Виктория Хислъп
Островът (25)

Двадесет и втора глава

1957 г.

Както биха направили през всяка нормална година, жителите на Плака се подготвиха за празненството в деня на църковния празник. Този път обаче щеше да бъде различно. Щяха да споделят честването с жителите на Спиналонга, техните близки съседи, които толкова години бяха съществували само във въображението им. За някои това означаваше да приветстват у дома почти забравени приятели, за други, да се изправят срещу собствените си дълбоко залегнали предразсъдъци и да се опитат да ги потиснат. Щяха да седнат на масата и да споделят храната си с досега невидимите си съседи.

Гиоргис беше един от малкото хора, които познаваха действителността в колонията. Мнозина други на сушата в продължение на години се бяха радвали на финансовите предимства от наличието на тази институция отвъд водата, като й бяха доставяли повечето от потребяваните стоки, и за тях перспективата за затваряне на колонията означаваше да изгубят тези приходи. Други признаваха пред себе си, че усещат определено облекчение при мисълта за ликвидирането на Спиналонга. Самият брой на болните мъже и жени отвъд водата винаги ги бе притеснявал и въпреки знанието, че тази болест е по-малко заразна от много други, те се страхуваха от нея като от чума. Тези хора не приемаха в умовете си факта, че проказата вече можеше да бъде излекувана.

Имаше някои, които с нетърпение очакваха идването на своите гости в тази историческа вечер. Майката на Фотини, Савина Ангелопулос, все още пазеше скъпия спомен за своята приятелка Елени, за чиято загуба бе жалила много години, и да види Мария отново свободна, за нея щеше да бъде истинска радост. Това щеше да означава само една трагедия, не две. Фотини ликуваше повече от всеки друг, без да се смята Гиоргис. Отново щеше да се събере с най-добрата си приятелка. Вече нямаше да се налага да се виждат в полумрака на къщата на Мария на Спиналонга. Сега щяха да могат да седят на светлата тераса на ресторанта и да обсъждат събитията от деня, докато слънцето залязва и се показва луната.

В лепнещата жега на този августовски следобед в кухнята на таверната Стефанос приготвяше в големи метални съдове козя яхния, риба меч и пилаф, а захаропластионът, сладкарницата, приготвяше тави с баклава и катефи^[1], сладки като мед. По разточителност това щеше да бъде гощавката на всички гощавки.

Вангелис Лидаки приемаше с възторг това събитие. Той се радваше на настроението, създавано от един толкова необикновен ден, и освен това знаеше какво означава той за Гиоргис, един от най-редовните, макар и най-малко приказливи негови клиенти. Хрумна му и че някои от обитателите на Спиналонга можеха да станат нови жители на Плака, увеличавайки населението и собствената му клиентела. За Лидаки успехът се измерваше с празните бирени и ракиени бутилки, които тракаха в старите каси в края на всеки ден, и той се надяваше, че количеството им ще нарасне.

Сред прокажените чувствата бяха също толкова объркани както на хората, които щяха да ги посрещнат. Някои от членовете на колонията не смееха да признаят дори пред себе си, че заминаването ги изпълваше с ужас, също както пристигането им навремето. Островът им бе дал сигурност, за която не бяха и мечтали, и мнозина се ужасяваха от загубата й. Някои от обитателите на острова, макар и без един белег или петно, които да показват, че са били прокажени, бяха изпълнени с безпокойство, че никога няма да могат да имат нормален живот. Димитри не беше единственият от по-младите колонисти, който не помнеше друго място освен Спиналонга. Това беше техният свят, а всичко извън него не бе по-истинско от илюстрации в книга. Дори селото, което виждаха отвъд водата всеки ден, не им изглеждаше нещо повече от мираж.

Мария не се затрудняваше да си спомни живота на сушата, въпреки че й се струваше, че миналото, в което се вглежда, принадлежи на някого другиго, а не на нея. Какво щеше да стане с жена, която бе изживяла повечето от годините си между двадесетте и тридесетте като прокажена и на сушата щеше да бъде смятана за стара мома? Когато гледаше над непрекъснато пенещата и вълнуваща се вода, тя виждаше само колко несигурно е всичко.

