Виктория Хислъп
Островът (18)

Петнадесета глава

Гиоргис получи отговор по-малко от седмица след като писа на доктор Кирицис.

Скъпи кирие Петракис,

Много ви благодаря, че ми писахте. Съжалявам да науча за вашите притеснения за дъщеря ви и ще се радвам, ако ме посетите за преглед. Ще ви очаквам в понеделник, 17 септември, в 12 часа.

Бих искал и да изразя съболезнованията си за смъртта на прекрасната ви съпруга Елени. Знам, че беше преди няколко години, но аз научих новината едва наскоро от доктор Лапакис, с когото отново се свързах.

С любезни поздрави:

Искрено ваш: Николаос Кирицис

Определеният час беше само след няколко дни, което беше облекчение и за бащата, и за дъщерята, защото вече и двамата не можеха да мислят за друго освен за белега върху ходилото на Мария.

След закуската на сутринта в уречения понеделник те тръгнаха на тричасовото пътуване до Ираклион. На никого не се стори странно, че двамата отиват заедно на толкова дълго пътешествие и всички помислиха, че е заради нещо, свързано с предстоящата сватба. „Бъдещите булки трябва да си купят рокля и всякакви други одежди, а какво по-изискано място има за това от Ираклион?“ — бъбреха си жените на портите тази вечер.

Беше дълго и често ветровито пътуване по крайбрежието и когато наближиха града и се откри гледката към внушителното венецианско пристанище, на Мария повече от всичко на света й се искаше да няма причина да са тук. През целия си живот не беше виждала такъв прахоляк и хаос, а шумът от камионите и строежите я оглушаваше. Гиоргис не беше идвал в града от войната и като се изключат яките градски стени, които упорито бяха устояли на немските бомбардировки, по-голямата част от столицата бе променена до неузнаваемост. Те обикаляха объркани, мяркаха просторни площади с играещи фонтани в центъра им само за да подминат същото място след известно време и да осъзнаят с раздразнение, че се въртят в кръг. Най-накрая забелязаха новопостроената болница и Гиоргис паркира пред нея.

Беше дванайсет без десет и докато успеят да се ориентират в лабиринта от коридори на болницата и да намерят отделението на доктор Кирицис, бяха закъснели за часа си. Особено Гиоргис беше притеснен.

— Ще ми се да бяхме предвидили повече време — косеше се той.

— Не се тревожи, сигурна съм, че той ще разбере. Не сме виновни, че градът се е превърнал в лабиринт или че са построили болницата по същия начин — каза Мария.

Посрещна ги сестра, която записа няколко подробности, докато седяха в задушния коридор. Доктор Кирицис щеше да ги приеме след малко. Двамата седяха мълчаливо и вдишваха непознатите антисептични миризми, типични за болницата. Нямаха за какво да си говорят, но имаха какво да наблюдават, докато сестрите прехвърчаха по коридора и от време на време минаваше някой пациент на количка. Най-сетне сестрата дойде, за да ги въведе в кабинета.

Войната бе преобразила лицето на Ираклион, ала бе оставила още по-голям отпечатък върху доктор Кирицис. Въпреки че слабата му фигура беше непроменена, гъстата му черна коса бе станала сребристосива, а гладкото преди лице сега носеше явните следи на възрастта и преумората. Всичките четиридесет и две години му личаха.

— Кирие Петракис — каза той, излизайки иззад бюрото си и поемайки ръката на Гиоргис.

— Това е дъщеря ми Мария — каза Гиоргис.

— Деспинида^[1] Петракис. Виждали сме се преди повече от десет години, но ви помня като дете — каза доктор Кирицис, докато се здрависваше с нея. — Моля, седнете и ми разкажете защо сте тук.

Мария започна да описва симптомите си, отначало изнервено.

— Преди две седмици забелязах бледо петно на лявото си стъпало. Леко сухо е и малко изтръпнало. Предвид болестта на майка ми не можех да го оставя без внимание и затова сме тук.

— И само тази единична област ли е? Или има и други?

Мария хвърли поглед към баща си. След откриването на първото петно тя бе намерила още няколко. Никой не я виждаше без дрехи и й беше много трудно да извие врата си, за да разгледа собствения си гръб в малкото огледало на спалнята, но дори на слабата светлина бе успяла да различи още няколко белега. Петното на стъпалото й вече не беше единственото.

— Не — отговори тя. — Има и други.

— Ще трябва да ги прегледам, и мисля, че ще се наложи да вземем малко натривки от кожата.

