Метаданни
Данни
- Серия
- Островът (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Island, 2005 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Златина Минчева, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 19гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Виктория Хислъп
Заглавие: Островът
Преводач: Златина Минчева
Година на превод: 2009
Език, от който е преведено: английски
Издание: Първо
Издател: „ИнфоДАР“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2009
Тип: роман
Редактор: Даниела Кръстанова
Художник: Светлозар Петров
ISBN: 978-954-761-411-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4569
История
- —Добавяне
Осемнадесета глава
Есента неусетно се превърна в зима и въздухът на Спиналонга се пропи от мускусния мирис на пушек от горящо дърво. Хората излизаха по работа, увити от глава до пети във всяка вълнена дреха, която притежаваха, за да се защитят от студа, защото накъдето и да духаше вятърът, малкият остров усещаше пълната му сила.
В къщата на Мария духовете на миналите обитатели бяха прогонени. Всяка картина, покривка и мебел сега бяха нейни, а в средата на масата стъклен съд с лавандула и розови листенца ароматизираше въздуха със сладкото си ухание.
За изненада на Мария първите й седмици на острова изминаха бързо. Само веднъж й се бе случило да изпита отчетливо безпокойство. Тъкмо се бе изнесла от топлия и доста импозантно мебелиран дом на Елпида в по-познатата обстановка на собствената си къща. Завивайки от малката алея към главната улица, за да си купи продукти, тя се блъсна в друга жена. Жената беше много по-дребна от нея и когато се отдръпнаха една от друга, Мария забеляза, че е и много по-стара. Лицето й беше набраздено от дълбоки бръчки и толкова мършаво, че ушните й миди, които бяха значително увеличени от проказата, изпъкваха чудовищно. Бастунът на старицата бе излетял на средата на улицата.
— Много съжалявам — каза Мария задъхано, придържайки ръката на жената и помагайки й да си върне равновесието.
Малките тъмни очи се вторачиха в Мария.
— Просто бъди по-внимателна — сопна се жената, грабвайки бастуна си. — Все едно коя си ти. Не съм те виждала преди.
— Аз съм Мария Петракис.
— Петракис! — Тя изплю името, сякаш бе кисело като маслина, изядена направо от дървото. — Някога познавах жена с името Петракис. Сега е мъртва.
В гласа й имаше триумфална нотка и Мария веднага осъзна, че тази прегърбена стара вещица е отдавнашната неприятелка на майка й.
Двете жени си продължиха по пътя. Мария се изкачи по хълма до пекарната и когато погледна да разбере къде е отишла кирия Хрусталакис, видя, че тя стои в дъното на улицата до старата обща чешма и я гледа втренчено. Мария бързо се извърна и потрепери.
— Не се тревожи — обади се един глас зад нея. — Всъщност тя е почти безобидна.
Беше Катерина, която бе видяла сблъсъка между Мария и старата съперница на майка й.
— Тя е просто една стара вещица, маринована в собствените си горчиви сокове, пепелянка, която е изгубила отровата си.
— Сигурна съм, че си права, но тя доста добре се представя като змия, която все още може да хапе — каза Мария, усещайки как сърцето й бие малко по-бързо от обикновено.
— Е, повярвай ми, не може. Но е добра в това да подбужда неприятни чувства — и определено е успяла с теб.
Двете жени продължиха заедно по улицата и Мария реши, че няма повече да мисли за Христина Хрусталакис. Вече бе видяла, че много хора на Спиналонга приемаха положението си и последното, от което имаха нужда, бе някой, който застрашава това.
По-желан сблъсък с част от миналото на майка й бе първата й среща с Димитри Лимониас. Елпида ги покани у дома си една вечер и двамата подходиха към срещата с известно безпокойство.
— Майка ти бе изключително добра с мен — започна Димитри, след като питиетата бяха налети и двамата бяха седнали. — Отнасяше се към мен като към роден син.
