Джо Абъркромби
Герои (41)

Кураж

— Къде се е покрил оня пъпчив задник?

Погледът на мъжа подскочи стреснато, хванат неподготвен, надвесен с чаша в ръка над голямата бъчва с вода.

— Десетократния е на Героите, с Дау и останалите, но ако си…

— Върви на майната си!

Калдер почти го изблъска с рамо, докато минаваше покрай него. Тръгна с бърза крачка през озадачените при вида му хора на Десетократния, право към осветените от лагерните огньове зад тях каменни блокове на билото.

— Ние не отиваме там горе — долетя някъде отзад гласът на Дълбокото. — Няма да ти пазим задника, щом си решил сам да го навираш в устата на вълка.

— Няма толкова пари на тоя свят, дето да ме накарат сам да тръгна обратно при пръстта — добави Плиткото. — Всъщност по мое скромно мнение нищо не струва толкова много.

— Хм, интересна мисъл извади — каза Дълбокото, — за какво си струва да умреш и за какво не. Но за което и да е, ние няма да…

— Тогава си стойте там долу и дрънкайте глупости.

Калдер продължи нагоре по склона. Студеният въздух щипеше гърлото му, а няколкото в повече глътки от манерката на Плиткото изгаряха стомаха му. При всяка крачка мечът на колана му го блъскаше в прасеца, сякаш напомняйки за себе си, а също и че няма да е единственото острие на билото на хълма.

— Какво ще правиш? — попита Бледоликия, задъхан от усилие да не изостава.

Калдер не отговори. Отчасти, защото беше прекалено ядосан, за да каже нещо смислено. Отчасти, защото си мислеше, че така изглежда по-страховит. Но най-вече, защото нямаше никаква представа, а ако тръгнеше да се замисля, куражът му щеше да се стопи. Днес беше прекарал достатъчно време в бездействие. Втурна се през пролуката в каменната стена, която опасваше хълма, и двамата войници до нея го изгледаха учудено, докато минаваше покрай тях.

— Само запази спокойствие! — провикна се зад него Хансул. — Баща ти никога не си изпускаше нервите!

— Майната му на баща ми! — изсъска през рамо Калдер.

Харесваше му да не мисли за последствията и просто да излива гнева си. И той го понесе с лекота нагоре, до плоското било на хълма и после между два от каменните блокове. В кръга горяха огньове. Вятърът скубеше яростно пламъците им и пръскаше искри в тъмнината. Светлината им обагряше в оранжево Героите, осветяваше лицата на мъжете около тях, проблясваше в халките на ризниците и остриетата на оръжията. Калдер се насочи към средата на кръга, сред глъчта от гласовете им, последван от Бледоликия и Хансул.

— Калдер. Какво правиш тук — обади се отнякъде Кърнден Гушата.

До него имаше някакъв младеж, когото Калдер не познаваше. Веселяка Йон Къмбър и Прекрасна също бяха там. Калдер ги подмина безцеремонно, мина покрай Керм Желязната глава, застанал край огъня, пъхнал палци в колана и загледан в пламъците.

Десетократния седеше на един пън от другата страна на огъня. При вида на Калдер, на пъпчивото му, лющещо се лице грейна широка усмивка.

— И това ако не е малкият хубавец Калдер! Добре помогна днес на брат си, ти…

В следващия момент очите му се ококориха и той понечи да стане.

Носът му изхрущя под юмрука на Калдер. Преметна се с крясък назад, а Калдер се нахвърли, крещейки, отгоре му, размахвайки юмруци. Не знаеше какво точно крещи, но се дереше с пълно гърло. Млатеше като обезумял, главата му, раменете, вдигнатите пред лицето му ръце. Успя да вкара още един здрав удар в носа му, преди някой да го сграбчи за ръката и да го повлече назад.

— Хей, Калдер, хей!

Разпозна гласа на Гушата, или поне така му се стори, и се остави да бъде издърпан назад, размахващ юмруци и ритащ във въздуха — точно както се очакваше от човек в такъв случай. Все едно единственото, което искаше, е да го оставят да довърши боя. Всъщност прекъсването му дойде съвсем навреме, защото вече се беше изчерпал откъм идеи, а и лявата ръка го болеше ужасно.

