Джо Абъркромби
Герои (8)

Ветерани

— Тъни?

— Ъ? — Той отвори едно око и слънцето сякаш се заби право в мозъка му. — Ъ! — Затвори окото и раздвижи език из пресъхналата си уста — имаше вкус на нещо умряло и отдавна изгнило. — Ъ.

Опита с другото око едва-едва. Тъмният силует, надвесен над него, се приближи и слънцето отново проби с острите като кинжали лъчи по краищата му.

— Тъни!

— Чувам, мамка му! — Опита да стане и всичко пред очите му се разклати, като видяно от палубата на кораб в бурно море. — Аа! — Осъзна, че е в хамак. Опита да скочи, но само оплете още повече крака. В последния момент, преди да се пльосне на земята, успя някак да се отскубне от мрежата и се озова приклекнал, почти седнал, с напиращ да вземе надмощие над волята му повик за повръщане. — Старши сержант Форест. Какво удоволствие. Кое време е?

— Крайно време да се хващаш на работа. Откъде взе тези ботуши?

Тъни погледна озадачен към краката си. Носеше излъскани до съвършенство парадни кавалерийски ботуши с извезани с позлата кантове. Отражението на слънцето във върховете им беше направо болезнено за очите.

— Ааа. — Широка усмивка надви болката в главата, когато откъслечните спомени от предишната вечер започнаха да се промъкват един по един иззад тъмните ъгълчета на паметта му. — Спечелих ги… от офицер… казва се… — Той присви очи към клоните на дървото, под което висеше хамакът му. — Тц, това не го помня.

Форест поклати с недоумение глава.

— Все още има човек в дивизията, достатъчно глупав, за да играе карти с теб?

— Е, това й е хубавото на войната, сержант. Много народ напуска дивизията. — Полкът им беше оставил около четирийсет в лечебницата само през последните една-две седмици. — А това значи нови картоиграчи, нали така?

— О, така е, Тъни, точно така.

Белязаното лице на Форест се изкриви в присмехулна усмивчица.

— О, не.

— О, да.

— Не, не, не!

— Да. Насам, момчета!

И ето ги и тях. Четирима. Новобранци, по вида им — току-що слезли от кораба от Мидърланд. Изпратени на доковете с целувки от мама, любимата или и двете. Нови униформи, без една гънка по тях, гладки ремъци и колани, лъснали катарами — готови за славния войнишки живот. Форест посочи към Тъни, като циркаджия към невиждано досега изчадие на природата, и зарецитира обичайната си реч.

— Това, момчета, е известният ефрейтор Тъни. Един от сержантския състав на дивизията на генерал Яленхорм с най-дълга служба в армията. Ветеран от бунта в Старикланд, Гуркулската война, предишната война в Севера, обсадата на Адуа, настоящото неприятно приключение и куп мирновременни военни кампании — толкова войниклък, че да отегчи до смърт човек с по-проницателен ум. Но той оцеля. Преживял е търчане, мръсотия, несгоди и студ, ласките на северните ветрове и пердаха на южняшките жени, хиляди мили марш и години войнишки порцион. Видял е дори истинска битка. И всичко това, за да застане — в този случай да приседне — пред вас днес. Четири пъти се е издигал до сержант Тъни, веднъж дори до главен сержант Тъни, но също както старият пощенски гълъб в клетката си, неизбежно се връща там, откъдето е тръгнал — сегашното му жалко състояние. Понастоящем заема почетния пост знаменосец на непобедимия Първи кавалерийски полк на Негово Величество. И този му пост го натоварва с отговорността и грижата — Тъни примижа като от болка при произнасянето на последното — за вестоносците на полка. Тяхна задача е разнасянето на заповедите от и до нашия многоуважаван и достоен за възхищение командир, полковник Валимир. И тук, момчета, идвате вие.

— О, мамка му, Форест.

— О, мамка му, Тъни. Хайде, представете се на ефрейтора.

— Клидж.

Тлъсто лице, голям ечемик, почти затворил едното око, и закопчани наобратно ремъци за снаряжението му.

— Предишно занимание, Клидж? — попита Тъни.

— Щях да ставам тъкач, господине. Но изкарах само месец като чирак, преди майсторът да ме продаде на армейския вербовчик.

