Виктория Хислъп
Островът (4)

Първа глава

Плака, 2001 г.

Развитото въже полетя във въздуха и поръси голите ръце на жената с капчици морска вода. Те скоро изсъхнаха и тя забеляза как слънцето, което безмилостно напичаше от безоблачното небе, рисува върху кожата й блестящи криволичещи очертания от солени кристали, подобно на диамантена татуировка. Алексис беше единственият пасажер в малката очукана лодка и докато съдът се отдалечаваше с пуфтене от кея в посока на самотния, ненаселен остров пред тях, тя потрепери, мислейки си за всички мъже и жени, които са пътували дотам преди нея.

Спиналонга. Тя се заигра с думата и я изтърколи по езика си като костилка от маслина. Островът беше право пред тях и докато лодката приближаваше голямото венецианско укрепление, обърнато към морето, тя почувства едновременно тежестта на миналото му и непреодолимото усещане за онова, което той все още означаваше в настоящето. Това, предположи тя, би могло да бъде място, където историята е все още топла, а не студена като камък, с истински, а не въображаеми обитатели. Колко различно би било от древните дворци и обекти, из които се бе скитала последните няколко седмици, месеци, дори години.

Алексис можеше да прекара още един ден, препъвайки се из руините на Кносос, опитвайки се да състави от обемистите фрагменти картината на живота по тези места от преди повече от четири хиляди години. Но напоследък беше започнала да разбира, че това минало бе толкова отдалечено, че сякаш оставаше недостъпно за въображението й и със сигурност не успяваше да я заплени. Въпреки че имаше диплома на археолог и работеше в музей, тя усещаше как интересът й към професията намалява с всеки изминал ден. Баща й беше учен със страст към предмета си и като всяко дете тя просто беше израснала с убеждението, че ще последва прашните му стъпки. За човек като Маркъс Филдинг никоя древна цивилизация не беше достатъчно отдалечена във времето, за да не събуди интерес, но за Алексис, която сега беше на двадесет и пет, бикът, който беше подминала на пътя по-рано през деня, беше значително по-реален и значим в живота й, отколкото би могъл да бъде Минотавърът в центъра на легендарния Критски лабиринт.

Развитието на кариерата й не беше най-тревожният проблем в живота й в момента. По-належаща беше дилемата й относно Ед. Докато поглъщаха неизменната топлина на късните летни дни през ваканцията си на гръцките острови, някога обещаващата им любовна връзка бавно се превръщаше в отминала епоха. Отношенията им процъфтяваха в пречистения микрокосмос на университета, но във външния свят вехнеха и след три години приличаха на болнаво растение, което не е успяло да преживее пресаждането от парника в лехата.

Ед беше красив. Това беше по-скоро факт, отколкото мнение. Но именно красотата му в някои моменти я дразнеше, не по-малко от всичко друго, и тя беше сигурна, че допринася за арогантното му излъчване и онази самоувереност, на която понякога завиждаше. Подхождаха си по начина, по който „противоположностите се привличат“ — Алексис с бледата си кожа и тъмни очи и коса и Ед, рус и синеок, с почти арийска външност. Но понякога тя чувстваше как неопитомената й природа се обезцветява от нуждата му за дисциплина и ред и знаеше, че не иска това; дори малкото спонтанност, за която тя копнееше, беше анатема за него.

Много от другите му добри качества, повечето от които светът принципно смяташе за предимства, бяха започнали да я подлудяват. Като начало, непоклатимата му увереност. Тя беше неизбежният резултат от категоричната сигурност в онова, което го очакваше и винаги го бе очаквало от момента на раждането му. Беше му обещано доживотно място в юридическа фирма и годините щяха да отминават по предварително определената схема за напредване в кариерата и жилища на очакваните места. Единственото нещо, в което Алексис не се съмняваше, беше нарастващата им несъвместимост. В течение на почивката им тя прекарваше все повече време в размисли за бъдещето и изобщо не си представяше Ед като част от него. Не си подхождаха дори в бита. Пастата за зъби се стискаше от погрешния край. Но тя беше виновна, не Ед. Начинът, по който реагираше на нейната небрежност, беше показателен за принципното му отношение към живота и изискванията му всичко да е в идеална форма й се струваха неприятна проява на контрол. Опитваше се да се съобразява с нуждата му от подреденост, но се възмущаваше от мълчаливата му критика към леко хаотичния начин, по който живееше живота си. Често се сещаше, че именно в мрачния, разхвърлян кабинет на баща си се чувстваше като у дома си, а спалнята на родителите й, където майка й беше избрала бледите стени и изчистените повърхности, я караше да зъзне.

Желанията на Ед винаги се изпълняваха. Той беше едно от златните момчета на съдбата: отличник на класа без особени усилия, ненадминат шампион в спорта година след година. Съвършеният отговорник на класа. Щеше да бъде болезнено да види как се спуква сапуненият му мехур. Бяха го възпитали да вярва, че светът му принадлежи, но Алексис беше започнала да осъзнава, че не може да бъде затворена в този свят. Наистина ли можеше да се откаже от независимостта си, за да заживее с Ед, колкото и очевидно да изглеждаше, че трябва да го направи? Малко занемарено жилище под наем в Крауч Енд^[1] срещу елегантен апартамент в Кенсингтън^[2] — нима беше луда, за да отхвърли второто? Въпреки че Ед очакваше тя да се премести при него през есента, налагаше й се да се запита: какъв бе смисълът да живее с него, ако не възнамеряваха да се женят? И във всеки случай, беше ли той мъжът, който би искала да бъде баща на децата й? Тези съмнения се въртяха в ума й от седмици, дори вече месеци, и рано или късно трябваше да прояви смелост и да направи нещо по въпроса. Ед бе поел толкова голяма част от говоренето, организирането и ръководенето по време на тази ваканция, че сякаш не забелязваше как моментите, в които тя мълчеше, ставаха все по-дълги с всеки изминал ден.

Колко различно беше това пътуване от ваканциите на гръцките острови в студентските й години, когато тя и приятелите й бяха волни души и единствено прищявката определяше режима на дългите им, сгорещени от слънцето дни! С подхвърляне на монета от двадесет драхми решаваха в кой бар да отидат, на кой плаж да се пекат и колко да останат на всеки остров. Беше й трудно да повярва, че животът е могъл да бъде толкова безгрижен. Това пътуване беше така изпълнено с конфликти, спорове и съмнения в себе си; беше мъчение, започнало много преди Алексис да се озове на критска земя.

Как може да съм на двадесет и пет години и да съм така безнадеждно несигурна в бъдещето? — питаше се тя, докато приготвяше чантата си за пътуването. Ето ме, в апартамент, който не притежавам, на път да отида да си почина от работа, която не харесвам, с мъж, за когото почти не ме е грижа. Какво ми става?

На нейните години София, майката на Алексис, вече е била омъжена от няколко години, с две деца. Какви обстоятелства я бяха направили толкова зряла на тази ранна възраст? Как е могла да бъде толкова улегнала, когато Алексис все още се чувстваше като дете? Ако знаеше повече за начина, по който майка й е възприемала живота, може би това щеше да й помогне да намери подходящите за себе си решения.