Десетократния се надигна тромаво от земята. От носа му шуртеше кръв, не спираше да ругае и да блъска настрана предложените за помощ ръце на хората му. Изтегли меча си с онова тихо съскане на стоманата в ръба на ножницата, което незнайно как прозвучава достатъчно силно, за да бъде чуто от всички, и острието му проблесна заплашително. Настана тишина и тълпата от любопитни зяпачи като един пое дълбоко дъх. Желязната глава повдигна учудено вежди и отстъпи крачка назад.

— Ах, ти, дребно копеленце! — изръмжа Десетократния и прекрачи пъна, на който допреди малко беше седял.

Гушата придърпа Калдер зад гърба си и изведнъж в ръката му се появи меч. В същия момент двама от именитите войни на Десетократния застанаха от двете страни на главатаря си — едно едро копеле с голяма брада и един слаб, кривоглед. Оръжията им вече бяха извадени и готови за действие, което не беше никаква изненада, имаха вид на хора, които няма нужда да търсят дълго, за да докопат оръжие. Калдер усети Бледоликия да застава до него, с отпуснато покрай крака си острие. Хансул Бялото око застана от другата, запъхтян и зачервен от препускането нагоре по хълма, но ръката му с меча дори не потрепваше. Още от момчетата на Десетократния наскачаха, а също Веселяка Йон Къмбър с щит в едната ръка, секира в другата и смръщена физиономия.

В този момент Калдер осъзна, че нещата бяха отишли малко по-далече, отколкото го беше планирал. Не че беше планирал каквото и да било. Реши, че не е редно неговият меч да остане в ножницата си, с толкова извадени на показ оръжия наоколо, при това заради него. За това извади меча си и се усмихна ехидно при вида на окървавената физиономия на Десетократния.

Припомни си прекрасното усещане, което беше изпитал, когато баща му сложи огърлицата, седна на стола на Скарлинг и триста именити войни коленичиха пред първия крал на северняците. Спомни си и прекрасното усещане, когато сложи ръка на корема на жена си и почувства детето му да рита за пръв път. Но не си спомняше някога да е усещал такава гордост, която изпита, когато носът на Десетократния се счупи под кокалчетата на юмрука му.

Подобно чувство не би отказал и занапред.

 

 

— Оу, мамка му!

Дрофт скочи на крака и изрита няколко въгленчета върху наметалото на Бек. Той зяпна стреснато и започна да тупка с ръка отгоре им, за да ги угаси.

Нещо ставаше там. Хората скачаха на крака, звънтеше стомана, чуха се ругатни и ръмжене в тъмното. Суматоха, бой, а Бек не знаеше нито кой с кого се биеше, нито защо, нито на чия страна да застане. Но дузината на Гушата тръгна и той тръгна с тях. Изтегли бащиния меч от ножницата и застана до останалите. Отляво беше Прекрасна — извитото острие на меча й, готово за действие. Отдясно стоеше Дрофт, с брадвичка в едната ръка и изплезен между зъбите език. Този път не беше толкова трудно, около него всички правеха същото. Всъщност щеше да е доста по-трудно, направо невъзможно да не извади оръжие.

От другата страна на огъня, срещу тях стояха Брод Десетократния с част от хората си. Пъпчивото му лице беше омазано с кръв и май носът му беше счупен. Вероятно дело на Калдер, предвид това как влетя в кръга на Героите, а също това, че сега стоеше до Гушата с меч в ръка и подигравателна усмивка на уста. Това отговори на въпроса „какво“, относно „защо“, нямаше голямо значение. Сега в главите на всички беше само „а сега какво“.

— Приберете оръжието.

Гушата говореше бавно и спокойно, но гласът му сякаш беше изкован от желязо, не оставяше съмнение в непреклонността му. Това сякаш наля кураж във вените на Бек и сега той също нямаше намерение да отстъпи пред нищо и никого.

За беда, Десетократния също не даваше вид на готов да го стори.

— Вие го приберете, мамка му.

Той изплю една кървава плюнка в огъня.

