Виктория Хислъп
Островът (27)

Двадесет и четвърта глава

1958 г.

В продължение на няколко месеца между семействата Вандулакис и Петракис нямаше контакт. Но трябваше да мислят за София и заради нея тази ледникова епоха трябваше да свърши. Елефтерия се настрои за помирение по-бързо от съпруга си, но дори Александрос, когато мина време, през което да помисли, започна да разбира, че не само собственото му семейство е пострадало. Той осъзна, че и двете страни бяха понесли тежки щети и прецени съответните им загуби с почти математическа точност, която беше напълно в характера му. От страната на Вандулакис: един син в затвора, един опозорен племенник, едно съсипано семейно име. От страната на Петракис: една мъртва дъщеря, семейство, ограбено от убийството, а преди това от проказата. Доколкото можеше да прецени, уравнението излизаше. В центъра на всичко беше София и всички те носеха отговорността да сглобят някакъв съвместен живот заради малкото момиченце.

Накрая Александрос писа на Гиоргис.

Имали сме своите разногласия, но е време да сложим край. София расте без своите родители и най-доброто, което можем да й предложим, е любовта и дружбата на останалите членове на семейството й. С Елефтерия ще бъдем много щастливи, ако ти и Мария се присъедините към нас за обяд следващата неделя.

Гиоргис нямаше телефон в дома си, но побърза да отиде в кръчмата и използва тамошния. Искаше веднага да каже на Александрос, че приемат поканата и ще се радват да дойдат, и остави съобщение на иконома на Вандулакис да предаде думите му. Мария обаче изпита смесени чувства, когато прочете писмото.

— „Своите разногласия“! — каза тя с насмешка. — И какво иска да каже с това? Как може да опише факта, че синът му уби дъщеря ти, като „своите разногласия“?

Мария изгаряше от гняв.

— Не поема ли някаква отговорност? Къде е разкаянието? Къде е извинението? — извика тя, размахвайки писмото във въздуха.

— Мария, чуй ме. Успокой се. Не поема отговорност, защото не е негова — каза Гиоргис. — Бащата не може да бъде отговорен за всички действия на детето си, нали?

Мария се замисли за момент. Знаеше, че баща й е прав. Ако родителите носеха бремето от грешките на децата си, светът щеше да бъде различен. Това би означавало, че Гиоргис е виновен, че голямата му дъщеря със собственото си безразсъдно и предателско поведение бе принудила съпруга си да я застреля. Налагаше се да отстъпи, макар и неохотно.

— Прав си, татко — каза тя. — Прав си. Единственото наистина важно нещо е София.

От този момент между двете семейства настъпи някакво възстановяване на добрите отношения, с неизказаното признание, че и двете страни имат вина за катастрофата, която бе навредила на всички. От самото начало старателно предпазваха София от всички неприятни преживявания. Тя живееше с дядо си и баба си, но всяка седмица отиваше в Плака и прекарваше деня с другия си дядо и Мария, които се посвещаваха на задачата да я развличат. Отиваха на разходки с лодката, ловяха риба, раци и морски таралежи, газеха в морето и ходеха на къси разходки по скалистата пътека. В шест часа, когато връщаха София в дома на нейните баба и дядо близо до Елунда, винаги всички бяха изморени. София се радваше на изпълненото с обожание внимание на двама дядовци и една баба. В известен смисъл имаше късмет.

 

 

Когато пролетта се превърна в ранно лято, Кирицис пресметна, че са минали двеста дни от погребението на Ана и от деня, в който бе закарал Мария до Елунда и бе осъзнал, че все пак няма да прекарат бъдещето си заедно. Всеки ден се мъчеше да не мисли за онова, което можеше да бъде. Водеше същото дисциплинирано съществуване както винаги: точно на секундата в седем и половина сутринта отиваше в болницата и излизаше от там в почти осем вечерта, когато му предстоеше самотна вечер, посветена на четене, учене и писане на писма. Това запълваше времето му изцяло и мнозина завиждаха на неговата отдаденост и задълбоченост в онова, което прави.