— Обичала те е като роден син — отвърна Мария. — Това е причината.
— Чувствам, че по някакъв начин трябва да се извиня. Знам, че всички смятаха, че аз съм отговорен за заразяването й с болестта — каза колебливо Димитри. — Но аз обсъдих подробно въпроса с доктор Лапакис и той смята, че е твърде невероятно бактериите да са се предали от мен на майка ти. Симптомите се проявяват толкова бавно, че според него сме се заразили независимо един от друг.
— Не вярвам, че нещо от това вече има значение — заяви Мария. — Не съм тук, за да те обвинявам. Просто си помислих, че ще е добра идея да се срещнем. В края на краищата ти си ми почти като брат.
— Това е много великодушно от твоя страна — каза той. — Аз вече не се чувствам така, сякаш имам семейство. И двамата ми родители починаха, а братята и сестрите ми никога не са имали навика да ми пишат. Без съмнение всички се срамуват. Бог знае, че ги разбирам.
Минаха няколко часа, през които двамата разговаряха за острова, училището и Елени. Димитри бе имал късмет. През престоя си на Спиналонга се бе радвал на любящите грижи на Елени, а после и на Елпида. Едната бе опитна майка, а другата го бе приела като безценното дете, за което винаги бе жадувала, и го бе обсипала с любов и внимание, в които понякога почти се давеше. Мария се радваше, че се е запознала с този почти полубрат и двамата често се виждаха на кафе или дори за вечеря, която тя приготвяше, докато Димитри разказваше с плам за работата си. В момента в училището имаше четиринадесет деца и той се стремеше да ги научи да четат, преди да навършат седем години. Времето, прекарано с човек, въодушевен от професията си, накара Мария да осъзнае, че това, че е прокажена, няма да властва над всяка минута от времето й. Прегледите на всеки две седмици в болницата, малката къща, която да поддържа чиста и подредена, малкото парче земя за обработване — наред със срещите с баща й, това бяха основите на самотното й, бездетно съществуване.
Отначало Мария се притесняваше да каже на баща си, че се е сприятелила с Димитри. Можеше да му се стори предателство, тъй като в семейството винаги бяха говорили, че това момче бе заразило Елени. Ала Гиоргис бе прекарал достатъчно време с Лапакис, за да знае, че това не е непременно вярно, така че, когато Мария му призна, че вече е приятелка с Димитри, реакцията на баща й бе неочаквана.
— И що за човек е той? — попита Гиоргис.
— Почти толкова запален, колкото беше мама — отговори тя. — И е приятен за компания. Прочел е всяка книга в библиотеката.
Това не беше дребно постижение. Библиотеката вече имаше над петстотин книги, повечето изпратени от Атина, но Гиоргис не се впечатли от това. Имаше други неща, които искаше да знае.
— Споменава ли майка ти?
— Не много. Вероятно смята, че ще е нетактично. Но веднъж ми каза, че животът му тук е бил по-добър, отколкото е щял да бъде, ако не беше дошъл на Спиналонга.
— Странно признание — възкликна Гиоргис.
— Оставам с впечатлението, че родителите му наистина са живели трудно и той определено е нямало да стане учител… Както и да е, как е Ана?
— Не съм много сигурен. Предполагам, че е добре. Трябваше да дойде да ме види на празненствата в деня на Агиос Григориос, но изпрати съобщение, че не се чувства добре. Наистина не знам какво й има.
Винаги едно и също, помисли си Мария. Обещания за среща и отмяна в последната минута. Беше модел, който Гиоргис вече очакваше, но от разстояние Мария продължаваше да се ядосва на грубото незачитане на сестра си към мъжа, който бе положил толкова усилия да ги отгледа.