Доктор Кирицис стана и Мария го последва в манипулационната, като оставиха Гиоргис сам в кабинета да съзерцава анатомичните рисунки, наредени по стените. Най-напред Кирицис прегледа петното на крака й, а после и тези на гърба. След това провери чувствителността им, първо с перце, а после с игла. За него нямаше съмнение, че има известно увреждане на нервните окончания, но не беше сигурен сто процента дали проказата беше причината. Записа всички подробности, след което отбеляза върху скица на тялото къде са намерени белезите.

— Съжалявам, деспинида Петракис, ще трябва да взема натривки. Няма да трае дълго, но се опасявам, че кожата ви ще е малко разранена след това.

Мария седеше, без да продумва, докато Кирицис и сестрата приготвяха стъкла и събираха необходимите инструменти. Само преди месец се бе хвалила пред приятелките си с най-новите попълнения на чеиза си — копринени чорапи, които плуваха в ръцете им, по-леки от въздуха, прозрачни като крилцата на водно конче. Беше си ги сложила и те се бяха плъзнали по кожата й, тъй ефирни, сякаш стройните й крака бяха все още голи. Единствено тъмният ръб, който вървеше по задната страна на крака, издаваше съществуването им. След това бе премерила обувките, които щеше да носи в деня на сватбата си, а сега същото стъпало, което се бе плъзнало в онази изящна обувка, щеше да бъде порязано.

— Деспинида Петракис, моля, легнете на кушетката. — Думите на доктор Кирицис прекъснаха унеса й.

Скалпелът беше остър като бръснач. Той проникна в кожата й на не повече от два милиметра, но в ума си тя виждаше разреза преувеличен. Чувстваше се все едно я режат на парчета като месо, докато докторът събираше достатъчно тъкан изпод повърхността на кожата й, която да постави на предметното стъкло и да разгледа под микроскоп. Тя потрепна и очите й се насълзиха от болка и страх. След това Кирицис взе натривка от гърба й, а сестрата бързо й сложи антисептичен мехлем и памук.

След като кървенето спря, сестрата помогна на Мария да стане от кушетката и заедно се върнаха в кабинета на лекаря.

— Добре — каза Кирицис. — Ще получа резултатите от тези натривки след няколко дни. Ще ги прегледам за наличието на бацила на Хансен, което е единственото категорично доказателство за наличието на проказа. Мога да ви пиша, или, ако предпочитате, можете да дойдете отново и да ви кажа лично. Според мен е по-добре за всички, ако диагнозата може да бъде съобщена лице в лице.

Въпреки че това означаваше дълъг път, и бащата, и дъщерята знаеха, че не искат да получат такава новина по пощата.

— Ще дойдем да ви видим — каза Гиоргис от името на двамата.

Преди да си тръгнат от болницата си уговориха нов час. Доктор Кирицис щеше да ги очаква по същото време следващата седмица. Като истински професионалист той не им бе дал никакъв намек за това какъв резултат очаква. Определено не искаше да ги тревожи излишно, нито да им дава лъжливи надежди и затова отношението му беше неутрално, почти равнодушно.

 

 

Това беше най-дългата седмица в живота на Мария. Само Фотини знаеше, че приятелката й живее на ръба на бездна. Мария се опитваше да се занимава с колкото може повече практични задачи, но нищо не успяваше да отвлече мислите й от онова, което можеше да се случи следващия понеделник.

В петъка, преди уречения за връщане в Ираклион ден, я посети Ана. Беше нетърпелива да узнае: беше ли отишла Мария да се изследва? Какви бяха резултатите? Защо не ги знаеше? Кога щяха да научат? Във въпросите й не се усещаше съчувствие или загриженост. Мария отговаряше на сестра си едносрично и накрая Ана си тръгна.

Щом сестра й се скри от поглед, Мария се втурна при Фотини. Беше разстроена от почти отмъстителната нотка на ентусиазъм, която бе доловила в реакцията на Ана към ситуацията.

— Предполагам, че тръпне за сведения, защото това може да я засегне по един или друг начин — каза Фотини, стискайки здраво ръката на приятелката си. — Но ние не трябва да си мислим за това. Трябва да бъдем оптимисти, Мария.

Мария се бе скрила за няколко дни. Бе изпратила съобщение на Маноли, че не се чувства добре и няма да може да го види преди идната седмица. За щастие той не се усъмни, а когато видя Гиоргис в кръчмата в Плака, бъдещият му тъст потвърди измислицата и увери Маноли, че дъщеря му скоро ще се оправи. Мария беше нещастна от това, че не може да се види с Маноли. Неговата веселост й липсваше и тя се чувстваше натежала от отчаяние при изгледите сватбата им да бъде застрашена.

