Виктория Хислъп
Островът (29)

Двадесет и шеста глава

Беше нощта, преди София да замине за Атина, за да започне живота си като студентка в университета. Куфарът й само трябваше да бъде транспортиран няколкостотин метра надолу по пътя до пристанището и натоварен на ферибота и следващата му спирка, както и нейната, щеше да бъде столицата на Гърция, триста километра на север. Решителността на София да разпери криле се балансираше от равно количество тревога и страх. По-рано през деня тя се бе противила на изкушението да разопакова и последния предмет и да върне всичко на мястото, където винаги бе стояло: дрехите, книгите, химикалките, будилникът, радиото, снимките. Беше трудно да напусне познатото и да се отправи в неизвестността и в мислите й Атина беше врата или към приключения, или към катастрофа. Осемнадесетгодишната София не можеше да си представи средно положение. С всяка частица от тялото си тя предусещаше болката от липсата на дома, но вече нямаше връщане назад. В шест часа излезе, за да се срещне с приятелите си, да се сбогува с хората, които оставяше. Това щеше да й помогне да се разсее.

Когато се върна, точно в единадесет, завари баща си да кръстосва из стаята. Майка й седеше на ръба на стола, стиснала здраво ръце с побелели от напрежение кокалчета. Всеки мускул на лицето й беше изпънат.

— Още сте будни! Съжалявам, че се забавих толкова — каза София. — Но нямаше нужда да ме чакате.

— София, искаме да говорим с теб — каза баща й меко.

— Защо не седнеш — предложи майка й.

София веднага се почувства неудобно.

— Всичко това изглежда малко официално — каза тя, хвърляйки се на един стол.

— Има едно-две неща, които смятаме, че трябва да научиш, преди да тръгнеш за Атина утре.

Сега майка й пое водещата роля. В крайна сметка повечето от историята беше нейна.

— Трудно ми е да намеря откъде да започна — каза тя. — Но искаме да ти кажем някои неща за нашето семейство…

Тази нощ те й разказаха всичко, точно както Фотини го бе предала на Алексис. София не бе имала и най-малкото подозрение или изпусната дума като предупреждение и бе напълно неподготвена да се справи с такива разкрития. Видя се застанала върху огромна планина от пластове тайни, натрупани през хилядолетията, като всеки слой от скали и камъни се втвърдяваше над предишния. Бяха скрили от нея всичко до последната подробност. Изглеждаше като заговор. Когато се замисли за това, трябва да бе имало десетки хора, които знаеха за убийството на майка й, и всеки един от тях бе мълчал през всичките тези години. Ами догадките и клюките, които трябва да са се породили от това? Може би хората, които я познаваха, все още шепнеха зад гърба й, когато ги подминаваше: „Горкото момиче. Чудя се дали изобщо е разбрала кой е баща й?“. И си представяше злобния шепот, мърморенето за проказата: „Представяте ли си — сигурно са казвали, — не само един, а два случая в семейството й!“ Целият този позор, който безгрижно бе носила със себе си години наред, без изобщо да подозира. Обезобразяваща болест, неморална майка, баща убиец. Беше напълно отвратена. Невежеството й досега беше истинска благословия.

Никога не се беше съмнявала, че произлиза от тези двама души, които бяха седнали пред нея. Защо да го прави? Винаги си бе мислила, че лицето й е смесица от чертите на Мария и Кирицис. Хората дори й бяха казвали така. Но тя беше кръвно свързана с мъжа, когото винаги беше наричала свой баща, не повече, отколкото с всеки друг, когото би срещнала на улицата. Беше обичала родителите си сляпо, ала сега, когато се оказа, че не са й родители, бяха ли се променили чувствата й? Само за час цялата история на живота й се бе преобърнала. Беше се разтворила във въздуха зад гърба й и когато погледна назад, там имаше празнота. Пустота. Нищо.