Някои от хората на Спиналонга бяха прекарали месеци преди заминаването, внимателно опаковайки всяка вещ, която щяха да вземат със себе си. Няколко души бяха получили топъл отговор от семействата си, на които бяха писали, за да им съобщят добрата новина за освобождаването си, и очакваха любезно посрещане. Те знаеха, че ще има къде да разопаковат своите дрехи, порцелана, тенджерите, скъпоценните си килими. Други пренебрегваха онова, което предстоеше да се случи, продължавайки с ежедневните си занимания до последната минута, сякаш те никога нямаше да се променят. Този август беше по-горещ от всякога, със свиреп мелтеми, който изравняваше розите със земята и пускаше ризите от просторите да летят в небето като гигантски бели чайки. Следобед всичко освен вятъра спираше. Той продължаваше да тряска вратите и да тропа по прозорците, докато хората спяха в стаите зад затворени кепенци, за да избягат от слънчевия пек.

Дойде денят на заминаването и независимо дали хората се бяха подготвили или не, беше време да си тръгват. Този път не само Гиоргис отиде до острова, а и половин дузина други рибари от селото, които най-сетне бяха повярвали, че нямат от какво да се страхуват, и щяха да помогнат за превозването на хората от Спиналонга заедно с всичките им земни притежания. В един часа следобед на двадесет и пети август се виждаше как от Плака приближава малка флотилия.

В мъничката църква „Свети Панталеймон“ предишния ден се бе състояла последна служба, но в продължение на много дни преди това хората се бяха изреждали да запалят свещ и да промърморят молитвите си. Идваха да благодарят, и поемайки си дълбоко въздух, за да успокоят нестабилните си нерви, вдишвайки упойващия, гъст като петмез аромат на свещите, които примигваха около тях, те се молеха на Господ да им даде кураж да се изправят срещу онова, което светът отвъд тясната ивица вода щеше да им предложи.

Възрастните и онези, които все още бяха болни, се качиха първи в лодките с чужда помощ. Магаретата работеха усилено през този ден, бъхтейки се напред-назад през тунела, натоварени с вещите на хората и теглейки каруци, отрупани със сандъци. На кея се натрупа планина от вещи, превръщайки дълго лелеяната мечта в осезаемата действителност на заминаването. Едва сега някои от тях наистина повярваха, че старият живот свършва и започва нов. Докато минаваха през тунела, им се струваше, че могат да чуят как ударите на сърцата им се отразяват от стените.

Кирицис бе на пост на кея в Плака, като се грижеше онези, които все още бяха болни и отиваха в Атина да продължат с лечението, да получат внимателно отношение.

Сред последните няколко души, останали на острова, бяха Лапакис и Мария. Докторът бе останал, за да разчисти последните части от документацията, и бе прибрал всички необходими папки в кутия. Тези здравни картони осигуряваха на пациентите му чисто здравно удостоверение и той щеше да ги пази у себе си, докато всички не прекосяха водата. Едва тогава щеше да ги раздаде. За жителите на острова те щяха да бъдат паспорти за свободата.

Излизайки от малката уличка към къщата си за последен път, Мария погледна към болницата горе на хълма. Видя Лапакис, който вървеше надолу по улицата и се мъчеше с тежките кутии, и отиде да му помогне. Навсякъде около нея имаше следи от бързо заминаване. Допреди този последен час няколко души бяха отказали да повярват, че най-сетне си тръгват. Някой не бе закрепил крилото на един прозорец и сега то се тряскаше от бриза; няколко кепенци се бяха освободили от куките си и завесите се вееха около тях като корабни платна. На масите в кафениона имаше изоставени чаши и чинии, а в класната стая на един чин лежеше разтворена книга. На черната дъска все още имаше надраскани с тебешир алгебрични формули. В един от магазините на рафта стояха подредени редица консервни кутии, сякаш магазинерът си бе мислил, че може отново да отвори някой ден. Ярки мушката, засадени в стари тенекии от зехтин, вече вехнеха. Тази вечер никой нямаше да ги полее.

— Не се тревожете за мен, Мария — каза докторът, почервенял. — Имате много неща, за които да мислите.

— Не, нека ви помогна. Сега няма причина да превивате гръб заради нас — каза тя, поемайки една от по-малките кутии с документи. — Вече сме здрави, нали?