Тъни направи кисела гримаса. В последно време попълненията бяха обида дори към дъното на помийната яма, откъдето по принцип биваха набавяни.

— Уорт. — Кльощав, изпит, с нездрав, пепелявосив цвят на лицето. — Аз бях в градската стража, но ротата ми я разформироваха и ни прехвърлиха всичките в армията.

— Ледерлинген. — Висок, дългурест екземпляр с големи длани и тревожен поглед. — Бях обущар.

Той не сподели обяснение за това, как се бе озовал в редиците на Кралската гвардия, а Тъни имаше достатъчно силно главоболие, за да задълбава в темата. Човекът беше тук — за беда и лош късмет за всички намесени.

— Жълтен. — Нисък, луничав, почти затрупан от раницата си. Огледа се виновно. — Казаха, че съм бил крадец, ама аз никога не съм крал. После съдията рече да избирам, или тук, или пет години в затвора.

— Почти съм сигурен, че един ден всички ще съжаляваме за този ти избор — промърмори намусен Тъни, въпреки че като крадец той може би бе единственият с някакви приложими за армията качества. — Какво е това име, Жълтен?

— Ми… не знам. Баща ми така се казвал… предполагам.

— Хм, сигурно се мислиш за голяма работа, а, Жълтен — жълтъкът на яйцето?

— А… — Той се огледа колебливо. — Не, не.

— Ще те държа под око, момче — изгледа го през присвити клепачи Тъни и долната устна на хлапака се разтрепери от жестоката несправедливост.

— Така, момчета. Дръжте се за ефрейтор Тъни, а той ще ви държи настрана от опасност — каза Форест и се усмихна загадъчно. — Няма втори като него, по-умел в стоенето далече от опасностите. Само не играйте карти с него! — провикна се той през рамо, докато се отдалечаваше през лабиринта от безразборно вдигнатите палатки на лагера.

Тъни пое дълбоко въздух и стана. Новобранците направиха жалък опит за координация, изпънаха се и застанаха мирно. Всъщност трима от тях. Жълтен закъсня с няколко секунди.

— О, имайте милост — махна им с ръка Тъни. — Без резки движения и отдаване на чест. Ще взема да повърна върху вас.

— Съжалявам, господине.

— И не съм ви никакъв господин. Аз съм ефрейтор Тъни.

— Съжалявам, ефрейтор Тъни.

— Вижте сега. Аз не ви искам тук, вие не искате да сте тук…

— Аз искам — каза Ледерлинген.

— Ами?

— Аз съм доброволец — отвърна той с неподправена гордост.

— До… бро… волец? — запъна се Тъни, сякаш говореше на чужд език. — Значи, все пак съществуват. Само гледай мен да не въвлечеш в някое доброволно начинание, докато си тук. Както и да е. — Той ги подкани с пръст да се приближат и те се скупчиха заговорнически около него. — Вие, момчета, направо си паднахте на задниците с това разпределение. Вършил съм какво ли не в армията на Негово Величество, но това там — той посочи навитото и прибрано в брезентов калъф знаме на Първи под хамака — е сладка работа. Вярно, аз съм ви нещо като командир, така е. Но искам, момчета, да мислите за мен като за, да видим… добрия ви вуйчо. Всичко, от което имате нужда. Всичко отгоре на това, което се полага. Всичко, което ще направи мизерния ви армейски живот по-поносим. — Той повдигна подканващо вежди. — Каквото и да е. Идвате при мен. — Ледерлинген вдигна колебливо пръст. — Да?

— Ние сме кавалеристи, нали.

— Точно така, боец.

— Не трябва ли тогава да имаме коне?

— Това е отличен въпрос, говорещ за отлични познания на военната материя. Поради канцеларска грешка конете ни в момента са зачислени на Пети полк от дивизията на Митерик, който, бидейки пехотен полк, не е в състояние да се възползва от наличието им. Както ми бе обяснено, ще ни бъдат върнати най-много до ден-два, но това го слушам вече от доста време. Та за момента сме кавалерийски полк… без коне.

— Пехотинци? — подсказа Жълтен.

— Може да се каже, въпреки че все още… — Тъни почука с пръст главата си — мислим като кавалеристи. Като изключим конете, дефицитна стока в целия полк, има ли нещо, от което да се нуждаете?

