Виктория Хислъп
Островът (5)

Втора глава

Тази нощ Алексис спа дълбоко. Когато най-накрая тя и Фотини си легнаха, минаваше един сутринта и натрупаният ефект от дългото шофиране до Плака, следобедът на Спиналонга и замайващото съчетание от мезе и „Метакса“ я хвърлиха в дълбок сън без сънища.

Беше почти десет часа, когато ярката слънчева светлина се изля през процепа на тежките завеси от зебло и простря своя лъч през възглавницата на Алексис. Тя се събуди и инстинктивно се пъхна по-навътре под завивките, за да скрие лицето си. През последните две седмици беше спала в няколко непознати стаи и след всяко събуждане следваше миг на объркване, докато свикнеше с обстановката и се издърпаше в настоящето. Повечето от матраците в евтините пансиони, където бяха отсядали с Ед, бяха провиснали в средата или имаха пружини, които стърчаха през пълнежа. Никога не беше изпитвала трудности да става от тези кревати сутрин. Но това легло беше съвсем различно. Всъщност цялата стая беше различна. Кръглата маса с дантелена покривка, столът с избелялата плетена седалка, групата акварели в рамки на стената, свещникът, покрит с восъчни струйки, ароматната лавандула, която висеше на китка от задната страна на вратата, и стените, боядисани в нежно синьо, съчетаващо се с цвета на чаршафите: всичко това я правеше по-уютна и от дома.

Щом дръпна завесите, я посрещна заслепяваща гледка към морето и остров Спиналонга, който в трепкащата мараня на жегата изглеждаше далечен, по-отдалечен от вчера.

Когато рано предишния ден беше потеглила от Ханя, нямаше намерение да остава в Плака. Представяше си кратка среща с възрастната жена от детството на майка си и бърза обиколка на селото, преди да се върне при Ед. Затова не беше взела нищо освен картата и фотоапарата си — и определено не беше очаквала, че ще й трябват резервни дрехи или четка за зъби. Фотини обаче бързо се притече на помощ, като й услужи с всичко, от което имаше нужда — една от ризите на Стефанос, с която да спи, и износена, но чиста хавлия. Сега, на сутринта, Алексис намери блуза на цветя на края на леглото си — изобщо не беше в неин стил, но след жегата и праха от предишния ден беше доволна, че може да се преоблече. Беше жест, изпълнен с такава майчинска доброта, че нямаше как да го пренебрегне — дори ако светлосиньото и розовото на блузата изглеждаха нелепо в съчетание с жълто-кафявите й шорти, какво значение имаше? Алексис наплиска лицето си със студена вода на малката мивка в коридора и заразглежда внимателно почернялото си лице в огледалото. Беше развълнувана като дете, на което предстои да чуе най-важната част от приказката. Днес Фотини щеше да е нейната Шехерезада.

С непривичното усещане да бъде облечена в чист, изгладен памук, тя слезе по тъмното задно стълбище и се намери в кухнята на ресторанта, привлечена от богатия аромат на силно, току-що сварено кафе. Фотини седеше зад огромна груба маса в средата на стаята. Въпреки че беше старателно изтъркана, върху нея все още личаха петна от всяко парче месо, което е било смачквано върху нея и всяка билка, която е била стривана върху повърхността й. Вероятно бе ставала свидетел и на хиляди буйни кавги, които са се разпалвали и изкипявали в силната горещина на кухнята. Фотини стана, за да я посрещне.

— Калимера^[1], Алексис! — каза топло тя.

Носеше блуза подобна на тази, която беше заела на Алексис, въпреки че нейната беше в оттенък на охрата, който се съчетаваше с набраната пола, която бухваше от тънката й талия и стигаше почти до глезените й. Първото впечатление за красотата й, поразило с такава сила Алексис предната вечер в ласкавата сумрачна светлина, не беше погрешно. Изваяната фигура и големите очи на тази критска жена й напомняха на образите от забележителните минойски фрески в Кносос, живите портрети, изтърпели хиляди години пораженията на времето и все пак притежаващи онази неувяхваща простота, заради която изглеждаха толкова съвременни.

— Добре ли спа? — попита Фотини.

