Виктория Хислъп
Островът (16)

Тринадесета глава

През следващата седмица Маноли беше изнервен.

Това не беше обичайно за него. Как можеше да спечели Мария? Тя не приличаше на никоя от жените, които бе срещал при пътуванията си. Освен това, приетите модели и начини на общуване между мъжете и жените в Плака бяха много различни от онези, които управляваха подобни отношения в градовете, където беше живял. Тук, в провинциален Крит, всяко движение, всяка дума подлежеше на щателно разглеждане. Беше схващал прекрасно това, когато бе посещавал Ана всичките тези пъти, и въпреки че винаги бе внимавал да не пресича определени граници, бе осъзнавал, че си играе с огъня. В Ана бе видял отегчена, изолирана жена, разграничила се от селото, където е израснала, и постигнала амбицията си да бъде в положение, при което някой плаща на други хора да вършат онези задачи, с които би се занимавала иначе. Беше се издигнала, ала сега се носеше в социален вакуум без приятели, в който Маноли с радост я бе забавлявал. Жена, чиито очи тъй жадно търсеха неговите и чиито устни се разтваряха в щедра усмивка: би било неучтиво да я пренебрегне.

Мария беше много различна. Не само че не таеше амбициите на сестра си да се омъжи извън селото, а сякаш изобщо не желаеше да се омъжва. Живееше в малка къща с овдовелия си баща, явно доволна и въпреки това така необикновено готова за брак. Маноли не би го признал пред себе си, но до голяма степен го привличаше именно липсата й на интерес. Той обаче разполагаше с всичкото време на света и щеше да прояви търпение, сигурен, че рано или късно ще я спечели. На мъжете от семейство Вандулакис не им липсваше увереност. Рядко им хрумваше, че може да не получат онова, което желаят. Маноли имаше много неща на своя страна. Може би най-важният фактор бе, че Фотини бе предпазила Мария от клюките за него и Ана. Източникът на неспирно извиращите истории беше нейният брат. Бяха минали повече от пет години от онази целувка, която не бе означавала нищо за Ана и твърде много за Антонис, но горчивината от отхвърлянето все още го измъчваше. Той презираше Ана и с жлъчно задоволство бе наблюдавал посещенията на братовчеда на съпруга й, които бяха зачестили сега, когато Елефтерия и Александрос Вандулакис прекарваха повече време в Неаполи и по-малко в Елунда. Антонис докладваше на Фотини всеки път, когато се отбиеше за вечеря в крайбрежната таверна, която вече беше нейният дом.

— Един ден миналата седмица беше там на обяд поне два часа — злорадстваше той.

— Не искам да слушам твоите истории — отряза го Фотини, докато му наливаше ракия. — И най-вече не искам Мария да ги чува.

— Защо не? Сестра й е пачавра. Не мислиш ли, че вече го знае? — озъби се Антонис.

— Естествено, че не го знае. И ти също не знаеш. И какво, ако братовчедът на мъжа й ходи на гости? Той й е роднина, защо не?

— По някое посещение от време на време е едно, но той е там едва ли не всеки ден. Дори роднините не си правят труд да си гостуват толкова често.

— Е, каквото и да си мислиш, Мария не трябва да научава — нито пък Гиоргис. Достатъчно е страдал. Да види Ана омъжена за богаташ, беше най-доброто, което можеше да му се случи — така че си дръж устата затворена. Сериозно ти говоря, Антонис.

Фотини наистина не се шегуваше. Тя тръшна бутилката на масата пред брат си и го изгледа заплашително. Защитаваше Гиоргис и Мария Петракис, сякаш бяха нейна плът и кръв и искаше да скрие тези злобни и вредни слухове от тях. Така или иначе част от нея не можеше да им повярва. Защо Ана, чийто живот се бе преобърнал в нощта, когато се бе запознала с Андреас, би рискувала да захвърли всичко на вятъра? Самата мисъл беше озадачаваща, дори нелепа, и освен това тя таеше надежда, че Маноли, обектът на циничните приказки на Антонис, можеше един ден да забележи Мария. От онзи обяд по случай деня на Агиос Гиоргис, Мария непрекъснато говореше за братовчеда на Андреас, повтаряйки всяка подробност от срещата им в дома на Вандулакис.

