Виктория Хислъп
Островът (6)

Трета глава

1939 г.

С началото на май на Крит идват най-съвършените и райски дни. В един такъв ден, когато дърветата бяха натежали от цвят и последният сняг по планините се беше стопил в кристални потоци, Елени тръгна от сушата за Спиналонга. В жесток контраст с това скръбно събитие, небето беше лъчисто синьо, без нито едно облаче. Беше се събрала тълпа, за да гледа, да плаче, да махне за последно сбогом. Дори ако училището не беше затворило официално за деня като знак на уважение за отиващата си учителка, в класните стаи щеше да отеква празнота. И ученици, и учители биха дезертирали. Никой не би пропуснал шанса да се сбогува с любимата „кирия^[1] Петракис“.

Хората в Плака и околните села обичаха Елени Петракис. Тя притежаваше обаяние, което привличаше към нея и децата, и възрастните, и се радваше на възхищение и уважение от всички. Причината беше проста. За Елени преподаването беше призвание и ентусиазмът й запалваше децата като факла. Девизът й беше: „Ако им харесва, ще го научат“. Това не бяха нейни собствени думи, а поговорка на вдъхновения учител, който й беше показал пътя към ученето преди двадесет години.

В нощта, преди завинаги да напусне дома си, Елени беше напълнила една ваза с пролетни цветя. Сложи я в центъра на масата и малките стръкове със светли цветчета магически преобразиха стаята. Елени разбираше могъществото на простите действия, силата на детайла. Знаеше например че да помниш любимия цвят или рождения ден на едно дете може да бъде ключът, с който да спечелиш сърцето, а след това и ума му. Децата в нейната класна стая попиваха информацията главно за да й доставят удоволствие, не защото бяха принудени да учат, а процесът беше подпомогнат от начина, по който тя им показваше фактите и цифрите — написани на карти и провесени от тавана, все едно над главите им постоянно се рееше ято екзотични птици.

Но не само любимата учителка щеше да измине пътя през водата до Спиналонга в този ден. Сбогуваха се и с приятел: деветгодишния Димитри, чиито родители в продължение на повече от година бяха правили какво ли не, за да скрият признаците на проказата му. Всеки месец трябваше да се опитват с още нещо да скрият белезите му — панталоните до коляното бяха заменени с дълги, отворените сандали — с тежки обувки, а през лятото му забраниха да плува в морето с приятелите си, за да не забележат поразените участъци по гърба му. „Кажи, че те е страх от вълните!“, молеше го майка му, което, разбира се, беше смехотворно. Всички тези деца бяха израснали, радвайки се на въодушевяващата мощ на морето и всъщност очакваха с нетърпение дните, когато вятърът мелтеми превръщаше огледалното Средиземно море в буен океан. Само женчовците се бояха от разбиващите се вълни. Момчето беше живяло със страха от разкриване месеци наред, като през цялото време знаеше, че това е само временно и скоро ще го хванат.

Ако някой не беше наясно с необикновените обстоятелства през тази лятна утрин, най-вероятно би предположил, че тълпата се е събрала за погребение. Бяха почти сто души, най-вече жени и деца, и над всички тегнеше безмълвно униние. Стояха на селския площад, събрани в множество, мълчаливо, чакащо, дишащо като един. Наблизо, на съседната уличка, Елени Петракис отвори вратата на дома си. Посрещна я необичайната гледка на тази голяма група хора насред обичайно празното пространство и инстинктивно й се прииска да се скрие обратно вътре. Но това не беше възможно. Гиоргис я чакаше край кея, лодката му вече беше натоварена с някои от нещата й. Нямаше нужда от много, тъй като Гиоргис можеше да й донесе още през следващите седмици, а тя не искаше да взима нищо освен най-необходимото от семейния дом. Ана и Мария останаха зад затворената врата. Последните няколко минути с тях бяха най-мъчителните в живота на Елени. Най-много й се искаше да ги прегърне, да ги притисне в обятията си, да почувства парещите им сълзи по кожата си, да успокои разтрепераните им тела. Но не можеше да направи нищо такова. Не и без риск. Лицата им бяха изкривени от мъка, а очите подути от плач. Нямаше какво повече да кажат. Почти не им оставаше нищо, което да чувстват. Майка им си отиваше. Тази вечер нямаше да се върне рано, натоварена с книги, бледа от изтощение, ала грейнала от удоволствие, че е вкъщи при тях. Никога нямаше да се върне.

Момичетата се бяха държали точно както Елени беше очаквала. Ана, по-голямата, открай време беше неуравновесена и никога нямаше съмнение какво чувства. Мария, от друга страна, беше по-тихо, по-търпеливо дете, което по-трудно избухваше. Вярна на себе си, Ана бе показала по-открито нещастието си в дните преди заминаването на майка им и неспособността й да контролира емоциите си в този ден бе по-явна от всякога. Тя молеше майка си да не тръгва, умоляваше я да остане, буйстваше, беснееше и скубеше косата си. За разлика от нея, Мария плака, отначало тихо, а после със силни, разтърсващи хлипове, които се чуваха чак на улицата. Ала и за двете последният стадий беше еднакъв: и двете останаха сломени, изтощени и безсилни.

