Виктория Хислъп
Островът (7)

Четвърта глава

Групичката хора, които Елени беше забелязала, сега се приближаваха към тях. Димитри продължаваше да мълчи, загледан в краката си, докато Елени протегна ръка към мъжа, който излезе напред да ги посрещне. Този жест демонстрираше приемане, че тук е новият й дом. Тя видя, че посяга да поеме ръка, изкривена като овчарска гега, толкова лошо деформирана от проказата, че възрастният мъж не можеше да хване протегнатата длан на Елени. Но усмивката му казваше достатъчно и Елени отговори с учтиво „Калимера“. Димитри стоеше отзад и не продумваше. Щеше да остане в това състояние на шок още няколко дни.

На Спиналонга беше обичай новите членове на колонията да бъдат приемани с известна официалност и Елени и Димитри бяха посрещнати, сякаш най-накрая бяха достигнали далечно, мечтано местоназначение. В действителност за някои прокажени наистина беше така. Островът им даваше желано убежище от живота на скитници; мнозина от прокажените бяха прекарали месеци и дори години отритнати от обществото, като бяха спали в колиби и се бяха изхранвали с отмъкнати огризки. За тези жертви на болестта Спиналонга беше облекчение, отдих от окаяната мизерия, която бяха понасяли като изгнаници.

Мъжът, който ги поздрави, беше Петрос Контомарис, кметът на острова. Живеещите тук около триста души го бяха избрали на ежегодните избори заедно с група съветници. Спиналонга беше образцова демокрация и редовното провеждане на изборите целеше никога да не назрява недоволство. Задължение на Контомарис беше да посреща всички новодошли и само той и шепа посочени хора имаха разрешение да преминават през голямата порта.

Хванати здраво за ръка, Елени и Димитри последваха Петрос Контомарис през тунела. Елени вероятно знаеше повече за Спиналонга от повечето хора на сушата заради непосредствените впечатления на Гиоргис. Въпреки това сцената, която я посрещна, я изненада. На тясната улица пред тях се тълпяха хора. Изглеждаше точно като пазарен ден в Плака. Хората вървяха насам-натам с кошници, пълни с продукти, от входа на църквата се показа свещеник, а две възрастни жени бавно се изкачваха по улицата, яхнали странично уморените си на вид магарета. Някои се обръщаха да погледнат новите жители и няколко души кимнаха в знак на поздрав. Елени се огледа, притеснена да не изглежда груба, но неспособна да сдържи любопитството си. Слуховете, които бяха обикаляли открай време, бяха верни. Повечето от прокажените изглеждаха като нея: привидно недокоснати.

При все това, една жена, чиято глава беше прикрита с шал, спря да им даде път. Елени зърна лице, обезобразено от подутини колкото орех, и потрепери. Никога не беше виждала нещо по-отвратително и се помоли Димитри да не е забелязал жената.

Тримата продължаваха да вървят по улицата, следвани от старец, който водеше две магарета, натоварени с притежанията им. Петрос Контомарис говореше на Елени:

— Имаме къща за вас — обясни той. — Освободи се миналата седмица.

На Спиналонга места се освобождаваха само при смърт. Хората продължаваха да пристигат, независимо дали имаше място за тях, и това означаваше, че островът беше пренаселен. Тъй като правителството провеждаше политика, с която насърчаваше прокажените да живеят на Спиналонга, беше изцяло в негов интерес да няма вълнения на острова, така че от време на време то осигуряваше средства за нови квартири или малки субсидии за възстановяване на старите. Предишната година, точно когато съществуващите сгради бяха започнали да изчерпват капацитета си, беше завършен грозен, но функционален блок и жилищната криза беше предотвратена. Отново всеки жител на острова разполагаше с известно лично пространство. Човекът, който решаваше къде ще живеят новопристигналите, беше Контомарис. Той гледаше на Елени и Димитри като на специален случай. Те щяха да бъдат третирани като майка и син и по тази причина реши да не се настаняват в новия блок, а да заемат наскоро освободената къща на главната улица. Поне Димитри можеше да изживее там много години.

— Кирия Петракис — каза той, — това ще бъде новият ви дом.