Маноли се появи няколко пъти в селото. Понеже беше свързан с Гиоргис, той намери сърдечен прием сред мъжете в Плака и скоро стана редовен посетител в кръчмата. Виждаха го там много често как играе на табла, подава на съседа силна цигара и обсъжда политиката на острова в гъст облак дим. Дори в това малко село, разположено на път, който водеше единствено към още по-малки села, неотложните проблеми на световната политика бяха начело на дневния ред. Въпреки отдалечеността си, събитията от континентална Гърция редовно възбуждаха и вълнение, и ярост.

— Комунистите са виновни! — възкликна Лидаки, стоварвайки юмрука си върху бара.

— Как можа да го кажеш? — отговори друг глас. — Ако не беше монархията, кашата на континента щеше да е наполовина по-малка. — И така те продължаваха, понякога до малките часове. „Двама гърци — един спор“, казваше поговорката, а тук през повечето делнични вечери имаше двайсет и повече селяни и толкова спорове, колкото са маслините в една делва.

Маноли имаше по-широки разбирания от повечето хора в кръчмата — мнозина не бяха пътували по-далеч от Ираклион, а по-голямата част от тях никога не бяха стигали до Ханя — и внасяше нов поглед в диспутите и разговорите. Въпреки че внимаваше да не се хвали със случайните завоевания, които редовно бяха придружавали пътуванията му, той забавляваше всички с истории за италианци, югославяни и братята им в континентална Гърция. Беше духовит и всички го харесваха, радваха се на настроението, което донасяше в кръчмата. Поспреше ли дискусията, Маноли винаги имаше анекдот или два за разказване и събралата се компания с удоволствие го слушаше. Разказите му за стария турски квартал в Атина, за испанските стълби в Рим и кръчмите на Белград бяха хипнотизиращи и докато говореше, наставаше тишина, само от време на време подрънкваше някоя броеница. Нямаше нужда да украсява фактите, за да развлича слушателите. Историите за краткото му пребиваване в затвора, за дрейфуващия кораб насред Средиземно море и дуела в задните улички на едно югославско пристанище бяха до една достатъчно истински. Това бяха разказите на мъж, който се бе скитал без отговорности и в началото без грижи. Те го показваха като склонен към авантюри, но не безсърдечен човек, а докато говореше, Маноли съзнаваше, че не иска да го възприемат като неподходяща партия за дъщерята на Гиоргис и съответно смекчаваше историите си.

Дори Антонис, който бе престанал да се крие в ъгъла, щом се появеше разпуснатият братовчед на работодателя му, сега го поздравяваше топло. Музиката беше онова, което ги свързваше, както и фактът, че и двамата бяха прекарали няколко години далеч от тази провинция — макар и с десетилетия по-млади от прошарените мъже, с които пиеха, в някои отношения те бяха много по-опитни, отколкото по-старите от тях щяха някога да бъдат. Като дете Маноли се бе научил да свири на лира и по време на пътуванията тя му беше и другар, и сигурност, а в един момент единствено тя го бе спасявала от глада. Често се бе налагало да свири и да пее за вечерята си и лирата беше единственото му ценно притежание, което не беше пропилял на хазарт. Този скъпоценен инструмент сега висеше на стената зад бара и когато ракията в бутилката останеше малко, той я сваляше от куката й и засвирваше, а лъкът изпращаше трептящия звук от вибриращите й струни в нощния въздух.

По подобен начин дървената флейта на Антонис, неговата тиаболи, беше негов верен спътник през годините далеч от дома. Меките й звуци бяха изпълвали стотина различни пещери и овчарски колиби, нотите бяха успокоявали сърцата и душите на другарите му и което бе по-прозаично, им бяха помагали да убиват всички онези часове, които бяха прекарали в наблюдение и изчакване. Колкото и различни да бяха Маноли и Антонис, музиката беше неутрално пространство, където богатството и йерархията не играеха роля. Двамата често свиреха в кръчмата около час, а завладяващите им мелодии омайваха публиката и онези, които улавяха през отворените си прозорци изплъзващите се звуци, докато се носеха в тишината.