Няколко седмици след заминаването на пациентите от Спиналонга новината, че островът вече не се използва като колония на прокажени, се разпространи из Крит. Това означаваше, че мнозина, които се бяха страхували да разкрият потенциалните симптоми на проказа, излязоха от селата си и дойдоха да потърсят помощ. Сега, когато знаеха, че лечението нямаше да означава затваряне в колонията на прокажените, те не се страхуваха да се покажат и се стичаха на вълни да видят човека, който беше донесъл лекарството на Крит. Макар че скромността не позволяваше на доктор Кирицис да се къпе в тази слава, името му се разчу. След потвърждаване на диагнозата страдащите идваха при него за редовни инжекции с дапсон и обикновено за няколко месеца с постепенното повишаване на дозите започваха да се наблюдават подобрения.

В продължение на доста време Кирицис продължаваше работата си като завеждащ отделение в многолюдната главна болница на Ираклион. Нищо не би трябвало да му носи по-голямо удовлетворение от това да види как пациентите му си тръгват излекувани от болестта и изписани завинаги. Но усещаше единствено ужасна празнота. Чувстваше я в болницата и у дома и всеки ден изискваше повече усилия от предишния, докато се замъкваше от леглото до кабинета си. Дори започна да се пита дали наистина иска сам да прилага лечението. Не можеше ли някой да заеме мястото му? Наистина ли имаха нужда от него?

В този момент, когато се чувстваше излишен в болницата и празен извън нея, той получи писмо от доктор Лапакис, който след затварянето на Спиналонга беше щастливо женен и бе заел поста на завеждащ отделението по дерматовенерология в многопрофилната болница в Агиос Николаос.

Скъпи ми Николаос,

Чудя се как си. Откакто напуснахме Спиналонга, времето лети толкова бързо и през всички тези месеци възнамерявах да ти се обадя. Животът в Агиос Николаос е динамичен, а болницата много се разрасна, откакто съм тук на редовна работа. Моля те, ела да ни видиш, ако решиш да си починеш от Ираклион. Жена ми е слушала много за теб и ще се радва да се запознаете.

Твой Христос

Това накара Кирицис да се замисли. Ако някой, когото уважаваше толкова, колкото Христос Лапакис, бе намерил удовлетворяваща работа в Агиос Николаос, може би изборът беше негов. Ако Мария не можеше да дойде при него, той трябваше да отиде при нея. Всеки вторник ежедневникът на Крит публикуваше обяви за свободни места в болниците и всяка седмица той ги преглеждаше, надявайки се да намери работа по-близо до жената, която обичаше. Изминаха три седмици и той видя няколко подходящи позиции в Ханя, но те щяха да го отдалечат още повече от мястото, където искаше да отиде. Завладя го разочарование, докато един ден не получи още едно писмо от Лапакис.

Скъпи Николаос,

Надявам се, че всичко при теб е наред. Ще ме сметнеш за мъж под чехъл, сигурен съм, но планирам да напусна работата си тук. Жена ми иска да живее по-близо до родителите си в Ретимнон, така че през следващите няколко месеца предстои да се преместим. Хрумна ми, че може да пожелаеш да поемеш моето отделение. Болницата се разраства бързо и по-късно може да възникнат по-добри възможности. Междувременно реших, че трябва да те уведомя за плановете си.

Твой Христос

Макар че никога не бяха говорили за това, Лапакис знаеше, че между колегата му и Мария Петракис се бе развила връзка и бе останал поразен, когато научи, че Кирицис се е върнал сам в Ираклион. Предположи, че Мария се е чувствала длъжна да остане с баща си, и възприемаше цялата ситуация като ужасна загуба.

Кирицис прочете няколко пъти писмото, преди да го пъхне в горния джоб на бялата си престилка, а после на няколко пъти през деня го изваждаше оттам и отново прокарваше очи по думите в него. Въпреки че работата в Агиос Николаос би затворила най-различни врати в кариерата му, една врата в живота му щеше да се отвори: възможността да живее по-близо до Мария. Вечерта той писа на стария си приятел и го попита как да се възползва от тази възможност. Трябваше да се изпълнят определени формалности, имаше и други кандидати и така нататък, отговори Лапакис, но ако Кирицис напишеше официална молба за постъпване на работа в рамките на седмица, вероятно щяха да го приемат като кандидат за поста. Истината, както и двамата добре знаеха, бе, че Кирицис беше твърде квалифициран за длъжността. Преместването от мястото на завеждащ отделение в болница от големия град на същата позиция в по-малка болница означаваше, че никой не се съмняваше дали ще се справи с работата. Болничната управа беше възхитена, макар и леко озадачена от това, че човек от неговия калибър и с неговата репутация кандидатства за мястото. Повикаха го за разговор и само след няколко дни получи потвърждение, че биха искали да му дадат поста.

