа. На този етап посегателствата изглеждаха далечни и жителите на Спиналонга имаха по-близки неща, за които да ги е грижа. Изборите бяха минали, Великден наближаваше.

През предишните години ознаменуването на този най-голям от християнските празници беше винаги сдържано. Тържествата в Плака вдигаха доста шум и въпреки че в малката църква на Спиналонга, „Свети Панталеймон“, винаги се провеждаше по-ограничена версия на същите пищни ритуали, оставаше усещането, че това не е онова пълномащабно честване, което се правеше отвъд водата.

Тази година щеше да бъде различно. Пападимитриу щеше да се постарае да е така. Отбелязването на Христовото възкресение на Спиналонга щеше да бъде не по-малко екстравагантно от всичко, което се правеше на Крит или дори в самата континентална Гърция.

Постите бяха строго спазени. Повечето хора се бяха въздържали от месо и риба в продължение на четиридесет дни, а през последната седмица виното и зехтинът бяха прибрани в най-тъмните ъгли. До Велики четвъртък дървеният кръст в църквата, която бе достатъчно голяма да побере стотина души (стига да се натъпчат плътно като зърна в житен клас), бе отрупан с лимонов цвят, а по улицата се точеше дълга редица от хора, дошли да оплачат Христа и да целунат краката му. Множеството вярващи в църквата и отвън стоеше смълчано. Това беше тъжен момент и чувството се засилваше, когато погледнеха към иконата на свети Панталеймон, който се смяташе за патрон на изцелението. Мнозина бяха изгубили вяра в него по-рано, ала историята му го правеше идеалният избор за такава църква. Млад лекар от римско време, Панталеймон бе последвал майка си и бе станал християнин, постъпка, която водела до почти сигурни гонения. Успехите му в лекуването на болните станали повод за подозрения и той бил арестуван, разпънат на колело и накрая сварен жив.

Колкото и цинично да се отнасяха на острова към лечителската сила на светеца, всички се включиха в голямата Христова погребална процесия на следващия ден. Сутринта украсиха ковчег и в късния следобед пренесоха през улиците отрупаните с цветя епитафии^[1]. Беше тържествена процесия.

— Имаме завидна практика в това, нали? — обърна се сардонично Елпида към Елени, докато вървяха бавно по улицата, а змията от двеста души се виеше из малкото градче и нагоре по пътеката, която водеше към северната страна на острова.

— Така е — съгласи се тя, — но това е различно. — Този човек оживява отново…

— Което ние никога няма да направим — прекъсна я Теодорос Макридакис, който се беше озовал зад тях и винаги имаше готова някоя негативна забележка. Възкресението на тялото не изглеждаше вероятна идея, ала силно вярващите сред тях знаеха, че именно това им е обещано: ново, неопетнено, възкресено тяло. Това беше целият смисъл на историята и значението на ритуала. Вярващите се бяха вкопчили упорито в тази представа.

Съботата беше спокоен ден. Мъже, жени и деца трябваше да жалеят. Ала всички бяха заети. Елени организира децата в група, за да боядисват яйца и да ги украсяват с малки шаблони от листа. Междувременно другите жени печаха традиционните козунаци. За разлика от тези спокойни занимания, всички мъже помагаха за заколването и приготвянето на агнетата, които бяха докарани няколко седмици предварително. След като свършиха всички задачи, хората отново отидоха в църквата, за да я украсят със стръкове розмарин, лаврови листа и миртови клонки, и преди да дойде вечерта от сградата струеше сладко-горчива миризма, а въздухът тегнеше от очакване и тамян.

Елени бе застанала на входа на претъпканата църква. Хората мълчаха, притихнали в очакване, и се мъчеха да чуят началния шепот на „Кирие Елейсон“^[2]. Молитвата започна толкова тихо, че все едно шумоляха потрепващите на бриза листа, но след това се превърна в нещо почти веществено, изпълни сградата и избухна в света навън. Свещите, горели в църквата, сега бяха угасени и под беззвездното, безлунно небе светът потъна в тъмнина.

В продължение на няколко мига Елени не усещаше нищо освен тежката миризма на стопена лой, която беше пропила въздуха.

В полунощ, когато ударите от камбаната на църквата в Плака проехтяха над спокойната вода, свещеникът запали една-единствена свещ.

— Дойдете, светлината Му приемете — нареди той. Папа Казакос изрече свещените думи с почит, но и непосредствено, и у жителите на острова не остана съмнение, че това бе покана да се приближат. Един по един най-близките посегнаха със свещи в ръце и започнаха да предават пламъка от човек на човек, докато пространството и в църквата, и отвън не се превърна в трепкаща гора от огънчета. За по-малко от минута тъмнината се бе превърнала в светлина.

Папа Казакос, добродушен човек с гъста брада и любов към удоволствията в живота — което караше някои основателно да се съмняват дали изобщо се е въздържал по време на постите — започна да чете Евангелието. Беше познат откъс и много от по-старите жители на колонията мърдаха устни в съвършен синхрон.

— Христос анести! — обяви той в края на откъса. Христос воскресе.

— Христос анести! Христос анести! — извика като един множеството в отговор.

Силният триумфален вик се носеше по улицата още известно време, докато хората си пожелаваха „За много години“ — Хрония пола! — и отговаряха ентусиазирано: Еписис! — „И на теб!“.

После стана време внимателно да занесат запалените свещи вкъщи.

— Хайде, Димитри — подкани момчето Елени, — да видим ще успеем ли да я занесем вкъщи, без да изгасне.

Ако успееха да стигнат до дома със запалена свещ, това щеше да им донесе късмет за цялата година, а в тази тиха априлска вечер това беше напълно осъществимо. След няколко минути на прозореца на всяка къща на острова грееше свещ.