Алексис сдържа прозявката си, кимна и се усмихна на Фотини, която вече живо подреждаше на един поднос кафеник, чаши и чинийки с щедри порции и хляб, който току-що беше извадила от фурната.

— Съжалявам — претоплен е. Това е единственият недостатък на неделите тук — пекарят не става от леглото. Така че ядем или сухи кори, или пресен въздух — каза Фотини през смях.

— Ще съм повече от доволна от пресния въздух, стига да го преглътна с прясно кафе — отговори Алексис, като последва Фотини през вездесъщите пластмасови ленти към терасата, където масите от вчера изглеждаха странно оголени без хартиените покривки върху червените меламинови плотове.

Двете жени седнаха с лице към морето, което се плискаше в скалите под тях. Фотини започна да налива кафето и гъстата черна течност се изсипа като тъмен поток в белия порцелан. След безкрайните разочароващи чаши нескафе, сервирани, сякаш безвкусните разтворими гранули бяха някакъв деликатес, на Алексис й се стори, че никоя друга чаша кафе не е била толкова силна и вкусна като тази. Изглежда никой не смееше да каже на гърците, че нескафето вече не е новост и че всички, включително и тя, жадуват за тази старомодна, гъста и сладка напитка. Септемврийското слънце грееше с ярък блясък и мека топлина, които след силата на августовските горещини правеха този месец един от най-приятните на Крит. Пекът от разгара на лятото беше намалял и горещите сърдити ветрове също си бяха отишли. Двете жени седяха една срещу друга под сянката на навеса и Фотини сложи своята тъмна, набръчкана ръка върху ръката на Алексис.

— Толкова се радвам, че си тук — каза тя. — Не можеш да си представиш колко се радвам. Много ме заболя, когато майка ти престана да ми пише — разбирах чудесно защо, но това прекъсна толкова важна връзка с миналото.

— Нямах представа, че ти е писала — каза Алексис, чувствайки се, сякаш трябваше да се извини от името на майка си.

— Самото начало на живота й беше трудно — продължи Фотини, — но всички се опитвахме, наистина се опитвахме, да я направим щастлива и да й даваме най-доброто, на което сме способни.

Фотини видя леко озадаченото изражение на Алексис и осъзна, че трябва да забави темпото. Наля по още една чаша кафе, давайки си време да помисли откъде да започне. Изглежда щеше да се наложи да се върне още по-назад, отколкото си беше представяла първоначално.

— Бих могла да кажа „ще започна от началото“, но този разказ няма истинско начало — каза тя. — Историята на майка ти е историята на баба ти и също историята на прабаба ти. Това е и историята на пралеля ти. Техните животи са преплетени и всъщност това имаме предвид ние гърците, когато сочим съдбата. Нашата така наречена участ до голяма степен се предопределя от предшествениците ни, не от звездите. Когато тук говорим за древна история, винаги мислим за ориста — но всъщност нямаме предвид онова, което не можем да управляваме. Разбира се, случват се напълно неочаквани събития, които преобръщат живота ни, но онова, което наистина определя какво ни се случва, са действията на хората, които ни заобикалят сега, и онези, които са дошли преди нас.

Алексис започна да усеща леко безпокойство. Непроницаемият сейф на майчиното й минало, толкова непоколебимо заключен през целия й живот, беше на път да бъде отворен. Всички тайни щяха да се излеят навън и тя усети, че се пита дали наистина иска това. Погледна през морето към бледите очертания на Спиналонга и си спомни за своя самотен следобед там, вече с носталгия. Пандора беше съжалявала, че е отворила кутията си. Щеше ли да бъде така и с нея?

Фотини забеляза накъде беше обърнат погледът й.

— Твоята прабаба живя на този остров — каза тя. — Тя беше прокажена. — Не очакваше думите й да прозвучат толкова грубо, чак толкова безсърдечно, и веднага видя, че те накараха Алексис да трепне.

— Прокажена? — попита Алексис, почти задавена от шока. Макар да знаеше, че реакцията й вероятно е ирационална, тази мисъл я отблъскваше и й беше трудно да скрие чувствата си. Беше научила, че старият лодкар е бил прокажен, и сама беше видяла, че не е видимо обезобразен. Въпреки това беше ужасена да чуе, че някой от собствената й плът и кръв е бил прокажен. Това беше напълно различно и тя се чувстваше странно отвратена.