Планът на Кирицис беше да си стъпи на краката в новия си живот, преди да се свърже с Мария. Не искаше тя да направи каквито и да било възражения за явния обрат в кариерата му и планираше просто да й представи ситуацията като свършен факт. След по-малко от месец, вече установил се в малка къща недалеч от болницата, той се отправи към Плака, която беше само на двадесет и пет минути с кола. Беше майски неделен следобед и когато Мария отвори входната врата и видя Кирицис, тя пребледня от изненада.

— Николаос! — ахна тя.

Тогава се обади тъничко гласче. Сякаш идваше откъм полата на Мария и иззад нея, не много по-високо от нивото на коленете, се появи лице.

— Кой е това, лельо Мария?

— Това е доктор Кирицис, София — отговори тя едва чуто.

Мария се дръпна настрани и Кирицис престъпи прага. Тя погледна гърба му, докато минаваше покрай нея, същият стегнат, изправен гръб, който беше гледала толкова пъти, когато той си бе тръгвал от къщата й, за да се отправи към болницата по главната улица на Спиналонга. Внезапно й се стори, че е минал само миг, откакто беше на острова и си мечтаеше за бъдещето.

Мария трепереше, докато нареждаше чашите и чинийките, и те тракаха шумно. След малко тя и Кирицис се бяха настанили удобно, доколкото бе възможно, на твърдите дървени столове и отпиваха от кафето си точно както бяха правили на Спиналонга. Мария напразно се стараеше да измисли какво да каже. Кирицис обаче заговори направо.

— Преместих се — каза той.

— Къде? — попита Мария учтиво.

— Агиос Николаос.

— Агиос Николаос?

Тя почти се задави с думите. Удивление и радост се смесиха поравно, докато тя се мъчеше да си представи какво загатваше неговото съобщение.

— София — каза тя на малкото момиче, което седеше на масата и рисуваше, — искаш ли да се качиш горе и да намериш новата си кукла, за да я покажеш на доктор Кирицис…

Момиченцето изчезна горе да донесе играчката си и сега Кирицис се наведе напред. За трети път в живота си Мария чу думите: „Омъжи се за мен“.

Знаеше, че Гиоргис вече може да се грижи за себе си. Бяха приели смъртта на Ана и София бе донесла удоволствие и разсейване от грижите в живота им. Разстоянието до Агиос Николаос означаваше, че Мария можеше да посещава баща си няколко пъти седмично и да вижда и София. Всичко това мина през главата й за по-малко от секунда и преди да си поеме отново дъх, тя вече му бе отговорила.

Скоро след това Гиоргис се върна. Не беше изпитвал такова щастие от деня, когато бе научил, че Мария е здрава. До следващия ден новината, че Мария Петракис ще се омъжи за мъжа, който я беше излекувал, бе обиколила Плака и подготовката за сватбата започна веднага. Фотини, която никога не бе преставала да се надява, че Мария и Кирицис ще се оженят, се хвърли в планирането. Тя и Стефанос щяха да бъдат домакини на празненството преди брачната служба, а след това приятелите им щяха да се съберат в таверната за обилна гощавка.

Определиха дата със свещеника за след две седмици. Нямаше причина да чакат по-дълго. Двамата имаха къща, в която да се нанесат, познаваха се от години, а Мария вече имаше нещо като чеиз. Имаше и рокля, онази, която бе купила за сватбата си с Маноли. Тя бе лежала пет години на дъното на сандък, увита в слоеве фина хартия. Ден или два след предложението на Кирицис тя я извади, поизтърси гънките й и я премери.

Все още й стоеше така красиво, както в деня, в който я бе купила. Мария не се беше променила физически.

— Съвършена е — каза Фотини.