Но София винаги беше изключително резервирана към миналото си и през годините нейната потайност се бе превърнала в бариера между нея и дъщеря й. За Алексис беше странна иронията, че в семейството й така се насърчаваше изучаването и разбирането на миналото и въпреки това не й позволяваха да погледне под лупа собствената си история. Чувството, че София крие нещо от децата си, хвърляше сянката на недоверието. София Филдинг не само беше погребала корените си, но и хубаво беше утъпкала пръстта над тях.

Алексис имаше само една следа към миналото на майка си: избледняла сватбена фотография, която стоеше на нощната масичка на София, откакто дъщеря й се помнеше, с изтъняла от излъскването сребърна рамка. Когато Алексис беше малка и използваше грамадното легло на родителите си като батут, образът на усмихнатата, но доста вдървена двойка на снимката подскачаше нагоре-надолу пред нея. Понякога задаваше на майка си въпроси за красивата дама, облечена в дантели, и тънкия мъж с почти бели коси. Как се казваха? Защо косата му беше посивяла? Къде бяха сега? Отговорите на София бяха възможно най-лаконични: че те са леля Мария и чичо Николаос, живели са на Крит и сега и двамата са покойници. Тогава тази информация беше удовлетворявала Алексис, но сега тя имаше нужда да узнае повече. Особеният статут на тази снимка — единствената сложена в рамка фотография в цялата къща, освен нейната и тази на по-малкия й брат Ник — възбуждаше любопитството й, колкото и всичко останало. Тези двама души очевидно са били много важни в детството на майка й и въпреки това София сякаш не желаеше да говори за тях. Всъщност беше нещо повече от нежелание, беше решителен отказ. Докато растеше и се превръщаше в девойка, Алексис се беше научила да уважава желанието на майка си за лична неприкосновеност — то беше също толкова силно, колкото собствения й младежки инстинкт да се затвори в себе си и да избягва общуването. Но вече беше надраснала всичко това.

Вечерта, преди да замине на почивка, беше отишла в дома на родителите си, викторианска терасирана къща на една тиха улица в Батърси^[3]. Имаха стара семейна традиция да се хранят в местната гръцка таверна, преди Алексис или Ник да заминат за новия семестър в университета или да пътуват в чужбина, но този път Алексис имаше друг мотив да ги посети. Искаше да се посъветва с майка си какво да прави с Ед и, не по-малко важно, планираше да й зададе няколко въпроса за миналото й. Алексис подрани с около час и беше твърдо решена да се опита да накара майка си да вдигне завесата. Дори мъничко светлина би я удовлетворила.

Тя влезе в къщата, остави тежката си раница на покрития с плочки под и хвърли ключовете си на потъмнелия месингов поднос на полицата в коридора. Приземиха се с шумно дрънчене. Алексис знаеше, че майка й най-много мрази някой да я свари неподготвена.

— Здрасти, мамо! — извика тя в тишината на коридора.

Предполагайки, че майка й е горе, тя изкачи стъпалата по две наведнъж и като влезе в спалнята на родителите си, както обикновено се зачуди на извънредната й подреденост. Скромна сбирка от гердани висеше от единия ъгъл на огледалото, а на тоалетката на София бяха спретнато подредени три шишенца с парфюм. Извън това в стаята нямаше никакви други дребни предмети. Нямаше „улики“ за личността или миналото на майка й, нито снимка на стената, нито книга на нощната масичка. Само онази фотография в рамка до леглото. Въпреки че София делеше стаята с Маркъс, това беше нейна територия и тук властваше нейната нужда от ред. Всеки член на семейството си имаше собствено място и всяко от тях притежаваше напълно различна индивидуалност.

Ако разпръснатият минимализъм на главната спалня я превръщаше в стая на София, територията на Маркъс беше кабинетът му, където книгите бяха натрупани в колони на пода. Понякога тези тежки кули се прекатурваха и книгите се разпръсваха из стаята, тогава единственият начин да се стигне до бюрото му беше да се премине по подвързаните с кожа томове, все едно са камъни на брод. Маркъс обичаше да работи в този разрушен книжен храм. Това му напомняше на работата насред археологически разкопки, където всеки камък е внимателно означен, въпреки че за нетренираното око всички изглеждат като купчина изоставени отломки. В тази стая винаги беше топло и като дете Алексис често се промъкваше вътре да почете някоя книга, свивайки се в мекия кожен фотьойл, чиято тапицерия непрекъснато се скубеше, но по някакъв начин успяваше да остане най-уютното и гостоприемно място за сядане в къщата.

Въпреки че децата отдавна бяха напуснали дома, стаите им стояха непокътнати. Тази на Алексис все още беше боядисана в онова доста потискащо лилаво, което беше избрала като намусена петнайсетгодишна тийнейджърка. Покривката на леглото, килимът и гардеробът бяха в съответстващо бледомораво, цветът на мигрените и избухливостта — дори Алексис мислеше така сега, въпреки че навремето беше настояла да го има. Някой ден родителите й можеше да се заемат с пребоядисване, но в къща, в която вътрешният дизайн и меката мебел не бяха от първостепенна важност, можеше да измине още едно десетилетие, преди това да се случи. Цветът на стените в стаята на Ник отдавна беше изгубил значение — не се виждаше и един квадратен инч между плакатите на играчи от „Арсенал“, хевиметъл групи и блондинки с невероятни бюстове. Дневната беше място, споделяно от Алексис и Ник, които сигурно бяха прекарали безброй часове през тези двадесет години да гледат тихо телевизия в полумрака. Но кухнята беше за всички. Кръглата маса от 70-те години — първата мебел, която София и Маркъс бяха купили заедно — беше центърът на стаята, мястото, където всички се събираха, говореха, играеха игри, ядяха и, въпреки разгорещените дебати и разногласия, които често бушуваха около нея, ставаха семейство.

— Здравей — каза София на отражението на дъщеря си в огледалото. Тя едновременно сресваше късата си коса с руси кичури и търсеше нещо в малка кутия за бижута. — Почти съм готова — добави тя, слагайки си коралови обици в тон с блузата.

Въпреки че Алексис никога не би отгатнала, София усещаше възел в стомаха си, докато се подготвяше за този семеен ритуал. Моментът й напомняше за всички онези нощи преди започването на новия семестър на дъщеря й, когато се преструваше на весела, а всъщност се измъчваше от предстоящото заминаване на Алексис. Способността на София да прикрива емоциите си сякаш се усъвършенстваше пропорционално на чувствата, които потискаше. Тя обърна очи към огледалния образ на дъщеря си, застанал до нейното собствено лице, и остана шокирана. Това не беше онова младежко лице, което винаги си представяше, а лицето на възрастна жена, чиито питащи очи сега гледаха право в нейните.

— Здравей, мамо — каза тихо Алексис. — Кога се връща татко?

— Много скоро, надявам се. Знае, че утре трябва да ставаш рано и обеща да не закъснява.