— Определено — отвърна той. — И някои от вас могат да си тръгнат и да оставят цялото това преживяване зад себе си.

Още щом изрече думите, Лапакис осъзна колко трудно би било това и се засрами от собствената си липса на такт. Той затърси израз, който смяташе, че ще донесе най-голяма утеха.

— Ново начало. Това имам предвид… Ще можете да започнете на чисто.

Лапакис нямаше как да го знае, но новото начало беше точно обратното на онова, което желаеше Мария. То означаваше, че всичко от стария й живот на острова щеше да бъде заличено. Защо да знае, че най-скъпоценното за Мария бе нещо, което никога не би открила, ако не беше заточението й на този остров и че тя изобщо не искаше да остави всичко от живота си на Спиналонга зад гърба си, а да вземе най-доброто от него със себе си?

Тя погледна за последен път главната улица и острото чувство на носталгия почти я накара да припадне. Спомени, които се застъпваха и се сблъскваха, се заредиха един след друг в ума й. Необикновените приятелства, които бе създала, другарството в дните за пране, веселбата по празниците, удоволствието от гледането на най-новите филми, удовлетворението от това да помага на хора, които наистина се нуждаеха от нея, неоправданият страх, когато в кафениона вилнееха буйни дебати, най-вече между атиняните и обикновено на теми, които сякаш нямаха голяма връзка с ежедневието им. Все едно не бе минало никакво време от момента, в който бе застанала на това място за пръв път, и сега. Преди четири години бе изпълнена с омраза към Спиналонга. В онзи момент смъртта бе изглеждала безкрайно по-добра от доживотната присъда на този остров, но ето я сега, когато за миг не желаеше да си тръгне. След няколко секунди щеше да започне друг живот и тя не знаеше какво я чакаше в него.

Лапакис прочете всичко това на лицето й. И на него животът щеше да поднесе нова несигурност сега, когато работата му на Спиналонга беше приключила. Щеше да пътува до Атина, за да прекара няколко месеца с прокажените, които отиваха в болницата „Санта Барбара“ и все още се нуждаеха от лечение, но след това собственият му живот бе неизследвана територия като луната.

— Хайде — каза той. — Мисля, че трябва да вървим. Баща ви ще ни чака.

И двамата се обърнаха и тръгнаха през тунела. Звукът от стъпките им отекваше около тях. Гиоргис ги чакаше на другия край. Той седеше на стената в сянката на една дървовидна мимоза, дърпаше силно от цигарата си и чакаше дъщеря му да излезе от тунела. Струваше му се, че тя никога няма да дойде. С изключение на Мария и Лапакис, островът вече беше напълно обезлюден. Дори магаретата, козите и котките бяха превозени оттатък и сцената бе напомняла за Ноевия ковчег. Последната лодка освен неговата бе тръгнала преди десет минути и сега кеят изглеждаше пуст. Наблизо лежаха изпуснати малка метална кутия, връзка писма и пълен пакет цигари, доказателства за прибързаното заминаване на последната група. Може би е имало някаква пречка, помисли си Гиоргис в паника. Може би в крайна сметка Мария не можеше да си тръгне. Може би докторът не беше подписал документите й.

Точно когато тези случайни мисли бяха започнали да стават неприятно действителни, Мария се показа от черния полукръг на тунела и изтича към него с протегнати ръце, забравила всички колебания и съмнения за напускането на острова, щом прегърна баща си. Без да проговаря, той се наслаждаваше на допира на копринената й коса до грубата си кожа.

— Ще тръгваме ли? — попита най-накрая Мария.

Вещите й вече бяха натоварени на борда. Лапакис се качи пръв и се обърна, за да поеме ръката на Мария. Тя стъпи с един крак в лодката. За част от секундата другият остана на каменистата земя, после тя го вдигна. Животът й на Спиналонга бе свършил.

Гиоргис развърза старата си лодка и я отблъсна от кея. После, пъргаво за човек на неговата възраст, скочи на борда и завъртя лодката, която скоро се понесе далеч от острова в посока към сушата. Пътниците му бяха обърнати към носа. Те гледаха острия му връх, който подобно на стрела се носеше бързо към целта си. Гиоргис не губеше време. Все още виждаше Спиналонга твърде добре. Тъмните отвори на прозорците го гледаха като хлътнали, незрящи очи и непоносимата им празнота го караше да си мисли за всички онези прокажени, които бяха свършили дните си, поразени от слепота. Изведнъж видя Елени, застанала на кея, каквато я помнеше от последната им среща, и за момент забрави радостта от това, че дъщеря му е толкова близо до него.