За Фотини, която беше израснала в сянката на колонията, проказата винаги бе се приемала като част от живота. Беше видяла повече прокажени, отколкото можеше да преброи да пристигат в Плака, за да прекосят водата до Спиналонга. Беше виждала и различните състояния на жертвите на болестта: някои осакатяващо обезобразени, други привидно недокоснати. Всъщност изобщо не бяха изглеждали като отритнати. Но тя разбираше реакцията на Алексис. Това беше естественият отклик на човек, чиито познания за проказата идват от Стария завет и представата за страдалеца, който размахва звънец и вика „Нечист! Нечист!“

— Нека ти обясня повече — предложи тя. — Знам как си представяш проказата, но е важно да знаеш истината за нея, в противен случай никога няма да разбереш истинската същност на Спиналонга, онзи Спиналонга, който беше дом на толкова много добри хора.

Алексис продължаваше да се взира към малкия остров отвъд проблясващите води. Вчерашното й посещение там сякаш беше пълно с противоречащи си образи: останките от елегантни вили в италиански стил, градини и дори магазини и всички те помрачени от призрака на болестта, която беше виждала, изобразявана в епични филми като жива смърт. Отпи още една глътка от гъстото кафе.

— Знам, че не във всеки случай е смъртоносна — каза тя почти отбранително — но винаги обезобразява ужасно, нали?

— Не до тази степен, за която вероятно си мислиш — отговори Фотини. — Не е стихийно разпространяваща се болест, като чумата. Понякога отнема цяла вечност, докато напредне — картините на ужасяващо осакатени хора, които си виждала, са на онези, които са страдали в продължение на години, може би десетилетия. Има два вида проказа, от които единият се развива много по-бавно от другия. Сега и двата са лечими. Прабаба ти обаче нямаше късмет. Тя имаше по-бързо протичащия вид и нито времето, нито историята бяха на нейна страна.

Алексис се чувстваше засрамена от първоначалната си реакция и смутена от незнанието си, но разкритието, че член на семейството й е бил болен от проказа, беше като гръм от възможно най-ясното небе.

— Прабаба ти беше онази, която носеше болестта, но прадядо ти, Гиоргис, също имаше дълбоки белези. Още преди жена му да бъде заточена на Спиналонга, той правеше доставки за острова с рибарската си лодка и продължи да ги прави и след като тя отиде там. Това значеше да вижда почти всеки ден как болестта постепенно я унищожава. Когато Елени замина за Спиналонга, хигиената беше лоша, и въпреки че много се подобри по време на престоя й там, през първите години й бяха нанесени непоправими вреди. Ще ти спестя детайлите. Гиоргис ги спести на Мария и Ана. Но ти знаеш как се случва, нали? Проказата засяга нервните окончания и резултатът е, че не можеш да усетиш, ако се изгориш или порежеш. Затова хората с проказа толкова лесно могат да си нанесат трайни увреждания и последиците от това могат да бъдат катастрофални.

Фотини спря за момент. Не искаше да засегне чувствителността на тази млада жена, но също така добре осъзнаваше, че елементите на историята бяха най-малкото шокиращи. Трябваше просто да стъпва внимателно.

— Не искам болестта да определя твоята представа за семейството на майка ти. Не беше така — добави бързо тя. — Виж. Имам някои техни фотографии тук.

Върху големия дървен поднос имаше поизносен плик от дебела хартия, подпрян на кафеника. Фотини го отвори и съдържанието му се изсипа на масата. Някои от фотографиите не бяха по-големи от билети за влак, други бяха с размерите на пощенска картичка. Някои бяха гланцирани, с бели ръбове, други — матови, но всички бяха черно–бели, много от тях избледнели почти до неразличимост. Повечето бяха правени в студио в дните преди моменталната снимка да е била възможна и заради сковаността си сниманите изглеждаха също толкова студени и недостъпни като цар Минос.

Първата фотография, която привлече вниманието на Алексис беше онази, която познаваше. Това беше снимката на облечената в дантели жена и мъжа със сребърните коси, която майка й държеше до леглото си. Взе я в ръката си.