Най-после дойде понеделникът. Мария и Гиоргис повториха пътуването до Ираклион, но този път намериха болницата по-лесно и скоро отново седяха пред кабинета на Кирицис. Беше негов ред да закъснее. Сестрата излезе да ги види и се извини за забавянето. Каза им, че доктор Кирицис е задържан, но ще дойде до половин час. Мария почти не беше на себе си. Досега бе успявала да сдържа тревогата си, ала трийсетте минути, през които трябваше да чака, надхвърляха пределите на издръжливостта й и тя закрачи нагоре-надолу по коридора, опитвайки се да се успокои.

Накрая лекарят дойде, обсипа ги с извинения, че ги е накарал да чакат, и ги въведе право в кабинета си. Цялото му държание изглеждаше толкова различно от миналото им идване. Картонът на Мария беше на бюрото му, той го отвори и пак го затвори, сякаш за да си припомни нещо. Разбира се, нямаше какво. Знаеше точно какво трябва да каже и нямаше причина да кара тези хора да чакат повече. Заговори направо.

— Деспинида Петракис, опасявам се, че в петната по кожата ви има бактерии, които сочат, че в тялото ви има проказа. Съжалявам, че новината е лоша.

Не беше сигурен за кого новината е по-смазваща — за дъщерята или за бащата. Момичето беше копие на починалата си майка и той остро осъзнаваше жестокото повтаряне на историята. Мразеше тези моменти. Естествено, имаше успокоителни думи, които можеше да използва, за да притъпи удара, като: „не е толкова напреднала, така че може би ще можем да ви помогнем“, или „мисля, че хванахме болестта рано“. Но независимо от начина на поднасяне, лошата новина си беше това: лоша, катастрофална и жестока.

Бащата и дъщерята седяха мълчаливо. Най-лошите им страхове се бяха сбъднали. И двамата виждаха мислено Спиналонга, вече знаейки със сигурност, че това ще е последната цел на Мария, нейната съдба. Макар че първоначално се бе поболяла от тревога, през последните няколко дни Мария се бе опитала да се убеди, че всичко ще бъде наред. Щеше да бъде непоносимо да си представя най-лошото.

Кирицис знаеше, че трябва да запълни зеещата тишина, която бе настанала в стаята, и докато двамата възприемаха ужасната новина, той се опита да ги подкрепи донякъде.

— Това е много тежка новина за вас и много съжалявам, че ви я съобщавам. Но трябва да ви уверя, че в изучаването на проказата е постигнат голям напредък. Когато съпругата ви беше болна, кирие Петракис, единствените методи за облекчение и лекуване на заболяването бяха, по мое мнение, изключително примитивни. През последните няколко години има съществен прогрес и аз много се надявам, че ще ви помогне, деспинида Петракис.

Мария беше забила поглед в пода. Чуваше, че докторът говори, но звучеше сякаш е някъде много далеч. Едва когато чу името си, вдигна очи.

— Според мен — казваше той — може да минат осем или десет години, преди заболяването ви да се развие. В настоящия момент вашият тип проказа е неутрален и ако останете в иначе добро здраве, не би трябвало да се развие в лепроматозен тип.

„Какво казва? — помисли си Мария. — Че на практика съм осъдена на смърт, но ще отнеме дълго време да умра?“

— И така — гласът й беше почти шепот, — какво следва?

За пръв път, откакто беше влязла в стаята, Мария погледна право към Кирицис. От твърдия му поглед разбираше, че той не се бои от истината и че няма да премълчи нищо от онова, което тя имаше нужда да знае. Трябваше да бъде смела, ако не заради себе си, то заради баща си. Не трябваше да плаче.

— Ще пиша на доктор Лапакис да му обясня ситуацията и в рамките на следващата седмица ще трябва да се присъедините към колонията на Спиналонга. Вероятно няма нужда да ви го казвам, но ви съветвам да говорите колкото се може по-малко за това, освен пред най-близките си. Хората все още имат много остарели разбирания за проказата и смятат, че могат да се заразят само от това, че са в една стая с нейна жертва.

В този момент Гиоргис се намеси.

— Знаем — каза той. — Не можеш да живееш дълго срещу Спиналонга, без да научиш какво мислят повечето хора за прокажените.

— Предразсъдъците им нямат никакво научно основание — увери ги Кирицис. — Дъщеря ви може да се е заразила навсякъде и по всяко време — но се опасявам, че повечето хора са твърде невежи, за да го разберат.