Въпреки че всички знаеха за голямото богатство, на което се бяха радвали родителите на Маноли, и за състоянието, което самият той бе прахосал, повечето от селяните сега го приемаха като някой също като тях, който трябваше да работи здраво за прехраната си и който, съвсем естествено, искаше да има жена и семейство. За Маноли простотата на този по-уседнал живот си имаше своите предимства. Дори без възможността да вижда Мария, заради която първоначално бе посетил Плака, той намираше в това село много неща, които харесваше. Връзките между приятелите от детинство, лоялността към семейството и начинът на живот, който не бе имало нужда да се променя от векове, всичко това беше много привлекателно. Ако можеше да се сдобие с жена като Мария или може би дори някоя от другите красавици в селото, това щеше да попълни усещането му, че е на мястото си. Освен честванията на църковните празници в селото обаче нямаше много други допустими случаи да я срещне.

Формалностите, които все още се спазваха в селата като Плака, го подлудяваха. Въпреки че смяташе запазените традиции за част от привлекателността на мястото, неяснотата на ритуалите по ухажването му се струваше най-малкото нелепа. Знаеше, че не може да спомене за намеренията си пред Ана, а освен това вече не я посещаваше толкова често. Беше схема, която той знаеше, че трябва да разчупи, ако искаше да постигне планираното покоряване на Мария. При последното му гостуване Ана се бе държала предвидимо язвително.

— Е, благодаря, че дойде да ме видиш — каза рязко тя.

— Виж — каза Маноли, — не мисля, че мога да продължа да идвам за обяд. Хората започват да говорят, че не се старая достатъчно в работата.

— Както искаш — сопна се тя, а очите й се напълниха с ядни сълзи. — Очевидно си приключил малката си игричка с мен. Предполагам, че сега я играеш с друга.

С тези думи тя се втурна навън и вратата се затръшна след нея с гръмотевичен звук.

На Маноли щеше да му липсва интимността им и блясъкът в очите на Ана, но това беше цена, която бе готов да плати.

Тъй като в дома му нямаше кой да му готви, Маноли често се хранеше в една от таверните в Елунда или в Плака. Всеки петък той отиваше в таверната на Фотини, която тя и Стефанос сега бяха поели от родителите му. При едно посещение през юли той седеше там и гледаше към морето и към Спиналонга. Островът, оформен като голямо, наполовина потопено яйце, му беше станал толкова познат, че едва му обръщаше внимание. Като всички останали понякога се чудеше какъв ли е животът там, но не се замисляше прекалено дълго върху това. Спиналонга просто беше там, едно парче скала, населено от прокажени.

Чиния с мънички скариди седеше на масата пред Маноли и докато ги пробождаше с вилицата си, нещо привлече погледа му. В мъглявия полумрак една малка лодка се задаваше с пухтене откъм острова и оставяше широка триъгълна следа при врязването си в плътната вода. В нея имаше двама души и щом лодката влезе в пристанището, той видя, че единият от тях много прилича на Мария.

— Стефанос! — извика той. — Това Мария и Гиоргис ли са? Обикновено не се вижда жена да лови риба, нали?

— Не са ходили за риба — отговори Стефанос. — Отишли са да направят една от доставките си до колонията на прокажените.

— О — каза Маноли, дъвчейки бавно и замислено. — Предполагам, че някой трябва да го прави.

— Гиоргис го прави от години. Взима по-добри пари, отколкото от рибата — и по-сигурни — каза Стефанос, слагайки чиния с пържени картофи на масата на Маноли. — Но той го прави най-вече заради…

Фотини, която се въртеше отзад, видя докъде може да доведе този разговор. Тя знаеше, че дори без да иска, Стефанос вероятно щеше да забрави за желанието на Гиоргис да скрие от семейство Вандулакис истината за трагичната смърт на Елени от проказа.