Елени беше решена да удържи вулканичното изригване на мъката, която заплашваше да я завладее. Можеше да я освободи, щом се отдалечеше от Плака, но в този момент единствената надежда на всички беше самообладанието й да остане непокътнато. Ако се огънеше, беше свършено с тях. Момичетата трябваше да останат вкъщи. Щеше да им спести гледката на отдалечаващия се силует на майка им, картина, която можеше да се запечата завинаги в паметта им.

Това беше най-трудният момент в живота на Елени и вече най-малко интимният. Наблюдаваха я редици тъжни очи. Знаеше, че са тук да се простят с нея, но никога преди не беше жадувала с такава сила да бъде сама. Всяко лице в тълпата й беше познато, обичаше всяко едно от тях.

— Сбогом — промълви тя. — Сбогом.

Държеше се на разстояние от тях. Старите й инстинкти да прегръща бяха умрели внезапно преди десет дни, в онази съдбовна сутрин, когато беше забелязала странните петна отзад на крака си. Не можеха да бъдат объркани, особено след като ги сравни с илюстрация от брошурата, която беше разпространена, за да предупреждава за симптомите. Почти нямаше нужда да отиде при специалист, за да разбере ужасната истина. Знаеше още преди да отиде на лекар, че някак се е заразила с най-страшната болест. Думите от Левит^[2], които местният свещеник прочиташе по-често, отколкото беше строго необходимо, бяха прозвучали в главата й:

„Ако види, че изглежда като проказа по кожата на тялото, такъв е прокажен, той е нечист; свещеникът да го обяви за нечист. На прокажения, който има тая рана, дрехата да се раздере и главата му да бъде открита, и да бъде забулен до устата, и да вика: нечист, нечист!“^[3]

Мнозина все още вярваха, че трябва да се спазват жестоките указания на Стария завет за третиране на прокажените. Този откъс беше звучал в църквите в продължение на стотици години и представата за прокажения независимо мъж, жена или дори дете, които трябва да бъдат отхвърлени от обществото, беше дълбоко вкоренена.

Гиоргис едва виждаше върха на главата на Елени, докато тя се приближаваше през тълпата, и разбра, че мигът, от който се беше ужасявал, е настъпил. Беше ходил до Спиналонга хиляди пъти, от години допълваше оскъдните си доходи от риболова с редовни доставки до колонията на прокажените, но никога не си беше представял, че ще тръгне на такова пътуване. Лодката беше готова и той стоеше и гледаше как Елени приближава, обвил здраво ръце около гърдите си и привел глава. Смяташе, че ако стои така, с напрегнато, сковано тяло, ще може да потуши чувствата, които бушуваха в него и да им попречи да се излеят навън като силни, неконтролируеми викове на болка. Образцовият самоконтрол на съпругата му помагаше на присъщата му способност да прикрива емоциите си. Вътрешно обаче беше сразен от мъка. „Трябва да го направя — каза си, — все едно е просто едно обикновено пътуване с лодката“. Към хилядите прекосявания, които вече беше направил, щеше да се прибави това и още хиляди други.

Докато Елени вървеше към кея, тълпата оставаше безмълвна. Едно дете заплака, но майка му го накара да замълчи. Една погрешна емоционална стъпка и тези скърбящи хора щяха да изгубят самообладанието си. Контролът и официалността щяха да изчезнат и достойнството на това сбогуване щеше да си отиде. Макар няколкостотинте метра да бяха изглеждали невъзможно дълго разстояние, пътят на Елени към пристана беше към края си и тя се обърна, за да погледне към множеството за последен път. Къщата й вече не се виждаше, но тя знаеше, че капаците на прозорците ще останат затворени и че дъщерите й ридаят в мрака.

Изведнъж се чуха викове. Това бяха силните, сърцераздирателни ридания на жена и мъката й беше толкова необуздана, колкото овладяно бе страданието на Елени. Съпругата на Гиоргис спря за миг. Тези звуци сякаш бяха ехо на собствените й емоции. Те бяха точния външен израз на всичко, което чувстваше вътре в себе си, но тя знаеше, че не идват от нея. Хората се раздвижиха, свалиха погледи от Елени и ги обърнаха назад към далечния ъгъл на площада, където за едно дърво беше вързано муле, а наблизо стояха мъж и жена. Макар и изгубено в прегръдката на жената, се виждаше и момче. Главата му едва стигаше до гърдите й и тя се беше привела над него и го беше обгърнала с ръце, сякаш никога нямаше да го пусне.

— Момчето ми! — извика отчаяно тя. — Момчето ми, милото ми момче!

Съпругът й беше до нея.

— Катерина — увещаваше я той, — Димитри трябва да върви. Нямаме избор. Лодката чака.