В края на централната улица, където свършваха магазините, малко навътре от пътя се издигаше самотна къща. На Елени й направи впечатление, че имаше повече от бегла прилика със собствения й дом. После си каза, че трябва да спре да мисли така — сега тази стара каменна къща пред нея беше нейният дом. Контомарис отключи вратата и я задържа отворена пред нея. Вътрешността беше тъмна, дори в този сияйно слънчев ден, и сърцето й се сви. За стотен път през този ден границите на смелостта й бяха подложени на изпитание. Това несъмнено беше най-добрата налична квартира и беше много важно да се престори, че е доволна. Имаше голяма нужда от най-добрите си актьорски способности, онова умение да играе роли, което толкова много допринасяше за изключителния й стил на преподаване.

— Ще ви оставя да се настаните — каза Контомарис. — Жена ми ще мине по-късно да ви види и ще ви разведе из колонията.

— Жена ви ли? — възкликна Елени с повече изненада в гласа, отколкото беше възнамерявала. Но той беше свикнал с подобни реакции.

— Да, жена ми. Запознахме се и се оженихме тук. Нали знаете, не е необичайно.

— Не, не, сигурна съм, че не е — отвърна засрамено Елени, осъзнавайки, че има още много да учи.

Контомарис се поклони много леко и си тръгна. Сега Елени и Димитри бяха сами и двамата стояха и се оглеждаха в тъмнината през деня. Освен парцаливата черга, единственото обзавеждане в стаята бяха дървена ракла, малка масичка и два високи дървени стола. В очите на Елени избиха сълзи. Животът й беше сведен до това. Две души в една мрачна стая и два крехки стола, които изглеждаха така, сякаш щяха да се разпаднат само при докосване, а какво оставаше за цялата тежест на нечие тяло. Нима имаше разлика между нея и Димитри и тези крехки мебели? Отново беше наложително да се престори на весела.

— Хайде, Димитри, ще погледнем ли горе?

Прекосиха неосветената стая и изкачиха стълбите. Горе имаше две врати. Елени отвори лявата, влезе и разтвори широко кепенците. Светлината се изля вътре. Прозорците гледаха към улицата и оттук се виждаше блясъкът на морето в далечината. Метално легло и още един разнебитен стол бяха единственото съдържание на тази гола килия. Елени остави Димитри да стои тук и отиде в другата спалня, която беше по-малка и някак по-сива. Върна се в първата, където Димитри не беше помръднал.

— Това ще е твоята стая — обяви тя.

— Моя стая? — попита невярващо той. — Само за мен?

Винаги беше делил стая с двамата си братя и двете си сестри. За пръв път личицето му прие някакво изражение. Неочаквано беше открил, че поне едно нещо в живота му се е подобрило.

Докато слизаха по стълбите, една хлебарка пробяга стреснато през стаята и изчезна зад дървената ракла, която стоеше в ъгъла. Елени щеше да я излови по-късно, но сега щеше да запали трите газени лампи, които да й помогнат да поободри това унило жилище. Като отвори сандъка с вещите си — който съдържаше предимно книги и други материали, които щяха да й трябват, за да обучава Димитри — тя намери хартия и молив и започна да съставя списък: три дължини памучен плат за пердета, две картини, малко възглавници, пет одеяла, голям тиган и няколко от най-хубавите й порцеланови съдове. Знаеше, че семейството й ще се радва при мисълта, че всички ядат от едни и същи чинии, украсени с цветчета. Друго важно нещо, което поиска, бяха семената. Въпреки че къщата беше неприветлива, Елени бе много ободрена от малкия двор отпред и вече бе започнала да планира какво ще отглежда. Гиоргис щеше да се върне след няколко дни, така че след седмица-две това място щеше да изглежда според желанията й. Това щеше да бъде първият от много списъци за Гиоргис и Елени знаеше, че той ще изпълни изискванията й до последната буква.

Димитри седеше и наблюдаваше как Елени нахвърля описа на най-необходимите неща. Изпитваше леко страхопочитание пред тази жена, която едва вчера беше неговата учителка, а сега щеше да се грижи за него не само между осем сутринта и два следобед, но и във всички останали часове. Щеше да му бъде майка, митера^[1]. Но той никога нямаше да я нарича иначе освен „кирия Петракис“. Запита се какво ли прави сега истинската му майка. Вероятно разбъркваше голямата тенджера, приготвяйки вечерята. В очите на Димитри през повечето време тя правеше именно това, докато той играеше отвън на улицата заедно с братята и сестрите си. Зачуди се дали някога ще ги види пак и с цялото си сърце си пожела да е там сега и да лудува в прахоляка. Ако му липсваха толкова много само след няколко часа, колко ли щяха да му липсват с всеки ден, всяка седмица, всеки месец? Гърлото му се сви, докато не го заболя толкова много, че по лицето му потекоха сълзи. Тогава кирия Петракис дойде до него, прегърна го здраво и прошепна:

— Стига, стига, Димитри. Всичко ще се оправи… Всичко ще се оправи.