 

 

В навечерието на сватбата двете жени бяха заедно у Фотини и планираха каква прическа да си направи Мария.

— Нали не мислиш, че носи лош късмет да се омъжа със същата рокля, която трябваше да нося за друга сватба? Сватба, която никога не се осъществи?

— Лош късмет? — отвърна Фотини. — Мисля, че лошият ти късмет вече свърши, Мария. Трябва да призная, че според мен преди Съдбата ти имаше зъб, но вече не е така.

Мария мереше роклята по тялото си пред високото огледало в спалнята на Фотини. Меките катове на широките й дантелени поли се спускаха около нея като фонтан, а тъканта шумолеше около глезените й. Тя отметна глава назад и започна да се върти като дете.

— Права си… права си… права си… — напяваше ритмично тя, останала без дъх. — Права си… права си… права си…

Едва когато се замая, Мария спря да се върти и се хвърли по гръб на леглото.

— Чувствам се — каза тя — като най-щастливата жена на света. Никой в целия свят не може да е толкова щастлив, колкото мен.

— Заслужаваш го, Мария, наистина — отговори най-старата й приятелка.

На вратата на спалнята се почука и в рамката се подаде главата на Стефанос.

— Извинете, че ви прекъсвам — каза той шеговито. — Утре тук ще има сватба и се опитвам да приготвя угощението. Много бих се радвал на малко помощ.

Двете жени се засмяха и Мария скочи от леглото, като метна роклята на един стол. И двете се втурнаха надолу по стълбите след Стефанос, кикотейки се като някогашните деца, а вълнението им в очакване на най-важния ден за Мария изпълни атмосферата.

Когато се събудиха, видяха ясен майски ден. И последният жител на селото бе излязъл, за да се присъедини към булчинското шествие в късото разстояние между дома на Мария и църквата на другия край на селото. Всички искаха да се уверят, че красивата тъмнокоса жена в бяло ще бъде заведена до олтара без произшествия и че този път нищо няма да се изпречи между нея и щастливия брак. Вратите на църквата бяха оставени отворени по време на церемонията и хората в тълпата проточваха вратове, за да мернат за миг какво става в далечния край на пътеката. Доктор Лапакис беше кум, кумбарос. Той беше познат в Плака — хората помнеха ежедневните му пътувания до Спиналонга — но по-малко селяни си спомняха Кирицис. Присъствието му беше мимолетно, макар че всички добре знаеха каква роля бе изиграл за опразването на колонията на прокажените.

Когато двамата застанаха пред олтара, свещеникът ги короняса с изплетените венци от цветя и треви. В църквата настана абсолютна тишина и хората от тълпата, които стояха отвън на слънцето, се смълчаха, напрягайки се да чуят думите.

— Венчава се Божията рабиня Мария за Божия раб Николаос… В името на Отца и Сина и Светия Дух, сега и вовеки веков. О, Господи Боже наш, овенчай ги със Славата Си.

После всички изслушаха как свещеникът прочете познатите венчални откъси, писмата на Свети Павел до ефесяните и до Свети Йоан. Нямаше нищо претупано или повърхностно в тази служба. Това беше най-тържествената и обвързваща церемония и продължителността й подчертаваше значението й за двамата, които стояха пред олтара. Около час по-късно свещеникът сложи край на ритуала.

— Да се помолим за младоженеца и невестата. Да намерят благословение, живот, мир, здраве и спасение. Да се помолим на Христа, Сина Божи, който сам освети Венчанието в Кана Галилейска. Помилуй ни, Господи Иисусе Христе, помилуй ни.

Из църквата се понесе ехтящо „Амин“ и най-сетне всичко свърши. Всеки от събралите се вътре и онези, които стояха отвън, получиха захаросани бадеми. Те символизираха изобилието и щастието, които всички пожелаваха на Мария и Кирицис. Нямаше човек, който да им желае нещо друго.

Гиоргис бе седнал на първия ред в църквата заедно с Александрос и Елефтерия Вандулакис. Това беше публичен символ на примирението им, а между тях седеше малката София, очарована и развълнувана от блясъка и колорита на сватбата. Гиоргис изпитваше силно усещане за ново начало и увереност, че всички тегоби на миналото са зад гърба му. За пръв път от години бе намерил покой.

