Виктория Хислъп
Островът (30)

Двадесет и седма глава

Скоро Алексис отново беше на път за Ираклион. Вече беше четири следобед и се налагаше да настъпи газта, за да стигне преди седем — навреме, за да върне наетата кола и да хване ферибота, който тръгваше в осем.

Докато шофираше по равното шосе, което следваше линията на крайбрежието и й предлагаше постоянна впечатляваща гледка към морето, я обзе еуфория. От лявата й страна нямаше нищо, освен синева: лазурното море и сапфиреното небе. Защо наричаха тъгата „блус“^[1]?, запита се тя. Яркото небе и искрящата вода й се струваха неделима част от обзелото я възторжено усещане.

Прозорците бяха свалени и топлият въздух духаше през тях, развявайки косата зад гърба й като тъмен поток. Тя припяваше с чувство на песента „Момиче с кафяви очи“, докато касетата се въртеше в евтиния касетофон на колата. Ед мразеше Ван Морисън^[2].

Това ободряващо пътуване продължи малко повече от два часа и докато бръмчеше по пътя, страхът да не изпусне кораба я караше да натиска здраво педала на газта. Нищо не можеше да се сравни с въодушевлението, което получаваше зад волана.

Почти в последния момент тя успя да се справи с досадното предаване на наетата кола, купи си билет за ферибота и се качи по рампата, която я заведе във вътрешността на кораба. Тежката миризма на изгорели газове, която посрещаше пътниците, които се качваха на гръцките фериботи, й беше твърде позната, но тя знаеше, че след час-два ще свикне. Колите все още се качваха, а на палубата се товареше нещо с голяма суматоха и викове от множество тъмнокоси мъже, които си крещяха на гръцки. Тя все още се срамуваше, че знае толкова малко от този език. В конкретната ситуация това може би беше за добро. Видя врата с надпис „Пасажери без автомобили“ и с благодарност се скри зад нея.

Знаеше, че някъде на този кораб ще намери майка си. Имаше два салона, един за пушачи и един доста по-празен — за непушачи. Вторият беше зает от група американски студенти, докато в първия имаше няколко големи семейни групи, които се връщаха на континента след гостуване при роднини на Крит. Бяха гласовити и изглеждаше така, сякаш всички държаха речи, въпреки че вероятно просто обсъждаха дали да изядат препечените сандвичи сега или по-късно по време на пътуването. Алексис не намери майка си на това ниво, затова се качи на палубата.

На чезнещата светлина видя София в далечния край, към носа. Седеше сама, с малката пътна чанта в краката си, и гледаше към блещукащите светлини на Ираклион и сводестите арки на големия арсенал, построен от венецианците. Непокътнатите стени на яката крепост от шестнадесети век, която пазеше пристанището, все едно бяха построени вчера.

Ден по-рано Алексис се бе изумила да види майка си. Този път бе ред на София да се изненада при вида на дъщеря си.

— Алексис! Какво правиш тук? — възкликна тя. — Мислех, че се върна в Ханя.

— Така направих.

— Но тогава защо си тук? Къде е Ед?

— Още е в Ханя. Оставих го там.

Не беше нужно да обяснява, но Алексис искаше да сподели.

— Всичко свърши. Осъзнах колко безсмислено е всичко, колко половинчато — започна тя. — Когато седях и слушах как Фотини описва роднините ти и изпитанията, през които са преминали, ме порази колко силно са се обичали. Преминали са през болест и здраве, богатство и бедност, докато смъртта не ги е разделила… Знам, че не изпитвах подобно нещо към Ед — и определено нямаше да се чувствам така след двадесет или дори десет години.

През десетилетията, които бяха изминали, откакто София бе обърнала гръб на хората и мястото, които я бяха съпътствали, докато порасне, тя никога не беше виждала всичко толкова ясно. Дъщеря й я бе накарала да погледне своите предшественици, все едно бяха герои на драма. Тя най-сетне виждаше не унижение, а героизъм, не коварство, а страст, не проказа, а любов.

Всичко вече беше на показ, раните бяха открити за въздуха и най-после имаше възможност да заздравеят. Нямаше нищо, от което да се срамува. Вече нямаше какво да крие и за пръв път от двадесет и пет години сълзите й потекоха свободно.

Когато тромавият ферибот се измъкна бавно от пристанището и наду свирката си в спокойния нощен въздух, Алексис и София се облегнаха на перилата и усетиха бриза по лицата си. Хванати под ръка, те гледаха назад през катраненочерните води, докато светлините на Крит постепенно се стопиха в далечината.