Алексис взе познатата фотография и си пое дълбоко въздух. Дори и на двайсет и няколко години все още откриваше, че й се налага да събере смелост, за да се натрапи в забранената зона от миналото на майка си, сякаш се промъкваше под раирана лента, ограждаща сцената на престъпление. Трябваше да разбере какво мисли майка й. София се беше омъжила, преди да навърши двадесет, така че не беше ли глупачка Алексис да отхвърли възможността да прекара остатъка от живота си с някого като Ед? Или може би майка й споделяше нейното мнение, че щом тези мисли изобщо се въртят в главата й, значи той наистина не е подходящият човек? Повтаряше си въпросите наум. Как майка й беше разбрала с такава сигурност и толкова млада, че човекът, за когото е щяла да се ожени, е „единственият“? Как е могла да знае, че ще бъде щастлива през следващите петдесет, шестдесет, може би дори седемдесет години? Или не е мислела за това по този начин? В мига, когато всички тези въпроси щяха да се излеят навън, тя се поколеба, внезапно уплашена да не бъде отблъсната. Но все пак имаше един въпрос, който трябваше да зададе.

— Може ли… — попита Алексис — може ли да отида да видя къде си израснала? — Като се изключи малкото име, което свидетелстваше за гръцката й кръв, единствените външни признаци за наследството от София бяха тъмнокафявите й очи и тази вечер Алексис се възползва максимално от тях, като ги впери в майка си. — Ще посетим Крит към края на пътуването и би било такава загуба да измина целия този път и да пропусна тази възможност.

София беше жена, за която не беше лесно да се усмихва, да показва чувствата си, да дарява прегръдка. Сдържаността беше естественото й състояние и първата й реакция беше да потърси някакво извинение. Но нещо я спря — онова, което Маркъс често й повтаряше, че Алексис винаги ще бъде тяхното дете, но няма винаги да е дете, което тича обратно при нея. Въпреки че не искаше да приеме това, тя знаеше, че е вярно, и тази независима млада жена пред нея беше последното доказателство. Вместо да се затвори в себе си, както обикновено правеше, когато разговорът дори бегло докосваше темата за миналото, София отговори с неочаквана топлота, признавайки за пръв път, че желанието на дъщеря й да научи повече за корените си не само е естествено, а вероятно е и нейно право.

— Да… — отвърна колебливо. — Предполагам, че би могла.

Алексис се опита да прикрие удивлението си. Почти не се осмеляваше да диша, за да не се окаже, че майка й е променила решението си.

Тогава, по-уверено, София продължи:

— Да, ще бъде добра възможност. Ще напиша бележка, която да занесеш на Фотини Даварас. Тя познаваше семейството ми. Трябва вече да е доста възрастна, но е живяла цял живот в родното ми село и се омъжи за собственика на местната таверна, така че дори може да те нахранят добре.

Алексис засия от възбуда.

— Благодаря, мамо… Къде точно е селото? — добави тя. — Спрямо Ханя^[4]?

— Намира се на около два часа път източно от Ираклион^[5] — отвърна София. — Така че от Ханя може да ти отнеме четири или пет часа — доста разстояние за един ден. Баща ти ще се прибере всеки момент, но когато се върнем от вечеря, ще напиша писмото до Фотини и ще ти покажа на картата къде точно е Плака.

Невнимателното затръшване на външната врата обяви, че Маркъс се е върнал от университетската библиотека. Износеното му кожено куфарче се издуваше насред коридора, а от всяка дупка в шевовете стърчаха случайни късчета хартия. Мъжът с мечешко телосложение, очила и гъста посребрена коса, който вероятно тежеше колкото жена си и дъщеря си взети заедно, посрещна Алексис с широка усмивка, когато тя изтича надолу от стаята на майка си и скочи от последното стъпало право в ръцете му, точно както правеше от тригодишна.

— Татко! — каза Алексис просто, а дори и това беше излишно.

— Красивото ми момиче — каза той, обхващайки я в топлата и удобна прегръдка, която само бащите с такива щедри пропорции могат да предложат.

Скоро след това тръгнаха за ресторанта, който беше на пет минути пеша от къщата. Сгушена сред редицата лъскави вино барове, скъпи сладкарници и модерни фюжън ресторанти, „Таверна Лукакис“ беше постоянната величина. Беше отворила за пръв път малко след като семейство Филдинг бяха купили къщата си и през това време беше видяла как се появяват и си отиват стотина други магазини и ресторанти. Собственикът Грегорио посрещна триото като истински стари приятели. Посещенията им бяха толкова ритуални, че той знаеше какво ще поръчат още преди да са седнали. Както винаги, те любезно изслушаха какви са специалитетите на деня, след което Грегорио посочи всеки от тях по ред и изрецитира:

— Мезето на деня, мусака, стифадо^[6], калмари, бутилка рецина^[7] и голяма газирана вода.

Те кимнаха и се разсмяха, докато той се извърна, преструвайки се на отвратен от това, че отказват по-оригиналните произведения на готвача му.

През повечето време говореше Алексис (мусака). Тя описваше планираното пътуване с Ед, а баща й (калмари) от време на време я прекъсваше с предложения за археологически обекти, които биха могли да посетят.

— Но татко — изохка отчаяно Алексис, — знаеш, че Ед не се интересува особено от разглеждане на руини!

— Знам, знам — отвърна търпеливо той. — Но само някой филистер би отишъл в Крит, без да посети Кносос. Все едно да отидеш в Париж и да не си дадеш труда да видиш Лувъра. Дори Ед би трябвало да го разбира.

Всички те знаеха много добре, че Ед беше повече от способен да подмине всяко нещо с повей на висока култура, и както обикновено в гласа на Маркъс имаше лек намек за пренебрежение при споменаването му. Не че не го харесваше или всъщност имаше нещо против него. Ед беше точно типът човек, който един баща би трябвало да иска за зет, но Маркъс не можеше да потисне разочарованието си, когато си представяше как това момче с влиятелни познати става бъдещето на дъщеря му. София, от друга страна, обожаваше Ед. Той въплъщаваше всичко, което тя искаше за дъщеря си: порядъчност, сигурност и родословие, което му даваше самочувствието на човек, свързан (макар и изключително далечно) с английската аристокрация.

Вечерта беше забавна. Тримата не се бяха събирали от няколко месеца и Алексис имаше много да наваксва, особено с всички разкази за любовния живот на Ник. Брат й, който работеше по магистратурата си в Манчестър, не бързаше да порасне и семейството постоянно се удивляваше на сложните му връзки.

Алексис и баща й се увлякоха в разкази от работата си и София се разсея, припомняйки си деня, в който бяха дошли в този ресторант за пръв път и Грегорио беше натрупал няколко възглавници, за да може Алексис да достигне масата. По времето, когато се роди Ник, таверната беше инвестирала в детски стол и скоро децата се научиха да обичат силните вкусове на тарамасалата^[8] и цацики^[9], които келнерите им носеха в малки чинийки. В продължение на повече от двадесет години всяко значимо събитие в живота им беше отбелязвано тук, под звуците на една и съща касета с популярни гръцки мелодии, която се въртеше без прекъсване. София осъзна по-ясно от всякога, че Алексис вече не е дете, и се замисли за Плака и писмото, което скоро щеше да напише. В продължение на много години беше кореспондирала редовно с Фотини и преди повече от четвърт век беше описала появата на първото си дете. След няколко седмици беше пристигнала малка, съвършено избродирана рокличка, в която тя облече бебето за кръщенето му при липсата на традиционната туника. Двете жени бяха спрели да си пишат преди известно време, но София беше сигурна, че съпругът на Фотини би я известил, ако нещо се случеше с жена му. Тя се зачуди как ли изглежда Плака сега и се опита да заглуши представата за малкото село, превзето от шумни кръчми, в които се продава английска бира. Силно се надяваше Алексис да го завари точно такова, каквото го беше напуснала.