Само минути оставаха вече, преди да стигнат сушата. Малкото пристанище на Плака бе пълно с хора. Много от колонистите бяха посрещнати от роднини и приятели, други просто се прегръщаха, когато докосваха родната земя, някои за пръв път от двадесет и пет години. Най-шумната група бяха атиняните. Някои от техните приятели и дори колеги бяха пропътували целия път от големия град, за да отпразнуват този епохален ден. Тази нощ нямаше да има време за сън, а утре сутрин всички щяха да се отправят към Ираклион за обратното пътуване до Атина. Засега щяха да покажат на Плака едно–две неща за изкуството да се веселиш. Някои от тях бяха музиканти и сутринта вече се бяха упражнявали с местните, формирайки впечатляващ оркестър от всеки възможен инструмент, от лира, лютня и мандолина до бузуки, гайда и овчарска флейта.

С новото си бебе Петрос на ръце, Фотини и Стефанос бяха там, за да посрещнат Мария, заедно с Матеос, малкото им кафявооко момче, което танцуваше наоколо развълнувано в упойващата атмосфера, без да осъзнава значението на деня, но възхитено от усещането за карнавал във въздуха.

— Добре дошла у дома, Мария — каза Стефанос. Той бе останал назад, докато жена му прегръщаше най-добрата си приятелка, изчаквайки реда си да я поздрави. — Толкова се радваме, че се върна.

Започна да товари сандъците на Мария в своя камион с каросерия. Къщата на Петракис беше на малко разстояние, но твърде далеч, за да пренесат всичко на ръка. Двете жени пресякоха площада, оставяйки Гиоргис да завърже лодката. Щяха да идат пеша. Вече имаше разпънати маси и подредени столове. Малки цветни флагчета обрамчваха четирите страни на площада и игриво се вееха по диагоналите. Скоро веселбата щеше да започне.

Когато Мария и Фотини стигнаха в къщата, Стефанос вече бе разтоварил сандъците, които сега стояха във входа. Влизайки, Мария усети как тилът й настръхва. Нищо не се беше променило от деня, в който бе заминала. Всичко бе изрядно на мястото си както винаги: същото бродирано ковьорче с приветливото си „Кали мера“ — „Добро утро“, — което майка й бе завършила точно навреме за сватбата си, висеше на отсрещната стена, за да посреща гостите; същата колекция от тигани бе закачена до огнището и познатите порцеланови чинии на цветя бяха наредени на полицата. В своите сандъци Мария скоро щеше да намери другите от комплекта и частите от сервиза отново щяха да бъдат заедно.

Дори в такъв сияен ден в тази къща беше мрачно. Всички стари познати предмети можеше все още да са по местата си, но самите стени сякаш бяха попили дълбокото нещастие, изтърпяно между тях. От тях се излъчваше самотата на последните няколко години на баща й. Всичко изглеждаше същото, но нищо не беше както преди.

Когато Гиоргис влезе след няколко минути, завари Стефанос, Фотини, Петрос, Матеос, който стискаше малка китка цветя, и Мария, изпълнили малката къща. Най-сетне изглеждаше, че някои от парчетата на живота му отново съвпадат. Красивата му дъщеря стоеше пред него, една от трите жени на сложената в рамка фотография, която поглеждаше всеки божи ден. В очите му тя бе по-прекрасна от всякога.

— Е — каза Фотини, — няма да оставам твърде дълго — все още има храна за приготвяне. Ще се видим после на площада.

— Благодаря за всичко. Толкова съм щастлива да се върна при стари приятели като вас — както и един нов приятел — каза Мария, поглеждайки Матеос, който сега събра кураж да пристъпи напред и да й даде цветята.

Тя се усмихна. Това бяха първите цветя, които получаваше, откакто Маноли й бе подарил букет преди четири години само седмица преди да отиде да се изследва за проказа. Жестът на малкото момче я трогна.