Клидж вдигна ръка.

— Ами, господине, ефрейтор Тъни, аз такова… много бих искал нещо за ядене.

Тъни се усмихна широко.

— Това определено е нещо отгоре.

— Няма ли да ни дават храна? — попита ужасѐн Жълтен.

— Естествено, че ще ви дават, Жълтен, естествено. Негово Величество е подсигурил верните си войници с порцион. Проблемът е, че в него няма нищо, което човек всъщност би искал да яде. Та така, като ви писне да ядете неща, дето не стават за ядене, и ви се прииска истинска храна, идвате при мен и я получавате.

— На определена цена, предполагам — каза Жълтен с кисела физиономия.

— На разумна цена. Приемам съюзнически пари, северняшки пари, гуркулски. На практика всякакви пари. Но ако нямате никакви, склонен съм да приема алтернативни варианти за разплащане. Северняшките оръжия, събрани от бойното поле, например се търсят доста в момента. Също така може да се споразумеем за плащане под формата на услуги. Всеки има какво да предложи, така че винаги можем да стигнем до…

— Ефрейтор?

Гласът беше странен, висок и писклив почти като на жена. Но не жена видя Тъни, с огромно разочарование и по-малко изненада, когато се обърна. Беше едър мъж с черна, опръскана с кал униформа, полковнишки нашивки на ръкавите и стандартните две остриета на колана — неговите с доста сериозен вид. Беше подстриган почти до кожа, прошарен по бакенбардите и силно оплешивяващ по темето. Имаше гъсти вежди, широк нос и масивни, изпъкнали челюсти. Тъмните му очи гледаха втренчено Тъни. Дали заради дебелия като на вол врат, дали заради огромните кокалчета на юмруците му, или поради факта, че униформата му изглеждаше като опъната върху скала, дори и неподвижен, позата му говореше за нечовешка сила.

Когато това беше добра идея, Тъни бе изненадващо добър познавач на военния устав и сега той даде всичко от себе си.

— Господине! Ефрейтор Тъни, господине, знаменосец на Първи полк на Негово Величество!

— Щабът на генерал Яленхорм, ефрейтор?

Новодошлият стрелна с поглед новобранците, сякаш ги предизвикваше да се изсмеят на пискливия му глас.

Тъни знаеше кога да се смее и прецени, че сега определено не е моментът. Той посочи с пръст над пръснатите по полето боклук и палатки към единствената истинска постройка наоколо. От комина на къщата се виеше пушек и размазваше сиви петна по ясното синьо небе.

— Ще откриете генерала там, господине! В къщата, господине! Вероятно още в леглото, господине!

Полковникът кимна и тръгна натам с наведена глава. Нещо в походката му подсказваше, че каквото или който и да се изпречеха на пътя му, просто щяха да свършат прегазени.

— Кой беше това? — промърмори един от новобранците.

— Убеден съм, че това… — Тъни замълча за момент — беше Бремър дан Горст.

— Онзи, който се дуелира с краля в Турнира?

— Точно така. После, до онзи гаф в Сипани, негов личен телохранител. Говори се, че кралят все още се вслушвал в думата му.

„Лоша работа — помисли си Тъни, — такава значима фигура в лагера. Никога не стой близо до значими личности.“

— Какво търси тук, в Севера?

— Не мога да знам. Но чувам, че бил невероятен боец.

Тъни пое шумно въздух през стиснати зъби и на лицето му се изписа тревога.

— Това не е ли добре за военен? — попита Жълтен.

— Как не, мамка му! От мен да го знаеш, човек, оцелял в не едно меле, войната е достатъчно тежко премеждие и без хора, дошли да размятат оръжия.

В този момент Горст влезе в двора на къщата и измъкна нещо от вътрешния джоб на куртката си. Сгънат лист хартия. Заповед, по всичко личеше. Отвърна на отдадената чест от постовите пред вратата и влезе. Тъни потърка бунтуващия му се корем. Нещо не беше наред и не ставаше дума само за изпитото вино предишната вечер.

— Господине?

— Ефрейтор Тъни.