С напредването на вечерта Алексис усещаше нарастваща възбуда от това, че най-сетне щеше да се зарови по-дълбоко в семейната си история. Въпреки търканията, които знаеше, че я очакват по време на ваканцията, поне посещението на родното място на майка й беше нещо, което можеше да предвкусва с удоволствие. Алексис и София размениха усмивки и Маркъс изведнъж се запита дали дните му на посредник и помирител между своите съпруга и дъщеря не приближават края си. Тази мисъл го сгря и го заля удоволствие от компанията на двете жени, които обичаше най-много на този свят.

Те привършиха вечерята си, учтиво изпиха до половината ракията, поднесена от заведението, и си тръгнаха. Тази нощ Алексис щеше да спи в старата си стая и очакваше с нетърпение онези няколко часа, които щеше да прекара в детското си легло, преди да се наложи да стане и да вземе метрото до Хийтроу^[10] сутринта. Чувстваше се необяснимо доволна, въпреки че изобщо не беше успяла да се посъветва с майка си. В този момент й изглеждаше много по-важно, че с пълното съдействие на София отива да посети родното й място. Сега всичките й настойчиви опасения за по-далечното бъдеще бяха забравени.

Когато се върнаха от ресторанта, Алексис направи кафе на майка си и София седна в кухнята, за да съчини писмото до Фотини, като се отказа от три чернови, преди най-накрая да запечата плика и да го подаде на дъщеря си през масата. Всички тези действия бяха извършени мълчаливо и напълно погълнаха София. Алексис чувстваше, че ако проговори, магията може да се развали и майка й да се отметне.

 

 

Вече две седмици и половина писмото на София лежеше в сигурния вътрешен джоб на чантата на Алексис, скъпоценно колкото и паспортът й. Наистина, то беше паспорт само по себе си, тъй като беше начинът да получи достъп до миналото на майка си. Беше пътувало с нея от Атина и по-нататък по задимените, понякога подхвърляни от бурите фериботи до Парос, Санторини и сега Крит. Бяха пристигнали на острова преди няколко дни и намериха стая под наем на морския бряг в Ханя — лесна задача в това време от сезона, когато повечето летовници вече бяха заминали.

Течаха последните дни от почивката им и след като неохотно посети Кносос и археологическия музей в Ираклион, Ед жадуваше да прекара на плажа малкото останало време преди дългото им пътуване с кораб обратно до Пирея. Но Алексис имаше други планове.

— Утре ще отида да посетя една стара приятелка на майка ми — заяви тя, докато седяха в таверна край пристанището и чакаха да дадат поръчката си. — Живее от другата страна на Ираклион, така че ще отсъствам през по-голямата част от деня.

За пръв път споменаваше за своето намерение пред Ед и се стегна, очаквайки реакцията му.

— Страхотно! — озъби се той и сърдито добави: — Предполагам, че ще вземеш колата?

— Да, ако не възразяваш. Разстоянието е малко над сто и петдесет мили и ще ми отнеме дни, ако трябва да ползвам местните автобуси.

— Е, явно нямам голям избор, нали? И определено не искам да дойда с теб.

Ядосаните очи на Ед проблеснаха към нея като сапфири на фона на загорялото му лице, преди да изчезнат зад менюто. Щеше да се мръщи през останалата част от вечерта, но Алексис можеше да го понесе, при положение че му беше съобщила новината съвсем неочаквано. По-трудно можеше да приеме пълната липса на интерес към плана й, въпреки че беше нещо типично за него. Дори не попита за името на жената, с която щеше да се види.

На следващата сутрин, малко след като слънцето се бе издигнало над хълмовете, тя се измъкна от леглото и тръгна от хотела им.

Нещо много неочаквано я беше впечатлило, когато потърси Плака в своя пътеводител. Нещо, което майка й не беше споменала. Срещу селото имаше остров, съвсем близо до брега, и макар че статията за него беше съвсем кратка, дори незабележима, беше завладяла въображението й:

СПИНАЛОНГА: Остров с масивна венецианска крепост, превзет от турците през XVIII век. По-голямата част от нашествениците напускат Крит, когато е обявена автономия през 1898 г., но жителите на Спиналонга отказват да изоставят домовете си и доходоносното си занимание с контрабанда. Тръгват си едва през 1903 г., когато островът е превърнат в колония за прокажени. През 1941 г. в Крит нахлуват немските войски и той е окупиран до 1945 г., но заради присъствието на прокажените Спиналонга остава встрани от тези събития. Островът е изоставен през 1957 година.

Изглеждаше, че raison d’être^[11] на Плака е била да играе ролята на снабдителен център за колонията на прокажените, и Алексис беше заинтригувана защо майка й изобщо не го беше споменала. Докато въртеше волана на наетото „Чинкуеченто“^[12], се надяваше да има време да посети Спиналонга. Разгърна картата на Крит върху празната пътническа седалка и за пръв път забеляза, че островът е във формата на отпуснато животно, заспало по гръб.

Пътуването я отведе на изток покрай Ираклион по гладкия, прав крайбрежен път, който минаваше през ненормално презастроените модерни ивици на Херсонисос и Малия. От време на време забелязваше кафява табела, която посочваше пътя към някоя древна руина, неподобаващо притисната между напиращите навсякъде хотели. Алексис пренебрегна всички тези знаци. Днес нейната дестинация беше селище, което е процъфтявало не през XX век преди Христа, а през XX век след Христа и нататък.

Миля след миля пътят й преминаваше покрай маслинови горички и на местата, където земята ставаше по-равна в крайбрежните равнини, покрай огромни плантации от червенеещи домати и зреещо грозде. Най-накрая тя отби от главното шосе и започна последния етап от пътуването си към Плака. От тук пътят се стесняваше и тя беше принудена да кара по-бавно, за да избягва малките купчини камъни, паднали по средата му от околните планини, или от време на време някоя коза, която пресичаше бавно пред нея и я изглеждаше заплашително с дяволските си сближени очи. След известно време пътят започна да се изкачва и след един особено остър завой тя спря на банкета, а гумите й изскърцаха по чакъла. Далеч долу, в ослепително сините води на залива Мирабело, можеше да види голямата дъга на едно почти кръгло естествено пристанище и точно на мястото, където ръкавите му сякаш се съединяваха в прегръдка, имаше парче земя, което приличаше на малко, закръглено хълмче. Отдалече изглеждаше сякаш е свързано със сушата, но Алексис знаеше от картата си, че това беше остров Спиналонга и че за да бъде достигнат, трябва да се прекоси водна ивица. Нищожно малък в сравнение с околния пейзаж, островът се изправяше гордо над водата, като в единия край ясно се виждаха останките от венецианската крепост, а зад тях, по-неясни, но все пак добре очертани, редица от линии — това бяха улиците на острова. Беше обитаван в продължение на хиляди години и после изоставен по някаква причина преди по-малко от половин век.