Погледът на Бек улови този на един младеж от другата страна на огъня, сигурно година-две по-голям от него. Имаше светла коса и белег на едната буза. Двамата се извърнаха леко на една страна и застанаха с лице един към друг. Явно инстинктивно, останалите също се групираха по двойки с човек, който би им подхождал най-добре. Като при танците на вечеринките в края на жътвата. Само дето този танц обещаваше сериозно кръвопролитие.

— Приберете го — повтори Гушата с още повече твърдост в гласа.

Прозвуча като предупреждение и дузината пристъпи леко напред.

Десетократния оголи два реда изгнили зъби.

— Що не ме накараш?

— Ще пробвам.

От тъмното се зададе с небрежна походка мъж. От сянката на качулката му се подаваше само остра брадичка. Ботушите му нагазиха по краищата на жаравата и вдигнаха рояци искри. Беше много висок, много слаб, изпит, сякаш издялан от дърво. В едната си ръка държеше мазен кокал, от който глозгаше, а в другата, хванат небрежно под гарда на дръжката, носеше най-големия меч, който Бек беше виждал. Сигурно изправен щеше да стигне до рамото му. Ножницата му бе оръфана и протрита като палтото на просяк, но металната нишка, с която беше намотана дръжката му, блестеше чиста и пламтеше с отблясъците на огъня и жаравата.

Той осмука шумно кокала и тръгна покрай мъжете около огъня. Протегна дръжката на огромния меч и тя задрънча по всички извадени остриета.

— Кажете ми само, че не се готвите да се биете без мен. Знаете колко обичам да трепя народ. Знам, че не е редно, но човек трябва да се занимава с онова, в което го бива най-много. Та да ви питам, как ви се струва следната идея… — Той намести кокала между палеца и показалеца си, метна го към Десетократния и той отскочи от ризницата на гърдите му. — Ти се връщаш, откъдето си дошъл, и продължаваш да си чукаш овцете, а аз ще пълня гробовете.

Десетократния прокара език по окървавената си горна устна.

— Не съм тръгнал да се бия с теб, Уирън.

Изведнъж всичко си дойде на мястото. Бек беше чувал предостатъчно песни за Уирън-от-Блай. Дори си ги беше тананикал, докато се „биеше“ с дънерите пред къщата във фермата. Уирън Перкото. Знаеше всички песни за него. Как е получил Меча. Как е убил петимата си братя. Как извървял най-далечния Север, в люта зима, но убил вълка от Шимбул. Как удържал проход срещу безброй шанка, с помощта само на две момчета и една жена. После надхитрил магьосника Дарум-ап-Йоут, вързал го за една скала и го оставил за храна на орлите. Как бил извършил всички достойни за един герой дела по високите долини и затова слязъл на юг да търси съдбата си на бойното поле. Песни, които разпалваха кръвта. Песни, които я смразяваха. Може би в днешно време той беше човекът с най-голямото име в целия Север. И стоеше току пред Бек, достатъчно близо, че да го докосне, ако решеше. Но за това той беше убеден, че няма да е добра идея.

— Не си тръгнал да се биеш с мен, а? — Уирън се озърна, сякаш търсеше с кого точно е тръгнал да се бие. — Убеден ли си? Боевете са гадна работа, извадиш ли меч, не знаеш докъде ще те отведе. Сега извади меч на Калдер и така извади меч на Кърнден Гушата. А като извади меч на него, извади меч на мен, на Веселяка Йон Къмбър, на Прекрасна, на Потопа, нищо, че не е тук, мисля, че отиде да пусне една вода, а също на това момче — той посочи с палец към Бек, — дето му забравих името. Трябваше да се досетиш, че така ще стане. Нямаш извинение. Не може един старши главатар да се излага така, все едно главата му е пълна с лайна и нищо друго. И аз не съм тръгнал да се бия с теб, Брод Десетократни, но ако трябва, ще те убия, ще добавя името ти към песните за мен и накрая ще се смея. Е?

— Е, какво?

— Е, да вадя ли и аз меч? Но преди да ми отговориш, не забравяй, че веднъж изваден от ножницата, Мечът трябва да бъде окървавен. Така е било отпреди Старите времена, така е сега и така трябва да бъде и занапред.