След един месец Мария разбра, че има нужда от нещо, с което да се занимава, и взе една омачкана тетрадка от полицата. Тя съдържаше всичките й написани на ръка инструкции за употребата на билките. „За лечение и изцеление“, бе написала на първата страница с чистия си, ученически почерк. Отнесени към проказата, тези думи изглеждаха толкова наивни, толкова оптимистични, толкова крайно невероятни. Ала имаше много други болежки, от които хората на Спиналонга страдаха, от стомашни неразположения до кашлица, и ако можеше да ги облекчи, както бе правила с успех в предходния си живот, приносът й щеше да има смисъл.
Когато Фотини дойде да я види един ден, Мария преливаше от новини за плановете си, като й разказа как възнамерява да претърси за билки ненаселената скалиста част на острова, щом дойде пролетта.
— Дори на онези варовикови скали с пръските сол се намира много салвия, лавдан, риган, розмарин и мащерка. Те ще ми дадат основните средства да осигуря лекарства за общите болежки, а на парцела си ще се опитам да отгледам други полезни растения. Ще трябва да получа разрешението на доктор Лапакис, но когато го направя, ще пусна обява в „Звездата на Спиналонга“ — каза тя на Фотини, която в този мразовит ден се стопли, като видя приятелката си обзета от страст и ентусиазъм.
— Но кажи ми какво става в Плака — поинтересува се Мария, която никога не обсебваше изцяло разговора.
— Нищо особено. Майка ми казва, че Антонис е кисел както винаги и е крайно време да си намери жена, но миналата седмица в Елунда Ангелос срещна едно момиче, по което изглежда доста увлечен. Така че кой знае, може би един от братята ми ергени не след дълго ще се ожени.
— А Маноли? — попита тихо Мария. — Идвал ли е насам?
— Ами, Антонис не го е виждал много в имението… Тъгуваш ли за него, Мария?
— Вероятно звучи ужасно, но не ми липсва толкова, колкото очаквах. Мисля за него само когато седим тук и си говорим за Плака. Почти се чувствам виновна, че не изпитвам нещо повече. Мислиш ли, че е странно?
— Не, не мисля така. Вероятно това е добре — тъй като Фотини бе слушала клюките на Антонис за годеника на Мария преди толкова месеци, никога не бе имала пълно доверие на Маноли и знаеше, че за по-нататък ще е по-добре, ако Мария го забрави. В крайна сметка, вече нямаше никакъв шанс някога да се омъжи за него.
Беше време да си тръгва. Мария сведе поглед към порасналия корем на приятелката си.
— Рита ли? — попита тя.
— Да — отговори Фотини. — Вече през цялото време.
Фотини вървеше към края на бременността си и започваше да се тревожи за бурното море, което трябваше да премине, за да се види с приятелката си.
— Може би вече не трябва да идваш дотук — каза Мария. — Ако не внимаваш, ще родиш в лодката на баща ми.
— Веднага щом родя бебето, ще се върна — увери я Фотини. — И ще ти пиша. Обещавам.
Гиоргис вече бе установил определен режим за срещите с дъщеря си на Спиналонга. Въпреки че Мария се успокояваше от мисълта, че баща й идва и си тръгва неведнъж на ден, за нея нямаше смисъл да ходи да го вижда всеки път. Знаеше, че и за двамата ще е неправилно да се срещат толкова често. Това би означавало да се преструват, че животът продължава също както преди, просто на различно място. Решиха да се ограничат до три срещи седмично — в понеделник, сряда и петък. За нея тези дни бяха най-щастливи. Понеделник щеше да е денят на Фотини, когато започнеше отново да идва, в сряда пристигаше доктор Кирицис, а в петък виждаше баща си насаме.
В средата на януари Гиоргис донесе вълнуващата новина, че Фотини е родила син. Мария искаше да знае всички подробности.
— Как се казва? Как изглежда? Колко тежи? — питаше въодушевено тя.
— Матеос — отвърна Гиоргис. — Изглежда като бебе и нямам представа колко тежи. Горе–долу колкото чувал с брашно, предполагам.