Само ако можеше да й повярва.

През този следобед те разопаковаха сандъците си. Заобикалянето с няколко познати вещи трябваше да ги поразведри, но всеки изваден предмет ги подсещаше за предишния им живот и не им помагаше да забравят. Всяка нова дрънкулка, книга или играчка им напомняше още по-силно от предишната за онова, което бяха оставили зад себе си.

Едно от съкровищата на Елени беше малък часовник, подарен от родителите й в деня на сватбата й. Тя го постави в центъра на полицата над камината и дългите периоди на тишина вече бяха изпълнени с тихо тиктакане. Часовникът биеше на всеки час и точно в три, преди да заглъхне звънът на камбанките, някой тихо почука на вратата.

Елени отвори широко вратата, за да пусне посетителя — дребна, кръглолика жена със сребърни нишки в косите.

— Калиспера^[2] — каза Елени. — Кириос^[3] Контомарис ми каза, че ще дойдете. Моля, влезте.

— Това трябва да е Димитри — заговори веднага жената, приближавайки се към момчето, което продължаваше да седи, подпряло глава с ръце. — Ела — рече тя и протегна ръката си към него. — Ще ви разведа наоколо. Казвам се Елпида Контомарис, но ви моля да ме наричате Елпида.

В гласа й имаше нотка на насилена веселост и онзи вид ентусиазъм, до който човек прибягваше, когато водеше уплашено дете да му вадят зъб. Излязоха от мрака на къщата в светлината на късния следобед и свърнаха надясно.

— Най-важното нещо е водоизточникът — започна тя с делови тон, който издаваше, че много пъти е развеждала новопристигнали из острова. Когато пристигнеше жена, съпругът й я изпращаше да я посрещне. Сега за пръв път изнасяше лекцията си и пред дете, затова знаеше, че ще трябва да преиначи част от информацията, която обикновено съобщаваше. Определено се налагаше да контролира жлъчта, която се надигаше у нея, когато описваше удобствата на острова.

— Оттам си носим вода — каза бодро тя, посочвайки една голяма цистерна в основата на хълма. — Това е място за раздумка и всички прекарваме доста време там, приказваме си и си споделяме новините.

В действителност фактът, че трябваше да се бъхтят няколкостотин метра надолу по хълма и след това натоварени по целия път обратно, за да си донесат вода, я ядосваше повече, отколкото можеше да изрази с думи. Тя успяваше да се справи, но имаше други, по-осакатени от нея, които едва вдигаха празен съд, какво оставаше за препълнен с вода. Преди да заживее на Спиналонга, почти не беше повдигала нещо повече от чаша с вода, ала сега носенето на пълните кофи беше част от еднообразните ежедневни задачи. Беше й отнело няколко години, докато свикне с това. За Елпида промените вероятно бяха по-драстични, отколкото за мнозина. Тя произхождаше от богато семейство от Ханя и не беше подхващала ръчна работа, преди да пристигне на Спиналонга преди десет години. Преди това най-трудната задача, с която някога се бе захващала, бе да избродира една покривка за легло.

Както обикновено, Елпида се престори на доволна при запознаването с острова и показа всичко само от положителната страна. Представи на Елени Петракис няколкото магазина, сякаш бяха най-добрите в Ираклион, посочи й къде се провежда двуседмичният пазар и къде се перяха дрехите. Заведе я и в аптеката, която за много хора беше най-важната сграда. Каза й в кои часове е запалена фурната на пекаря и къде е разположен кафенионът^[4], скрит в една странична уличка. Свещеникът щеше да я навести по-късно, но междувременно Елпида й показа къде живее той и ги заведе до църквата. Обясни въодушевено на момчето за куклените представления, които се организираха за децата веднъж седмично в сградата на кметството и най-накрая им посочи училището, което днес беше празно, но три сутрини в седмицата събираше малкото деца на острова.