Измина бавно последните няколко мили от пътуването си надолу към Плака, със свалени прозорци на евтината наета кола, за да пусне вътре топлия бриз и аромата на дъхава мащерка. Беше два следобед, когато най-накрая спря с бръмчене насред тихия селски площад. Дланите й блестяха от пот от стискането на твърдия пластмасов волан и тя забеляза, че лявата й ръка е изгоряла от ранното следобедно слънце. Това беше призрачен час за пристигане в гръцко селце. Кучетата лежаха като мъртви в сенките, а няколко котки обикаляха в търсене на огризки. Нямаше други признаци на живот, само някои смътни следи, че неотдавна тук е имало хора — изоставен мотопед, облегнат на дърво, преполовен пакет цигари на една пейка, оставен до разтворена табла. Щурците продължаваха постоянната си песен, която щеше да затихне едва привечер, когато жестоката жега най-сетне щеше да премине. Селото вероятно беше точно същото, каквото е било през 70–те години, когато майка й го бе напуснала. Нямаше много причини да се променя.

Алексис вече беше решила, че ще се опита да посети Спиналонга, преди да потърси Фотини Даварас. Наслаждаваше се на усещането за пълна свобода и независимост, а след като намереше старата жена вероятно щеше да бъде невъзпитано да изчезне на разходка с лодка. Алексис разбираше, че ще я карат да се върне в Ханя вечерта, но за момента щеше да се наслади на следобеда си и по-късно да мисли как да се обади на Ед и да си намери квартира.

Реши да се довери на пътеводителя („… опитайте в кръчмата на малкото рибарско селце Плака, където за няколко хиляди драхми обикновено ще се намери някой рибар, който да ви закара“), уверено закрачи през площада и отметна лепкавите пластмасови ивици с цветовете на дъгата, които висяха на входа на селската кръчма. Тези мърляви ленти бяха опит да се държат мухите вън, а хладината — вътре, но всъщност само събираха прах и поддържаха постоянен полумрак в помещението. Взирайки се в тъмнината, Алексис едва различи силуета на жена, седнала зад една маса, и докато се опитваше да я достигне пипнешком в мрака, смътната фигура се надигна и отиде зад бара. Гърлото на Алексис вече беше изсъхнало от праха.

— Неро, паракало^[13] — каза тя неуверено.

Жената се затътри покрай редица големи стъклени съдове с маслини и няколко полупразни бутилки с прозрачно, гъсто узо и бръкна в хладилника, за да вземе студена минерална вода. Наля внимателно във висока права чаша и добави дебел резен лимон, преди да я подаде на Алексис. След това изтри ръцете си, намокрени от кондензацията върху ледената бутилка, в огромна престилка на цветя, която почти успяваше да обхване щедрата й талия, и проговори:

— Англичанка?

Алексис кимна. В крайна сметка беше наполовина вярно. Трябваше й само една дума, за да предаде следващото си желание.

— Спиналонга? — попита тя.

Жената се завъртя и изчезна през малката врата зад бара. Алексис чу приглушени викове „Герасимо! Герасимо!“ и не след дълго звука от стъпки по дървено стълбище. Появи се възрастен мъж, чийто поглед още беше замъглен от прекъснатия следобеден сън. Жената започна да му дърдори нещо и единствената дума, която Алексис успяваше да разбере, беше „драхма“, която бе повторена няколко пъти. Очевидно му обясняваше съвсем недвусмислено, че може да спечели добри пари. Мъжът стоеше, примигвайки, и поемаше този поток от инструкции, без да казва нищо.

Жената се обърна към Алексис, взе бележника си за поръчки от бара и надраска няколко цифри и схема. Смисълът нямаше да бъде по-ясен даже ако Алексис владееше свободно гръцки. С помощта на много сочене, кръгообразни жестове и знаци върху хартията тя стигна до извода, че отиването и връщането от Спиналонга с двучасов престой на острова ще й струва 20 000 драхми, около 35 лири. Нямаше да бъде евтина разходка, но не беше в позиция да преговаря — и освен това, повече от всякога беше решена да посети острова. Тя кимна и се усмихна на лодкаря, който мрачно й кимна в отговор. В този момент Алексис осъзна, че в мълчанието на рибаря има нещо повече, отколкото беше смятала. Не би могъл да проговори, дори и да искаше. Герасимо беше ням.

Разходката до кея, където беше привързана лодката на Герасимо, беше кратка. Преминаха мълчаливо покрай спящите кучета и къщите със затворени кепенци. Нищо не помръдваше. Чуваха се единствено мекото потропване на обувките им с гумени подметки и щурците. Дори морето беше гладко и тихо.

И така, ето я на това 500-метрово пътуване, превозвана от човек, който от време на време се усмихваше, но нищо повече. Лицето му беше грубо като на всеки критски рибар, прекарал десетилетия из бурното море, през нощта, борейки се със стихиите, през деня, кърпейки мрежите си под препичащото слънце. Вероятно беше някъде над шейсетте, но ако бръчките бяха като пръстените на дърветата и можеха да показват възрастта, приблизителното пресмятане би му дало почти осемдесет години. Чертите му не разкриваха нищо. Нито болка, нито нещастие, но и никаква особена радост. Това беше просто спокойното лице на примирен старец, което отразяваше всичко, което е преживял през изминалите години. Въпреки че туристите бяха последните завоеватели на Крит, дошли след венецианците, турците и германците, тях той помнеше, малцина си даваха труд да научат малко гръцки. Сега Алексис се укоряваше за това, че не е накарала майка си да я научи на някои полезни думи — вероятно София все още говореше езика свободно, въпреки че дъщеря й никога не я беше чувала да каже и една дума на гръцки. Единственото, което можеше да предложи на лодкаря сега, беше едно любезно „ефхаристо“ — „благодаря“ — докато й помагаше да се качи на борда, при което той докосна периферията на омачканата си сламена шапка в отговор.

Вече приближаваха Спиналонга и Алексис прибра фотоапарата си и пластмасовата двулитрова бутилка с вода, която жената от кафенето беше настояла да вземе, показвайки й, че трябва да пие много. Лодката се удари в кея, старият Герасимо й предложи ръка и тя прескочи дървената седалка, за да стъпи на неравната повърхност на изоставения кей. Забеляза, че двигателят още работи. Изглежда възрастният мъж не възнамеряваше да остане. Успяха някак да се разберат, че ще се върне след два часа, и пред погледа й той бавно обърна лодката и се отправи обратно към Плака.

Сега Алексис беше изоставена на Спиналонга и почувства как я залива страх. Ами ако Герасимо я забрави? След колко време би дошъл Ед да я търси? Би ли могла да преплува разстоянието обратно до сушата? Никога не беше оставала напълно сама, рядко се случваше да няма друго човешко същество на няколко метра от нея и нито веднъж, освен в съня си, не бе губила връзка с други хора за по-дълго от час. Внезапно почувства своята зависимост като воденичен камък и твърдо реши да се стегне. Щеше да приеме охотно този период на уединение — няколкото часа изолация бяха нищо в сравнение с доживотната присъда на самота, пред която са били изправени някогашните обитатели на Спиналонга.