Малко по-късно, след като се преоблече в друга рокля и разреса косата си, докато не заблестя по-ярко от самото огледало, Мария се почувства готова да излезе и да се сблъска с любопитството на жителите на Плака. Въпреки че някои от съседите й щяха да я посрещнат с топлота, тя знаеше, че други ще я разглеждат най-подробно и ще търсят следи от болестта. Щяха да се разочароват. По Мария нямаше и най-малък белег. Неколцина други бяха пострадали по-тежко. Мнозина щяха цял живот да накуцват с осакатените си стъпала, а няколкото нещастници, които бяха изгубили зрението си, щяха цял живот да зависят от семействата си. За болшинството обаче лезиите бяха изчезнали, грозната пигментация на кожата бе избледняла, а притъпената преди чувствителност се бе върнала.

Мария и баща й тръгнаха заедно към площада.

— Няма да го повярвам, докато не го видя — каза Гиоргис, — но сестра ти каза, че може да дойде тази вечер. Вчера получих бележка от нея.

— Ана? — каза удивена Мария. — Заедно с Андреас ли?

— Така пишеше в писмото. Предполагам, че иска да те приветства със завръщането ти.

Както всеки родител, той копнееше да се съберат и бе предположил, че Ана е сметнала момента за подходящ да се реваншира за пренебрежението си през последните няколко години. Ако можеше да се събере отново и с двете си дъщери вместо само с едната, би бил по-щастлив от всякога. За Мария, от друга страна, срещата с Ана тази вечер не беше нещо, което очакваше с удоволствие. Денят не бе предназначен за сдобряване, а за празнуване: днес и последният прокажен на Спиналонга най-сетне щеше да получи свободата си.

 

 

В къщата си в Елунда Ана се приготвяше за празненството в Плака, като внимателно закрепваше с фиби косата си и педантично си слагаше червило, така че да следва плътно извивката на пълните й устни. Седнала в скута на баба си, София наблюдаваше внимателно как майка й рисува лицето си, докато страните й не станаха яркооцветени като на кукла.

Игнорирайки и майка си, и дъщеря си, Андреас се втурна в стаята.

— Още ли не си готова? — попита той Ана студено.

— Почти — отговори тя, нагласяйки тежкия си тюркоазен гердан пред огледалото и вдигайки брадичка, за да се наслади на ефекта, преди да се напръска с облак френски парфюм.

— Можем ли да тръгваме тогава? — сопна се той.

Ана изглежда не обърна внимание на ледения тон на съпруга си, ала Елефтерия го забеляза. Тя бе смутена от начина, по който синът й се обърна към жена си. Не бе чувала такъв хладен тон преди, нито го бе виждала да я гледа така застрашително и се зачуди дали най-накрая Андреас не е осъзнал интимността, която съществуваше между съпругата му и Маноли. Някога бе упоменала за притесненията си на Александрос. Беше грешка. Той се бе ядосал и се бе заклел да изхвърли „този нехранимайко — донжуан“, ако пресече границата. След това Елефтерия не бе споделяла тревогите си.

— Лека нощ, сладка моя — Ана се обърна към дъщеря си, която протегна пухкавите си ръчички към нея. — Бъди послушна. — Тя остави съвършен отпечатък от устните си върху челото на София и излезе от стаята.

Андреас вече я чакаше в колата, пуснал двигателя. Знаеше защо жена му се бе погрижила толкова внимателно за външния си вид, и не беше заради него.

Нещо необикновено малко най-накрая бе накарало Андреас да осъзнае факта, че съпругата му го мами: обица под възглавницата. Ана винаги щателно сваляше бижутата си и внимателно ги полагаше в тапицираното с кадифе чекмедже на тоалетката си, преди да си легне, и Андреас знаеше, че е щял да забележи, ако тя си беше легнала с обиците от злато и диаманти предишната вечер. Той не каза нищо, когато видя златото да проблясва на фона на белия лен, докато се пъхаше между иначе изрядно оправените чаршафи, ала сърцето му се вледени. В този момент неговото филотимо, самото чувство за чест и гордост, което го правеше мъж, бе смъртно ранено.