Елпида разказа на Димитри за другите деца на неговата възраст и се опита да изкопчи усмивка от него, като му описа забавленията и игрите, които споделяха, но колкото и да се опитваше, лицето му оставаше безстрастно.

Онова, което се въздържаше да споменава днес, особено пред момчето, беше недоволството, което се зараждаше на Спиналонга. Въпреки че много от прокажените отначало бяха благодарни за убежището, което им даваше островът, след известно време се разочароваха и започваха да вярват, че са изоставени, усещайки, че нуждите им се посрещат едва-едва. Елпида виждаше, че Елени скоро ще научи за горчивината, която беше обзела много от прокажените. Самият въздух беше пропит с нея.

Като жена на кмета на острова тя беше в трудно положение. Петрос Контомарис беше избран от хората на Спиналонга, но най-важната му задача беше да действа като посредник между тях и правителството. Той беше разумен човек и знаеше докъде може да влияе върху властите на Крит, но Елпида виждаше как той непрекъснато се бори с едно гласовито и понякога радикално малцинство от прокажените, които смятаха, че се отнасят лошо с тях и постоянно агитираха за подобрения в съоръженията на острова. Някои смятаха, че са само неканени заселници в турските развалини, въпреки че Контомарис беше направил каквото бе могъл през годините, в които беше начело. Беше договорил месечна издръжка от двадесет и пет драхми за всеки човек на острова, субсидия за построяването на новия жилищен блок, прилична аптека и клиника и редовни посещения на лекар от сушата. Освен това беше съставил план, който разпределяше земя за всеки жител на Спиналонга, който желаеше сам да отглежда плодове и зеленчуци — дали за себе си, или за да ги продава на седмичния пазар. Накратко, беше направил всичко, което бе в човешките му възможности, но населението на острова винаги искаше повече и Елпида не беше уверена, че съпругът й има достатъчно енергия, за да отговори на очакванията им. Тя постоянно се тревожеше за него. Беше към края на петдесетте като нея, но здравето му се влошаваше. Проказата започваше да печели битката за тялото му.

Елпида беше видяла значителни промени, откакто беше пристигнала, и повечето от тях се дължаха на усилията на съпруга й. Въпреки това ропотът на недоволството се усилваше с всеки изминал ден. Положението с водата беше основният център на вълненията, особено през лятото. Венецианската водопроводна система, построена преди стотици години, събираше дъждовната вода в покрити тунели и я съхраняваше в подземни резервоари, за да не се изпарява. Беше гениално проста, но сега тунелите започваха да се рушат. Освен това, всяка седмица им носеха прясна вода от сушата, но никога нямаше достатъчно, за да бъдат над двеста души добре изпрани и снабдени с вода. Всеки ден беше изпитание, дори с помощта на мулета, особено за по-старите и сакатите. През зимата имаха нужда от електричество. Преди няколко години бяха инсталирали генератор и всички предвкусваха удоволствието от топлината и светлината през мрачните, мразовити дни от ноември до февруари. Но това не се сбъдна. Генераторът спря само след три седмици и никога не проработи отново, заявките за нови части бяха пренебрегвани и машината стоеше изоставена, вече почти изцяло покрита с преплетени бурени.

Водата и електричеството не бяха лукс, а необходимост и всички разбираха, че недостатъчният запас, особено от вода, може да съкрати живота им. Елпида знаеше, че макар властите да бяха направили живота им поносим, обещанията да го подобрят бяха чиста формалност. Жителите на Спиналонга кипяха от гняв и тя споделяше яростта им. Защо в една страна, където грамадни планини се издигаха в небето и снежните им върхове ясно се виждаха през зимните дни, водата им се разпределяше на дажби? Искаха надежден източник на прясна вода. Искаха го скоро. Бяха имали ожесточени караници за това какво да правят, доколкото е възможно между мъже и жени, някои от които осакатени. Елпида помнеше времето, когато група хора бяха заплашили да щурмуват сушата, а други предложиха да вземат заложници. Накрая бяха осъзнали колко жалка пълзяща групичка би се получила, без лодки, оръжия и, най-вече, почти без сили.