Масивните каменни стени на венецианската крепост се извисяваха над нея. Как щеше да премине тази на пръв поглед непреодолима преграда? В този момент забеляза в извитата част на стената малък вход, висок горе–долу колкото човек. Беше мъничка тъмна пролука насред разпрострения бял зид и като приближи, тя видя, че е началото на дълъг тунел, който се извиваше, за да препречи гледката към онова, което се намираше на отсрещния край. Зад нея беше морето, пред нея — стените. Единственият път водеше през тъмния, клаустрофобичен коридор. Той продължи няколко метра и когато Алексис пристъпи от полумрака обратно в заслепяващата светлина на ранния следобед, видя нещо със съвсем различен мащаб. Спря като закована.

Намираше се в долния край на дълга улица, от двете страни на която се издигаха малки двуетажни къщи. Може би някога това място бе изглеждало като всяко друго село в Крит, но тези сгради бяха запуснати. Прозоречни рамки висяха под странни ъгли на счупени панти, кепенци помръдваха и проскърцваха на лекия морски бриз. Тя пристъпи колебливо по потъналата в прахоляк улица, като разглеждаше всичко, което попадаше пред погледа й — църква от дясната й страна със здрава резбована врата, сграда, която, съдейки по големите прозорци на първия етаж, явно е била магазин, и една малко по-внушителна самостоятелна къща с дървен балкон, оформен като арка вход и останки от оградена със стена градина. Над всичко тегнеше дълбока, зловеща тишина.

Туфи ярки диви цветя растяха в изобилие на приземните етажи на къщите, а на горните етажи от пукнатините в мазилката надничаше шибой. Много от номерата на сградите все още се различаваха. Избледнелите числа — 11,18,29 — насочиха въображението на Алексис към факта, че зад всяка от тези входни врати наистина са живели хора. Тя продължи да се разхожда безцелно, като омагьосана. Сякаш ходеше насън. Не сънуваше, но във всичко имаше нещо нереално.

Подмина постройка, която трябва да е била кафене, една по-голяма сграда и към нея редици бетонни басейни, за която заключи, че е била перачница. До тях бяха останките на грозен триетажен блок с функционални парапети на балконите от лято желязо. Размерите на зданието странно контрастираха с къщите и мисълта, че някой е издигнал тази постройка едва преди седемдесет години и я е смятал за върха на модното, беше необичайна. Сега големите й прозорци зееха на морския бриз, а електрическите кабели висяха от таваните подобно на буци слепени спагети. Беше може би най-тъжната сграда от всички.

Отвъд града Алексис стигна до обрасла пътека, която отвеждаше до място без никакви признаци на цивилизация. Беше естествен нос, който се спускаше отвесно няколко десетки метра към морето. Тук тя си позволи да си представи злочестината на прокажените и да се запита дали в отчаянието си са идвали на това място, за да обмислят как да сложат край на всичко. Загледа се към извития хоризонт. Досега беше така погълната от обкръжението си, толкова дълбоко потопена в наситената атмосфера на мястото, че беше забравила за собственото си положение. Тя беше единственият човек на целия остров и това я накара да осъзнае нещо: самотата не означаваше непременно самотност. Човек би могъл да бъде самотен и сред тълпа. Тази мисъл й даде сила за онова, което може би щеше да й се наложи да направи, когато се върнеше: да започне следващия етап от живота си сама.

Алексис се върна обратно в тихия град и седна да си почине за малко на един каменен праг, като погълна жадно част от водата, която си носеше. Нищо не помръдваше, само от време на време някой гущер пробягваше през сухите листа, които сега покриваха подовете на тези рушащи се домове. През една дупка в стената на разпадащата се къща отпред тя успя да зърне морето, а отвъд него голямата суша. Вероятно прокажените са поглеждали към Плака всеки ден и са можели да видят всяка къща, всяка лодка — може би дори хората, занимаващи се с ежедневните си дела. Можеше само да предположи колко ги е измъчвала тази близост.

Какви истории можеха да разкажат стените на този град? Трябва да са били свидетели на голямо страдание. Не беше нужно да се обяснява, че да си прокажен, затворен на тази скала, навярно е била една от най-лошите карти, раздавани от живота. Но Алексис имаше опит в правенето на изводи от археологически фрагменти и от останките на това място можеше да заключи, че животът тук е включвал по-широк спектър чувства от обикновеното нещастие и отчаяние. Ако съществуването им е било напълно окаяно, защо са имали кафенета? Защо имаха сграда, която можеше да бъде единствено кметство? Усещаше меланхолия, но виждаше и признаци за нормално съществуване. Именно те успяха да я изненадат. Този мъничък остров е бил общност, не просто място, на което да дойдеш и да умреш — поне това беше ясно от останките на селището.

Времето беше отлетяло. Когато Алексис погледна часовника си, видя, че вече е пет часът. Слънцето все още изглеждаше толкова високо и горещината бе толкова силна, че тя напълно бе изгубила представа за времето. Скочи с разтуптяно сърце. Макар да се беше наслаждавала на тишината и спокойствието на острова, идеята Герасимо да си тръгне без нея не я привличаше. Избърза обратно през дългия тъмен тунел към кея от другата страна. Старият рибар седеше в лодката си и я чакаше. Щом се появи, той завъртя ключа и включи мотора. Очевидно не възнамеряваше да се задържа повече от необходимото.

След няколко минути пътуването обратно до Плака вече беше свършило. Алексис с облекчение забеляза кръчмата, където беше започнала пътя си, и видя успокояващо познатата наета кола, паркирана отсреща. Селото вече се беше съживило. Жени седяха и си приказваха пред праговете, а под дърветата в откритото пространство до кръчмата група мъже се бяха струпали около игра на карти и във въздуха висеше облак дим от силните им цигари. Алексис и Герасимо се върнаха в кръчмата с вече привичното мълчание и бяха посрещнати от жената, която, както Алексис се беше досетила, беше съпругата на Герасимо. Алексис преброи няколко мърляви банкноти и й ги подаде.

— Искаш ли нещо за пиене? — попита жената на грубия си английски. Алексис осъзна, че имаше нужда не само от питие, но и от храна. Не беше хапвала цял ден и от съчетанието на жегата и морската разходка чувстваше слабост.

Припомни си, че приятелката на майка й държеше местната таверна и припряно зарови в раницата си за омачкания плик с писмото от София. Показа адреса на жената, която веднага го разпозна. Тя хвана Алексис за ръка и я поведе по улицата покрай брега. Около петдесет метра по-надолу имаше таверна, която се разполагаше и на малък кей навътре към морето. Боядисаните в синьо столове и карираните индигово бели покривки сякаш призоваха Алексис като оазис и щом едноименният собственик Стефанос я посрещна, тя знаеше, че ще се радва да седи там и да гледа как залязва слънцето.