До следващата седмица Мария бе избродирала мъничка калъфка с името на бебето и датата на раждането му и я бе напълнила с изсушена лавандула. „Сложи я в люлката му — написа тя на Фотини. — Ще го приспива“.
През април Фотини бе готова отново да дойде да види Мария. Дори с новите си отговорности на майка тя все още знаеше и най-дребните подробности за всичко, което се случваше в Плака, и антените й бяха добре настроени за делата на жителите на селото. Мария обичаше да чува клюките, но освен това слушаше внимателно, когато приятелката й описваше изпитанията и радостите на новото си положение на майка. От своя страна тя споделяше всичко, което се случваше на Спиналонга, и разговорите им винаги продължаваха повече от час, като едва спираха да си поемат дъх.
Срещите с доктор Кирицис в сряда бяха много различни. Мария малко се смущаваше от присъствието му. Беше трудно да не го свързва с онзи момент, когато й бе съобщил диагнозата, и думите му все още отекваха в ума й: „… в тялото ви има проказа“. Бе я обрекъл на жива смърт и все пак той беше и човекът, който сега предлагаше слабата надежда, че един ден може да се избави от болестта. Беше объркващо да го свързва едновременно с най-лошото и може би с най-хубавото от всичко.
— Той е много резервиран — каза тя на Фотини един ден, когато си приказваха, седнали на ниския каменен зид, който вървеше около едно от хвърлящите сянка дървета край пристана. — И малко твърд, като стоманения цвят на косата му.
— Звучиш, сякаш не го харесваш — отбеляза Фотини.
— Не съм сигурна, че го харесвам — отвърна Мария. — Винаги е някак втренчен в мен и въпреки това все едно гледа през мен, сякаш не съм там. Изглежда обаче развеселява баща ми, така че предполагам това е добре.
Фотини си помисли, че е странно как Мария винаги вмъква този човек в разговора, особено ако не й е много интересен.
Няколко седмици след първото посещение на Кирицис, двамата лекари бяха подбрали пациентите, които щяха да проследят като подходящи за лечението. Името на Мария бе сред тях. Тя беше млада, здрава, наскоро постъпила и идеален кандидат във всяко отношение, но въпреки това, по причини, които Кирицис не можеше да обясни дори пред себе си, той не искаше тя да бъде в първата група, която щяха да започнат да инжектират след няколко месеца. Лекарят се опитваше да се пребори с тази ирационалност. След годините, през които бе съобщавал нежеланата диагноза на хора, които заслужаваха много повече, се бе научил да ограничава емоционалната си ангажираност. Тази обективност го правеше спокоен, дори понякога безизразен. Въпреки че доктор Кирицис обичаше човечеството като цяло, хората обикновено го определяха като студен.
Кирицис реши да намали списъка от двадесет на петнадесет имена и това бяха пациентите, които щеше да наблюдава отблизо няколко месеца, за да определи дозата и доколко са подходящи. Пропусна името на Мария в окончателния списък. Нямаше нужда да оправдава това решение пред никого, но знаеше, че това може би е първото действие от началото на кариерата му, което не е продиктувано от разума. Каза си, че така е най-добре за нея. Не се знаеше достатъчно за страничните ефекти на някои от тези препарати и той не искаше тя да бъде на предната линия на експеримента. Можеше да не го понесе.
Една ранна утрин това лято, по време на пътуването от сушата, Кирицис попита Гиоргис дали някога е ходил по-далеч от голямата входна порта на Спиналонга.
— Разбира се, че не — отвърна Гиоргис с известна изненада. — Никога не съм го и помислял. Не биха ми позволили.
— Но вие можете да се видите с Мария в собствената й къща — каза той. — Почти без никакъв риск.
Кирицис, който вече познаваше симптомите на Мария, знаеше, че шансовете Гиоргис Петракис да се зарази с проказа от дъщеря си са едно на милион. На повърхността на плоските поразени участъци от кожата на Мария нямаше бактерии и освен ако Гиоргис не влезеше в директен контакт с разранена кожа, на практика нямаше възможност да се зарази.