Когато Мария излезе от църквата заедно със среброкосия си жених, коронована с венеца, тълпата ги поздрави с викове и след това се проточи след тях към таверната, където щеше да започне веселбата. Тази вечер Стефанос предложи на всички гости щедър пир. Виното се лееше и тапите изскачаха от бутилките с цикудия до късно през нощта. Музикантите дърпаха струните и лъковете под звездите, докато краката на танцьорите не изтръпнаха напълно. Нямаше фойерверки.

Прекараха първите две нощи от брака си в изискан хотел, гледащ към пристанището на Агиос Николаос, но и двамата нямаха търпение да започнат следващия етап от живота си. Мария бе ходила в бъдещия им семеен дом няколко пъти през двете седмици преди сватбата. За пръв път щеше да живее в голям оживен град и се наслаждаваше на тази промяна. Къщата се намираше на стръмно възвишение близо до болницата и имаше балкон от ковано желязо и прозорци от пода до тавана, като всички останали на улицата. Беше висока тясна сграда на три етажа, боядисана в много бледо синьо-зелено.

Самият доктор Кирицис беше нов в града, така че, когато доведе вкъщи своята съпруга, това не породи клюки, а градът беше достатъчно отдалечен от стария дом на Мария, за да може тя да започне отначало. Никой тук не знаеше медицинската й история, освен съпруга й.

Първа я посети Фотини, заедно с Матеос и бебето Петрос, и Мария с гордост я разведе из къщата.

— Виж какви огромни прозорци! — възкликна Фотини. — А там се вижда морето. И момчета, момчета, има дори и малка градина!

Къщата беше по-впечатляваща и просторна от всяка в Плака, а мебелите не толкова груби и набързо направени, както онези в селски стил, които повечето хора по онова време все още имаха. Кухнята също беше много по-съвременна от онази, с която Мария бе израснала: за пръв път през живота си тя разполагаше с хладилник, модерна печка и електричество, което не изчезваше внезапно без предупреждение.

Няколко месеца животът беше съвършен. Мария обичаше новия си дом на хълма близо до болницата и скоро го обзаведе по свой вкус и го украси с бродираните от нея ковьорчета и семейните си фотографии. Ала една сутрин в началото на септември тя чу звъна на наскоро инсталирания им телефон. Беше баща й, който рядко й звънеше, така че тя веднага разбра, че нещо не е наред.

— Става въпрос за Елефтерия — каза той с обичайната си прямота. — Починала е тази сутрин.

През последните няколко месеца Гиоргис се бе сближил със съпрузите Вандулакис и Мария усети скръбта в гласа му. Не бе имало болест, която да ги подготви, нито предупредителни признаци за удара, който бе покосил старата жена така внезапно и неочаквано. Погребаха я няколко дни по-късно и Мария осъзна какво означаваше тази ситуация едва в края на церемонията, когато видя малката си племенница да държи за ръка двамата си дядовци. София се нуждаеше от майка.

Не можеше да прогони тази мисъл. Тя я преследваше, закачи се за нея като магарешки бодил за вълна. Момиченцето беше само на три години — какво щеше да стане с него? Ами ако и Александрос си отидеше? Той беше поне десет години по-стар от Елефтерия, така че беше напълно възможно това да се случи, а тя знаеше, че Гиоргис никога няма да се справи сам с грижите за София. Колкото до бащата на детето, въпреки молбата на Андреас за снизходителност на процеса, съдията му бе дал сурова присъда, която гарантираше, че няма да излезе от затвора преди София да стане поне на шестнадесет.

Докато отпиваха от виното в чашите си в полутъмната дневна на къщата на Вандулакис в Елунда, стая, която изглеждаше нарочно направена за оплакване със строгите семейни портрети и тежката си мебелировка, решението им се струваше все по-идеално. Това не беше моментът да го обсъждат, макар че сега тя умираше от желание да го сподели. Сякаш самите стени мърмореха, докато присъстващите говореха с ниските, приглушени гласове на хора, които смятаха, че дори издрънчаването на чаша ще наруши строгата сдържаност на тази обстановка. През цялото време Мария искаше да се изправи върху някой стол и да обяви на всеослушание какво иска да направи, но трябваше да изчака около час, докато дойде време да си тръгват, преди да сподели с Кирицис. Още преди да влязат в колата, тя хвана ръката му.

