Виктория Хислъп
Островът (13)

Десета глава

1945 г.

Сякаш досега бяха дишали отровен газ, а сега отново имаше кислород във въздуха. Членовете на Съпротивата се връщаха по селата си, често пъти изминавайки стотици мили, за да се приберат, и всяко завръщане се отбелязваше с отварянето на нови бутилки ракия. Две седмици след края на окупацията бе празникът на свети Константин и отбелязването на деня на този светец бе извинението, което бе нужно на всички, за да отхвърлят всякакво благоразумие. Облакът се вдигна, а на мястото му се спусна лудостта. Угоени кози и охранени овце се въртяха на шишове надлъж и нашир из Крит, а в небето над острова гърмяха фойерверки, припомняйки на някои експлозиите, които бяха разкъсали градовете им и бяха озарявали небето в първите дни на войната. Ала никой не мислеше твърде много за тази прилика, сега всички искаха да гледат напред, а не назад.

За празника на свети Константин момичетата от Плака си облякоха най-хубавите дрехи. Бяха отишли на църква, но мислеха не за свещената природа на събитието, а за друго. Тези девойки нямаха строги ограничения, защото още ги смятаха за деца и във всичките им думи и действия виждаха невинност. Едва по-късно, когато женствеността им се беше развила, родителите им се пробуждаха и започваха да ги държат под око, понякога твърде късно. Дотогава, разбира се, повечето от тези момичета вече си бяха откраднали целувки от селските момчета и ходеха на тайни срещи след училище в маслиновите горички или на полето.

Докато и Мария, и Фотини никога не се бяха целували, Ана бе станала опитна флиртаджийка. Най-щастлива беше в моментите, когато бе в компанията на момчета и можеше да отмята буйната си коса и да раздава закачливи усмивки, знаейки, че наблюдателите няма да отвърнат поглед. Беше като разгонена котка.

— Тази вечер ще е специална — обяви Ана. — Усещам го във въздуха.

— И защо? — запита Фотини.

— Повечето от момчетата са се върнали, затова — отговори тя.

В селото имаше няколко млади мъже, които още като момчета бяха заминали да се бият с бойците андарте в началото на окупацията. Сега някои от тях бяха избрали да се присъединят към комунистите и се бяха включили в борбата срещу десните сили, която назряваше в континентална Гърция, носейки нови беди и кръвопролития.

Братът на Фотини, Антонис, бе един от онези, които се бяха върнали в Плака. Въпреки че подкрепяше идеалите на левицата и новата кампания на континента, след четири години далеч от дома той бе повече от готов да се върне вкъщи. Беше воювал за Крит и тук искаше да остане. През времето, в което бе далече, Антонис бе станал жилав и силен, напълно различен от измършавелия силует, който се бе домъкнал обратно да види семейството си след първите няколко месеца в Съпротивата. Сега имаше не само мустаци, а и брада, която добавяше поне пет към двадесет и трите му години. Бе живял на диета от планински треви, охлюви и каквито диви животни бе успявал да хване и бе понасял най-големите жеги и студове, което го караше да се чувства непоклатим.

Именно в романтичния образ на Антонис се бе прицелило сърцето на Ана тази вечер. Не беше сама в това свое намерение, но беше уверена, че ще получи поне целувка от него. Той беше строен, с тесен ханш, и когато танците започнаха, Ана бе твърдо решена, че ще го накара да я забележи. Ако я пренебрегнеше, щеше да е единственият мъж в селото, който го е направил. Всички обръщаха внимание на Ана не само защото бе с половин глава по-висока от повечето момичета, но и защото косата й бе по-дълга, по-вълниста и по-блестяща от всички останали и дори сплетена стигаше до бедрата й. Бялото на големите й овални очи бе ярко като заслепяващите памучни ризи, които момичетата носеха, а перлените й зъби блестяха, докато се смееше и бърбореше с приятелките си, съзнавайки пределно добре красотата си под зорките погледи на младите мъже, пръснати из площада в очакване на момента, когато музиката щеше да отбележи истинското начало на веселбата. Ана почти светеше в сумрака на този ден на голямо веселие. Другите момичета бяха в сянката й.

На трите страни на площада бяха сложени маси и столове, а четвъртата дълга маса на подпори поемаше теглото на дузина паници, отрупани с баници и пикантни наденици, сладкиши и пирамиди от портокали с навосъчена кора и зрели кайсии. Ароматът на печащо се агне се носеше над площада и довяваше със себе си предвкусване на удоволствието, от което устата се пълнеше със слюнка. Имаше строг ред на събитията. Яденето и пиенето идваха после, преди това щеше да има танци.