Стефанос имаше нещо, което го свързваше с всеки друг собственик на таверна, каквито Алексис беше срещала: гъсти, добре оформени мустаци. Но за разлика от болшинството от тях, той не изглеждаше така, сякаш изяжда толкова, колкото сервира. Още беше много рано за местните жители да се хранят, така че Алексис седна сама на маса, точно на ръба до морето.

— Фотини Даварас тук ли е днес? — попита тя нерешително. — Майка ми я е познавала на времето, когато е живяла тук, и й нося писмо.

Стефанос, който говореше доста по-добре английски от двойката в кръчмата, отвърна топло, че съпругата му наистина е тук и ще дойде да я види веднага щом свърши с приготвянето на днешните ястия. Междувременно предложи да й донесе подбрани местни специалитети, за да не се занимава с менюто. С чаша охладена рецина в ръка и малко черен хляб пред себе си, който да утоли първоначалния глад, Алексис почувства как я залива вълна от задоволство. Беше получила голямо удоволствие от своя самотен ден и се наслаждаваше на този миг на свобода и независимост. Погледна през морето към Спиналонга. Прокажените не се бяха радвали на свобода, помисли си тя, но бяха ли получили нещо друго вместо нея?

Стефанос се върна с купчина малки бели чинии, натрупани върху ръката му, всяка заредена с мъничка порция от нещо вкусно и току-що приготвено в кухнята — скариди, пълнени цветове от тиквичка, цацики и миниатюрни банички. Алексис се зачуди дали някога е била по-гладна и дали някога са й сервирали по-апетитни ястия.

Докато приближаваше към масата й, Стефанос беше забелязал как тя се взира в острова. Беше любопитен за тази самотна англичанка, която, както му обясни Андриана, жената на Герасимо, беше прекарала следобеда сама на Спиналонга. В разгара на лятото всеки ден до острова отиваха няколко лодки с туристи — но повечето от тях оставаха най-много половин час и след това се връщаха с автобус до някой от големите курорти по-нататък по крайбрежието. Повечето отиваха единствено заради някакво жестоко любопитство и съдейки по откъслеците от разговори, които понякога дочуваше, ако изобщо решаваха да хапнат в Плака, обикновено бяха разочаровани. Изглежда очакваха да видят нещо повече от няколко изоставени къщи и закована с дъски църква. „Какво искаха?“, винаги се беше изкушавал да попита. „Трупове? Изоставени патерици?“ Безчувствеността им винаги го дразнеше. Но тази жена не беше като тях.

— Как ви се видя островът? — попита той.

— Изненада ме — отвърна Алексис. — Очаквах да бъде ужасно меланхолично място — и е така, но в него има нещо много повече от това. Личеше си, че хората, които са живели там, са имали и други занимания, освен да седят и да се самосъжаляват. Поне така ми се стори.

Това изобщо не беше обичайната реакция на посетителите на Спиналонга, но младата жена явно беше прекарала повече време на острова от повечето хора. Алексис се радваше да си поговори с някого и тъй като Стефанос винаги се стремеше да упражнява английския си, не смяташе да я обезкуражава.

— Всъщност не знам защо мисля така — но не съм ли права? — попита тя.

— Може ли да седна? — отвърна Стефанос и без да чака отговор, придърпа със стържене един стол и се настани на него. Инстинктивно усещаше, че тази жена е способна да почувства магията на Спиналонга. — Съпругата ми имаше приятелка, която живееше там — каза той. — Тя е една от малкото хора по тези места, която все още има някаква връзка с острова. Всички други заминаха колкото се може по-надалеч, след като откриха лечението. Освен стария Герасимо, разбира се.

— Герасимо… е бил прокажен? — Алексис беше леко разтърсена. Това определено обясняваше защо толкова бързаше да се махне от острова, след като я остави там. Сега любопитството й беше напълно разбудено. — А съпругата ви някога посещавала ли е острова?

— Много, много пъти — отговори Стефанос. — Тя знае повече за него, отколкото всеки друг наоколо.

Вече бяха започнали да идват други клиенти и Стефанос стана от стола с плетена седалка, за да ги отведе до масите им и да им даде менюта. Слънцето се беше скрило зад хоризонта и небето грееше в наситено розово. Лястовици се стрелваха и пикираха, ловейки насекоми в бързо изстиващия въздух. Сякаш измина цяла вечност. Алексис беше изяла всичко, което Стефанос й беше поднесъл, но все още беше гладна.

Тъкмо когато се чудеше дали да не отиде в кухнята, за да избере какво още да хапне, което беше напълно приемливо за клиентите на Крит, пристигна основното й ястие.

— Това е днешният улов — каза сервитьорката, полагайки на масата овален поднос. — Барбуни. Мисля, че му казвате „ред мълит“ на английски^[14]. Надявам се да съм го приготвила по ваш вкус — само печен на скара със свежи подправки и малко зехтин.

Алексис беше удивена. Не само от съвършено оформеното ястие. Дори не от мекия английски на жената, в който почти нямаше акцент. Онова, което я изненада, беше красотата й. Винаги се беше чудила какво лице би могло да изпрати на война десет хиляди кораба. Трябва да е било такова.

— Благодаря — каза най-накрая. — Изглежда чудесно.

Жената видение сякаш щеше да си тръгне, но после се спря.

— Мъжът ми каза, че сте питали за мен.

Алексис изненадано вдигна поглед. Майка й беше споменала, че Фотини е в началото на седемдесетте, но тази жена беше стройна, почти без бръчки, а косата й, вдигната високо нагоре, все още беше с цвета на зрели кестени. Това не беше старицата, с която Алексис очакваше да се запознае.

— Не може да сте… Фотини Даварас? — каза тя със съмнение, докато се надигаше.

— Това съм аз — потвърди спокойно жената.

— Имам писмо за вас — Алексис вече се окопитваше. — От майка ми, София Филдинг.

Лицето на Фотини грейна.

— Ти си дъщерята на София! Боже мой, това е прекрасно! — възкликна тя. — Как е тя? Как е?

С огромен ентусиазъм Фотини прие писмото, което Алексис й подаде, и го притисна до гърдите си, все едно беше самата София.

— Толкова съм щастлива. Нямах вести от нея, откакто леля й почина преди няколко години. Преди това ми пишеше всеки месец, но после просто спря. Много се притесних, когато не отговори на няколко от последните ми писма.

Алексис чуваше за пръв път за всичко това. Не знаеше, че майка й толкова редовно е пращала писма до Крит — и определено нямаше представа, че някога е получавала нещо. Колко странно, че през всичките тези години не беше виждала дори веднъж писмо с гръцка марка — беше сигурна, че би го запомнила, тъй като от малка ставаше рано и винаги тя беше човекът, който прибира пощата от прага. Изглежда, че майка й беше положила големи усилия да прикрие тази кореспонденция.

Фотини вече я беше хванала за раменете и изучаваше лицето й с бадемовите си очи.

— Да видя — да, да, приличаш малко на нея. Още повече приличаш на бедната Ана.

Ана? При всички онези опити, с които искаше да изтръгне от майка си нещо за лелята и чичото от овехтялата фотография — хората, които я бяха отгледали, Алексис никога не беше чувала това име.