— Имам идея — каза направо тя. — За София.

Нямаше нужда да продължава. Кирицис бе обмислял точно същата възможност.

— Знам — отговори той. — Момичето вече загуби две майки, а кой знае колко дълго ще живее Александрос след това?

— Беше предан на Елефтерия и сърцето му е разбито. Не мога да си представя как ще живее без нея.

— Трябва да го обмислим внимателно. Може би моментът е неподходящ да предложим да вземем София да живее при нас, но ако остане с дядо си, това няма да е дългосрочно решение, нали?

— Защо не се върнем и не поговорим с него за това след няколко дни?

Само два дни по-късно, след като телефонираха предварително, за да го известят, че биха искали да го посетят, Мария и Николаос Кирицис отново се намериха в дневната на Александрос Вандулакис. Някога внушителният мъж сякаш се бе смалил след погребението, на което бе останал с гордо вдигната глава през цялата служба.

— София е вече в леглото — каза той, наливайки им питие от една бутилка, която стоеше на бюфета. — Иначе щеше да дойде да ви поздрави.

— Точно заради София сме тук — започна Мария.

— Помислих си, че може да е така — каза Вандулакис. — Едва ли си заслужава да разискваме този въпрос.

Мария пребледня. Може би бяха проявили ужасна нетактичност с идването си.

— С Елефтерия обсъдихме същото преди няколко месеца — започна Вандулакис. — Говорихме какво ще стане със София, ако някой от нас умре — въпреки че естествено предполагахме, че аз ще си отида първи. Разбрахме се, че ако един от нас остане сам, най-доброто за внучката ни ще бъде някой по-млад да се грижи за нея.

Александрос Вандулакис бе прекарал десетилетия в издаване на команди, но въпреки това ги изуми как той напълно бе взел ситуацията в свои ръце. Нямаше нужда да казват нищо повече.

— Най-доброто решение за София е да дойде да живее с вас — каза той, обръщайки се и към двамата. — Ще си помислите ли? Знам, че много я обичаш, Мария, а като нейна леля ти си най-близката й кръвна роднина.

Няколко мига Мария не можа да проговори, но Кирицис успя да каже всичко необходимо.

На следващия ден, когато Кирицис приключи с работата си в болницата, двамата с Мария се върнаха в дома на Вандулакис и заедно започнаха да подготвят София за следващия етап от живота й. В края на следващата седмица тя се беше преместила в къщата в Агиос Николаос.

Отначало Мария се притесняваше. Само година след напускането на Спиналонга тя бе станала съпруга, а сега, почти изведнъж, и майка на тригодишно дете. Ала страховете й бяха излишни. София пое водещата роля и с удоволствие се приспособи към живота с толкова по-млада и по-енергична двойка от нейните дядо и баба. Въпреки травмиращото начало на живота й, тя беше безгрижно дете и обичаше компанията на връстниците си, която скоро намери в изобилие на своята улица.

Кирицис също се бе тревожил за това, че ще бъде родител. Въпреки че сред пациентите му винаги бе имало известен брой деца, не бе общувал достатъчно с толкова малки деца като София. Момиченцето също малко се боеше от него отначало, но после разбра, че много лесно може да накара сериозното му лице да разцъфне в усмивка. Кирицис започна да я глези и скоро на съпругата му често се налагаше да го смъмря.

— Наистина я разглезваш — простенваше Мария, като виждаше как София разиграва Николаос.

Щом София тръгна на училище, Мария започна да се обучава за работа в болничната аптека. Това изглеждаше идеалното допълнение към работата й с билките, която продължаваше да практикува. Веднъж седмично Мария, която след сватбата се бе научила да шофира, водеше София в дома на дядо й от бащина страна, където тя оставаше да спи в стаята, която държаха за нея там. На следващия ден, когато Мария я взимаше, обикновено продължаваха към Плака, където гостуваха на Гиоргис. Почти при всяко посещение се виждаха и с Фотини и София си играеше на плажа под таверната с Матеос и Петрос, докато двете жени наваксваха с подробностите от ежедневието си.