В началото момчетата и мъжете се бяха събрали и си говореха, а момичетата стояха отделно и се кикотеха развълнувано. Разделението нямаше да трае дълго. Оркестърът засвири и започна въртенето и тропането с крака. Мъже и жени станаха от местата си, а момичетата и момчетата се откъснаха от групичките си. Скоро покритото с прахоляк пространство се изпълни с хора. Докато външният кръг на жените се въртеше, Ана знаеше, че рано или късно ще се озове срещу Антонис и за няколко мига ще танцуват заедно, преди да се разделят. „Как да го накарам да ме възприеме като нещо повече от приятелка на малката му сестра?“, запита се тя.

Не беше нужно да опитва. Антонис стоеше пред нея. Бавният танц пентоцали й даде няколко минути, в които да се вгледа в двете бездънни очи, които заничаха към нея изпод черния, украсен с ресни ръб на традиционната му превръзка за глава. Сарики беше кърпата на войните, която много млади мъже сега носеха, за да покажат, че са възмъжали не само с минаването на времето, а защото са пролели кръвта на друг. В случая на Антонис не беше само един, а няколко вражески войници. Той се молеше никога вече да не чуе характерния вик на изненада, когато острието му проникваше в меката плът между лопатките и задавеното пъшкане, което следваше. Никога не го бе чувствал като победа, но това все пак му даваше правото да се присъедини към безстрашните войни от миналото на Крит — паликария, с техните бричове и високи ботуши.

Ана пусна широката си усмивка на това момче, което бе станало мъж, но той не й отвърна. Вместо това очите му с цвят на абанос се заковаха в нейните и не ги пуснаха и тя почти изпита облекчение, когато стана време той да отиде при следващата си партньорка. Когато танцът свърши, сърцето й все още биеше буйно и тя се върна в групата на приятелките си, които сега наблюдаваха как някои от мъжете, сред които и Антонис, се въртяха пред тях като жироскопи. Гледката беше замайваща. Обувките им се вдигнаха на няколко стъпки над земята, когато скочиха във въздуха, а съвършеният синхрон от звуците на свиренето с лъка по трите струни на лирата и подрънкването на лютнята ги подтикваше да продължават, придавайки на танца задъхана енергичност до самия край.

Омъжените жени и вдовиците гледаха акробатиката, макар че представлението не се изнасяше за тях, а за красивите моми за женене в ъгъла на площада. Когато Антонис се завъртя, а музиката и биенето на тъпана достигнаха до връхната си точка, Ана бе сигурна, че този красив войн танцува само за нея. Всички наблюдатели заръкопляскаха и завикаха, когато танцът свърши, а оркестърът, без да спре за повече от миг, се впусна в следващата мелодия. Сега на прашната сцена излезе група от малко по-възрастни мъже.

Ана беше смела. Тя се откъсна от кръга на приятелките си и се приближи към Антонис, който си наливаше чаша вино от голяма глинена кана. Въпреки че я беше виждал много пъти в дома си, до тази вечер той почти не я беше забелязвал. Преди окупацията Ана му бе изглеждала просто като момиченце, сега на мястото му имаше изваяна, пищна жена.

— Здравей, Антонис — каза тя самоуверено.

— Здравей, Ана.

— Трябва да си се упражнявал в танците, докато те нямаше — каза тя, — щом можеш да правиш такива стъпки.

— В планините нямаше нищо освен кози — отвърна със смях Антонис. — Но те са доста пъргави, така че може би сме научили едно друго от тях.

— Ще можем ли да танцуваме пак скоро? — попита тя през шумната свирня на лирата и думкането на тъпаните.

— Да — отговори той, а по лицето му се разля усмивка.

— Добре. Ще те чакам. Ето там — изрече тя и се върна при приятелките си.

Антонис остана с усещането, че Ана му се беше предложила за нещо повече от един пентоцали. Когато започна подходящ танц, той се приближи до нея, хвана я за ръката и я заведе в кръга. Сега, обгърнал талията й, той вдиша неописуемо чувствения аромат на потта й, есенция по-опияняващо сладка от всичко, което беше вдъхвал преди. Смачканата лавандула и розовите листенца не можеха да се сравняват с това. Когато танцът свърши, той почувства горещия й дъх в ухото си.

— Да се видим зад църквата — прошепна тя.