Никой не помръдваше, стояха и чакаха. Накрая веждите на Десетократния се сключиха и устните му се разтегнаха в злобна усмивка. Стомахът на Бек се сви на топка, вече виждаше накъде отиват нещата…

— Какво става тук, мамка му? — от тъмнината излезе друг.

Очите му святкаха иззад присвити клепачи, беше оголил зъби, навел глава и наежил рамене, като побеснял пес, готов да разкъса каквото му се мерне пред погледа. Навъсеното му лице беше цялото нашарено с белези, едното му ухо го нямаше, а на врата му висеше златна огърлица с голям, искрящ в оранжево камък по средата.

Бек преглътна тежко. Дау Черния, нямаше кой друг да е. Човекът, победил хората на Бетод шест пъти за една зима, а накрая изгорил до основи Кайнинг, с хората му все още по къщите си. Човекът, който се би в кръга с Кървавия девет и почти спечели, а после беше пощаден от него и принуден да го следва редом с Руд Три дървета, Тъл Дуру Буреносния и Хардинг Мрачния — най-коравата дузина в Севера от незапомнени времена. Сега от тази дузина бяха останали само Кучето и той. Дау Черния, човекът предал и убил Кървавия девет — онзи, за когото хората казваха, че бил безсмъртен — и взел стола на Скарлинг за себе си. Самият Дау Черния. Защитника на Севера или Грабителя, зависи кого питаш. Бек дори не бе мечтал да го срещне.

Дау Черния изгледа Гушата и по погледа му личеше, че хич не беше доволен. Бек не можеше да си представи как би изглеждало задоволството на това изсечено като с тесла лице.

— Ти не трябва ли да гледаш всичко да е мирно и тихо, старче?

— Точно това правя.

Мечът на Гушата все още беше изваден на показ, но върхът му вече сочеше към земята. Тези на останалите също.

— О, такава била работата. Точно на това му казвам аз мирна картинка. — Дау обходи всички с навъсен поглед. — Тук никой не вади меч, без аз да кажа. А сега прибирайте оръжията, всички, излагате се.

— Шибаният дребен пъзльо ми счупи носа! — кресна Десетократния.

— Ау, загрозил те е, така ли? Искаш ли да го цункам да му мине? Нека сега ви обясня как стоят нещата с думи прости, разбираеми за малоумници като вас. Започвам да броя и когато стигна до пет, онзи, който все още държи оръжие в ръка, влиза в кръга с мен. А там ще направя с него неща, каквито правих едно време, преди да се размекна от годините. Едно.

Не се наложи да казва „две“. Гушата се подчини незабавно, последван от Десетократния. Секунда по-късно останалите оръжия изчезнаха толкова бързо, колкото се бяха и появили. Двете групи останаха една срещу друга и продължиха да се гледат през огъня, но вече по-скоро глуповато, отколкото заплашително.

— Най-добре да го прибереш — прошепна Прекрасна в ухото на Бек.

Той осъзна, че все още държеше бащиния меч в ръка. Прибра го в ножницата с такава скорост, че насмалко да си отреже крака преди това. Само Уирън остана в средата, с една ръка на ножницата на Меча, другата на дръжката — готов да го изтегли.

— Знаеш ли — подсмихна се той загадъчно. — Аз мъничко се изкушавам.

— Някой друг път — изръмжа Дау, обърна се и вдигна театрално ръка. — Доблестни принце Калдер! Поласкан съм до посиране! Тъкмо щях да ти пиша с искане за аудиенция, но ти ме изпревари. Предполагам, си дошъл да ми разкажеш какво стана днес при Стария мост?

Калдер носеше същото фино наметало, което носеше в деня, в който Бек го видя за пръв път в лагера на Ричи, но този път под него беше сложил ризница. И не се усмихваше, гледаше навъсено.

— Скейл умря.

— Чух. Не ми ли личи? Изплаках си очите. Мисълта ми беше, какво стана с моста ми?

— Той се би колкото можа. Повече от всеки друг.

— И падна в бой. Браво на Скейл. Ами ти? Не ми изглеждаш като човек, който се е престарал в битката.

