Виктория Хислъп
Островът (8)

Пета глава

Когато Елени замина за Спиналонга, Ана беше на дванайсет, а Мария на десет. Гиоргис беше изправен пред задачата да се справя сам с къщните задължения и, по-важното, да отгледа момичетата без майка им. От двете Ана винаги бе била по-непокорната. Бе се показала буйна до необузданост още преди да проходи, а от деня, в който се роди малката й сестричка, сякаш бе ядосана на самия живот. Гиоргис не се изненада, че щом Елени вече я нямаше, Ана се разбунтува яростно срещу домашните задължения, отказвайки да надене одеянията на майката само защото бе по-възрастната от двете момичета. Показа го много ясно на баща си и сестра си.

Мария имаше по-нежна природа. Двама души с нрава на сестра й не биха могли да живеят под един покрив и Мария пое ролята на помирителка, въпреки че често се налагаше да се бори с инстинкта си да реагира на враждебността на сестра си. За разлика от Ана, Мария не омаловажаваше домашната работа. Тя беше практична по природа и понякога й доставяше удоволствие да помага на баща си в чистенето и готвенето, склонност, за която Гиоргис мълчаливо благодареше на Бога. Подобно на повечето мъже от своето поколение, той можеше да закърпи чорап със същия успех, както и да отлети до луната.

За света Гиоргис изглеждаше мълчалив човек. Дори безкрайните самотни часове в морето не го караха да копнее за разговор, когато бе на сушата. Обичаше тишината и когато прекарваше вечерта на маса в кафениона — което беше по-скоро мъжко задължение, отколкото доброволно общуване с хората — той запазваше мълчание, слушайки хората около себе си, все едно беше в морето и слушаше как вълните се плискат в корпуса на лодката му.

Макар семейството му да познаваше топлото му сърце и нежната му прегръдка, понякога беглите му познати намираха необщителното му поведение почти недружелюбно. Онези, които го познаваха по-добре, виждаха това като отражение на тих стоицизъм, качество, което му беше много полезно сега, когато положението му се беше променило толкова драстично.

Животът рядко бе предлагал на Гиоргис нещо различно от трудности. Той беше рибар както баща си и дядо си и също като тях беше свикнал да прекарва дълго време в морето. Обикновено го убиваше в безкрайни часове мръзнещо бездействие, но понякога дългите тъмни нощи минаваха в битка срещу буйните вълни и в такива моменти имаше ясно доловима опасност морето да надделее и да го погълне веднъж завинаги. Прекарваше живота си ниско присвит в дървената лодка, но един критски рибар никога не се противеше на жребия си. За него това беше съдба, а не избор.

Няколко години преди Елени да бъде заточена на острова, Гиоргис бе започнал да допълва доходите си, като правеше доставки до Спиналонга. Сега имаше лодка с мотор и отиваше там веднъж седмично, носейки сандъци с предмети от първа необходимост, които оставяше до кея, за да ги вземат прокажените.

През първите няколко дни след заминаването на Елени Гиоргис не смееше да остави дъщерите си и за миг. Страданието им сякаш ставаше все по-силно, колкото по-дълго я нямаше майка им, ала той знаеше, че рано или късно ще трябва да открият как да живеят поновому. Въпреки че отзивчивите съседи носеха храна, за Гиоргис оставаше задължението да накара момичетата да ядат. Една вечер, когато бе изправен пред задачата да сготви сам, печалната му несръчност около печката почти накара Мария да се усмихне. Но Ана можеше само да се присмива на усилията на баща си.

— Това няма да го ям! — извика тя и захвърли вилицата си в чинията с овнешка яхния. — И умиращо от глад животно не би го изяло!

Казвайки това, тя избухна в плач за десети път през този ден и изхвърча от стаята. Трета поредна вечер беше яла само хляб.

— Скоро гладът ще пречупи ината й — безгрижно се обърна бащата към Мария, която търпеливо дъвчеше хапка от прегореното месо. Двамата седяха на противоположните страни на масата. Разговорът не вървеше и мълчанието им се прекъсваше само от тракането на приборите по чиниите и дочуващите се измъчени хлипове на Ана.

Накрая дойде денят, в който трябваше да се върнат на училище. Това подейства като магия. Щом се появи нещо друго, освен майка им, върху което да се съсредоточат, мъката им започна да се уталожва. Това беше и денят, в който Гиоргис можеше отново да насочи носа на лодката си към Спиналонга. Прекоси тясната водна ивица с особена смесица от боязън и вълнение. Елени нямаше да знае за идването му и трябваше да й изпрати съобщение, за да я предупреди за пристигането си. Но на Спиналонга новините се разчуваха бързо и още преди Гиоргис да завърже лодката си на кея Елени вече се бе появила зад ъгъла на високата стена и чакаше в сянката й.

Какво можеха да кажат? Как можеха да реагират? Не се докоснаха, макар отчаяно да го искаха. Вместо това само промълвиха името на другия. Бяха произнасяли тези думи хиляди пъти преди това, но в този ден сричките им прозвучаха като безсмислени звуци. В този миг Гиоргис си пожела да не бе идвал. През изминалата седмица бе оплаквал жена си, ала сега тя бе пред него, същата като преди, все така жизнена и прекрасна, което само засилваше непоносимата болка от предстоящата им раздяла. Скоро отново щеше да се наложи да си тръгне и да върне лодката в Плака. При всяко негово идване щяха да се разделят все така мъчително. Беше меланхоличен по природа и за кратко си пожела и двамата да бяха мъртви.