Той нежно отдели ръцете на майката от детето. Тя изрече името на сина си за последен път, нежно, едва доловимо:

— Димитри… — ала момчето не вдигна очи. Погледът му беше вперен в прашната земя.

— Ела, Димитри — каза баща му твърдо. И момчето го последва.

Беше вперил поглед в износените кожени обувки на баща си. Трябваше само да намества собствените си крака в отпечатъците, които те оставяха в прахоляка. Беше механично — игра, която бяха играли толкова много пъти, когато баща му правеше великански крачки, а Димитри подскачаше и подрипваше, докато вече не можеше да протяга крака, и падаше, обезсилен от смях. Но този път стъпките на баща му бяха бавни и колебливи. Димитри не се затрудняваше да върви в крак. Баща му беше освободил тъжното муле от товара му и сега крепеше малкия сандък с вещите на момчето на раменете си, същите рамене, на които беше носил сина си толкова пъти. Пътят през тълпата до ръба на водата изглеждаше дълъг.

Последното сбогуване между баща и син беше кратко, почти мъжествено. Елени, която усещаше тази неловкост, поздрави Димитри, вече съсредоточена единствено върху момчето, чийто живот от този миг щеше да е най-голямата й отговорност.

— Ела — каза окуражаващо тя. — Нека да отидем да видим новия си дом.

И тя взе ръката на детето и му помогна да се качи на лодката, сякаш тръгваха на приключение и в опакованите сандъци около тях имаше провизии за излет.

Множеството наблюдаваше тръгването им, запазвайки мълчание. Нямаше правила за държание за такъв момент. Трябваше ли да махат? Трябваше ли да викат „сбогом“? Лицата пребледняваха, стомасите се свиваха, сърцата натежаваха. Някои имаха смесени чувства към момчето, защото го обвиняваха за положението на Елени и за безпокойството, което сега изпитваха за здравето на собствените си деца. Ала в самия миг на отплаването им майките и бащите изпитваха единствено състрадание към двамата клетници, които завинаги оставяха семействата си. Гиоргис оттласна лодката от пристана и скоро греблата му завързаха обичайната битка с течението. Сякаш морето не искаше тези хора да си отидат. Известно време събралите се останаха да гледат, но когато фигурите станаха неясни, тълпата започна да се разпръсква.

Последните, които се обърнаха и си тръгнаха, бяха жена на възраст около тази на Елени и едно момиче. Жената беше Савина Ангелопулос, която беше израснала с Елени, а момичето беше дъщеря й Фотини, която, както ставаше в малките села, беше най-добрата приятелка на по-малката дъщеря на Елени, Мария. Савина носеше забрадка, която скриваше гъстата й коса, но подчертаваше големите й нежни очи. Ражданията не бяха пожалили тялото й и сега тя беше набита, с пълни крака. За разлика от нея Фотини беше тънка като маслинова фиданка, но беше наследила красивите очи на майка си. Когато малката лодка почти се изгуби, двете се обърнаха и бързо прекосиха площада. Целта им беше къщата с избелялата зелена врата, къщата, от която преди това беше излязла Елени. Кепенците бяха затворени, но входната врата беше отключена и майката и дъщерята пристъпиха вътре. Скоро Савина държеше момичетата в обятията си и им даваше прегръдката, която майка им, в мъдростта си, не бе могла да им даде.

 

 

Докато лодката наближаваше острова, Елени стискаше ръката на Димитри все по-силно. Радваше се, че това бедно момче ще има някой, който да се грижи за него, и в този момент не се и замисляше за иронията на това положение. Щеше да го учи и да се грижи за него, все едно е неин собствен син, и да положи всички усилия, за да може този ужасен обрат на събитията да не прекъсне образованието му. Вече беше достатъчно близо, за да види, че няколко души стоят пред крепостната стена, и осъзна, че трябва да я чакат. Защо иначе биха били там? Не беше вероятно самите те да напускат острова.

Гиоргис вещо насочи лодката към пристана и скоро вече помагаше на жена си и на Димитри да слязат на сушата. Усети се, че почти подсъзнателно избягва контакта с голата кожа на момчето, като хвана лакътя, а не дланта му, докато му помагаше да скочи от лодката. Тогава се съсредоточи напрегнато върху това да завърже бързо лодката, за да може да разтовари сандъците безпрепятствено, отвличайки се от мисълта, че ще трябва да напусне острова без съпругата си. Малката дървена каса на момчето и по-голямата, която беше на Елени, скоро се озоваха на кея.

Сега, когато бяха на Спиналонга, и на Елени, и на Димитри им се струваше, че са прекосили обширен океан и че старият им живот вече е отдалечен на милион мили.

Преди Елени да помисли да се обърне още веднъж, Гиоргис си беше отишъл. Предишната вечер се бяха разбрали, че няма да си казват сбогом, и двамата бяха останали верни на решението си. Гиоргис вече беше потеглил обратно и се беше отдалечил на сто метра със смъкната ниско шапка, така че да вижда единствено тъмните ивици дърво на лодката.