— Бях готов. — Калдер мушна два пръста под яката си, извади сгънато парче хартия и го подаде на Дау. — Но получих това. Заповед от Митерик, съюзническият генерал. — Дау го грабна от ръката му, разгъна го и се вторачи в него. — В гората на запад от нас има съюзнически войници, готови да минат потока. За късмет, разбрах за това, защото ако бях тръгнал на помощ на Скейл, те щяха да ни ударят по фланга и много вероятно сега всички вие щяхте да сте обратно при пръстта, вместо да се чудите дали ми стиска, или не.

— Не мисля, че някой има колебания по въпроса, Калдер — каза Дау. — И ти просто си стоя до стената, а?

— Да, а също поисках помощ от Десетократния.

Очите на Дау се извърнаха бавно и проблеснаха на светлината на огъня.

— Е?

Десетократния изтри малко кръв от горната си устна.

— Какво, е?

— Той поиска ли помощ?

— Лично говорих с Десетократния — обади се един от хората на Калдер. Беше възрастен мъж с белег през цялото лице и едно побеляло око. — Казах му, че Скейл има нужда от помощ и че Калдер не може да отиде заради южняците от другата страна на потока. Всичко му казах.

— И?

Мъжът със сляпото око сви рамене.

— Каза, че бил зает.

— Зает ли? — физиономията на Дау се навъси още повече. — Значи, просто си стоя там, така ли?

— Не мога да тръгна само защото копелето ми казва…

— Седя си на хълма, с Пръста на Скарлинг в задника и просто гледа? — изрева Дау. — Гледа как южняците завземат моста ми?

Той заби палец в гърдите си.

Десетократния примижа страхливо и едното му око потрепери.

— Няма никакви южняци отвъд реката, това са лъжи! Той винаги лъже! — Той посочи с треперещ пръст към Калдер. — Винаги имаш по някое шибано извинение, а, Калдер? Винаги измисляш начин да си опазиш ръчичките чисти! Приказки за мир, приказки за предателство или някакви там други приказки…

— Стига — почти прошепна Дау, но това беше напълно достатъчно да накара Десетократния да млъкне на мига. — Хич не ми дреме дали отвъд потока има южняци, или не. — Той смачка на топка хартията в разтреперения си юмрук и я запрати в гърдите на Калдер. — Интересува ме само дали правиш каквото ти казвам. — Дау пристъпи към Десетократния и се надвеси над него. — Утре няма да седиш и да гледаш отстрани, не, не, не. — Ухили се презрително на Калдер. — Нито пък ти, принце на Не-кой-знае-какво. Дните ви на мързел свършиха. Утре вие, две гълъбчета, ще бъдете заедно на стената. Точно така. Рамо до рамо. От сутрин до мрак. И ще се погрижите лайната, които забъркахте, да не се разсмърдят повече. Ще правите онова, за което съм ви довел тук, тъпаци такива — което, в случай че сте забравили какво беше, е да се биете с шибания Съюз!

— И какво, ако са от другата страна на потока? — попита Калдер. Дау се обърна към него със сбръчкано от недоумение чело. — И бездруго сме много разтеглени по стената, а днес изгубих много хора. Превъзхождат ни по численост…

— Това е война — изрева Дау, скочи към него и всички се дръпнаха крачка назад. — Бий се с копелетата! — Замахна във въздуха, сякаш едва се сдържаше да не разкъса лицето му с голи ръце. — О, забравих, ти си по мисленето, нали? Големият хитрец си ти? Ми надхитри ги тогава! Искаше мястото на брат ти, а? На ти го, оправяй се както можеш, дребно лайно такова, или ще намеря друг, който да го прави! И ако утре всеки един не си свърши работата, всеки един, дето му се е прищяло да седи и гледа… — Той притвори очи и извърна лице към небето. — Мъртвите са ми свидетели, ще ви сложа кървавия кръст. И ще ви избеся. И ще ви изгоря. Ще ви докарам такъв край, че само песните за него ще карат певците да пребледняват като мъртъвци. На някой още да не му е ясна картинката?

— Не — отвърна Калдер, посърнал като бичувано муле.