За Елени първата седмица на острова беше пълна с неща за вършене и бе изминала по-бързо, отколкото за Гиоргис, но когато чу, че са видели лодката му да се задава откъм Плака, в чувствата й настъпи хаос. От деня на пристигането си бе имала много неща, които да я разсейват, почти достатъчно, че да не мисли за коренната промяна, която бе преживяла, ала сега, когато Гиоргис стоеше пред нея и не отделяше дълбоките си зелени очи от нейните, можеше да мисли само за едно: колко много обича този силен, широкоплещест мъж и каква болка изпитва с цялото си същество от това да е отделена от него.

Попитаха се почти официално как са и Елени се поинтересува за момичетата. Какво можеше да й каже, освен нещо, което само се докосваше до истината? Рано или късно щяха да свикнат, знаеше го, и тогава щеше да може да й разкаже откровено как са. Днес единствената истина беше в отговора, който Елени даде на Гиоргис.

— Как е там? — той кимна по посока на голямата каменна стена.

— Не е толкова ужасно, колкото си представяш, и ще стане по-добре — отвърна тя толкова убедено и решително, че страховете на Гиоргис за нея веднага се уталожиха.

— С Димитри си имаме наша къща — каза му тя — и тя прилича на нашия дом в Плака. По-примитивна е, но ще се справим с каквото има. Разполагаме със собствен двор и до следващата пролет ще си направим градина с билки и подправки, ако ми донесеш семена. До вратата ни вече цъфтят рози и скоро ще има и ружи. Не е толкова лошо.

Като чу това Гиоргис изпита облекчение. Елени извади сгънат лист от джоба си и му го подаде.

— За момичетата ли е? — попита Гиоргис.

— Не, не е — каза тя извинително. — Мислех, че още е твърде рано за това, но следващия път, когато дойдеш, ще имам писмо за тях. Това е списък на нещата, които ни трябват за къщата.

Гиоргис забеляза това „ни“ и го прободе завист. „Някога «ние» бе включвало Ана, Мария и него“, помисли си той. После дойде горчива мисъл, от която почти незабавно се засрами: сега „ние“ означаваше омразното дете, което им беше отнело Елени. „Ние“ на неговото семейство вече не съществуваше. Беше разбито и преобразувано. Предишното „ние“, здраво като скала, бе заменено от нещо толкова крехко, че не смееше да си го представи. Гиоргис трудно успяваше да повярва, че Господ не ги е изоставил. В един миг беше глава на семейство, в следващия — просто един мъж с две дъщери. Тези състояния бяха толкова далечни, колкото две различни планети.

Беше време да си върви. Момичетата щяха да се приберат от училище и той искаше да е там, когато се върнат.

— Скоро отново ще дойда — обеща той. — И ще ти донеса всичко, което поиска.

— Хайде да се разберем нещо — каза Елени. — Нека не си казваме „сбогом“. Думата няма истински смисъл.

— Права си — отвърна Гиоргис. — Няма да се сбогуваме.

Те се усмихнаха и едновременно се обърнаха, Елени към сенчестата порта във високата венецианска стена, а Гиоргис — към лодката си. Никой от двамата не погледна назад.

При следващото му посещение Елени беше написала писмо, което Гиоргис да занесе на момичетата, но в мига, в който баща им извади плика, Ана се поддаде на нетърпението и докато се опитваше да измъкне писмото от ръцете му, го скъса на две.

— Но това писмо е и за двете ни! — възпротиви се Мария. — И аз искам да го прочета!

Ана вече беше на външната врата.

— Не ме интересува. Аз съм по-голямата и аз ще го прочета първа! — Казвайки това, тя се завъртя и изтича на улицата, като остави Мария да пролива сълзи от раздразнение и гняв.

На няколкостотин метра от дома им имаше малка уличка между две къщи. Там Ана се сви в сянката и като събра двете половини, прочете първото писмо от майка си:

Скъпи Ана и Мария,

Чудя се как сте? Надявам се, че сте добри и послушни и се стараете в училище. Баща ви ми каза, че първите му опити в готвенето не са били много успешни, но съм сигурна, че ще напредне и скоро ще може да различава краставиците от тиквичките! Надявам се, че не след дълго и вие ще му помагате в кухнята, но преди това да стане, бъдете търпеливи, докато той се учи.

Нека ви разкажа за Спиналонга. Живея в малка, запусната къща на главната улица с една стая на първия етаж и две спални горе, почти като вкъщи. Доста е мрачно, но планирам да варосам стените и след като закача картините и подредя порцелановите съдове, мисля, че ще се получи доста красиво. На Димитри му харесва, че си има собствена стая — никога не е бил сам, така че за него това е новост.

Имам нова приятелка. Казва се Елпида и е съпругата на мъжа, който оглавява властта на Спиналонга. И двамата са много добри хора и няколко пъти сме вечеряли в къщата им, която е най-голяма и величествена на целия остров. Има кристални полилеи и всяка маса и стол са покрити с дантели. Особено на Ана много би й харесало.

Вече съм засадила здравец в двора, а розите започват да цъфтят на входната врата точно както у дома. Ще ви пиша и ще ви разкажа повече в следващото писмо. През това време се дръжте добре, мисля си за вас всеки ден.

С обич и целувки: вашата любяща майка

П. П. Надявам се, че пчелите се трудят здраво — не забравяйте да съберете меда.