Гиоргис изглеждаше замислен. Никой от двамата никога не си беше помислял, че могат да прекарат известно време заедно в къщата на Мария. Щеше да бъде несравнимо по-цивилизовано от това да се виждат на кея, брулени от вятъра през зимата и напичани от слънцето през лятото. Нищо не би било по-прекрасно.
— Ще говоря с Никос Пападимитриу за това и ще поискам мнението на доктор Лапакис, но не виждам причина да не стане.
— Но какво ще си помислят в Плака, ако разберат, че влизам в колонията, а не просто доставям стоки до кея?
— На ваше място бих си мълчал за това. Знаете не по-зле от мен какви са представите на хората там за живота тук. Всички те смятат, че проказата се предава от ръкостискане или просто като си в една и съща стая с някой заразен. Мисля, че знаете какви биха били последиците, ако си помислят, че пиете кафе в къщата на някой болен.
Гиоргис знаеше по-добре от всекиго, че Кирицис е прав. Твърде добре беше запознат с предразсъдъците към прокажените и много години бе принуден да изслушва невежите възгледи по тази тема — дори от мъже, които се наричаха негови приятели. Ала каква мечта би било да седи и отново да споделя чаша кафе или узо с прекрасната си дъщеря. Можеше ли да стане наистина?
Този ден Кирицис говори с кмета на острова и се допита до Лапакис. Когато вечерта видя Гиоргис, беше способен да му даде официално разрешение за посещенията му.
— Ако искате да влезете през онзи тунел — каза той — може да го направите.
Гиоргис не можеше да повярва на ушите си. Не си спомняше кога за последно е бил толкова въодушевен и нямаше търпение да види Мария, за да й разкаже какво е предложил Кирицис. Сутринта на същия петък, още щом баща й излезе от лодката, тя разбра, че има нещо. Лицето му го издаваше.
— Мога да дойда в къщата ти! — изтърси той. — Можеш да ми приготвиш кафе.
— Какво? Как? Не мога да повярвам… сигурен ли си? — каза невярващо Мария.
Беше нещо така просто, но толкова скъпоценно. Подобно на жена си и дъщеря си преди това, Гиоргис пристъпи с трепет в тъмния тунел, който минаваше през здраво укрепената стена. Когато излезе на ярката светлина на колонията за прокажени, за него това бе същото откровение както за тях. Започващият юнски ден бе вече топъл и макар че прозрачната светлина скоро щеше да прелее в омара, ясните очертания на сцената, която се разкри пред Гиоргис, почти го заслепиха. Алени мушката се изсипваха в изобилие от огромни урни, бонбоненорозов олеандър хвърляше сянка над котило черно рижи котета, а до тъмносинята врата на железарията леко се поклащаше една наситенозелена палма. Излъскани сребристи тигани висяха, окачени на връв, и проблясваха на слънцето. Големи саксии с яркозелен босилек стояха почти пред всяка врата, готови да придадат аромат дори на безвкусните ястия. Не, не беше каквото си бе представял.
Мария бе развълнувана колкото баща си, но в същото време леко притеснена заради присъствието му. Не искаше той да навлиза твърде навътре в колонията на прокажените, не само защото щеше да привлече погледите и любопитството, но и защото идването му щеше да породи завист и негодувание сред другите прокажени. Искаше да запази баща си за себе си.
— Насам, татко — подкани го тя, като свърна от главната улица към малкия площад, където се намираше къщата й. Отключи входната врата и влезе първа. Скоро малката къща се изпълни с аромата на кафето, бълбукащо в кафеника на печката, а на масата се появи чиния с баклава.
— Добре дошъл — каза Мария.
