Виктория Хислъп
Островът (15)

Дванадесета глава

1951 г.

Ана вече бе омъжена от четири години и цъфтеше в новото си положение. Обичаше Андреас предано и охотно отвръщаше на страстта му. За околните Ана изглеждаше като безупречна съпруга. Ала тя знаеше, че семейството очаква да бъде обявена бременност. Липсата на бебе изобщо не я тревожеше. Щеше да има много време за деца, а тя се наслаждаваше на тези безгрижни дни твърде много, че да иска да ги изгуби заради майчинството. Елефтерия бе подхванала темата един ден, когато обсъждаха интериора на една от свободните спални в Неаполи.

— Преди това беше детската стая — каза тя, — когато момичетата бяха малки. В какъв цвят би искала да я боядисаш?

Елефтерия мислеше, че дава идеалната възможност на снаха си да сподели нещо за плановете и надеждите си да стане майка и беше разочарована, когато Ана заяви, че предпочита бледозеленото.

— Ще отива на дамаската, която съм поръчала за мебелите — каза тя.

Ана и Андреас заедно с родителите му през част от летните месеци живееха във внушителната неокласическа вила на семейството в Неаполи, която Ана бе подновила основно. Елефтерия смяташе ефирните завеси и крехките мебели за много непрактични, но изглежда не можеше да се изправи на пътя на младата жена. През септември семейството започна да се изнася към главната къща в Елунда, която Ана също постепенно преобразяваше по собствения си вкус, въпреки пристрастието на свекъра й към мрачния стил, предпочитан от неговото поколение. Често я возеха до Агиос Николаос да пазарува и през един есенен ден тя се върна от една такава разходка, на която бе отишла да се види с тапицера си и да провери как вървят най-новите завеси. Втурна се в кухнята и целуна по темето човека, който седеше на масата.

— Здравей, скъпи — каза тя. — Как беше пресата днес?

Беше първият ден от пресоването на маслините, важна дата в календара, когато пресата се пускаше за пръв път от много месеци и винаги имаше риск как ще работи машината. Хиляди литри зехтин трябваше да бъдат извлечени от безбройните кошове с маслини, които чакаха да бъдат смачкани, и беше жизненоважно всичко да мине добре. Златистата течност, която се изливаше от пресата в питосите, бе основата на семейното богатство и, както го виждаше Ана, всяка делва бе още един метър плат, още една ушита рокля, пригодена на ръка към извивките й, с набори и пенсове, които оформяха материята плътно около тялото й. Тези дрехи повече от всичко илюстрираха отделянето й от селските жени, чиито безформени набрани поли не се различаваха от онези, които бабите им бяха носили преди сто години. Днес, за да държи надалеч хапещия ноемврийски вятър, Ана носеше изумруденозелено палто, което обхващаше бюста и ханша й като прегръдка, преди да се спусне надолу с екстравагантно завихряне на плата. По врата й се вдигаше кожена яка, за да топли ушите и да гали бузите й.

Докато крачеше из стаята и копринената подплата на палтото шумолеше, щом се отъркаше в краката й, тя бъбреше за дребните подробности от деня си. Слагаше вода да си направи кафе, когато мъжът на масата се надигна от стола си. Ана се обърна и изпищя изненадано.

— Кой си ти? — попита задавено. — Мислех… мислех, че си съпругът ми.

— Така и подразбрах — мъжът се усмихна, очевидно развеселен от объркването й.

Застанала лице в лице с мъжа, когото бе поздравила толкова нежно, Ана видя, че макар очевидно да не беше нейният съпруг, той по всичко приличаше на него. Широките му рамене, косата и сега, когато се бе изправил, дори ръстът му сякаш напълно съответстваше на този на Андреас. Характерният издаден нос на Вандулакис беше същият, а леко притворените очи бяха необичайно подобни. Когато той заговори, устата на Ана пресъхна. Що за трик беше това?

— Аз съм Маноли Вандулакис — каза той, протягайки ръка. — Ти трябва да си Ана.