Всичко, което можеха да направят, бе да се опитат да накарат някой да ги чуе. И тогава способностите на Петрос в убеждаването и дипломацията се превърнаха в най-ценното им оръжие. Елпида трябваше да се държи на известно разстояние от останалите от общността, но хората непрекъснато я хващаха за слушател, предимно жените, които я виждаха като проводник към съпруга й. Беше уморена от всичко това и тайно убеждаваше Петрос да не се кандидатира на следващите избори. Не беше ли дал достатъчно от себе си?

Докато развеждаше Елени и Димитри из уличките на острова, Елпида не споделяше тези свои мисли. Видя как Димитри се е вкопчил в ръба на широката пола на Елени, докато вървяха, сякаш за утеха, и мислено въздъхна. Какво бъдеще имаше момчето на това място? Почти се надяваше да не е дълго.

Елени откри, че лекото подръпване на полата й вдъхва кураж. То й напомняше, че не е сама и има някого, за когото да се грижи. Едва вчера бе имала съпруг и дъщери, а завчера в училище стотина нетърпеливи личица се бяха взирали в нея с уважение. Всички те бяха имали нужда от нея и това й беше вдъхвало сили. Беше трудно да осъзнае тази нова действителност. За момент се запита дали вече не е умряла и тази жена не е химера, която я развежда из Хадес^[5], обяснявайки й къде мъртвите души могат да си перат саваните и да си купуват нематериални провизии. Но умът й говореше, че всичко беше истинско. Не Харон^[6], а собственият й съпруг я беше довел в ада и оставил тук да умре. Тя се закова на място и Димитри също спря. Сведе глава и усети как очите й се наливат с големи сълзи. За пръв път изгуби контрол. Гърлото й се сви в спазъм, сякаш искаше да й попречи да си поеме дъх, и Елени отчаяно се задъха, за да вкара въздух в дробовете си. Елпида, която досега бе толкова практична, толкова делова, се обърна към нея и я сграбчи за раменете. Димитри погледна нагоре към двете жени. Този ден за пръв път бе видял собствената си майка да плаче. Сега беше ред на учителката му. Сълзите се стичаха на воля по бузите й.

— Не се страхувай да плачеш — каза нежно Елпида. — Тук момчето ще види много сълзи. Повярвай ми, на Спиналонга сълзите се проливат свободно.

Елени зарови глава в рамото на жената. Двама минувачи спряха и се загледаха — не защото виждаха ридаеща жена, а просто защото бяха любопитни към новодошлите. Димитри извърна поглед, двойно засрамен от плача на Елени и от погледите на непознатите. Искаше му се земята под него да се разтвори точно както при земетресенията, за които беше научил в училище, и да го погълне. Знаеше, че земята на Крит редовно се разтърсва, но защо не днес?

Елпида разбираше какво чувства Димитри. Хлиповете на Елени бяха започнали да въздействат и на нея: съчувстваше й горещо, но искаше да спре. За късмет бяха спрели пред собствената й къща и тя решително въведе Елени вътре. За момент се почувства смутена от размерите на дома си, защото знаеше, че рязко контрастира с къщата, в която Елени и Димитри току-що се бяха нанесли. Къщата на Контомарис, официалната резиденция на кмета на острова, беше една от сградите, датиращи от венецианската окупация, с балкон, който почти можеше да бъде наречен внушителен, и входна врата с портик.

Живееха тук от шест години и Елпида беше така уверена в победата на съпруга си в ежегодните избори, че никога не си беше представяла какво би било да живее някъде другаде. Сега, разбира се, самата тя го убеждаваше да не остава на поста си и щеше да загуби къщата, ако Петрос избереше да не се кандидатира. „Но кой може да ме смени?“, питаше той. Истина беше. Единствените други, посочвани от слуховете като кандидати, нямаха много поддръжници. Единият беше водачът на агитаторите, Теодорос Макридакис, и въпреки че много от мотивите му бяха разумни, за острова щеше да бъде катастрофално да му се даде власт. Неговата липса на дипломатичност означаваше, че всичкият напредък с правителството щеше да бъде изгубен, и беше по-вероятно постепенно да се отнемат привилегии, вместо да се прибавят. Единственият друг кандидат за ролята беше Спирос Казакис, добър, но слаб човек, който се интересуваше от поста единствено за да си осигури къщата, която всеки на Спиналонга тайно желаеше.