Гиоргис не беше сигурен какво е очаквал, но не беше това. Виждаше копие на своята къща в Плака. Той позна фотографиите, иконите и съдовете, които съответстваха на неговите у дома. Смътно си спомни, че Елени бе поискала някои чинии и чаши от семейния сервиз, за да яде от същия комплект като близките си. После те бяха попаднали у Елпида, която бе запазила някои от вещите на съпругата му след смъртта й, и сега бяха в ръцете на Мария. Той видя и покривките, които дъщеря му бе бродирала в продължение на толкова много месеци и го заля вълна на скръб, когато помисли за къщата на Маноли в маслиновата горичка, където трябваше да живее тя, ако всичко бе станало така, както бяха планирали.
Седнаха и отпиха от кафето си.
— Никога не съм мислил, че отново ще седя на маса с теб, Мария — каза той.
— Нито пък аз — отговори тя.
— Трябва да благодарим за това на доктор Кирицис — каза Гиоргис. — Той има някои доста модерни идеи, но тази ми харесва.
— Какво ще кажат приятелите ти в Плака, когато споделиш, че си започнал да влизаш в колонията?
— Няма да им казвам. Знаеш как биха реагирали. Възгледите им за Спиналонга са все така закостенели. Въпреки че от това място ги дели водна ивица, те са убедени, че проказата ще се пренесе по въздуха и ще ги зарази. Ако знаеха, че влизам в дома ти, сигурно щяха да ме изгонят от кръчмата!
Последната забележка може и да беше несериозна, ала въпреки това Мария беше обезпокоена.
— Тогава вероятно е най-добре да си мълчиш. Без съмнение това, че идваш тук толкова често, ги тревожи достатъчно.
— Права си. Знаеш ли, че някои от тях дори смятат, че някак съм успял да пренеса микроби оттук в Плака и да те заразя.
Мария бе ужасена от идеята, че нейното състояние можеше да бъде използвано да подклажда такива страхове на сушата, и се разтревожи, че баща й може да стане жертва на предразсъдъци дори от страна на най-старите си приятели, мъже, с които бе израснал. Само ако можеха да ги видят сега: баща и дъщеря, седнали на масата, които хапват възможно най-вкусните сладки. Нищо не можеше да бъде по-далеч от обичайната представа за колония на прокажени. Дори раздразнението й при мисълта за всичките невежи приказки на сушата не можеше да развали този момент.
Когато изпиха кафето си, беше време Гиоргис да си върви.
— Татко, мислиш ли, че Фотини ще дойде някой ден?
— Сигурен съм, но можеш да я поканиш, когато дойде в понеделник.
— Просто… това толкова прилича на нормален живот. Да споделя едно питие с някого. Не мога да изразя какво означава за мен.
Гласът на Мария, която обикновено контролираше емоциите си толкова непоколебимо, трепереше. Гиоргис стана да си ходи.
— Не се тревожи, Мария — каза той. — Сигурен съм, че ще дойде — а също и аз.
Двамата се върнаха при лодката и Мария му помаха за довиждане.
Щом се върна в Плака, без да губи време, Гиоргис разказа на Фотини, че е ходил в къщата на Мария и без дори да се поколебае, най-старата приятелка на дъщеря му попита дали и тя ще може да направи същото. Някои биха сметнали това за безразсъдно, но Фотини беше по-просветена от другите относно начина, по който можеше да се пренесе проказата, и при следващото си посещение, щом слезе от лодката, тя хвана ръката на Мария.
— Да тръгваме — каза тя. — Искам да видя дома ти.
По лицето на Мария се разля широка усмивка. Двете жени преминаха бавно през тунела и скоро бяха при вратата на къщата на Мария. Хладината вътре бе добре дошла и вместо силно кафе, те пиха канелада, охладената канелена напитка, която и двете бяха обичали като деца.
— Толкова си мила да дойдеш тук да ме видиш — каза Мария. — Знаеш ли, никога не си представях нищо тук освен самота. Да имам гости, променя всичко.
— Е, доста по-приятно е, отколкото да седим на онзи зид в жегата — каза Фотини. — И сега мога да си представя къде живееш наистина.