— Майката на твоята майка — добави Фотини бързо, забелязвайки веднага въпросителното изражение на момичето. По гръбнака на Алексис премина нещо като тръпка. Застанала в неясния полумрак край вече черното като мастило море, тя едва не загуби равновесие, потресена от мащабите на потайността на София и от осъзнаването, че говори с човек, който може да знае някои от отговорите.

— Хайде, сядай, сядай. Трябва да изядеш барбуна — каза Фотини. Алексис вече беше изгубила апетит, но реши, че ще бъде любезно да приеме, и двете жени седнаха.

Въпреки че искаше да зададе всичките си въпроси, които направо я разкъсваха, Алексис се остави да бъде разпитана от Фотини, чиито въпроси бяха по-дълбоки, отколкото изглеждаха. Как е майка й? Щастлива ли е? Какъв човек е баща й? Какво я води в Крит?

Фотини беше сърдечна и топла като нощта и Алексис се усети, че отговаря на въпросите й много откровено. Тази жена беше достатъчно стара, за да й бъде баба, и въпреки това изобщо не създаваше такова впечатление. Фотини Даварас беше пълната противоположност на изгърбената старица в черно, която си беше представила, когато взе писмото от майка си. Интересът й към Алексис изглеждаше напълно искрен. За пръв път от много време — ако изобщо се беше случвало — Алексис си говореше с някого по този начин. Наставникът й в университета понякога я беше изслушвал, сякаш онова, което говореше, наистина имаше значение, но в сърцето си тя знаеше, че той го прави по задължение. Не след дълго Алексис вече споделяше тайните си с Фотини.

— Майка ми винаги е била ужасно потайна за младостта си — каза тя. — Всичко, което знам, е, че е била родена наблизо и е отгледана от своите леля и чичо — и че си е тръгнала, когато станала на осемнадесет, и никога не се е връщала.

— Наистина ли това е всичко, което знаеш? — попита Фотини. — Не ти ли е казала още нещо?

— Не, нищо. Отчасти затова съм тук. Искам да знам повече. Искам да знам какво я е накарало да обърне гръб на миналото по този начин.

— Но защо сега?

— О, по най-различни причини — каза Алексис, свела поглед към чинията си. — Но най-вече заради приятеля си. Напоследък осъзнах какъв късмет е имала майка ми да открие баща ми — винаги съм предполагала, че връзка като тяхната е обичайна.

— Радвам се, че са щастливи. Беше шеметно влюбване, но всички бяхме изпълнени с надежда, защото изглеждаха толкова безкрайно доволни.

— И все пак е странно. Знам толкова малко за майка си. Тя никога не говори за детството си, как е живяла тук…

— Така ли? — прекъсна я Фотини.

— Чувствам, че ако разбера нещо повече за нея, това ще ми помогне. Тя е била щастлива да срещне някого, когото да обича толкова много, но как е знаела, че това ще е подходящият човек за нея? Повече от пет години съм с Ед и не съм сигурна дори дали трябва да бъдем заедно, или не.

Това изказване изобщо не беше типично за обикновено прагматичната Алексис и тя знаеше, че вероятно ще прозвучи доста мъгляво, почти капризно на някого, с когото се е запознала преди по-малко от два часа. Освен това се беше отклонила от темата. Как можеше да очаква тази гъркиня, колкото и да беше любезна, да се интересува от нея?

В този момент Стефанос дойде да прибере чиниите и след минута-две се върна с чаши кафе и две щедри порции бренди с цвят на меласа. С течение на вечерта клиентите бяха идвали и тръгвали и сега отново единствената заета маса беше тази на Алексис.

Стоплена от горещото кафе и още повече от огнената „Метакса“, Алексис попита Фотини от колко време познава майка й.

— Практически от деня на раждането й — отвърна старата жена. Но не продължи, защото усещаше голямото бреме на отговорността. Коя беше тя, Фотини Даварас, да разказва на това момиче неща от миналото на семейството й, които собствената й майка очевидно искаше да скрие от нея? Едва сега Фотини си спомни за писмото, което беше пъхнала в престилката си. Тя го измъкна, взе нож от съседната маса и бързо го отвори.

Скъпа Фотини,

Моля те, прости ми за това, че тъй дълго не поддържах връзка с теб. Знам, че не е нужно да ти обяснявам причините, и ми повярвай, че много често те мисля. Това е дъщеря ми Алексис. Бъди добра с нея, както винаги си била с мен — няма нужда да те моля, нали?

Алексис е много любопитна да научи историята си — разбираемо е, но за мен се оказа почти невъзможно да й разкажа каквото и да е. Не е ли странно как изминалото време прави разкриването на нещата по-трудно от всякога?

Знам, че тя ще ти зададе много въпроси — тя е роден историк. Ще им отговориш ли? Твоите очи и уши бяха свидетели на цялата история — мисля, че ще можеш да й опишеш събитията по-истински, отколкото аз някога бих могла.

Представи й картината на всичко, Фотини. Тя ще ти бъде вечно благодарна. Кой знае — може дори да се върне в Англия, способна да ми каже неща, които никога не съм знаела. Ще й покажеш ли къде съм родена — знам, че това я интересува — и ще я заведеш ли до Агиос Николаос?

Изпращам много любов на теб и Стефанос — и, моля те, предай сърдечни поздрави и на синовете си.

Благодаря ти, Фотини.

Винаги твоя, София

Когато прочете писмото, Фотини го сгъна и внимателно го пъхна обратно в плика. Погледна към Алексис, която беше се взирала с любопитство във всяка промяна на изражението й, докато бе преглеждала омачкания лист хартия.

— Майка ти ме моли да ти разкажа всичко за семейството ти — каза Фотини, — но това не е разказ за преди лягане. В неделя и понеделник затваряме таверната и в този момент от сезона имам цялото време на света. Защо не останеш при нас за два-три дни? Много ще се радвам — очите на Фотини блестяха в мрака. Изглеждаха влажни — дали от сълзи, или от вълнение, Алексис не можеше да прецени.

Инстинктивно знаеше, че това ще е може би най-добрата инвестиция във време, която би могла да направи, и нямаше никакво съмнение, че историята на майка й би й помогнала повече в бъдеще, отколкото поредното посещение на някой музей. Защо й беше да разглежда хладните останки от минали цивилизации, когато можеше да вдъхне живот на собствената си история? Нищо не я спираше да остане. Необходимо беше само едно кратко съобщение до Ед, че ще бъде тук няколко дни. Макар да осъзнаваше, че тази постъпка изразява почти безсърдечно пренебрежение към него, тя смяташе, че предоставената й възможност оправдава проявата на егоизъм. По същество беше свободна да постъпва както поиска. В този момент всичко беше застинало. Тъмното равно море сякаш беше притаило дъх, а в ясното небе над нея най-яркото съзвездие, Орион, убит и издигнат на небесата от боговете, като че ли очакваше решението й.

Това може би беше единствената възможност в живота на Алексис да посегне към парчетата от собствената си история, преди бризът да ги разпръсне. Знаеше, че може да отговори на поканата само по един начин.

— Благодаря — каза тихо тя, внезапно завладяна от умора. — Ще се радвам да остана.