Посрещна новината мълчаливо и почувства, че й прилошава. Не помисли нито за момент как се чувстват Мария и Кирицис или какво им е струвало да й кажат истината след толкова време. Не. Бяха фалшифицирали нейната история, нейния живот, и тя беше ядосана.

— Защо не ми казахте всичко това по-рано? — изкрещя тя.

— Искахме да те предпазим — каза твърдо Кирицис. — Преди нямаше нужда да ти казваме.

— Винаги сме те обичали, както биха те обичали истинските ти родители — намеси се Мария умоляващо.

Беше твърде отчаяна, че губи единственото си дете заради университета, но се наскърби още повече от това, че момичето, което сега стоеше пред нея и я гледаше все едно е някоя непозната, вече няма да я смята за майка. Бяха минали месеци и години, през които фактът, че София не е тяхна плът и кръв не бе имал значение, и те може би я бяха обичали още повече именно защото не бяха успели да създадат свои деца.

В този момент обаче София ги виждаше само като хората, които я бяха лъгали. Беше на осемнадесет, безразсъдна и вече твърдо решена да си изкове бъдеще, в което тя ще властва над фактите. На мястото на гнева й дойде студено безразличие, което овладя емоциите й, но смрази сърцата на хората, които я обичаха най-много на света.

— Ще се видим сутринта — каза тя, докато ставаше. — Корабът тръгва в девет.

С тези думи тя се завъртя и излезе.

На следващата сутрин по изгрев София беше будна и се занимаваше с последните приготовления. В осем часа тя и Кирицис натовариха багажа й в колата. Никой от двамата не проговори. Всички слязоха до пристанището и когато дойде моментът, София се сбогува механично.

Целуна ги и двамата по двете страни.

— Довиждане — каза. — Ще ви пиша.

В прощаването им имаше нещо окончателно, което не обещаваше скорошно събиране. Те се надяваха, че ще им пише, но вече знаеха, че няма смисъл да чакат писма. Докато фериботът се отдръпваше от кея, Мария беше сигурна, че това е най-лошото, което животът би могъл да й донесе. Хората зад тях махаха с обич за довиждане на някой близък, но София не се виждаше никъде. Дори не беше на палубата.

Мария и Кирицис останаха да гледат, докато корабът не се превърна в точица на хоризонта. Едва тогава се обърнаха. Празнотата беше непоносима.

За София пътуването до Атина се превърна в бягство от миналото й, от позора на проказата и от несигурния й произход. След като минаха няколко месеца от първия й семестър, тя се почувства готова да им пише.

Скъпи мамо и татко (Или сега трябва да ви наричам чичо и лельо? Нито едно от двете вече не ми изглежда подходящо).

Съжалявам, че всичко беше толкова трудно, когато заминавах. Бях ужасно потресена. Не мога дори да се опитам да го изразя с думи и все още ми прилошава, когато се сетя за всичко това. Както и да е, пиша ви само за да ви кажа, че се установих добре тук. Приятно ми е да ходя на лекции и въпреки че Атина е много по-голям и оживен град от Агиос Николаос, започвам да свиквам.

Ще ви пиша пак. Обещавам.

С обич:

София

Писмото казваше всичко и нищо. Те продължиха да получават писма, които съдържаха описания и често звучаха ентусиазирано, но не издаваха много за това как се чувства София. В края на първата година те бяха горчиво разочаровани, макар и не напълно изненадани, когато тя не се върна през ваканцията.

Миналото обсеби София и тя реши да прекара лятото в опити да намери Маноли. Отначало дирята изглеждаше прясна и тя проследи някои нишки около Атина, а после и в други части на Гърция. После източниците й станаха неточни, като телефонни указатели и данъчни служби, и тя започна просто да тропа на вратата на всеки непознат с името Вандулакис. После тя и мъжът се поглеждаха смутено, преди София да обясни накратко историята си и да се извини, че го е обезпокоила. Следата, доколкото я имаше, изстина съвсем, и една сутрин тя се събуди в един хотел в Солун и се запита какво, по дяволите, прави. Дори ако намереше този човек, нямаше да знае със сигурност дали й е баща. Във всеки случай, дали би предпочела баща й да бъде убиец, който е застрелял майка й, или прелюбодеец, който я е изоставил? Не беше кой знае какъв избор. Не трябваше ли да загърби несигурното си минало и да си изгради бъдеще?