— Заповядай, Маноли! — Тя се втурна с чиния нарязани патладжани. — Прясно приготвени са с чесън. Надявам се да ти харесат. Ще ни извиниш ли за момент?

Тя сграбчи ръката на съпруга си и го заведе обратно в кухнята.

— Трябва да внимаваш! — възкликна. — Всички трябва да забравим, че майката на Ана и Мария някога е била на Спиналонга. Това е единственият начин. Ние знаем, че не е нещо, от което да се срамуват, но Александрос Вандулакис може да не го възприеме така.

Стефанос се смути.

— Знам, знам. Понякога ми излиза от ума, това е всичко. Беше наистина глупаво от моя страна — измънка той. — Маноли идва тук толкова често, че чак забравям, че е роднина на Ана.

— Не се тревожа само за положението на Ана — призна Фотини. — Мария има чувства към Маноли. Срещнали са се само веднъж, в дома на Ана, но оттогава не е спряла да говори за него, поне пред мен.

— Наистина ли? Бедното момиче има нужда от мъж, но той ми се вижда малко нещо нехранимайко — отговори Стефанос. — Предполагам, че тук няма голям избор, нали така.

Стефанос виждаше нещата само в черно–бяло. Той разбираше какво му намеква съпругата му и осъзна, че той и Фотини трябва да изиграят роля за сближаването на двамата.

Точно една седмица по-късно се яви възможност да нагласят среща между Мария и Маноли. Когато братовчедът на Андреас се появи в този петъчен ден, Фотини се измъкна през страничната врата и изтича до къщата на Петракис. Гиоргис се бе нахранил и бе отишъл в кръчмата да играе табла и Мария сега седеше и се мъчеше да чете на чезнещата светлина.

— Мария, той е тук — каза задъхано Фотини. — Маноли е в таверната. Защо не дойдеш да се видиш с него?

— Не мога — каза Мария. — Какво ще си помисли татко?

— За бога — отвърна Фотини. — Ти си на двадесет и три години. Бъди смела. Баща ти дори няма нужда да научава.

Тя задърпа приятелката си за ръката. Мария се съпротивляваше, но съвсем слабо, в сърцето си жадуваше да отиде.

— Какво да му кажа? — запита трескаво тя.

— Не се тревожи — успокои я Фотини. — Мъжете като Маноли никога не те оставят да се безпокоиш за това, поне не за дълго. Той ще има много за казване.

Фотини беше права. Когато пристигнаха в таверната, Маноли веднага взе ситуацията в свои ръце. Не попита защо Мария е там, а я покани да се присъедини на масата му, като се поинтересува какво е правила след последната им среща и как е баща й. След това, по-дръзко, отколкото един мъж обикновено говореше в такива ситуации, той каза:

— В Агиос Николаос са отворили ново кино. Искаш ли да отидем заедно?

Мария, която вече бе зачервена от вълнението да види отново Маноли, пламна още повече. Тя сведе поглед в скута си и не намираше какво да отговори.

— Това би било много приятно — каза накрая. — Но по тези места не се прави така… да отидеш на кино с човек, когото почти не познаваш.

— Виж какво, ще поканя и Фотини и Стефанос да дойдат. Ще ни бъдат като придружители. Хайде да отидем в понеделник. В този ден таверната затваря, нали?

И така, преди да го осъзнае и да има време да се притеснява и да помисли за всички противни доводи, срещата беше уговорена. Само след три дни всички щяха да отидат до Агиос Николаос.

Маниерите на Маноли бяха безупречни и разходките им станаха ежеседмични. Всеки понеделник четиримата тръгваха около седем часа, за да прекарат вечерта с най-новия филм, последван от вечеря.

Гиоргис бе възхитен да види дъщеря си ухажвана от този красив и чаровен мъж, човек, когото бе започнал да харесва много месеци преди дъщеря му да го опознае. Въпреки че беше много модерен подход — всичките тези излизания още преди да са направили някаква официална уговорка — все пак те навлизаха в модерната епоха, а и фактът, че Мария имаше ескорт, помагаше да се ограничат неодобрителните мърморения от старите жени в селото.