Ана прочете писмото отново и отново, преди да се запъти бавно към вкъщи. Знаеше, че ще й се карат. От този ден нататък Елени пишеше отделни писма за двете момичета.

Гиоргис вече ходеше до острова много по-редовно отпреди и срещите му с Елени бяха неговият кислород. Той живееше за тези моменти, в които тя се появяваше през арката в стената. Понякога сядаха на каменните стълбове за привързване на лодките, друг път стояха в сянката на боровете, които се издигаха от сухата земя сякаш точно за тази цел. Гиоргис й разказваше как са момичетата, какво са правили и споделяше за държанието на Ана.

— Понякога сякаш дяволът е в нея — каза Гиоргис един ден, когато седяха и разговаряха. — Не изглежда да става по-кротка с времето.

— Е, добре че Мария не е като нея — отвърна Елени.

— Вероятно затова Ана е толкова непослушна през повечето време — защото у Мария няма и частичка лошотия — замисли се Гиоргис. — А мислех, че пристъпите на гняв са нещо, което децата надрастват.

— Съжалявам, че ти оставям това бреме, Гиоргис, наистина съжалявам — въздъхна Елени, знаейки, че би дала всичко да се изправи срещу ежедневната битка на волите, която представляваше възпитанието на Ана, вместо да бъде заточена на този остров.

 

 

Гиоргис нямаше дори четиридесет, когато Елени замина, но вече беше прегърбен от грижи, а през следващите няколко месеца щеше да остарее до неузнаваемост. Косата му, преди маслиненочерна, доби сребристосивия оттенък на евкалипта, а хората сякаш винаги го наричаха „горкият Гиоргис“. Това стана новото му име.

Савина Ангелопулос правеше каквото можеше, докато въртеше и собствената си къща. В спокойните безлунни нощи, когато знаеше, че ще има богат улов, Гиоргис искаше да излиза в морето и за Мария и Фотини стана обичайно да спят долепени на тясното легло на Фотини с Ана на пода до тях върху две дебели одеяла вместо дюшек. Мария и Ана забелязаха и че се хранят по-често в къщата на Ангелопулос, отколкото в своята, и беше все едно семейството на Фотини изведнъж е пораснало и тя е получила сестрите, които винаги е искала. В тези вечери на масата сядаха осмина: Фотини и двамата й братя — Антонис и Ангелос, родителите й, и Гиоргис, Ана и Мария. През някои дни, ако имаше време, Савина се опитваше да научи Ана и Мария как да чистят къщата, как да изтупват килимите и да оправят леглата, но много често накрая вършеше всичко вместо тях. Те бяха просто деца и наред с другото Ана нямаше интерес към нищо, свързано с домакинството. Защо трябваше да се учи как да кърпи чаршафи, да изкормва риба или да пече хляб? Беше решена, че никога няма да има нужда от тези умения, и от ранна възраст жадуваше да избяга и да се измъкне от онова, което виждаше като безсмислено заробване в дома.

Животът на момичетата нямаше да се промени повече, дори ако ги беше отмъкнал смерч и ги беше стоварил на Санторини. Всеки ден следваха установен режим, защото само с неизменна, автоматична поредица от действия можеха да станат от леглото сутрин. Ана се бореше срещу всичко това, като непрекъснато се оплакваше и възразяваше, Мария просто се примиряваше. Тя знаеше, че с оплаквания няма да постигне нищо и вероятно само ще влоши положението. Сестра й не притежаваше тази мъдрост. Ана винаги искаше да се противопостави на статуквото.

— Защо аз съм длъжна да ставам и да вземам хляба всяка сутрин? — оплака се тя един ден.

— Не си — отвърна търпеливо баща й. — Мария го взема през ден.

— Е, защо не може да го прави всеки ден? Аз съм по-голямата и не виждам защо трябва да й нося хляб.

— Ако всеки питаше защо трябва да прави нещо за другите, светът щеше да спре да се върти, Ана. Сега отивай да вземеш хляба. Веднага!

Юмрукът на Гиоргис се стовари с трясък върху масата. Беше му дошло до гуша как Ана превръщаше в спор всяка дребна домакинска работа, за която я помолеха, и сега дори тя разбираше, че е прекалила.

Междувременно на Спиналонга Елени се опитваше да свикне с онова, което на сушата би било неприемливо, но в колонията минаваше за нормално. Ала не успяваше и се улавяше, че иска да промени каквото й е по силите. Също както Гиоргис не скриваше от Елени тревогите си, тя на свой ред споделяше с него опасенията си за живота и бъдещето си на Спиналонга.

Първият наистина неприятен сблъсък на острова бе с Христина Хрусталакис, жената, която ръководеше училището.

— Не очаквам да ме харесва — обясни на Гиоргис, — но тя се държи като животно, притиснато в ъгъла.

— Защо го прави? — попита Гиоргис, който вече знаеше отговора.

— Тя е ужасна учителка, която не дава и пет пари за децата — и знае, че това е мнението ми за нея — отвърна Елени.

Гиоргис въздъхна. Елени никога не проявяваше сдържаност относно възгледите си.

Почти веднага след пристигането им Елени бе видяла, че училището не може да предложи много на Димитри. След първия ден той се върна смълчан и начумерен и когато тя го попита какво е правил в часовете, отговорът му беше „нищо“.

— Как така нищо? Трябва да сте правили нещо.