В началото на втората си година тя срещна човек, който се оказа много по-важна фигура в живота й, отколкото баща й, който и да беше той. Беше англичанин на име Маркъс Филдинг и беше в едногодишен отпуск от университета си. София никога не беше срещала някого като него. Той беше едър и недодялан, с бледа кожа, която ставаше на петна, когато беше притеснен или му станеше горещо, и имаше много сини очи, каквито рядко се срещаха в Гърция. Освен това изглеждаше постоянно омачкан, както можеше да изглежда само един англичанин.

Маркъс никога не бе имал истинска приятелка. Като цяло е бил твърде погълнат от научните си занимания или твърде срамежлив, за да преследва жените, и сексуално освободеният Лондон от началото на седемдесетте му се беше видял заплашителен. Атина от същия период беше много по-назад в тази революция. През първия си месец в университета той срещна София сред цяла група други студенти и си помисли, че тя е най-красивата жена, която някога е виждал. Въпреки че изглеждаше доста зряла, тя не беше леснодостъпна и той остана удивен, когато София прие поканата му.

След няколко седмици вече бяха неразделни и когато дойде време Маркъс да се върне в Англия, тя реши, че ще се откаже от обучението си, за да отиде с него.

— Нищо не ме задържа — каза му една нощ. — Аз съм сираче.

Когато той се възпротиви, тя го увери, че е вярно.

— Не, наистина, така е — каза тя. — Имам чичо и леля, които ме отгледаха, но те са на Крит. Няма да имат нищо против да замина за Лондон.

Не каза нищо повече за детството си и Маркъс не й задаваше въпроси, но онова, за което настоя, бе да се оженят. София нямаше нужда да бъде убеждавана. Беше изцяло и страстно влюбена в този мъж и знаеше без всякакво съмнение, че той никога няма да я разочарова.

В един мразовит февруарски ден, от онези, в които сланата се задържа до обяд, те се ожениха в една регистрационна служба в южен Лондон. Неофициалната покана бе престояла на високата полица над камината на Мария и Николаос няколко седмици. Щяха да видят София за пръв път, откакто си бе тръгнала от живота им. Мъчителното страдание от това, че ги беше изоставила, което усещаха толкова остро отначало, постепенно отслабна и беше заменено от тъпата болка на примирението. И двамата се отнесоха към сватбата със смесица от вълнение и опасения.

Веднага харесаха Маркъс. София не би могла да намери по-добър, по-надежден мъж, и да я видят толкова доволна и сигурна, беше всичко, за което можеха да мечтаят, въпреки леката горчивина от факта, че сега вече нямаше голяма вероятност тя да се върне да живее на Крит. Харесаха английската сватба, макар че й липсваха всички ритуали и традиции, с които бяха свикнали. Приличаше просто на обикновено празненство, само че имаше малко речи, а най-странното от всичко бе, че булката всъщност не се различаваше от останалите гости, защото носеше червен костюм с панталон. Мария, която изобщо не говореше английски, беше представена на всички като лелята на София, а Николаос, който говореше езика отлично — като неин чичо. Те останаха един до друг през цялото време и Кирицис изпълняваше ролята на преводач на жена си.

След това останаха в Лондон за две вечери. Мария — особено — бе слисана от този голям град, където София бе избрала да живее. За нея това беше друга планета, място, което безспирно пулсираше от шума на автомобилните двигатели, чудовищните червени автобуси и въртящите се тълпи, които се точеха покрай витрините с кльощави манекени. В този град шансът човек да срещне познат на улицата дори ако живееше тук, беше нулев. Това беше първият и последният път, когато Мария напускаше родния си остров.