— И така, какво ново? Как е малкият Матеос?
— Прекрасен е, какво повече мога да кажа? Яде много и расте все по-голям.
— Добре че си харесва храната. В крайна сметка живее в ресторант — отбеляза Мария с усмивка. — А какво става в Плака? Виждала ли си сестра ми напоследък?
— Не. От много време не съм — каза умислено Фотини.
Гиоргис бе казал на Мария, че Ана идва да го вижда доста често, но сега тя се зачуди дали това наистина беше вярно. Ако Ана се появеше с лъскавата си кола, Фотини щеше да разбере за това. Семейство Вандулакис бяха изпаднали в ярост, когато бяха разбрали за проказата на Мария, и тя не се беше изненадала, че Ана не й бе писала от идването й на Спиналонга. Нито щеше да се учуди наистина, ако баща й я бе излъгал за посещенията на сестра й.
И двете жени мълчаха.
— Антонис я вижда от време на време, обаче когато работи — каза най-накрая Фотини.
— Казва ли как изглежда?
— Добре, струва ми се.
Фотини знаеше какво всъщност я пита Мария. Беше ли сестра й бременна? След всичките тези години брак беше крайно време Ана да зачене. Ако не ставаше, вероятно имаше някакъв проблем. Ана не очакваше бебе, но в живота й се случваше нещо друго, за което Фотини дълго се бе колебала дали да каже на Мария.
— Виж, сигурно не трябва да ти го казвам, но Антонис е виждал Маноли да влиза и излиза от къщата на Ана.
— Това е позволено, нали? Той й е роднина.
— Да, роднини са, но дори членовете на семейството нямат нужда да си ходят на гости през ден.
— Вероятно обсъжда работите на имението с Андреас — каза трезво Мария.
— Но той не ходи, когато Андреас е там — отговори Фотини. — Отива през деня, когато Андреас го няма.
Мария почувства, че се защитава.
— Е, на мен ми звучи сякаш Антонис ги шпионира.
— Не ги шпионира, Мария. Мисля, че сестра ти и Маноли доста са се сближили.
— Ако е така, защо Андреас не направи нещо по въпроса?
— Защото няма никаква представа, че това се случва — каза Фотини. — Дори не би му хрумнало. А каквото не вижда и не подозира, няма нужда да научава.
Двете замълчаха за малко, после Мария стана. Тя се престори, че се занимава с измиването на чашите им, но нищо не можеше да отвлече мислите й от онова, което Фотини й беше казала току–що. Беше разтърсена до дъното на душата си и изведнъж си припомни нервното държание на сестра си преди толкова месеци, когато тя и Маноли бяха отишли да я видят. Беше напълно възможно да има нещо между тях. Знаеше, че сестра й е повече от способна на такава изневяра.
Истински ядосана, тя не спря да върти кърпата в чашите, докато не заскърцаха. Както винаги мислеше за баща си. Макар и предварително, остро усещаше неговия все по-дълбок срам. Колкото до Ана, не беше ли тя единствената от трите жени в семейство Петракис, която все още можеше да има нормален, щастлив живот? Сега изглеждаше, сякаш прави всичко възможно, за да го хвърли на вятъра. Очите на Мария се напълниха със сълзи на гняв и безсилие. Не искаше Фотини да си помисли, че ревнува. Знаеше, че никога няма да има Маноли, но въпреки това беше трудно да понесе идеята той да бъде със сестра й.
— Знаеш ли, не искам да си мислиш, че още обичам Маноли, защото не е така, но ме е грижа за поведението на сестра ми. Какво ще стане с нея? Наистина ли смята, че Андреас никога няма да разбере?
— Очевидно го мисли. Или ако не е така, това не я тревожи. Сигурна съм, че цялата история просто ще отшуми.
— Това май е оптимистично, Фотини — каза Мария. — Но няма какво да направим по въпроса, нали?
Двете замълчаха за момент, преди Мария да смени темата.