— Учителката пишеше всички букви и цифри на дъската и ме прати да седна най-отзад, защото казах, че вече ги знам. След това даде на най-големите деца да направят няколко много лесни пресмятания и когато извиках едно от решенията, тя ме изгони от стаята за останалата част от деня.

След тази случка Елени започна сама да обучава Димитри, а после приятелите му започнаха да идват при нея на уроци. Скоро деца, които преди едва разпознаваха буквите и цифрите, можеха да четат гладко и да смятат и след няколко месеца малката й къща се пълнеше с деца през пет дълги сутрини от всяка седмица. Възрастта им варираше от шест до шестнадесет години и с изключение на едно момче, родено на острова, всички бяха изпратени на Спиналонга от Крит, когато бяха развили симптомите на проказата. Болшинството от децата бяха получили основно образование преди пристигането си, но повечето, дори по-големите, не бяха напреднали много през цялото време, което бяха прекарали в класната стая с Христина Хрусталакис. Тя се отнасяше с тях като с глупаци и те си оставаха такива.

Между Христина Хрусталакис и Елени започна да се натрупва напрежение. За почти всички беше очевидно, че Елени трябва да поеме училището и че ценната преподавателска заплата трябва да бъде нейна. Христина Хрусталакис отстояваше своята позиция, като отказваше да отстъпи или дори да обмисли възможността да сподели ролята си, но Елени беше упорита. Тя доведе ситуацията докрай не за собствена изгода, а за доброто на седемнадесетте деца на острова, които заслужаваха много повече, отколкото някога щяха да получат от безучастната Хрусталакис. Педагогиката беше инвестиция в бъдещето, а Христина Хрусталакис не виждаше смисъл да хаби енергията си за онези, които можеше да не се задържат дълго на този свят.

Най-накрая един ден Елени бе поканена да изложи казуса си пред съветниците. Тя носеше примери от занятията на децата преди и след идването й на острова. „Но това показва само естествения напредък“, протестира един от съветниците, за когото се знаеше, че е близък приятел на Христина Хрусталакис. Ала за повечето от присъстващите доказателствата бяха ясни. Старанието и отдадеността на Елени към работата й бяха дали резултат. Движеше я вярата, че образованието не е средство с неясна цел, а има собствена стойност и прави от децата по-добри хора. Голямата вероятност някои от тях да не доживеят до пълнолетие нямаше никакво значение за Елени.

Чуха се някои възражения, но мнозинството от съветниците подкрепиха спорното решение да отстранят досегашната учителка от поста й и да назначат Елени на нейно място. Винаги след това имаше хора на острова, които гледаха на Елени като на узурпаторка, но това отношение изобщо не я засягаше. Важни бяха децата.

Училището даваше на Димитри почти всичко необходимо: структура на деня, стимулиране на ума и другарство в лицето на нов приятел, Никос, който беше единственото дете, родено на острова, което не беше отведено на сушата за осиновяване. Причината за това бе, че беше развил признаци на болестта като бебе. Ако се беше оказал здрав, щяха да го отнемат от родителите му, които, макар и погълнати от вина за това, че детето споделяше страданието им, се радваха, че могат да го задържат.

Всеки миг от живота на Димитри беше зает, което успешно му пречеше да мисли непрекъснато как е било преди. В някои отношения този живот беше по-добър. Дребното, тъмнооко момче сега понасяше по-малко трудности, беше натоварен с по-малко грижи и тревоги, отколкото като най-голямото от пет деца в селско семейство. Ала всеки следобед, когато излизаше от училището, за да се върне в полумрака на новия си дом, усещаше скритото недоволство на възрастните. Дочуваше откъслеци от разговори, докато минаваше покрай кафениона, или хора, които разискваха шепнешком на улицата.

Понякога старите слухове се смесваха с нови. Имаше я повтаряната до безкрай дискусия дали да си вземат нов генератор и целогодишният дебат за водните запаси. През последните няколко месеца се шепнеше за субсидия за нови жилища и за увеличена „пенсия“ за всеки жител на колонията. Димитри чуваше много разговори на големите и стигна до извода, че възрастните предъвкват безкрайно едни и същи въпроси, като кучета със стари кокали, отдавна оголени от всякаква плът. И най-малките събития, както и по-значимите, като болестите и смъртта, се предвиждаха и премисляха. Но един ден се случи нещо, което не беше очаквано и предизвестено, но щеше да има огромно значение за живота на острова.

Една вечер, няколко месеца след пристигането си, Елени и Димитри се хранеха, когато бяха прекъснати от настоятелно тропане по вратата. Беше Елпида. Възрастната жена бе задъхана и зачервена от вълнение.

— Елени, моля те, ела — изпъшка тя. — Няколко пълни лодки са — пълни догоре — и имат нужда от помощта ни. Ела!

Елени вече познаваше Елпида достатъчно добре и разбираше, че ако според нея е нужна помощ, нямаше нужда от въпроси. Любопитството на Димитри се събуди. Той остави приборите си и последва жените, забързали се по сумрачната улица, слушайки как кирия Контомарис обяснява припряно.

— От Атина са — задъхваше се тя. — Гиоргис вече докара две групи и скоро ще пристигне с третата. Предимно мъже са, но забелязах и няколко жени. Приличат на затворници, болни затворници.

Вече бяха стигнали до входа на дългия тунел, който водеше до кея, и Елени се обърна към Димитри.

— Ще трябва да останеш тук — каза твърдо тя. — Моля те, върни се вкъщи и си довърши вечерята.