Дори със съпруга си София бе навлязла в ничията земя между тайните и лъжите. Тя убеди себе си, че премълчаването, това да не кажеш нещо, беше много различно от това да кажеш нещо, което не е вярно. Дори когато се родиха собствените й деца — Алексис, първото, само година след сватбата — тя се зарече никога да не им разказва за роднините си от Крит. Щеше да ги предпази от корените им и завинаги да ги защити от дълбокия срам на миналото.

През 1990 година, на осемдесетгодишна възраст, доктор Кирицис почина. В британските вестници се появиха няколко кратки некролога, дълги не повече от десетина реда, които отдаваха почит на приноса му към изследването на проказата, и София внимателно ги изряза и прибра. Въпреки почти двадесетгодишната разлика във възрастта, Мария живя само пет години след него. София долетя на Крит за погребението на леля си точно за два дни и бе погълната от вина и чувство на загуба. Осъзна, че като осемнадесетгодишна бе проявила единствено егоистична неблагодарност с начина, по който бе напуснала Крит преди толкова години, но вече беше твърде късно да се поправи. Твърде, твърде късно.

В този момент София реши най-накрая да изтрие миналото си. Тя изхвърли малкото спомени от майка си и леля си, които държеше в кутия на дъното на гардероба, и един следобед, преди децата да се върнат от училище, изгори в камината пачка пожълтели пликове с гръцки марки. После махна гърба от фотографията на своите леля и чичо и дискретно пъхна зад снимката изрезките от вестника, които резюмираха живота на Кирицис в няколко изречения. Този спомен за най-щастливия им ден сега живееше до леглото на София и беше единственото, което бе останало от миналото й.

Унищожавайки физическите доказателства на своята история, София се бе опитала да се отърси от миналото си, но страхът, че то ще бъде разкрито, я ядеше като болест и с годините вината за това как се бе отнесла с леля си и чичо си ставаше все по-силна. Тя се бе настанила под лъжичката й като камък — съжаление, което понякога я караше да се чувства физически зле, когато осъзнаваше, че няма какво да направи, за да поправи нещата. Сега, когато собствените й деца бяха напуснали дома, тя чувстваше по-силно от всякога агонията на разкаянието и знаеше със сигурност, че е причинила непростимо страдание.

Маркъс бе проявил достатъчно мъдрост, за да не й задава твърде много въпроси и се бе съобразил с желанието й да избягва всякакво споменаване на миналото, но докато децата растяха, критските характеристики станаха очевидни: при Алексис — красивата тъмна коса, а при Ник — черните мигли, които обрамчваха очите му. През цялото време София се страхуваше, че децата й може един ден да открият какви хора са били предците им, и стомахът й се обръщаше. Сега, когато гледаше Алексис, й се искаше да е била по-откровена. Видя как дъщеря й я изучава, сякаш никога преди не я е виждала. Сама беше виновна. Беше се превърнала в непозната за децата си и за съпруга си.

— Толкова съжалявам — каза тя на Алексис, — че преди никога не съм ви разказвала нищо от това.

— Но защо толкова се срамуваш от всичко? — попита Алексис, привеждайки се напред. — Това е историята на живота ти, така да се каже, но в същото време ти не си имала роля в тези събития.

— Тези хора бяха моя плът и кръв, Алексис. Прокажени, прелюбодейци, убийци…

— За бога, мамо, някои от тези хора са били герои. Вземи леля ти и чичо ти — тяхната любов е победила всичко, а с работата си чичо ти е спасил стотици, ако не и хиляди хора. А дядо ти! Какъв пример би бил за днешните хора, никога не се е оплаквал, никога не се е отрекъл от никого, страдал е мълчаливо.

— Ами майка ми?

— Е, радвам се, че не е моя майка, но не бих обвинявала единствено нея. Била е слаба, но винаги е имала в себе си тази бунтарска жилка, нали? Изглежда винаги й е било по-трудно да прави онова, което е била длъжна, отколкото на Мария. Просто е била такава по природа.