Ана знаеше, че една разходка до църквата, дори по време на такова буйно празненство, е нещо напълно нормално на църковен празник и освен това, Агиос Константинос споделяше този ден със съпругата си Агиа Елени, което го правеше специален повод да помене майка си. Тя стигна бързо до уличката зад църквата и след няколко минути Антонис също се появи, търсейки я опипом в тъмното. Разтворените й устни веднага се насочиха към неговите.

Не беше получавал такава целувка, не и откакто последно бе платил добри пари. През финалните месеци на войната бе станал редовен клиент на бордеите в Ретимнон. Жените там харесваха бунтовниците андарте и им даваха специална тарифа, особено когато бяха хубави като Антонис. Техният занаят бе единственият, който бе процъфтял по време на окупацията, когато мъжете търсеха утеха след дългата раздяла с жените си, а младежите се възползваха от възможността да получат сексуален опит, който зорките погледи на обкръжението им у дома никога не биха одобрили. Ала в онези преживявания не бе имало любов. Сега в ръцете му имаше жена, която се целуваше като проститутка, но вероятно беше девица и, по-важното, Антонис можеше да почувства истинска страст. Не можеше да сбърка. Всяка частица от съществото му жадуваше сладострастната целувка да продължи. Умът му работеше бързо. Бе се върнал завинаги и от него се очакваше да се ожени и да свие гнездо сред тези хора. И ето че имаше жена, готова за любов, която го чакаше буквално на прага му, точно както бе правила от дете. Трябваше да бъде негова. Беше писано да стане.

Те се откъснаха от прегръдката си.

— Трябва да се връщаме на площада — каза Ана, знаейки, че баща й ще забележи отсъствието й, ако се забави още. — Но нека тръгнем отделно.

Тя се измъкна от сенките и влезе в църквата, където остана няколко минути, запалвайки свещ пред иконата на Богородица с младенеца. Устните й, още влажни от целувката на Антонис, помръдваха безмълвно в молитва.

Когато се върна на площада, бе настъпила малка суматоха. На улицата бе спрял голям закрит автомобил, един от малкото на острова, където повечето от хората все още се придвижваха със собствените си два крака или на гърба на четирикрако животно. Ана се спря да погледа пътниците, докато излизаха. Шофьорът, изискан мъж около шейсетте, бе познат на всички — Александрос Вандулакис, главата на богатата фамилия земевладелци, която живееше в обширно стопанство близо до Елунда. Бе именит човек, а съпругата му Елефтерия също бе харесвана. Държаха на работа около дузина мъже от селото — сред тях и Антонис — няколко от които тъкмо се бяха върнали след дълго отсъствие в Съпротивата и ги бяха посрещнали с отворени обятия. Даваха им щедри надници, въпреки че някои подмятаха саркастично, че семейството може да си го позволи. Богатството им не идваше само от хилядите хектара с маслинови горички. Притежаваха още толкова земя на плодородното плато Ласити, където отглеждаха огромни реколти от картофи, житни растения и ябълки, които им носеха целогодишен доход, при това гарантиран. Прохладният климат на платото, издигащо се на 800 метра, рядко ги подвеждаше и зелените ниви цъфтяха от влагата, идваща от топящия се сняг по върховете, които го заобикаляха. Александрос и Елефтерия Вандулакис често прекарваха месеците в разгара на лятото в Неаполи, отдалечен на около двайсет километра, където имаха голяма градска къща, и оставяха имението в Елунда под управлението на сина си Андреас. Богатство като тяхното не се срещаше често.

Въпреки това не беше изненада, че такова заможно семейство идваше да празнува с рибарите, овчарите и полските работници. Из цял Крит беше така. Всеки селянин излизаше да танцува и да се весели и богатите земевладелци, които живееха в близките стопанства и имения, идваха да се включат в тържествата. С цялото си богатство те не можеха да вдигнат по-добро празненство и искаха да споделят тази радост. И богати, и бедни бяха страдали и имаха еднакви причини да празнуват освобождението си. Сантименталността на мантиладите и въодушевлението от енергичния пентоцали бяха еднакви, независимо дали семейството притежаваше деветдесет маслинови дръвчета или деветдесет хиляди.

От задната седалка на колата слязоха двете дъщери на Вандулакис и накрая по-големият им брат Андреас. Селяните веднага ги посрещнаха с добре дошли и ги настаниха на хубава маса, откъдето танците се виждаха най-добре. Андреас обаче не остана дълго седнал.

— Хайде — каза той на сестрите си. — Да се присъединим към танците.

Хвана и двете и ги издърпа в кръга, където те се сляха с тълпата танцуващи, тъй като бяха облечени в същите дрехи като селските момичета. Ана ги наблюдаваше. Някои от приятелките й бяха в групата и изведнъж си помисли, че щом те имаха възможността да се хванат за ръце и да танцуват с Андреас Вандулакис, и тя имаше право на това. Присъедини се при следващия пентоцали и, също както бе направила с Антонис преди по-малко от час, впери поглед в Андреас.