— Не — каза и Десетократния и не изостана по-назад.

Бек не остана с впечатлението, че враждата им беше приключила.

— В такъв случай това е всичко!

Дау се обърна, видя един от хората на Десетократния, изпречил се на пътя му, и го сграбчи за яката. Хвърли уплашения нещастник на земята и изчезна в тъмното, откъдето се беше появил.

— Тръгвай с мен — изсъска Гушата в ухото на Калдер, стисна го за лакътя и го повлече със себе си.

Десетократния и момчетата му насядаха обратно сред ропот и мърморене, а русокосият младеж хвърли на Бек последен кръвнишки поглед. Допреди днес Бек със сигурност щеше да му отвърне със същото, че дори и с някоя по-тежка дума. Но сега той просто извърна очи колкото по-бързо можа.

— Жалко. Тъкмо започваше да ми харесва. — Уирън свали качулката си и се почеса по сплъстената коса. — Как ти беше на теб името?

— Бек. — Реши, че най-добре да го остави само така. — Всеки ден на дузината ли е такъв?

— Не, не, не, момче. Не всеки. — На изпитата физиономия на Уирън грейна налудничава усмивка. — Съвсем малко от тях.

 

 

Гушата открай време подозираше, че един ден Калдер ще го вкара в дълбоките лайна, и както изглеждаше, този ден най-после беше дошъл. Продължи да го стиска за лакътя и го поведе надолу по склона, далече от Героите, докато не останаха сами с брулещия вятър. Беше прекарал цели двайсет години в занаята и враговете му се брояха на пръстите на едната му ръка. Един следобед като втори на Дау и вече започваха да никнат като гъби след дъжд, а Брод Десетократния сред тях определено не беше влизал в плановете му. Човекът беше толкова грозен отвътре, колкото и отвън, а и беше ужасно злопаметен.

— Какво беше това, мамка му? — каза Гушата, когато най-накрая спряха, далече от лагерни огньове и любопитни уши. — За малко и двама ни да затриеш!

— Скейл е мъртъв. Ето това е. Гнусното копеле не си мръдна пръста и сега Скейл е мъртъв.

— Ясно. — Гушата започваше да омеква. Замисли се за момент. Вятърът блъскаше високата трева в краката му. — Съжалявам за това. Но един труп повече с нищо няма да е от полза. Особено моят. — Той сложи ръка на гърдите си и я притисна към думкащото отвътре сърце. — Мамка му, някой ден ще умра просто от нерви и вълнение.

— Ще го убия.

Калдер хвърли гневен поглед към билото на хълма и Гушата видя в очите му решимост, която не беше забелязвал досега. Нещо го накара да постави ръка на гърдите му и да го избута леко назад.

— Запази това за утре. За Съюза.

— Защо? Враговете ми са тук. Десетократния не си мръдна пръста, докато Скейл умираше на онзи мост. Стоя, гледа отстрани и се смя.

— И ти си бесен, защото той не направи нищо или защото ти не направи нищо? — Гушата сложи ръка на рамото му. — Обичах баща ти, до самия край. Теб обичам като роден син. Но не мога да разбера защо и двамата трябва да се впускате във всяка битка, изпречила се на пътя ви, да се впускате във всяка вражда? Битките никога не свършват. Ще съм до теб, ако мога, знаеш го, но има и други, по-важни неща, които…

— Да, да. — Калдер отблъсна ръката му от рамото си. — Да пазиш дузината, да не надигаш много глава, да постъпваш, както е редно, дори ако това е грешното…

Гушата го сграбчи отново за рамото и го разтърси.

— Трябваше да гледам всичко да е мирно и тихо! Сега аз командвам дузината на Дау, негов втори съм, не мога просто…

— Какво си? Ти му пазиш гърба? — Пръстите на Калдер се впиха в ръката на Гушата и очите му се ококориха. И придобиха странен блясък. Не беше гняв. Някаква друга жар. — Ти стоиш зад гърба му с меч в ръка? И това ти е работата?

В този момент Гушата видя челюстите на капана, който сам беше поставил, да щракват около крака му.