Четиримата се радваха на компанията си, а разходките извън Плака променяха тъканта и модела на иначе шаблонния им живот. Над времето, което прекарваха заедно, господстваше смехът и те често се превиваха на две, развеселени от шегите и лудориите на Маноли. Мария започна да си позволява лукса да мечтае и да си представя, че би могла да прекара остатъка от дните си, гледайки това красиво, набръчкано лице, състарено от живота и смеха. Понякога, когато я поглеждаше право в очите, тя чувстваше как невидимите косъмчета по тила й настръхват и дланите й се изпотяват. Дори в топла вечер усещаше как неволно потреперва. Беше ново за нея някой да я ласкае и закача по този начин. Какво светло разнообразие бе Маноли в сравнение с безцветния фон на останалата част от живота й! Имаше моменти, в които се чудеше дали той всъщност е способен да приеме нещо сериозно. Въздушните мехури на неговото въодушевление се разпростираха до всички, които го заобикаляха. Мария никога не се беше радвала на такова безгрижно щастие и започна да мисли, че тази еуфория е любов.

На съвестта й обаче постоянно тежеше въпросът какво ще стане с баща й, ако се омъжи. При повечето бракове момичето напускаше собственото си семейство и се преместваше при родителите на мъжа си. Това явно нямаше да стане с Маноли, тъй като той нямаше родители, но идеята той да се нанесе в малката им къща в Плака беше също толкова невъзможна. С неговия произход това беше немислимо. Проблемът се въртеше до безкрай в ума й и нито веднъж не й се стори абсурдно, че Маноли дори още не я е целунал.

Маноли се държеше примерно и отдавна бе решил, че може да спечели Мария само ако поведението му е безупречно. Колко абсурдно му изглеждаше понякога това, че в друга страна би могъл да заведе някое момиче в леглото само след размяна на имената, а въпреки това бе прекарал десетки часове с Мария и още не я бе докоснал. Страстта му към нея беше силна, но чакането беше нещо ново, което му се услаждаше. Беше сигурен, че търпението му ще бъде възнаградено и чакането само го караше да я иска още повече. През първите месеци на това ухажване, когато се вгледаше в бледото й овално лице, обрамчено от ореола на тъмната сплетена коса, тя свенливо свеждаше очи, страхувайки се да срещне взора му. С течение на времето обаче той видя как тя става по-смела и започва да отвръща на неговия поглед. Ако се вгледаше добре, би изпитал удоволствието да види как туптенето на красивата й шия се ускорява, преди изящните й черти да се разтеглят в усмивка. Ако се възползваше от тази девица сега, той знаеше, че ще бъде принуден да напусне Плака. Въпреки че в миналото си бе дефлорирал десетки момичета, дори той не можеше да опозори прекрасната Мария и, по-важното, един глас вътре в него го увещаваше да се въздържи. Беше време да улегне.

Наблюдавайки отдалеч, Ана кипеше от завист и негодувание. Маноли почти не я беше посещавал, откакто Гиоргис и Мария бяха дошли на обяд и бе пропуснал да се появи на няколко семейни събирания. Как смееше да се отнася с нея по този начин? Скоро тя научи от баща си, че Маноли ухажва Мария. Дали го правеше само за да я предизвика? Само ако можеше да му покаже, че наистина не я е грижа. Но нямаше такава възможност и следователно такъв катарзис. Тя отчаяно се опитваше да не си ги представя заедно и раздразнено се хвърляше във все по-екстравагантни проекти по къщата, за да се разсейва.

През цялото време знаеше, че в Плака събитията се развиват неумолимо, но нямаше с кого да сподели и яростта се събираше в нея като пара в тенджера под налягане.