— Отново използвам билките си — каза тя — с известен успех. Хората вече започват да идват при мен, а диктамнусът подейства почти веднага при един възрастен господин със стомашно разстройство.
Продължиха да си говорят, въпреки че разкритието на Фотини за Ана тежеше в мислите им.
Връзката между Ана и Маноли не отшумя, както бе предсказала Фотини. Обратното, искрите между тях се разпалиха отново и скоро запламтя огън. Маноли бе останал напълно верен на Мария, докато бяха сгодени. Тя бе съвършена, девица, неговата Агиа Мария, и несъмнено щеше да го направи щастлив. Сега тя бе хубав спомен. Първите няколко седмици след заминаването й за Спиналонга той беше апатичен и нещастен, но времето, в което скърбеше по загубата на годеницата си, скоро отмина. Животът трябва да продължи, каза си той.
Беше привлечен обратно към Ана като молец към пламък. Тя все още беше в онази къща, толкова близо, толкова нуждаеща се и някак опакована като подарък в онези плътно прилепващи, елегантни рокли.
Един ден около обяд, старото му обичайно време за гостуване, Маноли влезе в кухнята на голямата къща в имението.
— Здравей, Маноли — Ана го поздрави без изненада и с топлина, която можеше да разтопи снеговете по Дикти.
Неговата увереност, че тя ще се радва да го види, се равняваше на нейната арогантност. Тя знаеше, че рано или късно той ще дойде.
Наскоро Александрос Вандулакис бе предал всички имоти на сина си. Това бе натоварило Андреас с огромна отговорност и му оставяше все по-малко време за вкъщи и скоро започнаха да забелязват Маноли да излиза от дома на братовчед си не само през ден, а и по-често. Вече ходеше там ежедневно. Антонис не беше единственият, който забелязваше това. Много от работниците в имението също знаеха. Ана и Маноли разчитаха на двойна предпазна мрежа: Андреас беше твърде зает, за да забележи нещо сам, а на всеки работник щеше да му струва повече от работата да се обърне към шефа си с приказки за жена му. По тези причини те можеха да се наслаждават един на друг безнаказано.
Мария не можеше да направи нищо, а единственото влияние, което имаше Фотини, бе да призовава брат си да си мълчи. Ако Антонис споменеше нещо на баща им, Павлос, тогава Гиоргис със сигурност щеше да научи, тъй като двамата бяха добри приятели.
Между посещенията на Фотини Мария се опитваше да не мисли за сестра си. Неспособността й да повлияе върху ситуацията не се определяше само от разстоянието помежду им. Тя знаеше, че дори ако бе останала в селото, сестра й пак щеше да постъпва както си иска.
Мария започна да очаква с нетърпение дните, в които доктор Кирицис идваше на острова, и винаги се стараеше да е на пристана, за да посрещне баща си и среброкосия лекар. В един хубав летен ден Кирицис спря да поговори с нея. Бе чул от доктор Лапакис за уменията на Мария с билковите лекове и тинктури. Той твърдо вярваше в модерната медицина и дълго време бе оставал скептичен към ефикасността на ароматните, нежни цветя, които растяха по планинските склонове. Каква сила можеха да имат, сравнени със субстанциите от двадесети век? Ала много от пациентите, които преглеждаше на Спиналонга, говореха за облекчението, което са изпитали благодарение на някоя от отварите на Мария. Беше готов да смекчи цинизма си и й го каза.
— Познавам убедеността, когато я видя — каза той. — Също така на този остров съм виждал истински доказателства, че тези неща могат да действат. Трудно мога да продължа да бъда скептик, нали?
— Не, не можете. Радвам се, че го признавате — каза Мария с нотка на триумф. Осъзнаването, че е успяла да убеди този човек да промени възгледите си, й носеше огромно задоволство. Още по-голямо бе удовлетворението й, когато го погледна и видя, че на лицето му се е появила усмивка. Това го преобрази.