Дори от края на тунела Димитри чуваше приглушеното ехо от мъжки гласове и му беше по-любопитно от всякога какво причинява такава суматоха. Двете жени избързаха нататък и скоро изчезнаха от погледа му. Димитри безцелно подритна едно камъче около входа на тунела, после се огледа крадешком и се втурна в тъмния проход, стараейки се да се придържа до стените. Зави зад ъгъла и можеше ясно да види за какво беше цялата тази суматоха.

Новите жители обикновено пристигаха един по един и след тихо посрещане от Петрос Контомарис се присъединяваха към общността колкото можеше по-дискретно. Най-доброто, за което някой можеше да се надява на Спиналонга в началото, беше анонимността и повечето хора запазваха мълчание, когато ги посрещаха. Ала на кея тази вечер не беше така спокойно. Излизайки със залитане от малката лодка на Гиоргис, мнозина от новопристигналите губеха равновесие и се просваха на каменистата земя. Те викаха, извиваха се и стенеха, някои очевидно изпитваха болка, и от сенчестото си място Димитри можеше да види защо падаха. Новодошлите сякаш нямаха ръце, или поне такива, които да висят свободно отстрани на телата им, и когато се вгледа по-внимателно, той осъзна, че всички носеха странни ризи, които прихващаха ръцете им зад гърба.

Димитри наблюдаваше как Елени и Елпида се навеждат, развързват една по една връзките, с които тези хора бяха опаковани като вързопи, и ги освобождават от затворите им от зебло. Налягали на купчини на прашната земя, тези същества не приличаха достатъчно на хора. Един от тях се домъкна до ръба на морето, наведе се към водата и повърна обилно. Последва го още един — а после и трети.

Димитри гледаше, едновременно запленен и уплашен, неподвижен като каменната стена, която го прикриваше. Когато спряха да се присвиват и бавно се изправиха на крака, новодошлите си върнаха малко достойнството. Дори от сто метра той усещаше гнева и враждебността, които се излъчваха от тях. Няколко души говореха едновременно на висок глас, събрали се около един човек, който явно се опитваше да ги успокои.

Димитри ги преброи. Бяха осемнадесет, а Гиоргис отново обръщаше лодката си, за да се върне в Плака. Щеше да пристигне още една група.

В Плака на площада близо до пристана се бе събрала тълпа, за да разгледа тази интересна група хора. Преди няколко дни Гиоргис бе занесъл на Петрос Контомарис писмо от Атина, което го предупреждаваше за предстоящото пристигане на прокажените. Бяха се разбрали да не го разгласяват. Перспективата за едновременното пристигане на почти две дузини нови пациенти на Спиналонга щеше да хвърли в паника жителите на острова.

Контомарис знаеше само, че тези прокажени са създали неприятности в болницата в Атина и като последствие са били изпратени на Спиналонга. Бяха ги транспортирали като добитък от Пирея до Ираклион през два дни, в които морето беше бурно. След това, покосени от слънчасване и морска болест, ги бяха прехвърлили на по-малък съд с курс към Плака. Оттам Гиоргис щеше да ги преведе, по шестима наведнъж, през последния етап от пътуването им. За всички беше ясно, че тази мърлява шайка от малтретирани и пренебрегнати хора няма да преживее още дълго при такова отношение.

Децата от селото, които не се бояха да зяпат, се бяха събрали, за да гледат. Фотини, Ана и Мария бяха сред тях и докато баща й си почиваше за кратко преди да прекара последната група през водата, Ана го разпитваше.

— Защо са тук? Какво са направили? Защо не са могли да останат в Атина? — питаше тя. Гиоргис нямаше истински отговори на настоятелните й въпроси. Но все пак й каза нещо. Докато караше първата партида пътници към острова, беше слушал внимателно разговорите им и въпреки гнева и разочарованието им, гласовете бяха на образовани, добре изразяващи се хора.

— Нямам отговори за теб, Ана — отвърна й той. — Но Спиналонга ще намери място за тях, това е важното.

— Ами майка ни? — упорстваше тя. — Животът й ще стане по-лош от всякога.

— Мисля, че грешиш — каза Гиоргис, черпейки от дълбокия кладенец на търпението, който пазеше за голямата си дъщеря. — Тези нови хора може да са най-доброто, което някога се е случвало на този остров.

— Как изобщо е възможно това? — извика Ана, която подскачаше невярващо. — Какво искаш да кажеш? Изглеждат като животни! — Беше права. Те наистина приличаха на животни и, натоварени в клетките като добитък, не бяха получили много по-различно отношение.

Гиоргис обърна гръб на дъщеря си и се върна при лодката си. Този път имаше само петима пасажери. Когато стигнаха до Спиналонга, видяха другите нови попълнения да обикалят наоколо. За пръв път от тридесет и шест часа стояха изправени. Четирите жени сред тях още бяха събрани в мълчалива групичка. Петрос Контомарис вървеше от човек на човек и питаше за име, възраст, професия и изминали години от диагнозата.