— Много си снизходителна, Алексис. Определено е имала несъвършенства, но не е ли трябвало да се бори по-упорито срещу естествените си инстинкти?

— Предполагам, че всички трябва да го правим, но не всеки има силата за това. И изглежда Маноли се е възползвал максимално от слабостта й — точно както правят хората днес.

В разговора им настъпи пауза. София нервно си играеше с обицата си, сякаш искаше да каже нещо, но не можеше да изплюе камъчето.

— Но знаеш ли кой се държа най-лошо от всички? — избухна тя накрая. — Аз. Аз обърнах гръб на тези двама добри, чудесни хора. Те ми дадоха всичко, а аз ги отблъснах!

Алексис бе смаяна от изблика на майка си.

— Просто им обърнах гръб — повтори София. — И сега е твърде късно да им кажа, че съжалявам.

Очите й се напълниха със сълзи. Алексис никога не беше виждала майка си да плаче.

— Не трябва да се обвиняваш твърде строго — прошепна тя, като придърпа стола си по-близо и обгърна майка си с ръка. — Ако ти и татко ми бяхте сервирали такава бомба, когато бях на осемнадесет, вероятно щях да направя съвсем същото. Напълно разбираемо е, че си била толкова ядосана и разстроена.

— Но аз все още се чувствам толкова виновна за това и е така от твърде много години — каза тихо София.

— Е, не мисля, че вече има нужда да е така. Това е в миналото, мамо — каза Алексис, придърпвайки я по-близо. — От всичко, което чух за Мария, мисля, че тя сигурно ти е простила. И сте си писали писма, нали? И са дошли на сватбата ти? Сигурна съм, че Мария не е таяла горчивина — не мисля, че е била способна на това.

— Надявам се да си права — каза София с приглушен глас, докато се опитваше да сдържи сълзите си. Тя извърна поглед към острова и бавно си възвърна самообладанието.

Фотини бе изслушала мълчаливо този разговор между майката и дъщерята. Виждаше, че Алексис кара София да погледне миналото от нов ъгъл, и реши да ги остави сами за малко.

Трагедията на Вандулакис, както я наричаха, все още се обсъждаше в Плака и малкото момиченце, което бе останало без баща и майка, не беше забравено от онези, които бяха станали свидетели на събитията от онази паметна лятна вечер. Някои от тези хора все още живееха в селото. Фотини отиде в кръчмата и тихо каза нещо на Герасимо, който започна трескаво да жестикулира към жена си. Щяха да оставят всичко и да дойдат, синът им можеше да обслужва бара за известно време. И тримата забързаха към таверната.

Отначало София не разпозна малката групичка, която се появи на една маса близо до нея и Алексис, но щом видя, че старият мъж е ням, тя разбра кой е той.

— Герасимо! — извика тя. — Сега си те спомних. Не работеше ли в кръчмата, когато идвах тук преди?

Той кимна и се усмихна. Фактът, че Герасимо е ням, бе будил любопитството на малката София. Тя помнеше, че малко се бе страхувала от него, но помнеше и колко й бе харесвала ледената лимонада, която той правеше специално за нея всеки път, щом тя и Мария се отбиваха в кръчмата, където обикновено отиваха да се срещнат с дядо й. По-трудно й беше да си спомни Андриана. Макар че сега беше пълна и ужасно пострадала от разширени вени, които дебелите й чорапи не успяваха да прикрият, Андриана припомни на София, че е била девойка, когато тя е идвала в Плака. София смътно си спомни красиво, но доста вяло момиче, което обикновено седеше пред кръчмата и си бърбореше с приятелките си, докато около тях се навъртаха групи младежи, облегнати нехайно на мотопедите си. Фотини пак бе намерила кафявия плик с фотографиите и отново ги разпръснаха по масата и се възхитиха на семейната прилика между София, Алексис и роднините им.

Тази вечер таверната беше затворена, но в този момент пристигна Матеос, който скоро щеше да поеме бизнеса на родителите си. Беше пораснал до размерите на планина и двамата се прегърнаха възторжено.