— Мисля, че е време да си вървим — каза Гиоргис на Мария. — Докторът ни каза каквото трябваше да знаем.

— Да, благодаря ви — Мария вече се бе овладяла напълно. Знаеше какво трябва да направи и къде ще прекара остатъка от живота си. Не с Маноли в Елунда, а сама на Спиналонга. За миг й се прииска всичко да свърши по-бързо. Бе прекарала последната седмица в Чистилището, ала сега знаеше какво я очаква. Всичко беше толкова сигурно.

Кирицис им отвори вратата.

— Само още нещо — каза той. — Пиша си редовно с доктор Лапакис и предстои да подновя визитите си на Спиналонга. Следователно ще участвам в лечението ви.

И двамата изслушаха утешителните му думи. Беше мило от негова страна да бъде толкова внимателен, но това не помогна.

Мария и Гиоргис излязоха от болницата на яркото следобедно слънце. Навсякъде около тях хората си вървяха по работата, без да забелязват мъката на двамата, които стояха там. Животът на всички онези, които сновяха напред-назад, бе същият, както когато бяха станали от леглото тази сутрин. Това беше просто още един обикновен ден. Как завиждаше Мария на баналните им задачи, които след няколко дни щяха да са недостъпни за нея. Само за един час животът й и този на баща й се бяха променили изцяло. Бяха пристигнали в болницата с късче надежда, а я напускаха без нищо.

Мълчанието изглеждаше най-лесното скривалище. Поне за известно време. Ала след около час път Мария проговори.

— На кого да кажем най-напред?

— Трябва да кажем на Маноли, а после на Ана и на семейство Вандулакис. След това няма да има нужда да казваме на никого. Всички ще разберат.

Поговориха какво ще е необходимо да се направи, преди Мария да замине. Не беше много. С предстоящата й сватба всичко вече беше приготвено за заминаването й.

Когато пристигнаха в Плака, колата на Ана бе паркирана пред къщата им. Тя беше последният човек на земята, който Мария искаше да види. Много повече би предпочела да потърси утеха от Фотини. Но Ана все още имаше ключ и бе влязла в къщата. Вече бе почти тъмно и тя седеше в полумрака, очаквайки завръщането им. Без съмнение новините бяха лоши. Когато влязоха, покрусените им лица казваха всичко, но Ана, нечувствителна както винаги, наруши мълчанието им.

— Е? — попита тя. — Какъв е резултатът?

— Резултатът беше положителен.

За миг Ана се обърка. Положителен? Това звучеше добре, защо тогава бяха намръщените физиономии? Бе изпаднала в недоумение и осъзна, че самата тя не знае какъв би бил по-добрият резултат. Ако сестра й нямаше проказа, щеше да се омъжи за Маноли. За Ана това беше нежелан изход. Ако Мария имаше проказа, това веднага щеше да повлияе на статуса на Ана в рода Вандулакис. Неизбежно щяха да открият, че Мария не е единствената от семейство Петракис, която е отишла на остров Спиналонга. Нито един изход не беше желан, ала тя не можеше да реши коя от двете злини беше по-малката.

— Което означава какво? — чу се да пита Ана.

— Имам проказа — отговори сестра й.

Думите бяха прости и откровени. Сега дори Ана остави тишината да се проточи. И тримата, които стояха в стаята, знаеха точно какво означава това и нямаше нужда от въпроси.

— Ще ида да се видя с Маноли тази вечер — каза решително Гиоргис. — И с Александрос и Елефтерия Вандулакис утре. Всички те трябва да научат колкото се може по-скоро.

С тези думи той излезе. Дъщерите му поседяха за малко заедно, въпреки че нямаха какво толкова да си кажат. Ана щеше да се види със свекъра и свекърва си по-късно тази вечер и се терзаеше дали трябва да им каже нещо, преди Гиоргис да има тази възможност. Щеше ли да притъпи удара, ако сама им съобщеше новината?

Въпреки че вече беше късно, Гиоргис знаеше, че Маноли ще бъде в кръчмата в селото. Той влезе и заговори направо, дори рязко.

— Трябва да говоря с теб, Маноли. Насаме — добави той.

Оттеглиха се на една маса в ъгъла на кръчмата, където никой друг не можеше да ги чуе.

— Опасявам се, че имам лоши новини. Мария няма да може да се омъжи за теб.

— Какво е станало? Защо не? Кажи ми! — гласът на Маноли звучеше невярващо. Знаеше, че Мария не е добре от няколко дни, но бе предположил, че е нещо леко. — Трябва да ми кажеш какво не е наред!