Два дни преди това той се прибра рано следобед, спря колата си на известно разстояние и извървя последните петдесет метра до къщата. Не се изненада да види камиона на Маноли, паркиран отвън. Знаеше, че ще бъде там. Отвори тихо входната врата и пристъпи в коридора. Чуваше се тиктакането на часовник, но иначе къщата беше мъртвешки спокойна. Внезапно тишината бе разцепена от женски стенания. Андреас сграбчи парапета, отблъснат, отвратен от звуците на екстаза на своята съпруга. Инстинктът го подтикваше да изкачи стъпалата по две наведнъж, да се втурне в спалнята си и да ги разкъса и двамата на парчета, но нещо го спря. Той беше Андреас Вандулакис. Трябваше да действа по-премерено и имаше нужда от време да помисли.

 

 

Когато Мария наближи площада, там вече се бе събрала огромна тълпа. Тя забеляза Димитри, застанал в центъра на малка група заедно с Герасимо Вилакис, който бе държал кафениона на колонията, и Христина Хрусталакис, която се усмихваше. Това я правеше почти неузнаваема. Наоколо се чуваше бръмченето на възбудени разговори и слабият звук на музика откъм далечния край на улицата, където някой дрънкаше на бузуки. Когато излезе на открито, от всички страни полетяха поздрави. Мария се запозна с многобройни развълнувани роднини и приятели от Атина, на които я представяха като Агиа Мария или „вълшебницата билкарка“. Последното й доставяше удоволствие, въпреки че провъзгласяването за светица определено не й харесваше.

Последните няколко часа бяха толкова изпълнени със събития, че почти не беше помисляла за доктор Кирицис. Не се бяха сбогували, така че тя беше сигурна, че ще се видят отново. Нямаше търпение за този момент. Навлизайки сред гъстото множество, Мария усети как сърцето й прескача, сякаш ще изскочи от гърдите. Той беше там, седнал на една от дългите маси с Лапакис. Сред тълпата тя виждаше само него, в чезнещата светлина сребристата му коса почти сияеше. Лекарите бяха потънали в разговор, но накрая Лапакис вдигна поглед и я забеляза.

— Мария! — възкликна той, ставайки. — Какъв великолепен ден за вас. Как се чувствате у дома след толкова време?

За щастие от нея не се очакваше наистина да отговори, а ако беше така, не би знаела откъде да започне или къде да свърши. В този момент се приближиха Пападимитриу и съпругата му с двама мъже, които толкова много приличаха на Никос, че и без обяснения се разбираше, че са му братя. Кметът на острова искаше семейството му да се запознае с хората, които им бяха дали нов живот. По-късно щеше да има хиляди тостове, но те искаха първи да благодарят.

Кирицис стоеше назад, но Мария усещаше тежестта на погледа му и докато Лапакис говореше със семейство Пападимитриу, той я дръпна настрани.

— Мога ли да ви отнема малко време? — запита той учтиво, но достатъчно силно, за да го чуе в шума. — На някое по-тихо място — добави.

— Можем да отидем до църквата — отговори тя. — Искам да вляза и да запаля свещ.

Те напуснаха препълнения площад, където какофонията на възбудените гласове бе достигнала оглушителна сила. Докато вървяха по празната улица към църквата, звукът от тълпата се превърна във фоново жужене. Следващото действие на Кирицис бе продиктувано от нетърпение. Достатъчно от живота на тази жена бе отнет от болестта и всяка изгубена секунда изглеждаше твърде много. Сдържаният му професионален маниер го напусна за момент, заместен от решителност. При входа на църквата той се обърна към нея.

— Искам да кажа нещо. Много е просто — каза той. — Бих искал да се омъжиш за мен.

Не беше въпрос, а твърдение. И сякаш не изискваше отговор. От известно време Мария вече не се съмняваше, че Кирицис я обича, но се бе насилила да спре да си въобразява, че от това може да се получи нещо. През последните няколко години бе открила, че е по-безопасно да прогонва мечтите веднага щом започнат да се оформят и да живее в настоящия момент, където разочарованието не можеше да опустоши фантазиите й.

Тя не проговори веднага, а вдигна очи към него, както я бе хванал за раменете с протегнати ръце. Той запълни мълчанието й, сякаш се налагаше да я убеди, че е сериозен.