Докато се занимаваше с това, умът му препускаше. Всяка допълнителна минута, през която можеше да ги задържи тук с тази бюрокрация му даваше повече време да получи някакво просветление къде, за бога, да настани тези хора. Всяка секунда отлагане забавяше момента, в който щяха да бъдат преведени през тунела, за да открият, че нямат домове и че е възможно да са в още по-лошо положение, отколкото в атинската болница. Всеки кратък разпит отнемаше няколко минути и докато приключи, едно нещо му беше станало съвсем ясно. В миналото, когато бе записвал подробностите за пристигащите, болшинството бяха рибари, дребни собственици или дюкянджии. Този път разполагаше със списък на обучени професионалисти: адвокат, учител, доктор, майстор зидар, редактор, инженер… списъкът продължаваше. Тези хора бяха в напълно различна категория от онези, които съставяха основното население на Спиналонга и за момент Контомарис изпита лек страх от тази дружина атински граждани, които бяха пристигнали, предрешени като просяци.

Вече беше време да ги заведе в новия им свят. Контомарис поведе групата през тунела. Беше се разчуло, че има новопристигнали и хората излизаха от вкъщи, за да гледат. На площада атиняните спряха зад кмета, който се обърна с лице към тях и изчака да го погледнат, преди да заговори.

— Като временна мярка, с изключение на жените, които ще бъдат настанени в една свободна стая горе на хълма, вие ще бъдете настанени в кметството.

Около тях вече се беше събрала тълпа и се чуваше неспокойно мърморене, докато и тя слушаше съобщението. Но Контомарис беше подготвен за враждебност към плана и продължи.

— Нека ви уверя, че това е само временна мярка. С пристигането ви броят на населението ни се увеличава с почти десет процента и сега очакваме правителството да осигури пари за нови жилища, както отдавна е обещало.

Причината да има възражения срещу използването на кметството като общежитие беше, че там се осъществяваше общественият живот на Спиналонга, доколкото го имаше. То представяше, доколкото беше възможно, социалния и политически ред на живота на острова, и реквизирането му означаваше, че се отнема ключов ресурс. Но къде другаде можеха да отидат? Имаше една свободна стая в блока, бездушната нова сграда с апартаменти, и там щяха да се подслонят атинянките. Контомарис щеше да помоли Елпида да ги заведе там, докато той настанява мъжете в импровизираната им квартира. Сърцето му се сви, когато помисли за задачата на съпругата си; новият блок се различаваше от затвор единствено по това, че вратите се заключваха отвътре, а не отвън. Но мъжете трябваше да се настанят в кметството.

Тази нощ Спиналонга стана дом на двадесет и трима новопристигнали атиняни. Скоро мнозина от онези, които бяха дошли да позяпат, осъзнаха, че има нужда от по-конструктивни действия и предложиха храна, напитки и завивки. Всяко дарение от скромните им запаси означаваше немалка жертва, но всички, с изключение на един–двама, успяха да отделят по нещо.

Първите няколко дни бяха напрегнати. Всички чакаха да видят какво влияние ще окажат тези новодошли, но в продължение на четиридесет и осем часа повечето от тях не се показаха. Мнозина лежаха безчувствени в импровизираните си постели. Доктор Лапакис ги посети и отбеляза, че всички страдат не само от проказа, а и от последиците на пътуването без достатъчно храна и вода и без подслон от безмилостното слънце. Всеки от тях щеше да има нужда от няколко седмици, за да се възстанови след мъченията, които бяха търпели месеци, може би години, още преди да тръгнат на път от Атина. Лапакис бе чувал, че условията в болницата за прокажени не са по-различни от онези в затвора, няколкостотин метра по-надолу в края на града. Говореше се, че хранят прокажените с огризките от затвора и че ги обличат с ненужните дрехи, съблечени от труповете в централната градска болница. Скоро лекарят научи, че тази история не е само мит.

Всички пациенти бяха понасяли варварско отношение, а онези, които бяха пристигнали на Крит, бяха организирали бунт. Повечето от тях образовани професионалисти, те бяха започнали гладна стачка, бяха написали писма, които тайно бяха предали на приятели и политици и подклаждаха несъгласие из болницата. Ала вместо да се съгласи на промени, директорът на лечебното заведение бе решил да ги изгони или, както предпочиташе да го нарича, „да ги прехвърли в по-подходящи условия“.

Прогонването им на Спиналонга бележеше един край за тях и ново начало за острова.

Елпида ходеше при жените всеки ден и скоро те се възстановиха достатъчно, за да разгледат острова, да пият кафе в дома на Контомарис и дори да започнат да планират как да използват малкото парче земя, което беше разчистено за тях, за да отглеждат зеленчуци. Те много бързо разбраха, че този живот е по-добър от стария. Поне наистина беше живот. Условията в атинската болница бяха ужасни. Адските огньове не можеха да бъдат по-горещи от задушната лятна жега в онези мизерни, клаустрофобични стаи. Като се добавеха и плъховете, които драскаха по подовете през нощта, хората не се бяха чувствали много по-достойно от вредители.

Спиналонга, напротив, беше рай. Островът предлагаше невъобразима свобода, с чист въздух, птичи песни и улица, по която да се разхождат, тук те можеха да открият отново човечността си. През дните на дългото си пътуване от Атина някои бяха обмисляли да посегнат на живота си, предполагайки, че ги изпращат на още по-лошо място от ужасния Хадес, в който се мъчеха да оцелеят. На Спиналонга, от прозореца си на втория етаж, жените можеха да видят как изгрява слънцето и през първите си дни на острова бяха омаяни от гледката на бавното зазоряване.

Точно както Елени бе направила, те превърнаха мястото, което им бе дадено, в дом. Вечер пред прозорците окачваха бродирани памучни кърпи, а леглата им бяха покрити с тъкани черги, които преобразяваха стаята и с тях тя изглеждаше като всяко друго обикновено критско жилище.