Андреас, слисан от странното й настроение, постоянно я питаше какво има и получаваше отговор да я остави на мира. Той се предаде. От известно време бе усещал, че безметежните дни на ранния брак с любящите погледи и милите думи са си отишли, и сега все повече се посвещаваше на работата в имението. Елефтерия също забеляза промяната. Ана бе изглеждала толкова щастлива и жизнена само преди няколко месеца, а сега сякаш бе постоянно ядосана. За Ана да крие чувствата си по такъв начин беше пълната противоположност на всичко, което идваше естествено за нея. Искаше да крещи, да вика, да скубе косата си от корените на кичури, ала когато баща й и Мария я посещаваха от време на време, тя никога не споменаваше Маноли.

Благодарение на някакъв инстинкт Мария усещаше, че приятелството й с Маноли може би е навлязло в територията на сестра й и че може би тя смяташе семейство Вандулакис за свое владение. Защо да влошава нещата, като говори за това? Тя нямаше представа за силата на терзанията на Ана и предполагаше, че неопределеното й държание имаше нещо общо с факта, че все още не беше успяла да зачене дете.

През една февруарска вечер, шест месеца след началото на седмичните им излизания, Маноли намери Гиоргис в кръчмата. Старият мъж седеше сам и четеше местния вестник. Той вдигна поглед, когато Маноли приближи, а над главата му се завъртя струйка дим.

— Гиоргис, може ли да седна? — попита учтиво Маноли.

— Да — отговори Гиоргис, връщайки се към вестника си. — Това място не е мое, нали?

— Искам да те попитам нещо. Ще говоря направо. Бих искал да се оженя за дъщеря ти. Съгласен ли си?

Гиоргис внимателно сгъна вестника и го остави на масата. На Маноли му се стори, че измина цял век, докато отговори.

— Дали съм съгласен? Разбира се, че съм съгласен! Повече от половин година ухажваш най-красивото момиче в селото — вече мислех, че може никога да не попиташ. Време беше!

Напереният отговор на Гиоргис прикриваше абсолютния му възторг от новината. Не само едната, а вече и двете му дъщери щяха да станат част от най-влиятелното семейство в провинцията. В основата на това чувство нямаше снобизъм, само чисто облекчение и удоволствие, че бъдещето и на двете вече беше гарантирано. Това беше най-доброто, на което един баща можеше изобщо да се надява за децата си, особено прост рибар като него. Зад главата на Маноли, през наполовина затворените кепенци на кръчмата, Гиоргис виждаше блещукащите светлини на Спиналонга. Само ако можеше Елени да сподели този момент.

Той протегна ръка, за да хване дланта на Маноли, за момент изгубил дар слово. Изражението му казваше достатъчно.

— Благодаря ти. Ще се грижа за нея, но заедно ще се грижим и за теб — каза Маноли, който напълно разбираше колко самотен можеше да се окаже бащата на Мария след сватбата й.

— Хей! Трябва ни от най-добрата ти цикудия! — викна той на Лидаки. — Имаме повод за празнуване. Това е чудо. Вече не съм сирак!

— Какви ги говориш? — попита Лидаки, домъквайки се с бутилка и две чаши, напълно привикнал със словесните еквилибристики на Маноли.

— Гиоргис се съгласи да ми стане баща. Ще се оженя за Мария!

Тази вечер в кръчмата имаше още няколко човека и още преди девойката, за която ставаше въпрос, да научи нещо за станалото, мъжете в селото вдигаха наздравици за бъдещето й с Маноли.

По-късно вечерта, когато Гиоргис се прибра, Мария се приготвяше да си легне. Когато баща й влезе и затвори бързо вратата, за да задържи февруарския вятър отвън и топлината на огъня вътре, тя забеляза непознато изражение на лицето му. То преливаше от вълнение и удоволствие.

— Мария — каза той, като се протегна и я сграбчи за раменете, — Маноли поиска ръката ти.

Тя сведе глава за момент, с удоволствие и болка, някак омесени поравно. Гърлото й се сви.

— Какъв отговор му даде? — прошепна тя.

— Онзи, който би искала. Да, разбира се!