Интериорът необикновено контрастираше с почти всеки друг дом на острова. Прозорци от пода до тавана позволяваха светлината да нахлува свободно от три страни, а в средата на стаята на дълга прашна верига висеше богато украсен кристален полилей и малките цветни кристали хвърляха калейдоскопични шарки върху стените, боядисани в пастелни цветове.

Мебелите бяха износени, но удобни и Елпида махна на Елени да седне. Димитри обиколи стаята, като проучи сложените в рамка фотографии и впери поглед в една витрина, която приютяваше ценни спомени на семейство Контомарис: гравирана сребърна кана, подредени совалки за плетене на дантела, няколко скъпоценни порцеланови съда, още рамкирани снимки и, най-интригуващото от всичко, редици мънички войничета. Няколко минути се взира във витрината, без да гледа предметите зад стъклото, запленен от собственото си отражение. Лицето му му изглеждаше тъй странно, както стаята, в която се намираше, и той срещаше собствения си поглед с известно безпокойство, сякаш не познаваше тъмните очи насреща, които го гледаха. Цялата му вселена се състоеше от градовете Агиос Николаос, Елунда и няколкото разположени между тях селца, където живееха неговите братовчеди, чичовци и лели, и той се чувстваше като пренесен в друга галактика. Лицето му се отразяваше в излъсканото стъкло, а зад себе си виждаше кирия Контомарис, която бе прегърнала кирия Петракис и я утешаваше в плача й. Наблюдава ги известно време, после промени фокуса на погледа си, за да може отново да проучи войниците, така прилежно подредени в полкове.

Когато се обърна към жените, кирия Петракис се беше съвзела и протегна ръце към него.

— Димитри — каза тя, — съжалявам.

Нейният плач едновременно го беше стреснал и засрамил и внезапно му хрумна, че тя сигурно тъгува за децата си също толкова, колкото той усещаше липсата на майка си. Опита се да си представи какво би чувствала майка му, ако беше изпратена на Спиналонга вместо него. Пое дланта на кирия Петракис и я стисна силно.

— Не се тревожете — каза той.

Елпида се скри в кухнята, за да направи кафе за Елени и лимонада от подсладена вода с малко лимон за Димитри. Когато се върна, завари гостите си да седят и да си говорят тихо. Очите на момчето грейнаха, когато видя приготвената за него чаша и скоро я беше пресушил до дъно. Колкото до Елени, без да знае дали заради сладостта на кафето, или заради добрината, тя се почувства обгърната от топлата загриженост на Елпида. Винаги беше отблъсквала съчувствието и бе намирала за много по-лесно да го предлага, отколкото да го получава. Тази промяна бе предизвикателство за нея.

Следобедната светлина започваше да помръква. Поседяха няколко минути, погълнати от мислите си, и единствено внимателното потракване на чашите им нарушаваше тишината. Димитри бавно смучеше втора чаша лимонада. Никога не се беше намирал в такава къща, където светлината правеше шарки с цветовете на дъгата, а столовете бяха по-меки от всичко, на което някога беше спал. Беше толкова различно от собствения му дом, където всяка пейка вечер се превръщаше в легло и всяка черга служеше и за одеяло. Смяташе, че всички живеят така. Но не и тук.

Когато всички си довършиха питиетата, Елпида проговори.

— Ще продължим ли разходката си? — попита тя, докато се надигаше. — Един човек очаква да се запознае с вас.

Елени и Димитри излязоха от къщата след нея. Димитри не искаше да си тръгва. Тук му беше харесало и той се надяваше някой ден да се върне и да пие лимонада, и може би да събере кураж и да помоли кирия Контомарис да отвори витрината, за да може да разгледа отблизо войниците, може би дори да ги пипне.

По-нагоре по улицата имаше сграда, по-млада с няколкостотин години от жилището на кмета. С изчистените си прави линии тя не притежаваше класическата естетика на дома, който току-що бяха напуснали. Тази функционална постройка беше болницата и това бе следващата им спирка.