Ана знаеше, че Андреас има братовчед и бе чувала името на Маноли да се споменава няколко пъти, но само толкова. Никога не си го беше представяла като съвършено копие на съпруга си.

— Маноли — повтори името тя. Харесваше й. Сега трябваше да си върне контрола над ситуацията, чувствайки се глупаво, че бе направила такава грешка, и без да мисли бе прегърнала напълно непознат човек.

— Андреас знае ли, че си тук? — попита тя.

— Не, пристигнах преди час и реших да изненадам всички. С теб определено успях! Изглеждаш все едно си видяла призрак.

— Така се чувствам — отвърна Ана. — Приликата между вас е необикновена.

— Не съм виждал Андреас от десет години, но преди много си приличахме. Хората винаги ни смятаха за близнаци по погрешка.

Ана виждаше това, но забелязваше и много други неща, които в действителност правеха тази версия на съпруга й много различна от оригинала. Въпреки че Маноли имаше същите широки рамене като Андреас, всъщност той бе по-слаб и тя можеше да види костеливите му плешки, които стърчаха през ризата. Имаше смях в очите му и дълбоки бръчки около тях. Той мислеше за страхотна шега това, че тя го бе объркала с братовчед му, и тя доста бързо осъзна, че е инсценирал този момент. Животът бе, за да му се наслаждаваш, можеше да го види в усмивката му.

В този момент Андреас и баща му се върнаха и възкликнаха с радост и удивление, когато видяха Маноли да стои там. Скоро тримата мъже седнаха на бутилка ракия, а Ана се оттегли, за да подготви вечерята. Когато Елефтерия се прибра около час по-късно, втората бутилка ракия вече беше пресушена и двамата с Маноли проляха сълзи от радост, когато се прегърнаха. Веднага изпратиха писма до сестрите на Андреас и следващата неделя вдигнаха голямо празненство за цялото семейство, за да отбележат завръщането на Маноли след десетилетното му отсъствие.

Маноли Вандулакис беше младеж със свободен дух, който бе прекарал последните десет години предимно из континентална Гърция, прахосвайки голямото си наследство. Майка му бе починала при раждането, а баща му си бе отишъл пет години по-късно на тридесет години от сърдечен удар. Маноли бе израснал, слушайки мрачното мърморене как баща му е умрял от разбито сърце и независимо дали беше вярно или не, това го бе накарало да се закълне да живее така, сякаш всеки ден може да му е последен. Разбираше идеално тази философия и дори чичо му Александрос, който след смъртта на Янис Вандулакис бе станал негов настойник, не можеше да го спре. Като дете Маноли бе забелязал, че всички, които го заобикаляха, изпълняваха безкрайна върволица от задачи и задължения и се забавляваха само когато им позволяваха — на църковни празници и в неделя. Той искаше удоволствия във всеки ден от живота си.

Въпреки че спомените за родителите му избледняваха с времето, той често чуваше, че те са живели добре и отговорно. Ала каква истинска полза бяха получили от образцовото си поведение? Не бе ги предпазило от смъртта, нали? Съдбата ги бе отмъкнала като орел, който вдига беззащитната си плячка от гола скала. По дяволите всичко, мислеше си той, ако не можеше да надхитри съдбата, поне можеше да види какво още му предлага животът освен няколко десетилетия сред критските хълмове и после погребение под тях.

Преди десет години бе напуснал дома си. Освен редките писма до леля си и чичо си — някои от Италия, някои от Югославия, но повечето от Атина — за да ги успокои, че още е жив, той рядко бе общувал със семейството. Александрос знаеше, че ако по-големият му брат Янис не беше починал толкова млад, сега Маноли щеше да бъде наследник на имотите на Вандулакис, а не собственият му син. Но тези размисли бяха хипотетични. Вместо обещаната земя, когато навърши осемнадесет години, Маноли получи малко състояние в брой. Бе пилял щедро тези пари из Рим, Белград и Атина.