Последният етап от ритуала беше запалването на големия огън, символичното изгаряне на предателя Юда Искариот. Цял ден хората бяха събирали излишните си подпалки и бяха кършили сухи вейки от храсталаците. Сега свещеникът запали кладата и хората заликуваха, когато огънят запука и най-накрая се издигна с бучене, а из цялото небе полетяха ракети. Истинското честване бе започнало. Във всяко далечно село, градче и голям град, от Плака до Атина, щеше да има големи празненства и тази година на Спиналонга щеше да бъде толкова шумно, колкото на всяко друго място. На острова започнаха танците и както можеше да се очаква, живата свирня на бузуки се чуваше чак в Плака.

Много от прокажените не бяха танцували от години, но всички, които не бяха така осакатени, че да не могат да вървят, бяха приканени да се включат в кръга, който бавно се въртеше. От прашните ракли бяха извадени части от носии, така че сред хората имаше няколко мъже в тюрбани с ресни, високи ботуши и панталони до коляното, а много от жените си бяха сложили бродирани елеци и ярки забрадки за вечерта.

Някои от танците бяха тържествени, ала когато бяха бързи, идваше ред на здравите и младите, които се въртяха и извиваха, сякаш танцуваха за последен път. След танците започнаха песните — мантинадите^[3]. Някои бяха нежни, други тъжни; имаше балади, разказващи дълги истории, които почти приспиваха старците и децата.

Когато настъпи утрото, повечето хора си бяха отишли в леглата, но някои бяха останали безпаметно прострени върху наредените в редица столове в таверната, не само заради ракията, но и заради най-сладкото агнешко, което бяха опитвали. На Спиналонга не бе имало такова веселие и хедонизъм от времената, когато турците бяха окупирали острова. Хората празнуваха в името на Бога. Христос бе възкръснал и в известен смисъл за тях също бе имало нещо като вдигане от мъртвите, възкресение на духа им.

 

 

Останалата част от април се превърна в период на интензивна дейност. Още няколко прокажени бяха пристигнали от Атина през март в добавка към половин дузината, които бяха дошли от различни части на Крит през зимните месеци. Това означаваше, че бяха необходими още възстановителни работи, а всички разбираха, че с покачването на температурите ще се наложи да изоставят много от задачите до есента. Турският квартал най-накрая бе завършен и поправката на венецианските водни резервоари бе приключена. Входните врати и капаците на прозорците имаха нов слой боя, а керемидите на покрива на църквата бяха подредени.

Докато Спиналонга се надигаше от собствената си пепел, състоянието на Елени започна да се утежнява. Тя наблюдаваше непрекъснатия процес на възстановяване и не можеше да не го сравни с постепенното си влошаване. В продължение на месеци се бе залъгвала, че болестта е срещнала съпротива в тялото й и няма развитие, ала после започна да забелязва промени почти всеки ден. Гладките подутини на стъпалата й се бяха умножили и от много седмици насам тя вървеше, без да ги чувства.

— Докторът не може ли да направи нещо, за да помогне? — тихо попита Гиоргис.

— Не — каза тя. — Мисля, че трябва да приемем това.

— Как е Димитри? — поинтересува се той, опитвайки се да смени темата.

— Добре е. Много ми помага сега, когато ми е по-трудно да ходя, а през последните месеци е пораснал много и може да ми носи всички покупки. Все си мисля, че е по-щастлив тук, отколкото беше преди, макар да не се съмнявам, че родителите му липсват.

— Споменава ли ги понякога?

— Не е казал и дума за тях от седмици. Знаеш ли, не е получил и едно писмо от тях, откакто е тук. Бедното дете.

Към края на май животът се бе върнал в обичайния си летен ход на дълги почивки през деня и душни нощи. Мухите бръмчаха наоколо, а от обед до мръкване над острова се спускаше гореща мараня. Почти нищо не помръдваше в тези часове на разтапяща жега. Сега тук имаше усещане за установеност и въпреки че не го изричаха гласно, по-голямата част от хората усещаха, че животът си струва да се живее. Докато бавно куцукаше към училището сутрин, Елени се наслаждаваше на силната миризма на кафе, примесена със сладкия аромат на мимози на улицата; на гледката на мъж, който слиза по хълма с магарето си, натоварено с портокали; на тракането на пуловете за табла, направени от слонова кост, и трополенето на заровете, което придружаваше бръмченето на разговорите в кафениона. Също както във всяко критско село, старите жени седяха на прага с лице към улицата и я поздравяваха с кимвания, докато минаваше. Тези жени никога не се гледаха, докато разговаряха, за да не пропуснат да видят нечие преминаване.

Много неща се случваха на Спиналонга. Понякога дори имаше сватби. Подобни важни събития, напълващият обществен живот на острова и другата важна информация, която населението трябваше да научава, скоро създадоха нуждата от вестник. Бившият журналист от Атина Янис Соломонидис се зае с това и след като се сдоби с преса, отпечата петдесет броя от седмичната листовка „Звездата на Спиналонга“. Те се разпространиха от ръка на ръка и бяха погълнати с интерес от всички на острова. В началото вестникът съдържаше информация за местните събития, заглавието на филма за седмицата, работното време на аптеката, изгубени, намерени или предложени за продажба вещи, и, разбира се, сватбите и смъртните случаи. С времето започна да включва извлечение от събитията на сушата, статии и дори карикатури.

Един ден през ноември се случи важно събитие, което вестникът не отрази. Нито изречение, нито дума не отбелязаха посещението на тайнствения тъмнокос мъж, който с елегантния си вид би се слял с множеството в Ираклион. В Плака обаче той беше забелязан от няколко души, защото рядко се случваше да видят в селото човек, облечен с костюм, освен, разбира се, при сватба или погребение, а в този ден нямаше нито едно от двете.