— Калдер, недей! — кресна той и се опита да се отскубне от ръката му. — Затваряй си…

Калдер не го пусна, вместо това го придърпа в неловка прегръдка и Гушата долови мириса на алкохола в дъха му, когато прошепна:

— Ти можеш да го направиш! Да сложиш край на всичко!

— Не!

— Убий го!

— Не! — Гушата най-после успя да отблъсне Калдер от себе си и стисна дръжката на меча си. — Не, глупако такъв!

Калдер изглеждаше искрено озадачен.

— Колко хора си убил, Гуша? С това си вадиш хляба. Ти си убиец.

— Аз съм именит войн.

— Значи, просто си по-добър в това от повечето други. Какво означава още един? При това, в името на нещо добро! Можеш да сложиш край на всичко това. Та ти дори не харесваш копелето!

— Няма значение какво харесвам, Калдер! Той е главатар.

— Докато диша, да, но забиеш ли му секира в главата, е само пръст. Кой ще го е грижа тогава?

— Мен.

Двамата млъкнаха и останаха един срещу друг в тъмното. Гушата не виждаше много, само светлото петно на бледото му лице и едва забележимия блясък на очите му. И те се спуснаха бавно към ръката на дръжката на меча.

— Ще ме убиеш ли?

— Не, естествено. — Гушата изправи гръб и пусна меча. — Но ще трябва да кажа на Дау Черния.

— Какво точно? — попита след кратко мълчание Калдер.

— Че си искал от мен да го убия.

Последва ново мълчание.

— Не мисля, че ще му хареса.

— Аз също.

— Кървавият кръст, обесване и горене са най-малкото, което ме чака.

— Така е. Затова трябва да бягаш.

— Къде да бягам?

— Където искаш. Ще ти дам преднина. Ще му кажа утре. Но трябва да му кажа. Това би направил Три дървета — добави Гушата, не че Калдер беше питал за причина.

„Ама и тази е една — помисли си той, — няма що.“

— Три дървета умря, не си забравил, нали? Някъде си, за едното нищо.

— Няма значение.

— Не си ли се замислял за друг, на когото да подражаваш?

— Дал съм дума.

— Честната дума на убиец, а? Какво, в оная работа на Скарлинг ли си се клел, или какво?

— Не. Дадох му дума.

— На Дау Черния? Той се опита да ме убие преди няколко дни и сега какво, от мен се очаква да си седна на ръцете и да чакам да повтори ли? Човекът е по-коварен от зимата!

— Няма значение. Предложи ми да му стана втори и аз приех.

Мъртвите му бяха свидетели, как само сега му се искаше да бе отказал.

Калдер кимна и устните му се извиха в обичайната ехидна усмивка.

— Ясно. Дал си му дума. А добрият стар Кърнден Гушата е право острие, нали? Без значение кой ще се пореже на него.

— Трябва да му кажа.

— Но утре. — Калдер отстъпи бавно назад, все още с наглата си усмивка на уста. — И ще ми дадеш преднина, така ли? — Направи крачка надолу по склона, после втора. — Не, няма да му кажеш. Познавам те, Гуша. Отгледал си ме от бебе, не помниш ли? По-голям куражлия си, отколкото смяташ. Ти не си кучето на Дау Черния. Не и ти.

— Не е важно кой е куражлия и кой не, нито дали съм кучето на Дау. Дал съм дума и утре ще му кажа.

— Не, няма.

— Ще му кажа.

— Не. — Усмивката на Калдер изчезна в тъмното. — Няма.

Гушата остана за момент на склона, загледан в тъмнината. Стисна зъби, зарови пръсти в косата си, преви се одве и изрева колкото му глас държеше. Не беше чувствал такава пустота в душата си, откакто след осем години приятелство Уост-няма-начин не го предаде и не се опита да го убие. И ако не беше Уирън, щеше да успее. Сега обаче не беше сигурен кой щеше да го извади от кашата, в която се беше забъркал. Не мислеше, че е възможно. Този път той беше предателят. Който и път да избереше, все някого щеше да предаде.

Винаги постъпвай, както е редно — лесно за следване правило. Но когато редното е лошо и погрешно? Тогава какво?