— Добрият живот си имаше добра цена — сподели той на Андреас скоро след завръщането си. — Най-добрите жени бяха като хубаво вино — скъпи, но си заслужаваха всяка драхма.

Сега обаче европейките му бяха измъкнали всичко, което притежаваше, и беше останал само с няколко монети в джоба и обещанието на чичо си, че ще му даде работа в имението.

Завръщането му донесе голямо вълнение не само на чичо му и леля му, но и на самия Андреас. С разлика само от шест месеца двамата бяха на практика близнаци. Като деца почти си четяха мислите и усещаха болката на другия, но щом станаха на осемнадесет, житейските им пътища поеха в толкова различни посоки, че бе трудно да си представи как щяха да се разбират сега, когато Маноли се бе върнал.

Ала това бе станало точно навреме. Александрос Вандулакис планираше да се оттегли през следващата година и Андреас имаше нужда от помощник в управлението на имотите. Всички смятаха, че ще е по-добре Маноли да поеме тази роля, вместо да наемат външен човек, и макар че Александрос имаше някои съмнения дали племенникът му ще се захване сериозно с тази работа, той беше склонен да ги пренебрегне. В крайна сметка Маноли беше от семейството.

В продължение на няколко месеца Маноли живя в къщата на имението в Елунда. Имаше много стаи, които не се използваха, така че присъствието му не затрудняваше никого, но през декември Александрос му даде собствена къща. Маноли с удоволствие бе изпитал вкуса на семейния живот и това да бъде част от династията, от която бе избрал да се отдели преди десет години, но чичо му очакваше той да се ожени в бъдеще и затова настоя Маноли да живее в собствен дом.

— Ще си късметлия, ако намериш момиче, готово да живее в къща, където вече има две господарки — каза той на племенника си. — Да доведеш трета жена в една къща, означава сам да си търсиш неприятностите.

Къщата на Маноли бе принадлежала на управителя на имението в дните, когато Александрос бе плащал на външен човек за тази работа. Беше разположена в края на къса алея на километър от главната къща и със своите четири спални и голяма дневна се смяташе за просторен дом за един ерген. При все това Маноли продължаваше редовно да посещава голямата къща. Искаше да го хранят и глезят също като Александрос и Андреас и ето че разполагаше с две жени, които да го правят. Всички обичаха веселите му разговори и го посрещаха с желание, но Александрос винаги настояваше, че накрая трябва да си отиде вкъщи.

Досега Маноли бе живял непостоянно, прехвърчайки като пеперуда от едно място на друго. И навсякъде след себе си оставяше диря от неспазени обещания. Дори като дете той бе изпитвал границите. Веднъж, само заради едно предизвикателство, бе задържал ръката си в пламъка, докато кожата не бе започнала да се топи, а друг път бе скочил от най-високата скала на брега на Елунда и бе одрал гърба си толкова лошо, че морето около него бе почервеняло. В чуждите европейски столици се случваше да залага, докато остане гол като пушка, а после да си върне всичко с гръм и трясък. Просто такава беше природата му. Той усети, че без да е възнамерявал, играе същата игра в Елунда, но разликата тук беше, че сега бе задължен да остане. Вече не можеше да си позволи да избяга, дори да искаше.

За изненада на Александрос, Маноли работеше много упорито, макар и да не беше така отдаден както своя братовчед. Андреас винаги си носеше обяд на полето, за да спести времето, което му отнемаше да се върне вкъщи, ала Маноли предпочиташе да се скрие от жестокия пек само за няколко часа и бе придобил навика да идва да обядва на голямата маса в кухнята на Вандулакис. Ана не възразяваше. Тя се радваше на присъствието му в къщата.

Общуването им не беше толкова разговор, колкото флирт. Маноли я разсмиваше, понякога до сълзи, а това, че тя оценяваше хапливите му шеги, и начинът, по който разширените й зеници проблясваха, когато го гледаше в очите, бяха достатъчни, за да го задържат далеч от маслиновите гори до късен следобед.