— Това е сестрата на баба ти, Мария, и съпругът й Николаос — каза Фотини с ясно доловим намек за гордост. — А това — каза, измъквайки една измачкана фотография от дъното на купчината — е последната снимка на прабаба ти и прадядо ти заедно с двете им дъщери.

Подаде я на Алексис. Мъжът беше горе-долу със същия ръст като жената, но с широки рамене. Имаше тъмна, къдрава коса, подрязани мустаци, внушителен нос и очи, които се усмихваха, въпреки че за фотографията позираше със сериозно изражение. Ръцете му изглеждаха големи в сравнение с тялото. Жената до него беше стройна, с дълга шия и поразително красива — косата й беше сплетена в плитки, навити на върха на главата, а усмивката й беше широка и непринудена. Пред тях седяха две момичета в памучни рокли. Едната дъщеря имаше буйна, гъста коса, която носеше свободно пусната по раменете, а очите й бяха скосени почти като на котка. Имаше палав поглед и пълни устни, които не се усмихваха. Другата беше със спретнато сплетени коси, по-фини черти и нос, набръчкан от усмивката й към фотоапарата. Почти можеше да бъде наречена кльощава. От двете момичета тя приличаше много повече на майка си със скромно положените в скута ръце, докато сестра й беше скръстила своите и гледаше твърдо, сякаш предизвикателно към фотографа.

— Това е Мария — каза Фотини, посочвайки детето, което се усмихваше. — А това е Ана, твоята баба — продължи, посочвайки другото момиче. — А това са техните родители, Елени и Гиоргис.

Тя разпръсна снимките по масата и от време на време бризът нежно ги повдигаше от повърхността й и сякаш им вдъхваше живот. Алексис видя снимки на двете сестри като пеленачета, после като ученички и накрая като млади жени, вече само с баща им. Имаше и снимка на Ана, хваната под ръка с мъж в традиционна критска носия. Беше сватбена снимка.

— Значи това трябва да е дядо ми — каза Алексис. — Ана изглежда много красива тук — добави с възхищение, — истински щастлива.

— Ммм… лъчезарността на младите влюбени — отвърна Фотини. В гласа й се долавяше сарказъм, който изненада Алексис и тъкмо щеше да попита Фотини за това, когато се появи друга снимка, която грабна вниманието й.

— Това прилича на майка ми! — възкликна тя. Момиченцето на фотографията имаше характерен орлов нос и сладка, но доста срамежлива усмивка.

— Това наистина е майка ти. По това време трябва да е била на около пет години.

Като всяка сбирка от семейни фотографии, това беше произволна подборка, която разказваше само частици от историята. Истинският разказ би се разкрил от снимките, които липсваха или дори никога не са били направени, а не от тези, които бяха толкова внимателно сложени в рамки или прилежно прибрани в плик. Алексис осъзнаваше това, но поне вече беше зърнала за миг онези членове на семейството, които майка й толкова дълго беше пазила в тайна.

— Всичко започна тук, в Плака — каза Фотини. — Точно зад нас, ето там. Там живееше семейство Петракис.

Тя посочи една малка къща на ъгъла, на хвърлей камък от мястото, където седяха и пиеха кафето си. Беше овехтяла, варосана къща, позанемарена, както всяка друга в запуснатото село, но въпреки това очарователна. Мазилката по стените се беше напукала, а синьо-зелените капаци на прозорците, пребоядисвани отново и отново, от времето, когато прабабата и дядото на Алексис бяха живели тук, се бяха олющили и напукали от жегата. Над входната врата беше кацнал балкон, изкривен под тежестта на няколко огромни саксии, от които преливаха огненочервени мушката, сякаш се опитваха да избягат през резбованите дървени перила. Беше типичната къща от кой да е гръцки остров и можеше да е била построена по всяко време през последните няколкостотин години. Както във всяко село, което бе имало късмета да бъде пощадено от опустошенията на масовия туризъм, в Плака времето беше спряло.