За мъжете беше различно. Няколко дни те линееха в леглата си. Много от тях все още бяха слаби от гладната стачка, която бяха организирали в Атина. Контомарис уреди да им донесат храна и да я оставят във вестибюла на кметството, но когато прибраха чиниите в първия ден, колонистите видяха, че даровете им почти не са докоснати. Голямата метална тенджера все още беше пълна догоре с агнешка яхния. Единственият признак, че в сградата имаше живот, бе, че от петте донесени самуна бяха останали само три.

На втория ден всичкият хляб беше изяден, а на третия — съдът със задушеното заешко бе облизан до чисто. Всеки ден признаците за нарастващ апетит показваха съживяването на тези клети създания. На четвъртия ден Никос Пападимитриу се показа навън, мигайки под заслепяващата слънчева светлина. Някога Пападимитриу, четиридесет и пет годишен адвокат, се бе намирал в центъра на столичния живот. Сега беше водач и говорител на групата прокажени и изпълняваше тази роля със същата енергичност, която бе вложил в адвокатската си кариера. Никос бе смутител на реда по природа и ако не беше се обърнал към правото, можеше вместо това да избере да стане престъпник. Опитът му да се противопостави на атинските власти чрез организирането на бунта в болницата не беше успял напълно, но той беше по-решен от всякога да спечели по-добри условия за прокажените си другари сега, когато бяха на Спиналонга.

Макар и с остър език, Пападимитриу беше много обаятелен и винаги успяваше да намери поддръжници. Негов голям съюзник и приятел беше Михалис Курис, инженер, който подобно на Пападимитриу бе прекарал в атинската болница почти пет години. В този ден Контомарис ги разведе из Спиналонга. За разлика от болшинството новопристигнали, на които показваше острова за първи път, тези двама мъже го заляха с поток от въпроси: „И къде е водоизточникът? От колко време чакате за генератора? Колко често идва лекарят? Какво е нивото на смъртност? Какви планове за застрояване имате?“.

Контомарис отговаряше на всеки въпрос според възможностите си, но всяко тяхно изсумтяване и въздишка му даваше да разбере, че отговорите рядко ги удовлетворяват. Кметът на острова много добре знаеше, че на Спиналонга няма всичко необходимо. В продължение на шест години бе работил усърдно, за да подобри положението и в много отношения беше успял, макар и никога в такава степен, в каквато всички искаха. Това бе неблагодарна задача и докато вървеше от града към гробището, той се запита защо изобщо си бе давал труда. Ето тук щяха да свършат всички, колкото и да се стараеше да подобри нещата. И тримата щяха накрая да бъдат положени под каменната плоча в някой от тези подземни бетонни бункери, докато не преместеха костите им, за да направят място за следващия труп. От безполезността на всичко и от далечния звук от настоятелните въпроси на Пападимитриу му се прииска да седне и да заплаче. В този миг реши, че ще каже на атиняните голата истина. Ако реалността ги интересуваше повече от това да се почувстват добре дошли, така да бъде.

— Ще ви кажа — проговори той, като спря рязко и се обърна с лице към двамата — всичко, което искате да знаете. Но ако го направя, бремето става и ваше. Разбирате ли?

Те кимнаха в знак на съгласие и Контомарис започна да им обяснява подробно за недостатъците на острова. Описа всяка спънка, която беше преодолял, за да успее да промени нещо, и им разказа за всички проблеми, по които се преговаряше. После тримата се върнаха в дома на кмета и със свежия поглед на Пападимитриу и Курис върху съоръженията на острова съставиха нов план. Той включваше текущи работи, проекти, които да бъдат започнати и завършени през идната година, и схема на онова, което предстоеше да се предприеме през идващия четиригодишен период. Сами по себе си тези перспективи щяха да създадат усещането за движение напред, от което хората на острова така се нуждаеха.

От този ден нататък Пападимитриу и Курис станаха горещи поддръжници на Контомарис. Те вече не се чувстваха като осъдени, а като хора, които са получили нов шанс. От дълго време животът не беше обещавал толкова много. След няколко седмици предложенията, които включваха спецификации за строителство и реконструкции, бяха готови да бъдат представени на правителството. Пападимитриу знаеше как да притиска политиците и юридическата му фирма в Атина, семейна практика с известно влияние, също се включи.

— Всички хора на този остров са гръцки граждани — настояваше той. — Те имат права и, проклет да съм, ако не се боря за тях.

За удивление на всички — освен самия Пападимитриу — след месец властите се съгласиха да им осигурят сумата, която бяха поискали.

Другите атиняни, след като излязоха от апатията си, се хвърлиха в нови строителни проекти. Вече не бяха изоставени инвалиди, а членове на общност, в която всеки трябваше да дава своя дял. Вече беше краят на септември и въпреки че температурите бяха по-умерени, проблемът с водата все още беше спешен — двадесет и тримата нови жители утежняваха повече от всякога изискванията към доставките от сушата и рухващите водни тунели. Нещо трябваше да се направи и Михалис Курис беше човекът за това.