— Тя има проказа.

— Проказа! — изрева Маноли.

Думата проехтя в стаята и смълча всички присъстващи. Но това беше дума, с която повечето хора тук бяха свикнали, и след няколко минути разговорите им се възобновиха.

— Проказа — повтори той, този път по-тихо.

— Да, проказа. Вдругиден ще я закарам на Спиналонга.

— Как се е заразила? — попита Маноли, който веднага почувства притеснение за собственото си здраве.

Какво трябваше да му отговори Гиоргис? Можеше да изминат много години преди симптомите на проказата да се проявят и наистина беше възможно Мария да се е заразила от майка си преди толкова време. Помисли си за Ана и последиците, които това щеше да има за нея. Вероятността и тя да има проказа бяха безкрайно малки, ала той знаеше, че семейство Вандулакис няма да го повярват без известно убеждаване.

— Не знам. Но не е много вероятно някой да го е прихванал от нея — отвърна той.

— Не знам какво да кажа. Това е такава ужасна новина.

Маноли дръпна стола си по-далеч от Гиоргис. Беше несъзнателен, но многозначителен жест. Този човек нямаше да предложи утеха, нито се нуждаеше от нея. Гиоргис го погледна и се изненада от това, което видя. Не виждаше рухнал мъж с разбито сърце, който току-що е научил, че не може да се ожени за жената на мечтите си. Маноли беше разтърсен, но в никакъв случай съсипан.

Много му беше жал за Мария, но светът му не свършваше с това. Макар да я бе обичал, през живота си беше обичал страстно и дузина други жени и беше реалист. Рано или късно чувствата му щяха да си намерят друг обект, Мария не беше неговата единствена истинска любов. Той не вярваше в тази идея. Според опита му любовта беше стока и ако си роден с обилен запас, винаги остава много за следващата жена. Бедната Мария. Проказата, доколкото Маноли знаеше, беше най-ужасната съдба за всяко човешко същество, но, за бога, той можеше да се зарази от същата болест, ако тя я бе открила по-късно. Да не дава Господ.

Двамата мъже поговориха още малко, преди Гиоргис да си тръгне. Трябваше да стане много рано, за да отиде при Александрос и Елефтерия. Когато на следващата сутрин пристигна в дома на Вандулакис, четиримата вече го чакаха. Изнервената прислужница го въведе в мрачната дневна, където Александрос, Елефтерия, Андреас и Ана седяха като восъчни фигури, студени, мълчаливи, вперили погледи в него.

Знаейки, че е само въпрос на време, преди истината за историята на семейството й да излезе наяве, Ана бе признала на Андреас, че майка й е починала на Спиналонга. Бе преценила, че честността й ще изглежда като достойнство в тази ситуация. Очакваше я разочарование.

Въпреки че Александрос Вандулакис беше интелигентен мъж, във възгледите си за проказата не бе по-различен от някой невежа. Въпреки възраженията на Ана, че проказата може да се предава само при близък контакт с болния човек и че дори тогава шансът за заразяване е малък, изглежда той вярваше на отколешния мит, че болестта е наследствена и че появата й в някое семейство е проклятие. Нищо не можеше да го разубеди.

— Защо запазихте болестта на Мария в тайна до последната минута? — попита той, пламнал от ярост. — Посрамихте семейството ни!

Елефтерия се опита да удържи съпруга си, но той беше решен да продължи.

— В името на достойнството ни и на името Вандулакис ще оставим Ана в нашето семейство, въпреки че никога няма да ви простим начина, по който ни измамихте. Не само един прокажен в семейството ви, а двама, научаваме сега. Само едно нещо би утежнило положението и това щеше да е, ако нашият племенник Маноли се бе оженил за дъщеря ти. От сега нататък ще се радваме, ако се държиш настрана от дома ни. Ана ще те посещава в Плака, но ти повече не си добре дошъл тук, Гиоргис.

Не казаха и една загрижена дума за Мария, нито за миг не помислиха за бедата й. Семейство Вандулакис се бе обединило и дори сърдечната Елефтерия сега седеше мълчаливо, уплашена, че съпругът й ще насочи гнева си към нея, ако проговори в защита на семейство Петракис. Беше време Гиоргис да си върви и той напусна дома на дъщеря си за последен път, без да проговори. По пътя обратно към Плака гърдите му се разтърсваха от ридания, докато оплакваше последното разкъсване на семейството си. Сега то беше на практика унищожено.