— Там израснаха баба ти и сестра й. Мария беше най-добрата ми приятелка. Разликата й с Ана беше само с година и малко. Баща им, Гиоргис, беше рибар, както повечето от местните мъже, а Елени, съпругата му, беше учителка. Всъщност беше много повече от учителка — повече или по-малко ръководеше местното начално училище. То се намираше съвсем наблизо, в Елунда, градът, през който трябва да си минала, за да стигнеш до тук. Обичаше децата — не само собствените си дъщери, но всички деца, на които преподаваше. Мисля, че Ана трудно приемаше това. Тя беше дете със собственическо чувство и мразеше да дели каквото и да е, особено обичта на майка си. Но Елени беше щедра във всяко отношение и имаше достатъчно време за всичките си деца, независимо дали бяха собствената й плът и кръв, или просто нейни ученици.

Преди се преструвах, че и аз съм една от дъщерите на Гиоргис и Елени. Винаги бях у тях. Имах двама братя, така че можеш да си представиш колко различен беше моят дом от техния. Майка ми, Савина, не възразяваше. Тя и Елени бяха приятелки от детинство и бяха споделяли всичко от най-ранна възраст, затова не мисля, че се притесняваше, че може да ме загуби. Всъщност смятам, че винаги си е фантазирала как Мария или Ана накрая ще се омъжат за някой от братята ми.

Когато бях малка, може би прекарвах повече време в дома на семейство Петракис, отколкото вкъщи, но после нещата се обърнаха и Ана и Мария кажи-речи заживяха у нас.

Нашата детска площадка по онова време, и през цялото ни детство, беше плажът. Променяше се непрекъснато и никога не ни омръзваше. Плувахме всеки ден от май до началото на октомври и нощем се въртяхме в леглата заради боцкането на пясъка, който се криеше между пръстите на краката ни и после някак се добираше до чаршафите ни. Вечер сами си ловяхме смарид, малки рибки, а сутрин отивахме да видим какво са донесли рибарите. През зимата имаше по-големи вълни и обикновено имаше нещо изхвърлено на брега, което да разгледаме: медузи, змиорки, октоподи, а няколко пъти сме виждали и костенурки да лежат неподвижно на пясъка. Независимо от сезона, щом се свечереше, отивахме у Ана и Мария и често, щом пристигнехме, ни посрещаше ароматът на топло печено тесто — Елени ни правеше банички и обикновено си гризях някоя, докато се изкачвах запъхтяна по хълма към своята къща, щом станеше време за лягане…

— Звучи като идиличен начин да пораснеш — прекъсна я Алексис, очарована от описанието на това съвършено и почти приказно детство. Но онова, което наистина я интересуваше, беше краят му. — Как Елени се зарази с проказа? — попита рязко тя. — Пускаха ли прокажените извън острова?

— Не, разбира се, че не. Затова хората толкова много се страхуваха от него. В началото на века правителството бе обявило, че всички прокажени на Крит трябва да бъдат изолирани на Спиналонга. Щом докторите се уверяваха в диагнозата, се налагаше хората да напуснат семействата си завинаги и да отидат там. Наричаха го „Домът на живите мъртъвци“ и нямаше по-добро описание за него.

В онези дни хората правеха всичко възможно, за да прикрият симптомите, най-вече защото последиците от откриването на болестта бяха толкова ужасни. Не беше изненадващо, че Елени бе изложена на риск от проказа. Тя никога не обръщаше внимание на опасността да се зарази с някоя инфекция от учениците си — не можеше да ги учи, без да седят близо до нея, а ако някое дете паднеше в прашния училищен двор, тя първа се притичваше да го вдигне. И както се оказа, един от учениците й имаше проказа — Фотини замлъкна.

— Значи според теб родителите са знаели, че детето им е заразено? — попита невярващо Алексис.

— Почти сигурно е — отвърна Фотини. — Знаели са, че никога няма да видят отново сина си, ако някой научи. Щом Елени е разбрала, че е инфектирана, е имало само един отговорен начин, по който да постъпи — и тя го направи. Нареди да прегледат всяко дете в училището, за да намерят болния, и, разбира се, имаше едно деветгодишно момче на име Димитри, чиито родители трябваше да понесат ужаса да им отнемат сина. Но алтернативата беше много по-лоша. Помисли за контакта, който имат помежду си децата, когато играят! Те не са като възрастните, които се държат на разстояние. Те се блъскат, боричкат се и се строполяват едни върху други. Сега знаем, че болестта обикновено се разпространява само чрез продължителен близък контакт, но в онези дни хората се страхуваха, че училището в Елунда може да стане самостоятелна колония за прокажени, ако не отстранят болното дете, колкото се може по-скоро.