— Никой никога не ми е въздействал така, както ти го направи. Ако не искаш да се омъжиш за мен, ще си отида и никога няма да се наложи да се сещаш за мен отново. — Ръцете му бяха стиснали по-здраво раменете й. — Но каквото и да решиш, трябва да знам сега.

Значи беше въпрос. Влагата бе изчезнала от устата и беше нужно върховно усилие, за да овладее езика си.

— Да — беше единствената дрезгава сричка, която успя да произнесе. — Да.

— Съгласна си? — Кирицис изглеждаше поразен. Тази тъмнокоса жена, тази негова пациентка, която чувстваше, че познава толкова добре и за която въпреки това все още знаеше толкова малко, се съгласяваше да бъде негова съпруга. Той се усмихна широко и лицето на Мария отрази ослепително усмивката му. Отначало неуверено, а после с нарастваща страст, той я целуна, а после, внезапно осъзнали как изглеждат на пустата улица, те се отдръпнаха един от друг.

— Трябва да се върнем на празненството — проговори първи Кирицис. Чувството му за дълг и благоприличие беше по-силно развито от нейното. — Хората може да се зачудят къде сме.

Беше прав: трябваше да се върнат, защото всички трябваше да споделят тази вечер, преди пътищата им да се разделят. Когато се върнаха на площада, танците бяха започнали. Беше се оформил голям кръг и вървеше бавен пентоцали. Дори Гиоргис се беше присъединил. Мъжът, който толкова често стоеше отстрани при всяко празненство, сега бе излязъл напред и изцяло се бе включил във веселбата.

Фотини първа забеляза, че приятелката й се връща в компанията на доктора, и разбра без всякакво съмнение, че Мария най-сетне има възможност да бъде щастлива. Двамата бяха избрали да не казват нищо тази вечер — искаха Гиоргис първи да научи, а вихрената атмосфера на този панегири не беше обстановката, в която да му съобщят новината.

Когато Гиоргис дойде при тях в края на танца, на езика му имаше само един въпрос към Мария.

— Виждала ли си Ана? Тук ли е?

През последните няколко години той повече или по-малко бе изгубил надежда, че семейството му ще се събере отново, но днес имаше шанс това да стане. Ала това, че Ана все още не беше дошла, го озадачаваше; в края на краищата, тя бе обещала да бъде тук.

— Сигурна съм, че ще дойде, татко, щом е обещала — увери го Мария, въпреки че и на двамата тези думи прозвучаха кухо. — Защо не танцуваме пак — предложи тя. — Изглежда имаш сили. — Тя поведе баща си обратно в гъмжилото и двамата се присъединиха, когато започна следващия танц.

Фотини беше заета да носи табли с храна до масата. Тя забеляза, че докторът гледа как Мария танцува, и се почувства по-радостна от всякога, че най-скъпата й приятелка е намерила толкова добър мъж. Вече се беше стъмнило, вятърът бе утихнал и в морето нямаше дори една вълничка. Температурите сякаш не бяха спаднали и с един градус от задушния следобед и когато хората отиваха да седнат между танците, те жадно поглъщаха големи чаши с резливо вино, разливайки много от него в праха. Мария се върна от танца си, намери мястото си до Кирицис и двамата едновременно вдигнаха чаши. Беше мълчалива наздравица.

 

 

Ана и Андреас вече почти бяха стигнали в Плака. Никой не бе проговорил по време на пътуването. И двамата бяха потънали в собствените си мисли. Андреас се бе сетил, че Маноли би могъл да възобнови годежа си с Мария сега, когато тя се беше върнала, и когато наближиха селото и вече виждаха струпаното множество, той наруши мълчанието с това предположение. Достави му удоволствие да предизвика съпругата си по този начин.

— Маноли? Да се ожени за Мария? Само през трупа ми! — изкрещя тя с гняв, какъвто той никога не беше виждал у нея. Всички задръжки бяха паднали. — Какво те накара да го кажеш? — Ана не можеше да остави въпроса.

— Защо да не го направи? Преди бяха сгодени и щяха да се женят — продължи да я дразни той.

— Млъкни. Просто млъкни! — нахвърли се върху него тя, докато той паркираше колата.

Яростната й реакция шокира Андреас.

— Боже мой! — изрева той, защитавайки се от силните удари, които се сипеха върху него. — Ти го обичаш, нали?