Този щастлив и подреден живот продължи известно време. София се радваше на традицията да вижда и двамата си дядовци веднъж седмично и на вълненията, които израстването в оживен пристанищен град предлагаше на едно дете. Накрая фактът, че Мария и Николаос не са истинските й родители, се изплъзна от паметта й. Къщата в Агиос Николаос, където живееха, беше всичко, което щеше да си спомня от ранното детство. Единствената празнина в живота им беше липсата на брат или сестра на София. Беше тема, която рядко засягаха, но на Мария й беше много тежко от това, че не е родила свое дете.

Когато София беше на девет години, Александрос Вандулакис почина. Отиде си мирно в съня си, след като бе уредил и последната подробност от завещанието си, с което разделяше имотите между двете си дъщери и семействата им и оставяше щедра сума пари в попечителски фонд за София. Три години по-късно Гиоргис остана на легло след гръдна инфекция и се премести в къщата в Агиос Николаос, за да може Мария да се грижи за него. През следващите две години младата му внучка прекарваше часове всеки ден в игра на табла с него, седнала на завивката му. Един есенен ден точно преди София да се върне от училище, той почина. И двете жени в живота му бяха безутешни. Единственото им истинско успокоение бе да видят множеството, което се събра за погребението му. То се състоя в Плака, селото, където Гиоргис бе прекарал почти целия си живот, и църквата се изпълни от над сто селяни, които с голяма привързаност поменаха мълчаливия рибар, който бе понесъл толкова нещастия тъй безропотно.

 

 

В една мразовита сутрин в началото на следващата година пристигна надписан на машина плик с марка от Ираклион. Беше адресиран до „настойниците на София Вандулакис“. Стомахът на Мария се сви, когато видя името. София не знаеше, че е нейно. Тя грабна плика от изтривалката и веднага го скри на дъното на едно чекмедже. Писмо, адресирано по този начин, можеше да идва само от едно място и Мария бе обхваната от тревога, реши да изчака завръщането на съпруга си, преди да разбере дали страховете й са оправдани.

Около десет часа тази вечер Николаос се прибра след дълъг ден в болницата. София си бе легнала преди час. С известна официалност Николаос разряза плика със сребърния си нож за писма и извади твърд лист хартия.

До заинтересованите лица

Бяха седнали плътно един до друг на канапето и ръката на Николаос леко трепереше, докато държеше писмото така, че и двамата да го прочетат.

Със съжаление ви уведомяваме, че Андреас Вандулакис почина на 7 януари. Смъртта беше причинена от пневмония. Погребението ще се състои на 14 януари. Моля, потвърдете получаването на това писмо.

С почит:

Комендант, Затвор на Ираклион

Известно време никой от тях не проговори. Вместо това препрочитаха отново и отново служебното писмо. Андреас Вандулакис. Името му бе означавало богатство и добри перспективи. Беше трудно да повярват, дори с ужасните събития отпреди почти десетилетие, че животът на толкова привилегирован човек най-накрая бе свършил във влажна затворническа килия. Без да проговори, Николаос стана, пъхна писмото обратно в плика и прекоси стаята, за да го заключи в бюрото. Там нямаше вероятност София някога да го намери.

Два дни по-късно Мария беше единственият опечален близък, когато ковчегът на Андреас беше спуснат в бедняшкия гроб. Никоя от сестрите му не беше там. Дори не биха си го помислили. Що се отнасяше до тях, брат им все едно беше мъртъв от много време.

Вече беше краят на шейсетте години и първата вълна туристи започнаха да пристигат в Крит. Много от тях посещаваха Агиос Николаос, който се превърна в магнит за северноевропейците, привлечени от слънцето, топлото море и евтиното вино. София беше на четиринадесет и започваше да става своенравна. С толкова консервативни родители, които бяха стълбове на обществото, тя скоро откри, че ефективният начин да се бунтува, е да се върти из града с момчета от Франция и Германия, които бяха повече от щастливи да правят компания на красивото гръцко момиче с прекрасна налята фигура и коса до кръста. Въпреки че Николаос мразеше да се кара със София, през летните месеци кавгите се случваха почти всеки ден.