— Аз… аз…

Пелтечещият беше онзи, наречен Уорт, и видът му ясно говореше, че е загазил сериозно. Естествено, признаците бяха добре познати на Тъни. Пристъпяне от крак на крак, пребледняло лице, влажен поглед. Нямаше време за губене.

— Тичай! — Той посочи с палец към една от полевите тоалетни. — И гледай къде сереш! — Момчето хукна приклекнало през калта като подплашен заек. Тъни се обърна към останалите и размаха поучително пръст. — Правило номер едно във войниклъка, далече по-важно от всякакви простотии като тактики, боравене с оръжия или четене на терена. Винаги гледай къде сереш. — Въпреки почтителното разстояние до тоалетната, до ушите им достигнаха отчетливо първо едно протяжно пъшкане, последвано от мощна пръдня. — Боецът Уорт току-що влезе в първата си схватка с истинския враг. Неумолим, безмилостен, течен противник. — Той стовари с всичка сила длан на рамото на стоящия до него новобранец. Оказа се Жълтен, чиито колене се огънаха заплашително под допълнителния товар. — Рано или късно, в това съмнение няма, всеки един от вас ще се впусне в своя собствена битка на живот и смърт с този враг. Но, кураж, момчета, кураж. И така, докато чакаме Уорт да изтласка врага или да падне победен в това славно сражение, има ли желаещи за една приятелска игра на карти? — В ръката на Тъни, сякаш от нищото, изникна тесте карти. Той го разтвори като ветрило пред ококорените очи — в случая на Клидж, око — на новобранците. Ефектът от появата му остана почти непокътнат от нестихващата музика от задника на кавалерист Уорт. — Ще играем приятелски, ей така, за едната чест. Като за начало. Нищо, което да не можете да си позволите да загубите, нали така? Нищо, което… опа.

Генерал Яленхорм излетя от къщата — разгърден, чорлав, крещеше с почервеняло от гняв лице. Той по принцип си крещеше, но този път поне, като никога, имаше причина. От къщата се появи Горст и застана зад него с увесени рамене.

— Опа — повтори Тъни.

Генералът тръгна нанякъде с тежка стъпка, спря, явно размисли, защото се врътна обратно, изрева нещо в празното пространство пред себе си и започна да се бори с копчетата на куртката си. На пътя му се изпречи един от прислужниците в щаба и той го плесна сърдито, изхвърляйки го настрана. В този момент, като ято вдигнати от храстите птици, от къщата изхвърчаха и се пръснаха наоколо щабните офицери. Хаосът, тръгнал като вълна от генерала, за нула време плъзна из целия лагер.

— Мамка му — промърмори Тъни и започна да навлича снаряжението си. — По-добре се стягайте за тръгване.

— Ама ние тъкмо дойдохме, ефрейтор — изропта Жълтен с наполовина свалена от гърба раница.

Тъни хвана висящия ремък и го вдигна отново на рамото на момчето, извърна го към генерала. В този момент Яленхорм се опитваше едновременно, и безуспешно, да закопчае куртката си и да размахва заплашително юмрук към застанал мирно пред него офицер.

— Пред себе си, кавалерист Жълтен, виждаш съвършената нагледна демонстрация на устройството и действието на всяка армия — принципа на командната верига. Или казано просто, кой на чия глава сере. Нашият многоуважаван командир, полковник Валимир, току-що бе насран от генерал Яленхорм. Той от своя страна ще се изсере на главите на офицерите под негово командване и не след дълго всичко ще се стече надолу. Най-много след минута-две очаквай появата на старши сержант Форест, чийто гол задник ще заеме позиция над главата ми. Досещате ли се какво означава това за вас, момчета? — Новобранците се замислиха за момент, после Клидж предпазливо вдигна ръка. — Въпросът беше реторичен, глупако. — Клидж бавно свали ръката. — Поздравления, току-що си заслужи привилегията да носиш раницата ми.

Клидж увеси нос.

— Ти. Ладерлугер.

— Ледерлинген, ефрейтор Тъни.

— Както и да е. След като така те влекат доброволните начинания, смятай се за доброволец да носиш другата ми раница. Жълтен?

— Господине? — Момчето видимо едва стоеше на крака под собственото си снаряжение и багаж. Тъни въздъхна дълбоко. — Ти ще носиш хамака.