През целия си живот Мария не бе усещала това непознато разбъркване на емоциите. Усещаше сърцето си като котел, пълен със съставки, които отказват да се съединят. Гърдите й се напрегнаха от безпокойство. Какво беше това? Беше ли нормално щастието толкова да прилича на гадене? Точно както не можеше да си представи болката на някого другиго, Мария не знаеше как другите чувстват любовта. Беше съвсем сигурна, че обича Маноли. С неговия чар и остроумие това не беше трудно. Но да изживее цялото си бъдеще с него? Загризаха я куп тревоги. Какво щеше да стане с баща й? Тя веднага изрази гласно притеснението си.

— Това е чудесно, татко. Наистина е чудесно, но какво ще стане с теб? Не мога да те оставя тук сам.

— Не се тревожи за мен. Мога да остана тук — не искам да напускам Плака. Все още имам твърде много за вършене тук.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя, въпреки че точно знаеше какво има предвид той.

— Спиналонга. Островът все още има нужда от мен — и докато имам сили да карам лодката дотам, ще продължавам. Доктор Лапакис разчита на мен, жителите на острова — също.

Пътуванията до и от колонията на прокажените бяха многобройни както винаги. Всеки месец трябваше да се превозват нови пристигащи и провизии, както и строителни материали за финансираните от правителството обновителни работи, които се осъществяваха. Гиоргис беше много важна част от цялата дейност. Мария разбираше неговата привързаност към острова. Вече рядко говореха за това, но бяха приели, че това е негово призвание и начин да поддържа някаква връзка с Елени.

И бащата, и дъщерята спаха неспокойно тази нощ и едва дочакаха утрото. Този ден Гиоргис трябваше да заведе Мария в къщата на Маноли в имението на Вандулакис. Беше неделя и Маноли беше там, за да ги посрещне на прага. Мария не беше виждала къщата му преди, а сега тя щеше да стане неин дом. Веднага пресметна, че е поне четири пъти по-голяма от къщата им в Плака и се уплаши при мисълта, че ще живее тук.

— Добре дошли — каза Маноли и тази едничка фраза я стопли. — Влизайте. Не стойте на студа.

Това наистина беше най-студеният ден от началото на годината. Задаваше се буря и вятърът сякаш идваше едновременно от няколко посоки, вдигаше вихрушки от опадали листа и ги завърташе в спирали около глезените им. Когато влязоха в къщата, първото впечатление на Мария бе за липса на светлина и обща разхвърляност, която тя не се изненада да намери в дом, който имаше прислужница, но не и господарка. Маноли ги въведе в гостната, която бе малко по-спретната и поддържана, с бродирани дантелени покривки и няколко фотографии по стените.

— Леля ми и чичо ми ще пристигнат скоро — обясни той, почти нервно, а после се обърна към Мария:

— Баща ти се съгласи да ми даде ръката ти. Ще се омъжиш ли за мен?

Тя изчака за момент, преди да отговори. И на двамата им се стори като вечност. Той я погледна с очи, изпълнени с молба, усъмнил се за миг.

— Да — каза най-накрая тя.

— Тя каза „да“! — изрева Маноли, внезапно върнал си увереността. Той я прегърна, целуна ръцете й, завъртя я и не я пусна, докато тя не замоли за милост. С Маноли винаги щеше да има изненади. Възторгът му я остави без дъх. Той беше като пентоцали в човешка форма.

— Ще бъдеш моя жена! — възкликна той. — Чичо и леля очакват с нетърпение да те видят отново, Мария. Но преди да пристигнат, трябва да обсъдим важния въпрос за теб, Гиоргис. Ще дойдеш ли да живееш с нас тук?

Както обикновено Маноли бе хванал бика за рогата. Да покани Гиоргис да живее с тях, бе възможно най-близкото решение до възстановяването на традиционния модел, според който децата се грижеха за родителите си. Маноли не бе разговарял с Мария за това и не бе наясно с чувствителните проблеми, макар да знаеше, че тя ще иска баща й да е наблизо.

— Много си любезен, но не бих могъл да напусна селото. Мария ме разбира, нали, Мария? — каза той, обръщайки се към дъщеря си.

— Естествено, че разбирам, татко. Нямам нищо против, стига да идваш да ни виждаш колкото може по-често — и освен това през повечето дни ние ще идваме в Плака да те видим.