Танцът скоро свърши. Агнето вече беше опечено и нарязано на едри парчета, селяните си подаваха пълните с тях паници и се гощаваха. Андреас се върна при семейството си, но умът му беше другаде.

Той беше на двадесет и пет години и родителите му вече го притискаха да си намери съпруга. Александрос и Елефтерия се ядосваха от това, че бе отблъснал всяка една от дъщерите на техните приятели и познати. Някои бяха намусени, други — глуповати, а трети — просто безцветни и въпреки че всяка от тях имаше повече от щедра зестра, Андреас не искаше да има нищо общо с тях.

— Кое е това момиче, онова с великолепната коса? — попита той сестрите си, като посочи към Ана.

— Откъде да знаем? — отвърнаха те в хор. — Просто някое от местните момичета.

— Красива е — каза той. — Така бих искал да изглежда жена ми.

Той се надигна, а Елефтерия хвърли многозначителен поглед на Александрос. Тя смяташе, че щом никоя зестра нямаше да въздейства върху живота на Андреас, какво значение имаше всъщност за кого ще се ожени? Самата Елефтерия имаше много по-скромен произход от Александрос, ала това не беше повлияло значително на живота им. Искаше синът й да е щастлив и ако това означаваше да се противопостави на традициите, така да бъде.

Андреас бе отишъл при групата момичета, които седяха в кръг и ядяха с пръсти парчета от крехкото месо. У него нямаше нищо особено забележително, той бе наследил характерните черти на баща си и бледността на майка си, ала положението на семейството му му придаваше маниер, който го отличаваше от всички останали мъже на сбора освен Александрос Вандулакис. Младите жени се смутиха, когато видяха, че Андреас приближава, и бързо избърсаха ръце в полите си и облизаха мазния сос от устните си.

— Има ли някоя, която иска да танцува? — попита небрежно той, гледайки право към Ана. Държеше се като човек, уверен в своето превъзходство, и за Ана имаше само един отговор — да стане и да поеме предложената й ръка.

Свещите по масите се бяха стопили и изгаснали, но луната вече се бе издигнала и сияеше ярко насред иначе мастиленочерното небе. И ракията, и виното се лееха и музикантите, насърчени от атмосферата, започнаха да свирят все по-бързо, докато танцьорите отново сякаш политнаха във въздуха. Андреас притискаше Ана близо до себе си. Беше дошла тази част от вечерта, когато традицията за размяна на партньорите в танца можеше да бъде пренебрегната, и той реши, че няма да я размени за някоя матрона с малко зъби и два леви крака. Ана беше съвършена. Нямаше да приеме никоя друга.

Александрос и Елефтерия Вандулакис гледаха как синът им ухажва тази жена, но не бяха единствените. Антонис седеше на маса с приятелите си и се напиваше до безчувственост, след като осъзна какво се разиграва пред него. Мъжът, за когото работеше, съблазняваше момичето, по което копнееше. Колкото повече пиеше, толкова по-окаян ставаше. Не се беше чувствал толкова потиснат дори когато беше спал по откритите хълмове през войната, шибан от бурите и хапливите ветрове. Каква надежда имаше да задържи Ана за себе си, когато си съперничеше с мъжа, който щеше да наследи порядъчно голямо парче от Ласити?

В далечния ъгъл на площада Гиоргис седеше и играеше на табла в група от по-стари хора. Очите му се стрелкаха между дъската и площада, където Ана продължаваше да танцува с най-добрата партия отсам Агиос Николаос.

Накрая семейство Вандулакис станаха да си ходят. Майката на Андреас инстинктивно знаеше, че синът й няма да иска да се прибере с тях, но в интерес на порядъчността и името на тази селска красавица, която толкова го привличаше, беше важно да го направи. Синът й не беше глупав. Ако искаше да наруши традицията и да бъде свободен да си избере жена, вместо да бъде принуден да приеме избора на родителите си, трябваше да ги има на своя страна.

— Виж — каза той на Ана, — сега трябва да вървя, но искам да те видя отново. Утре ще ти изпратя бележка. В нея ще пише кога можем да се видим пак.

Говореше като човек, който е свикнал да дава заповеди и очаква да се изпълняват. Ана не възрази, защото веднага осъзна, че съгласието бе правилният отговор. В крайна сметка, това може би беше нейният начин да излезе от Плака.