— Наследила е красотата на майка си — отчаяно каза Мария една вечер, когато София не се прибра. — Но сега изглежда, че може да е взела и характера й.

— Е, мисля, че най-после разбрах на коя страна заставам в спора за природата и възпитанието — каза Кирицис обезсърчено.

Макар че иначе беше непокорна, София се стараеше в училище и когато стана на осемнадесет, беше време да помисли за университет. Беше възможност, която Мария никога не бе имала, и двамата с Николаос я искаха за София. Мария предполагаше, че момичето ще отиде да учи в Ираклион, но беше разочарована. От малка София бе наблюдавала големите кораби, които идваха и заминаваха за континентална Гърция. Знаеше, че Николаос е учил в Атина, и искаше да отиде именно там. Мария, която никога не беше напускала Крит, бе изпълнена с безпокойство от желанието на София да отиде по-надалече.

— Но университетът в Ираклион е също толкова добър, както всеки на континента — каза тя, опитвайки се да уговори момичето.

— Сигурна съм в това — отвърна София. — Но какво лошо има да отида на някое по-отдалечено място?

— Нищо лошо няма — отговори отбранително Мария. — Но на мен Крит ми изглежда достатъчно голям. Има си собствена история и собствени обичаи.

— Точно това е проблемът — сопна се София, показвайки стоманена решителност, която нищо не можеше да разколебае. — Твърде съсредоточен е в собствената си култура. Понякога, гледан отвън, изглежда почти затворен. Искам да отида в Атина или Солун — те поне са свързани с останалата част от света. Има толкова много неща, които се случват там, а тук повечето от тях не ни докосват дори бегло.

Тя показваше желание да пътува, което беше напълно естествено за момиче на този етап от живота си. В днешно време изглежда всеки на нейната възраст искаше да замине и да види повече от света. Ала Мария се ужасяваше от това. Освен собствените й страхове да не загуби София, това повдигаше в ума й въпроса за бащинството на момичето. Маноли би казвал такива неща, че Крит е малък остров на много голяма планета и колко вълнуващи възможности има отвъд границите му. Имаше нещо странно познато в тази страст за пътешествия.

Когато дойде юни, София бе взела решението си. Отиваше в Атина и родителите й нямаше да застанат на пътя й. В края на август щеше да отплава.

 

 

Вечерта, преди дъщеря им да се качи на кораба до Пирея, Мария и Николаос седяха в градината си под старата асма, от която висяха зреещи лилави гроздове. София бе излязла. Николаос отпиваше бавно последните капки от голяма чаша с метакса.

— Трябва да й кажем, Мария — каза той.

Нямаше отговор. През последните няколко месеца двамата бяха преповтаряли отново и отново аргументите защо трябва да кажат на София, че не са истинските й родители. Когато Мария най-после бе признала възможността Маноли да е баща на София, Кирицис най-накрая беше взел решение. Момичето трябваше да знае. Сега, когато имаше вероятност баща й да е жив и да работи някъде в Атина или където и да е другаде, трябваше да й кажат истината. Мария знаеше, че Николаос е прав и че трябва да кажат на София, преди тя да замине за Атина, но всеки ден отлагаше този момент.

— Виж, нямам нищо против аз да го направя — каза Николаос. — Просто мисля, че времето за протакане свърши.

— Да, да. Знам, че си прав — каза Мария, поемайки дълбоко въздух. — Нека й кажем тази вечер.

Седяха в топлата лятна вечер и гледаха как молците се въртят като балерини в светлината на свещите. От време на време в тишината прошумоляваше някой гущер, който закачаше сухо листо с опашката си, преди да пробяга нагоре по стената на къщата. „Какво вещаеха тези ярки звезди на семейството й?“, питаше се Мария. Изглежда винаги наблюдаваха и знаеха каква ще е следващата глава преди нея самата. Ставаше късно, а София закъсняваше, но те нямаше да се откажат и да си легнат. Не можеха да отложат онова, което трябваше да направят, с още един ден. В единадесет без петнадесет бе застудяло и Мария трепереше.

— Да влезем ли? — каза тя.

През следващите петнадесет минути времето се влачеше, но накрая те чуха входната врата да се хлопва. София се бе прибрала.