Понякога Елефтерия беше там вместо в Неаполи и се страхуваше, че племенникът й не поема своя дял от работата в имението.

— Мъжете не би трябвало да се въртят в къщата през деня — отбеляза веднъж тя пред Ана. — Това е женска територия. Тяхната е навън.

Ана не обърна внимание на неодобрителния коментар на свекърва си и посрещна Маноли по-възторжено от всякога. Според нея близкото родство между тях позволяваше приятелството им. Беше обичайно жената да се радва на много по-голяма волност след сватбата си, отколкото й се позволяваше като неомъжена, така че в началото никой не поставяше под съмнение свободата на Ана да прекарва всеки ден по час, а понякога дори повече, със своя „братовчед“. Но някои хора започнаха да забелязват честотата на посещенията на Маноли и се понесоха приказки.

Един обяд през тази пролет Маноли се бе забавил още повече от обикновено. Ана усещаше безразсъдството му и за пръв път потръпна при мисълта за опасността, на която се излагаше. Напоследък, когато си тръгваше, той задържаше ръката й и я целуваше по абсурдно театрален начин. Можеше да го пренебрегне като фриволен жест, ала начинът, по който той притискаше средния си пръст в самия център на дланта й и го задържаше там, я караше да потръпва. По-важното, той докосваше косата й. Това бе мъртва тъкан, казваше Маноли със смях, и освен това тяхното познанство бе започнало, дразнеше я той, когато тя целуна напълно непознат мъж… по косата. И така нещата продължаваха. Този ден той бе набрал полски цветя и й поднесе букет ярки, макар и пооклюмали макове. Беше романтичен жест и тя беше очарована, особено когато той измъкна едно цвете от китката и внимателно го постави в деколтето на блузата й. Докосването му беше неуловимо и за момент тя не беше напълно сигурна дали допирът на загрубялата му ръка до гладката й кожа е бил случаен, или той съвсем преднамерено е погалил гърдата й с пръсти. Миг по-късно, когато почувства нежното му докосване по шията си, съмнението бе изчезнало.

Ана беше достатъчно пламенна жена, но нещо я спря. „Боже мой — помисли си тя, — това граничи с лудостта. Какво правя?“. Тя се видя отстрани как стои в тази голяма кухня почти допряла нос с мъж, който не беше съпругът й, въпреки че толкова приличаше на него. Видя ситуацията, както би изглеждала на някого, който поглежда през отворения прозорец, и, колкото и да се опитваше да се убеди, знаеше, че няма да изглежда неясно. Само секунда я делеше от целувката. Все още имаше избор.

В брака й с Андреас не липсваше нищо. Той бе сърдечен, обожаваше я и й беше дал пълна свобода да прави промени в домовете им, когато пожелаеше, дори се разбираше приемливо добре с родителите му. Ала двамата бързо бяха навлезли в рутина, както се случваше при такива бракове, и животът бе добил предвидимост, която изключваше всякакви истински изненади през следващия половин век. След цялото очакване и вълнение, с които бе започнала новия си живот, Ана откриваше, че той може да бъде също толкова скучен, колкото стария. Липсваше й възбудата от скришното, тръпката от непозволеното. Дали си струваше да рискува всичко заради такива неща — не беше съвсем сигурна.

„Трябва да спра това — помисли си. — Иначе мога да изгубя всичко“. Тя се обърна към Маноли с обичайното си високомерие. Това беше тяхна игра, този начин, по който винаги му говореше. Докато той бе прекалено фамилиарен, тя се отнасяше към него като към някой по-низш.

— Виж, млади човече — каза тя. — Както знаеш, вече съм заета. Можеш да занесеш цветята си другаде.

— Мога ли наистина? — отговори Маноли. — И къде точно да ги занеса?

— Ами, сестра ми все още е свободна. Можеш да ги дадеш на нея — тя чу един глас да произнася думите, сякаш истинската Ана бе някъде много далеч: — Ще я поканя на обяд следващата неделя. Ще я харесаш.