— На Елени трябва да й е било много трудно да го направи — особено след като е имала такава връзка с учениците си — каза замислено Алексис.

— Да, беше ужасно. Ужасно за всички засегнати.

Устата на Алексис беше пресъхнала и тя се страхуваше, че ако се опита да проговори, няма да успее да издаде звук. За да помогне на този момент да отмине, тя побутна празната си чаша към Фотини, която отново я напълни и я плъзна обратно през масата. Докато внимателно разбъркваше захарта в тъмната завихрена течност, Алексис усещаше как водовъртежът на Елени от мъка и страдание я завлича.

Какво ли е било? Да напуснеш дома си и да бъдеш на практика затворена на хвърлей от семейството си, да ти отнемат всичко, което ти е толкова скъпо? Мислеше не само за жената, която й беше прабаба, но и за момчето — и двамата невинни, и все пак осъдени.

Фотини се протегна и хвана ръката на Алексис. Може би прибърза прекалено с разказването на историята, без всъщност да познава тази млада жена достатъчно добре. Това обаче не беше приказка и тя не можеше просто да избере кои глави да разкаже и кои да пропусне. Ако сега започнеше да избира стъпките си прекалено внимателно, истинската история можеше никога да не бъде чута. Видя как по лицето на Алексис преминават облаци. Но за разлика от бледите ивици в синьото небе над тях, тези бяха мрачни и тъжни. Фотини подозираше, че досега единствената тъмнина в живота на Алексис е била неясната сянка на скритото минало на майка й. Тя не беше нищо повече от въпросителен знак, нищо, заради което да изгуби съня си. Не беше виждала болест, още по-малко смърт. Сега трябваше да научи и за двете.

— Нека се поразходим, Алексис — Фотини се надигна. — После ще накараме Герасимо да ни закара до острова — всичко ще изглежда по-разбираемо, когато сме там.

Разходката беше точно онова, от което Алексис имаше нужда. Тези фрагменти от историята на майка й и прекаляването с кофеина я бяха замаяли и докато слизаха по дървените стъпала до покрития с камъчета плаж, тя жадно поемаше от соления въздух.

— Защо майка ми никога не ми е казвала за това? — попита тя.

— Сигурна съм, че е имала причини — отвърна Фотини, знаейки, че има още много за разказване. — И може би когато се върнеш в Англия, ще ти обясни защо е била толкова потайна.

Бавно стигнаха до края на плажа и тръгнаха нагоре по каменистата пътека, обточена с лугачка и лавандула, която се отдалечаваше от селото. Тук бризът беше по-силен и Фотини забави крачка. Въпреки че беше в добра форма за жена на седемдесет и няколко години, невинаги беше издръжлива както някога и походката й стана по-внимателна и колеблива с изкачването на пътеката.

От време на време спираше, като веднъж-дваж показа някои места на Спиналонга, които се виждаха оттам. Накрая стигнаха до голяма скала, изгладена от вятъра, дъждовете и продължителната й употреба като пейка. Седнаха и погледнаха към морето, докато вятърът шумолеше из ниските шубраци дива мащерка, които растяха в изобилие наоколо им. Тук Фотини започна да разказва историята на София.

 

 

През следващите няколко дни Фотини разказа на Алексис всичко, което знаеше за семейството й, без да пропуска и най-малкото нещо — от дреболиите на детството до големите събития от историята на Крит. През времето, което прекараха заедно, двете жени се разхождаха по крайбрежните пътеки, седяха с часове на масата за вечеря и посетиха околните села и градове с наетия автомобил на Алексис, докато Фотини подреждаше парченцата от пъзела на семейство Петракис. През тези дни Алексис усети как пораства и помъдрява, а Фотини, разказвайки толкова много от минатото си, се почувства отново млада. Половината век, който разделяше двете жени, се стопи в безкрайността и докато вървяха, хванали се под ръка, човек дори можеше да ги сбърка със сестри.