— Толкова е хубаво да те видя, София — каза сърдечно той. — Толкова много време мина.

Матеос започна да подрежда дълга маса. Очакваха още един гост. Фотини бе телефонирала на брат си Антонис по-рано през деня и в девет часа той пристигна от Сития. Сега беше много посивял и доста прегърбен, но все още имаше онези тъмни, романтични очи, които бяха привлекли Ана преди толкова години. Той седна между Алексис и София и след няколко питиета стеснителността му да говори на английски, след като толкова години не го беше упражнявал, се изпари.

— Майка ти беше най-красивата жена, която някога съм виждал — каза той на София, допълвайки след това — освен собствената ми съпруга, разбира се.

За момент поседя мълчаливо, преди да заговори отново.

— Красотата й беше и дар, и проклятие, а жена като нея винаги ще довежда някои мъже до крайности. Така де, вината не беше изцяло нейна.

Алексис наблюдаваше лицето на майка си и видя, че тя разбира.

— Ефхаристо — каза тихо София. — Благодаря.

Беше доста след полунощ и свещите отдавна се бяха стопили, преди хората да станат от масата, за да си вървят. Само няколко часа по-късно и Алексис, и София трябваше да тръгват, Алексис — за да се върне в Ханя и да се събере с Ед, а майка й — за да хване ферибота до Пирея. За Алексис все едно беше минал месец от пристигането й, въпреки че всъщност бяха само няколко дни. За София, въпреки че посещението й беше съвсем кратко, важността му беше неизмерима. Размениха си прегръдки, горещи като самия ден, и изпълнени с обич обещания да се върнат на следващата година за по-дълго и по-спокойно гостуване.

Алексис закара майка си до Ираклион, откъдето София трябваше да хване нощния ферибот за Атина. По време на пътуването не мълчаха и за миг и разговорът се лееше без прекъсване. Щом остави майка си, която с радост щеше да прекара деня из музеите на града, преди да хване ферибота вечерта, Алексис продължи към Ханя. Бе разрешила мистерията на миналото, днес нейна грижа щеше да бъде бъдещето.

Близо три часа по-късно тя пристигна в хотела. Пътуването беше дълго и изнурително и тя копнееше да пийне нещо, затова прекоси пътя до най-близката кръчма, която гледаше към плажа. Ед беше там, седеше сам и се взираше в морето. Алексис тихо се приближи и седна на масата му. Скърцането на стола издаде присъствието й и той се огледа, стреснат от шума.

— Къде беше, по дяволите? — извика.

Като се изключи съобщението, което му бе оставила преди четири дни, в което казваше, че ще остане в Плака няколко нощи, тя не се беше обаждала. Беше изключила мобилния си телефон.

— Виж — каза тя, знаейки, че е сгрешила, като не се обади, — наистина съжалявам. Всичко стана много оплетено и някак изгубих представа за времето. После дойде майка ми и…

— Какво искаш да кажеш с това, че е дошла майка ти? Значи сте си направили някакво семейно събиране и ти просто забрави да ми споменеш за това! Много ти благодаря!

— Чуй… — започна Алексис. — Наистина е важно.

— За бога, Алексис! — простена саркастично той. — Кое е по-важно? Да се запилееш да се видиш с майка си, която можеш да видиш всеки ден от седмицата, когато си вкъщи, или да прекараш тази ваканция с мен?

Ед не очакваше отговор. Вече се бе отправил към бара, за да си вземе още едно питие, с гръб към Алексис. Тя можеше да види колко е ядосан и обиден по раменете му и докато все още бяха обърнати, тя бързо и тихо се измъкна. В хотела й отне няколко минути да напъха всичките си дрехи в чантата, да грабне няколко книги от нощната масичка и да му надраска бележка.

Съжалявам, че свършваме така. Ти никога не ме слушаше.

Нямаше „С обич, Алексис“, нито ред целувки. Това беше краят. Вече можеше да го признае пред себе си. Нямаше повече любов.