Виктория Хислъп
Островът (28)

Двадесет и пета глава

Когато Фотини стигна до този момент от разказа си, внезапно усети тежестта на отговорността да опише емоциите на някого, който беше напълно способен да разкаже собствената си история. Въпреки че Фотини знаеше толкова добре, колкото и всеки друг, какво трябва да е изпитала София, кой можеше да разкаже историята по-добре от онази, която сама бе понесла ударите на истината? София беше онази, която в августовската вечер се бе опитвала безуспешно да си поеме въздух, когато родителите й бяха разкрили, че всъщност не са й родители. Тя трябваше да приеме факта, че истинската й майка вече не е жива и че не е сигурно кой е истинският й баща. Никога вече не можеше да бъде сигурна в нищо. Не би се чувствала по-несигурна дори ако земята се разлюлееше под краката й и Крит се разтърсеше от голямо земетресение.

Фотини осъзна, че може да направи само едно и то беше телефонно обаждане до София в Лондон. Тя се измъкна, оставяйки Алексис да съзерцава вече познатия изглед към Спиналонга.

София разбра кой се обажда още щом вдигна телефона.

— Фотини! Ти ли си?

— Аз съм. Как си, София?

— Много добре, благодаря. Дъщеря ми Алексис отби ли се да те види? Дадох й писмо за теб.

— Определено дойде да ме види и все още е тук. Прекарахме много смислено времето си заедно и направих почти всичко, за което ме помоли.

От другата страна на линията се усети моментно колебание. Фотини усети, че трябва да побърза.

— София, колко време ще ти отнеме да дойдеш тук? Разказах на Алексис каквото можах, но няма да е правилно аз да й кажа някои неща. Тя скоро трябва да тръгва, за да се върне при приятеля си, но ако успееш да дойдеш, преди да замине, можем да прекараме няколко дни заедно. Какво ще кажеш?

Отново мълчание от другата страна.

— София? Там ли си?

— Да, тук съм…

Беше толкова спонтанна покана. Имаше много причини, поради които София не можеше да зареже всичко и да излети за Гърция, но имаше и достатъчно на брой други причини да го направи и тя почти мигновено реши да загърби възраженията. Щеше да стигне на Крит до следващия ден, каквото и да станеше.

— Виж какво, ще видя дали мога да си уредя полет. Ще бъде чудесно да дойда в Плака след цялото това време.

— Добре. Няма да казвам на Алексис, но ще стискам палци да успееш да дойдеш.

София нямаше проблеми с намирането на място за полет до Атина. В това време от сезона търсенето не беше голямо и имаше самолет, който излиташе от „Хийтроу“ същия следобед. Тя набързо събра багажа си в една малка чанта и остави съобщение на телефонния секретар на Маркъс, за да обясни къде отива. Излетя навреме и в осем вечерта вече бързаше с такси към Пирея, където хвана нощния кораб за Ираклион. Докато фериботът се клатушкаше по южния си курс, София имаше достатъчно време да се притесни за онова, пред което щеше да се изправи, когато пристигнеше. Не можеже да повярва, че е взела това решение. Отиването в Плака бе пътуване, обременено с толкова спомени, че тя бе изненадана от себе си, но Фотини бе прозвучала толкова настоятелно. Може би наистина беше време да се изправи срещу миналото си.

На следващата сутрин, по-малко от двадесет и четири часа след телефонния разговор между двете жени, Фотини видя една кола да спира на пътя близо до таверната. От нея излезе закръглена руса жена. Въпреки че бяха минали двадесет години, откакто я бе виждала за последно и че светлата й коса би могла да я заблуди, Фотини веднага разбра коя е. Побърза да я посрещне.

— София, ти си тук. Не мога да повярвам! — възкликна тя. — Не бях сигурна дали ще дойдеш!

— Естествено, че дойдох. От години исках да се върна, но сякаш моментът все не беше подходящ. А и освен това ти така и не ме покани — добави закачливо тя.

— Знаеш, че не трябва да чакаш покана, за да се върнеш тук. Можеше да дойдеш когато си поискаш.

— Знам — София замълча и се огледа. — Всичко изглежда съвсем същото.

— Нищо чак толкова не се е променило — каза Фотини. — Знаеш как е в тези села. Магазинът си пребоядисва кепенците в различен цвят и настава врява!

Както беше обещала, Фотини не бе казала нито дума на Алексис за предстоящото пристигане на майка й и когато младата жена се появи на терасата със замъглен от съня поглед, тя се смая да види майка си и най-напред се зачуди дали брендито от предишната вечер не й причинява халюцинации.

— Мамо? — беше всичко, което успя да каже.

— Да, аз съм — отвърна София. — Фотини ме покани и ми се стори добра възможност да намина.

— Това е такава изненада! — отговори дъщеря й.

Трите жени седнаха на масата със студени питиета под сянката на навеса.

— Как беше ваканцията ти? — попита София.

— О, горе-долу — каза Алексис, свивайки рамене уклончиво. — Преди да дойда тук. И тогава стана много по-интересна. Прекарвам си фантастично в Плака.

— Ед тук с теб ли е? — попита София.

— Не. Оставих го в Ханя — каза Алексис, свеждайки поглед към кафето си. Почти не се беше замисляла за него през последните няколко дни и внезапно я жегна вина, че го е изоставила за толкова дълго. — Но планирам да се върна утре — добави тя.

— Толкова скоро? — възкликна София. — Но аз току-що пристигнах.

— Е — каза Фотини, донасяйки още напитки на масата, — значи нямаме много време.

И трите знаеха, че има някаква скрита цел. Защо иначе би дошла София? Главата на Алексис все още се въртеше от всичко, което Фотини й бе разказала през последните няколко дни, но тя знаеше, че има последна глава. Майка й бе дошла тук, за да й я разкрие.