Когато ремонтите приключиха, всички се обърнаха към небесата за дъжд, и една нощ в началото на ноември молитвите им получиха отговор. С грандиозен спектакъл на светлина и звук небето се разтвори и шумно изля съдържанието си върху острова, голямата суша и заобикалящото ги море. Ледени зърна колкото камъчета валяха, чупеха прозорци и подгонваха козите да търсят спасение по скатовете, докато проблясващите светкавици заливаха пейзажа с апокалиптичен блясък. На сутринта хората се събудиха и намериха резервоарите си препълнени с хладна, чиста вода. След като решиха най-неотложния проблем, атиняните се заеха да си създадат домове. Между главната улица и морето имаше един изоставен район, където турците бяха построили първите си къщи. Жилищата, от които бяха останали само скелети, бяха построени срещу крепостната стена, на закътано място, което вероятно някога е било сред най-защитените. С рядко срещани на Крит изобретателност и ефективност старите домове бяха възстановени и издигнати от развалините, с не по-лоша от нова зидария и умело планирани дървени елементи. Много преди първият сняг да покрие планината Дикти, те бяха готови за обитаване и кметството отново бе на разположение на всички. Не че първоначалната враждебност към атинските прокажени се бе задържала дълго. Само след няколко седмици населението на Спиналонга разпозна потенциала на новите жители и осъзна, че онова, което можеха да дадат многократно надвишаваше всичко, което можеха да вземат.

После, с наближаването на зимата, кампанията за генератора отново започна сериозно. Топлината и светлината щяха да станат най-ценните стоки, докато вятърът започваше да се провира през пролуките на всяка врата и прозорец, фучейки из проветривите къщи в чезнещата светлина на ранния следобед. Сега, когато правителството бе открило, че Спиналонга има по-настоятелен глас, който не можеше да бъде пренебрегнат, пристигна писмо, което обещаваше изпълнение на всичките им искания. Много от жителите на острова бяха цинични. „Не бих заложил пари, че ще си удържат на думата“, казваха някои. „Докато не успея да си включа лампа вкъщи, няма да повярвам, че ще го изпълнят“, съгласяваха се други. Общото мнение сред хората, които бяха прекарали на Спиналонга повече от няколко години, бе, че обещанието на правителството не струваше повече от рехавата хартия, на която беше написано.

Само десет дни преди всички части да пристигнат, означени и окомплектовани, очакването на генератора беше главната тема в еднаквите писма на Елени до Ана и Мария:

Генераторът ще окаже такова голямо въздействие върху живота ни. Преди тук е имало такъв, така че някои от електрическите инсталации вече са монтирани, а двама от мъжете от Атина са специалисти по това как да задействат всичко (слава богу). На всяка къща са обещани поне по една лампа и малка печка, които трябва да пристигнат заедно с останалото оборудване.

Ана прочете писмото си на чезнещата светлина на зимния следобед. В огнището гореше нисък огън, но тя можеше да види дъха си в студения въздух. Една свещ хвърляше трепкаща светлина върху страницата и тя безцелно пъхна ъгълчето на листа в пламъка й. Огънят бавно плъзна, стопявайки хартията, докато в ръката й остана само едно парченце колкото нокът, което тя пусна във восъка. Защо трябваше майка й да пише толкова често? Наистина ли мислеше, че всички те искаха да слушат за нейния топъл, доволен и вече добре осветен живот с онова момче? Баща й ги караше да отговарят на всяко писмо и Ана се мъчеше с всяка дума. Не беше щастлива и нямаше да се преструва.

Мария прочете своето писмо и го показа на баща си.

— Новините са добри, нали? — отбеляза Гиоргис. — И всичко е благодарение на онези атиняни. Кой би си помислил, че онези дрипльовци могат да постигнат толкова много?

До началото на зимата, преди идването на студените декемврийски ветрове, островът имаше топлина, а след падането на мрака онези, които желаеха, вече можеха да четат на възможно най-мъждивата електрическа светлина.

Когато започнаха коледните пости, Гиоргис и Елени трябваше да решат какво да правят с Коледата. Щяха да са разделени за пръв път от петнадесет години. Празникът не беше толкова важен колкото Великден, но беше време за обреди и гощаване със семейството и отсъствието на Елени щеше да се усети като зееща празнина.

Няколко дни преди и след Коледа Гиоргис не излезе в развълнуваното море, за да посети Елени. Не само защото ожесточеният вятър щеше да хапе ръцете и лицето му до кръв, но и защото дъщерите му имаха нужда да е при тях. По същия начин вниманието на Елени бе насочено към Димитри и двамата с Гиоргис изпълниха паралелно вековните традиции. Както винаги, момичетата пяха мелодични каланда^[1] от къща на къща и получиха за награда сладки и сушени плодове, а след утринната литургия в коледния ден заедно със семейство Ангелопулос се нагостиха със свинско и вкусни курабии, сладки орехови бисквити, изпечени от Савина. На Спиналонга нещата не бяха много по-различни. Децата пяха на площада, помогнаха за изпичането на украсените празнични хлябове, наричани христопсомо, Христов хляб, и ядоха както никога преди. Димитри за пръв път се радваше на такива обилни количества хубава храна и виждаше такъв хедонизъм.

През дванадесетте коледни дни Гиоргис и Елени поръсиха по малко светена вода във всяка стая от своите къщи, за да отпъжда киликанзерите, празничните таласъми, които пакостяха в дома, а на първи януари, денят на Свети Василий, Гиоргис отново посети Елени, като й занесе подаръци от децата и Савина. Краят на старата година и началото на новата бяха вододел, крайъгълен камък, който бе преминат благополучно, въвеждайки семейство Петракис в друга епоха. Въпреки че Ана и Мария все още тъгуваха за майка си, вече знаеха, че могат да оцелеят без нея.