Гиоргис знаеше, че Мария ще удържи на думата си и че можеше да очаква посещенията й без страх от разочарование. Тя нямаше да бъде като Ана, чиито писма и гостувания на практика бяха пресекнали.

Маноли не разбираше съвсем привързаността на бъдещия си тъст към старата му къща в селото, но нямаше да настоява. В този момент се чу звукът от гуми по чакъла отвън и след това затръшването на вратите на автомобила. Александрос и Елефтерия бяха на входа и Маноли ги въведе вътре. Размениха се топли ръкостискания. Въпреки че пътищата на Вандулакис и Петракис не се бяха пресичали няколко месеца, те бяха щастливи да се видят. Александрос, като глава на семейството, бе длъжен да каже нещо.

— Гиоргис и Мария. Ще се радваме отново да ви приветстваме в нашето семейство. Моят брат и съпругата му, скъпите покойни родители на Маноли, биха смятали също като нас, че Мария ще направи племенника ни много щастлив.

Думите идваха от сърцето му и Мария поруменя от смущение и удоволствие. Александрос и Елефтерия бяха наясно, че подобно на Ана невестата не идваше със зестра, освен чеиза с бродерии и дантели, които щяха да омекотят суровите очертания на спартанския дом на племенника им. Ала нямаше да се замислят твърде много по въпроса, тъй като щяха да спечелят повече от това, че Маноли щеше да улегне и да се свърже с местно момиче. Тази сватба щеше да изпълни обещанието им към бащата на Маноли да осигурят добруването на сина му. Когато момчето бе изчезнало из Европа, Александрос бе изпитал ужасно чувство за провал. Всичко, което бе обещал на Янис, бе останало неизпълнено. През повечето време от този период Александрос дори нямаше представа дали племенникът му е жив или мъртъв и рядко знаеше в коя страна е, но щом Маноли се оженеше за Мария, той щеше да бъде закотвен в Елунда и винаги щеше да е там, за да помага на Андреас в управлението на големите имоти на Вандулакис.

Петимата пиха за свое здраве.

— Ясо^[1]! — възкликнаха в хор, когато чашите се удариха.

Скоро заговориха кога може да стане сватбата.

— Хайде да се оженим следващата седмица — каза Маноли.

— Не ставай смешен! — скастри го разтревожено Елефтерия. — Не осъзнаваш какво е нужно за подготовката на една хубава сватба! Ще отнеме поне шест месеца.

Естествено, Маноли се шегуваше, но продължи да се закача.

— Със сигурност можем да го направим преди това. Нека да отидем да видим свещеника. Хайде, да отидем сега и да видим ще ни ожени ли днес!

Една част от него наистина го искаше. Сега беше нетърпелив като тигър, жаден за плячката си. Умът му препускаше в бъдещето. Мария, красива, бледа и изящна, с коса, разпиляна върху възглавницата и лъч лунна светлина, който пресича леглото и осветява съвършеното й тяло, което го очаква. Цели шест месеца. Боже мой, как би могъл да чака толкова дълго?

— Трябва да направим всичко така, както биха искали родителите ти — каза Александрос. — Както подобава! — прибави той, напълно наясно с буйната страна на племенника си.

Маноли го стрелна с поглед. Знаеше, че според чичо си има нужда от твърда ръка и въпреки че много обичаше Александрос, си позволяваше да се възползва от загрижеността му.

— Разбира се, че ще направим всичко както му е редът — каза той, вече с неподправена искреност. — Ще спазим всички правила. Обещавам.

 

 

Веднага щом можеше, Мария се втурна да съобщи новината на Фотини.

— Само едно нещо ме тревожи — каза тя. — Баща ми.

— Но ние ще сме тук и ще го наглеждаме, родителите ми също — увери я приятелката й. — Хайде, Мария. Време ти е да се омъжиш. Баща ти го разбира, знам това.

Мария се опита да не се притеснява, но загрижеността й за Гиоргис, сякаш винаги заставаше между нея и чувството за абсолютно щастие.