— Как смееш да го кажеш! — изпищя тя.

— Хайде, защо не го признаеш, Ана! Не съм пълен глупак, да знаеш — каза той, опитвайки се да овладее гласа си.

Ана замълча, сякаш гневът й бе стихнал моментално.

— Знам, че е вярно — каза Андреас, вече почти спокоен. — Един ден миналата седмица се прибрах по-рано и той беше там с теб. Откога…

Сега Ана плачеше и се смееше едновременно, изпаднала в истерия.

— Години — изплю тя. — Години наред…

На Андреас му се стори, че дори в този момент алените устни на Ана се усмихват, все едно е потънала в някакъв екстаз. Ако беше отрекла, това би му дало място за отстъпление, възможността все пак да е сгрешил, но признанието й беше най-жестоката подигравка. Трябваше да изтрие това задоволство от лицето й.

С едно ловко движение той бръкна в джоба на сакото си и извади своя пистолет. Ана дори не го гледаше. Беше отметнала глава назад, а кръглите мъниста на гердана й се тресяха, докато се смееше. Не беше на себе си.

— Никога… — задъха се тя, вече напълно полудяла от възбудата, и той чу да му казва истината, — никога не съм обичала друг както Маноли. — Думите й го удариха като камшик, изплющявайки във въздуха около него.

 

 

На главния площад Кирицис наблюдаваше как пуснаха първите от фойерверките в ясното небе. На всеки час до полунощ щяха да изпращат във въздуха ракети, всяка от които избухваше със силен гърмеж и дъжд от искри, които се отразяваха като скъпоценни камъни в гладкото море. Когато първият залп свърши, за малко настана тишина, преди оркестърът да реши да засвири отново. Но преди да успее да го направи, се чуха още два силни и неочаквани гърмежа. Кирицис извърна лице нагоре, очаквайки да види сноп блестящи искри да се спускат от небето, но веднага стана ясно, че няма да се появи нищо.

Около една кола, паркирана близо до площада, бе настъпила суматоха. Бяха я видели да спира само няколко минути преди това, а сега една жена лежеше просната на пътническата седалка. Кирицис затича натам. За момент изглеждаше така, сякаш останалите от множеството не помръдват, бяха като вкаменени. Бяха почти парализирани, не можеха да повярват, че такъв акт на насилие може да се натрапи на празненството, но му направиха път да мине.

Кирицис напипа пулса на жената. Макар че беше слаб, все още имаше признаци на живот.

— Трябва да я преместим — каза той на доктор Лапакис, който бе застанал до него. Като по чудо от една близка къща се бяха появили черги и възглавници и двамата мъже внимателно свалиха жената на земята. Тълпата от свидетели изпълни молбата им и се дръпна на почтително разстояние, за да ги остави да си свършат работата.

Мария си бе проправила път напред, за да види дали може да помогне с нещо. Когато положиха жената на одеялото, тя осъзна кого държат в окървавената си прегръдка. В този момент мнозина сред множеството също я познаха и се чу как всички ахнаха ужасени.

Не можеха да я сбъркат. С гарвановочерна коса, налята гръд и рокля, сега напоена с кръв, която никой друг на това събиране не би могъл да си позволи, това беше, без никакво съмнение, Ана Вандулакис. Мария коленичи на чергата до нея.

— Това е сестра ми — прошепна тя на Кирицис през хлиповете си. — Сестра ми.

Чу се как някой в тълпата вика „Намерете Гиоргис!“ и след секунди Гиоргис падна на колене до Мария, плачейки тихо при вида на голямата си дъщеря, чийто живот гаснеше пред очите им.

След няколко минути всичко свърши. Ана така и не се върна в съзнание, но прекара последните си мигове с хората, които я обичаха най-много и горещо се молеха за спасението й.

— Защо? Защо? — повтаряше Гиоргис през сълзи.

Мария знаеше отговора, но нямаше да му го каже.

Това само би увеличило мъката му. Мълчанието и неведението щяха да му помогнат повече от всичко в този момент. Скоро щеше да научи истината. Онова, което винаги щеше да преследва мислите му, бе, че в една и съща вечер той бе отпразнувал завръщането на едната си дъщеря и бе изгубил другата завинаги.