Следващата неделя бе празникът на Агиос Гиоргис, така че това бе идеалното оправдание да покани Мария и баща си на гости. Беше по-скоро задължение, отколкото особено удоволствие да ги види. Чувстваше, че няма нищо общо със скучната си по-малка сестра и че няма какво да каже на баща си. През останалата част от седмицата Ана бленуваше за продължителното докосване на Маноли и очакваше с нетърпение момента, когато отново можеха да са сами, но преди това, разсъждаваше тя, трябваше да се осъществи семейният обяд.

По това време много храни все още не достигаха на Крит, но това сякаш никога не засягаше домакинството на Вандулакис, особено на църковен празник, когато пируването удобно се смяташе за религиозен дълг. Гиоргис много се зарадва на поканата.

— Мария, виж! Ана ни е поканила на обяд.

— Много любезно от страна на нейно благородие — каза Мария с несвойствен за нея сарказъм. — Кога?

— В неделя. След два дни.

Мария тайно се радваше, че са поканени. Тя копнееше да заздрави връзката си със сестра си, знаейки, че това би искала майка им, но и усещаше някакво безпокойство с наближаването на уречения ден. Гиоргис, който най-после започваше да се отърсва от дългата си скръб, беше щастлив, че ще види голямата си дъщеря.

Ана се сви, когато чу кашлянето на наскоро придобития камион на баща си откъм алеята и без особен ентусиазъм бавно слезе по голямото стълбище, за да ги посрещне. Маноли, който вече беше дошъл, стигна до входната врата много преди нея и я отвори.

Мария изобщо не беше такава, каквато бе очаквал. Имаше най-големите кафяви очи, които някога бе виждал, и те го гледаха, разширени от изненада.

— Аз съм Маноли — каза той, пристъпвайки към нея с протегната ръка, и прибави — братовчед на Андреас.

Ана бе пренебрегвала писмата до тях дотолкова, че Мария и Гиоргис не бяха чули нищо за пристигането на отдавна изгубения роднина.

Маноли винаги беше в стихията си до хубаво момиче, но най-много с някое като това, което съчетаваше невинност с подобна сладка красота. Той съзерцаваше всяка подробност: тънката талия, изящната гръд и силните ръце, оформени от годините на тежък физически труд. Тя беше едновременно крехка и силна.

В един часа всички седнаха на масата. С Александрос, Елефтерия, двете им дъщери и техните семейства сътрапезниците наброяваха поне дузина. Разговорът беше шумен и оживен.

Маноли предварително бе решил, че ще флиртува с по-малката сестра на Ана. Опитен донжуан като него го правеше по навик. Не бе очаквал обаче, че Мария ще бъде толкова хубава и толкова лесно поддаваща се на закачки. По време на обяда той я бе обсебил с игривите си коментари и въпреки че не бе привикнала с такава фриволност, тя го парираше с остроумни забележки. Със своята непрестореност тя беше толкова различна от повечето жени, с които бе свикнал, че накрая той се усети как смекчава задявките си и започна да й задава въпроси за самата нея. Откри, че тя познава планинските билки и лечебната им сила, и двамата си поговориха сериозно за мястото си в света, в който науката непрекъснато тласкаше границите по-надалеч. Мария и Ана бяха така различни както необработен бисер и шлифован диамант. Едното имаше естествен блясък и собствена уникална, неправилна форма. Блестящата красота на другото бе постигната с изрязване и шлифоване. Маноли обичаше и двете скъпоценности и това кротко момиче с нежен поглед, което бе така явно отдадено на баща си, го привличаше силно. Тя беше чистосърдечна и притежаваше наивност, която той намираше за неочаквано пленителна.

Ана гледаше как Маноли увлича Мария в своето магнитно поле, като й разказва истории и я разсмива. Видя как сестра й се стопява в топлината му. Преди обядът да свърши, Ана осъзна какво бе сторила. Беше се отказала от Маноли, беше го поднесла на сестра си опакован като подарък, а сега си го искаше обратно.