Пристигането на Елени и Димитри съвпадаше с един от дните, в които лекарят идваше от сушата. Това нововъведение и построяването на болницата бяха резултат от кампанията на Петрос Контомарис за подобряване на медицинското обслужване на прокажените. Първото препятствие за преодоляване беше да накара властите да финансират такъв проект, а второто — да ги убеди, че внимателен лекар би могъл да ги лекува и да им помага, без опасност да се зарази. Най-накрая те бяха отстъпили по всички искания и сега всеки понеделник, сряда и петък от Агиос Николаос идваше лекар. Докторът, който беше предложил да се заеме с това начинание, което много от колегите му смятаха за опасно и безразсъдно, се казваше Христос Лапакис. Той беше добродушен, червендалест мъж в началото на трийсетте. Персоналът в дерматовенерологичното отделение на болницата го харесваше, а пациентите му на Спиналонга го обожаваха. Размерите му свидетелстваха за неговия хедонизъм, който бе отражение на вярата, че настоящият момент е единственото, с което човек разполага, така че е по-добре да му се наслаждава. Още беше ерген, което разочароваше уважаваното му семейство в Агиос Николаос, и осъзнаваше, че изгледите му за женитба не се подобряват от работата в колония на прокажени. Ала това не го тревожеше прекалено. Получаваше удовлетворение от работата си и се радваше на влиянието, колкото и ограничено да беше, което можеше да окаже в живота на горките хора. Според собственото му мнение не съществуваше задгробен живот, нямаше втори шанс.

Доктор Лапакис прекарваше времето си на Спиналонга, като лекуваше рани и разясняваше на пациентите си всички допълнителни предпазни мерки, които биха могли да взимат, и как движението би им помогнало. Когато пристигаха нови хора, винаги им правеше пълен преглед. Въвеждането на „докторските дни“, както ги наричаха на острова, беше повдигнало неимоверно духа в общността и вече бе подобрило здравето на мнозина от страдащите. Значението, което лекарят придаваше на чистотата, хигиената и физиотерапията, им даваха причина да стават сутрин с чувството, че се надигат от леглата не само за да продължат постепенно да се влошават. Когато пристигна на Спиналонга, доктор Лапакис бе потресен от условията, в които живееха много от прокажените. Знаеше, че за доброто им здраве е от първостепенна важност да поддържат чисти раните си, но при първото си идване бе открил у мнозина нещо близко до апатията. Чувството, че са изоставени, бе катастрофално и психологическата травма от това, че живееха на острова, всъщност бе по-тежка от физическите поражения, причинени от болестта. Много от прокажените просто не искаха да живеят вече. И защо биха искали? Животът вече не се интересуваше от тях.

Христос Лапакис лекуваше и телата, и умовете им. Казваше им, че винаги трябва да има надежда и че никога не бива да се предават. Беше компетентен, но често грубоват: можеше да каже „ще умреш, ако не промиваш раните си“. Беше прагматичен и им казваше истината спокойно, но с подобаващо чувство, за да покаже, че го е грижа, и освен това беше практичен и им обясняваше точно как трябва да се грижат за себе си. „Така трябва да си промивате раните — казваше той, — а така се правят упражненията, с които да си раздвижвате ръцете и краката, ако не искате да си загубите пръстите“. Докато го казваше, им демонстрираше движенията. Накара ги да осъзнаят повече от всякога колко жизненоважна е чистата вода. Водата беше живот. А за тях — разликата между живота и смъртта. Лапакис горещо поддържаше Контомарис и му осигуряваше всичката възможна помощ в прокарването на идеята за източник на прясна вода, който можеше да преобрази острова и прогнозата на много от жителите му.

— Ето я болницата — каза Елпида. — Доктор Лапакис ви очаква. Тъкмо е приключил с прегледите на редовните си пациенти.

Озоваха се в помещение, което беше бяло и хладно като гробница, и седнаха на пейката, която вървеше по протежение на едната стена. Не останаха дълго така. Докторът скоро излезе да ги посрещне и двамата бяха прегледани един след друг. Показаха му поразените участъци по кожата си и той ги проучи внимателно, като разгледа сам голите им тела и потърси следи от напредване на заболяването, които те можеше да са пропуснали. Пребледнелият Димитри имаше няколко големи, сухи петна по гърба и краката си, които подсказваха, че на този етап той има по-леката, туберкулоидна форма на болестта. По-малките, по-лъскави лезии по краката и стъпалата на Елени притесняваха доктор Лапакис много повече. Без всякакво съмнение тя страдаше от по-опасната, лепроматозна форма и имаше голяма вероятност да е била заразена дълго време преди да се появят тези признаци.

„Прогнозата на момчето не е твърде лоша — помисли си Лапакис. — Но на тази нещастна жена не й остава много на острова.“ Ала лицето му не издаде и с най-лек намек какво беше открил.