Джо Абъркромби
Герои (71)

Мирен живот

Къщата не беше край водата. Нямаше и веранда. Имаше пейка отпред, с гледка към долината, но когато вечер сядаше на нея с лула в ръка, мислите му неизменно политаха към всички хора, които беше погребал. Покривът течеше откъм западната стряха, когато валеше, което в последно време ставаше все по-често. Имаше само една стая, с голям рафт през средата на едната стена, където беше постелята му, с опряна на него стълба. Ако човек теглеше чертата между барака за инструменти и къща, тази минава на вярната страна, но едва-едва. Но все пак беше къща, с добър дъбов скелет и добър каменен комин. Беше негова. Мечтите не се пръкват от нищото, трябва все някъде да им посееш семето, а после да го обгрижваш, докато поникне. Така поне си казваше Гушата.

— Мамка му!

Чукът и пиронът изтропаха на пода и той запристъпя из стаята. Съскаше ругатни и разтърсваше ударената ръка.

Трудна работа се оказа това, ваденето на хляба с дърводелство. Вярно, сега по-малко гризеше нокти, за сметка на това ги млатеше с чука. Тъжната истина беше — като погледна следите по ръцете си, нямаше как да я отрече, — че не беше никакъв дърводелец. В мечтите си за мирен живот от ръцете му излизаха красиви неща, направено от дърво. Светлината се процежда през цветното стъкло на прозореца и осветява облаци фин прах. Фронтонът под стрехите на покрива, украсен с гравюри на драконови глави — толкова като живи, че хората се стичат от всички краища на Севера да ги видят. А какво се оказа — дървото имаше повече пукнатини, чворове и трески за дялане от хората.

— Мътните го взели.

Той разтри палеца, чийто нокът вече беше почернял от вчерашното попадение на чука.

Хората му се усмихваха, като минаваше през селото, даваха му и някоя и друга работа, той не се съмняваше, че повечето селяни бяха по-добри с чука и триона от него. Със сигурност нямаха нужда от помощта му, докато вдигаха новия хамбар, от което постройката определено не пострада, точно обратното. Започваше да си мисли, че повече го ценяха заради меча му, отколкото заради триона и теслата. Докато течеше войната, всичките отрепки в Севера имаха южняците за грабене и убиване. Сега имаха само своите и не се двоумяха много. Именит войн в селото беше преимущество. Такива бяха времената. Отново. И май никога нямаше да дойдат други.

Клекна до счупения стол — поредната му жертва във войната с покъщнината. Беше потрошил жлеба на сглобката, в дялане на който беше прекарал цял час, и сега кракът на стола стърчеше накриво, а една грозна вдлъбнатина издаваше мястото, където беше ударил погрешка с чука. Така му се падаше, като работеше на тази оскъдна светлина, но ако не свършеше тази вечер…

— Гуша!

Той вдигна рязко глава. Мъжки глас, плътен и дрезгав.

— Вътре ли си, Гуша?

Полазиха го студени тръпки. Може и да е право острие, но човек не оставя зад гърба си черната работа, без неуредени сметки, колкото и да се стараеше.

Втурна се, доколкото успяваше да се втурва в последно време, и грабна меча, окачен на две куки над вратата. Ръцете му трепереха и почти го изпусна на главата си, което наложи нова ругатня. Ако някой беше дошъл да го убива, надали щеше да го предупреди за това, като го вика по име. Освен ако не е пълен идиот. От друга страна, пълните идиоти бяха не по-малко злопаметни от останалите хора, по правило дори повече от тях.

Капаците на прозореца откъм задната страна на къщата бяха отворени. Можеше да се измъкне оттам и да хукне към гората. Но ако онези отвън си разбираха от работата, щяха да са го предвидили като възможност, а и с колене като неговите никого нямаше да надбяга. По-добре да излезе отпред и да ги посрещне лице в лице. Както правеше на младини. Пристъпи с едното рамо напред към вратата, преглътна тежко и изтегли меча от ножницата. Завъртя топката, промуши върха на меча и с него открехна леко вратата. После надзърна предпазливо навън покрай дървената рамка на вратата.

Да, щеше да излезе отпред и да ги посрещне лице в лице, но не смяташе да си рисува мишена на гърдите, за да им е по-лесно.

Преброи осем, застанали в полукръг в калта пред къщата. Неколцина носеха факли и светлината им проблясваше в ризници, шлемове и върхове на копия. Войници, при това с вид на калени в множество битки, което всъщност важеше за повечето мъже в Севера. Носеха предостатъчно остриета, но си ги държаха прибрани в ножниците. Това донякъде подейства успокоително на Гушата.

— Ти ли си това, Гуша?

Още по-успокоително му подейства това, да види кой водеше групата отвън.

— Аз съм. — Той свали меча и подаде малко повече глава навън. — Гледай ти каква изненада.

— Приятна, надявам се.

— Ти ми кажи. Какво те води насам, Сухар?

— Мога ли да вляза?

— Ти да — подсмръкна Гушата. — Момчетата ти ще трябва да останат да се радват на чистия въздух отвън.

— Свикнали са. — Сухара тръгна с небрежна походка към къщата. Изглеждаше добре. Брадата му беше подкастрена. Носеше нова ризница. От ножницата му стърчеше посребрена дръжка на меч. Изкачи стълбите и влезе покрай Гушата. Отиде до средата на стаята, което не отне много ходене, и огледа критично съдържанието й. — Така, значи, изглежда мирният живот, а?

— Не, отзад съм си вдигнал дворец. Защо си дошъл.

Сухара пое дъх.

— Защото могъщият Скейл Желязната ръка, крал на северняците, тръгва на война срещу Глама Златния.

— Искаш да кажеш, Калдер Черния тръгва на война — изсумтя Гушата. — И защо?

— Златния уби Коул Ричи.

— Ричи е мъртъв?

— Отрова. Работа на Златния.

— Истина ли е? — изгледа го през присвити клепачи Гушата.

— Калдер казва, че е, следователно Скейл казва, че е, тоест повече истина от това май няма да научим. Целият Север се строява зад синовете на Бетод и аз съм дошъл да те питам дали не искаш и ти да се присъединиш.

— Ти пък откога се биеш за Калдер и Скейл?

— Откакто Кучето окачи меча на куката и спря да плаща надници.

Гушата го изгледа намръщено.

— Калдер никога няма да ме приеме обратно.

— Точно Калдер ме изпрати при теб. Старши главатари са му Бледоликия, Керм Желязната глава и старата ти дружка Прекрасна.

— Прекрасна?

— Хитра женска е тя. Но Калдер има нужда от още едно голямо име. Някой да води личната му дузина. Има нужда от втори. И очевидно иска право острие. — Сухара хвърли един подигравателен поглед на стола. — Можеш да се обзаложиш, че не те иска като дърводелец.

Гушата се замисли над чутото. Предлагаше му се отново място в редицата, доста високо, при това. Обратно сред хора, които го разбираха и уважаваха. Обратно в черната работа, към мъки в търсене на кое е редно и кое не и мъки в търсенето на думи, изречени над пресни гробове.

— Съжалявам, че си минал целия този път напразно, Сухар, но отговорът ми е „не“. Предай извиненията ми на Калдер. За това и… за всичко останало. Кажи му също, че приключих с тази работа. Завинаги.

— Добре — въздъхна Сухара. — Жалко, но ще му предам. — Той спря до вратата и се извърна през рамо. — Грижи се за себе си, Гуша. Не останахме много хората като нас в Севера, които още правят разлика между кое е правилно и кое не.

— Каква разлика?

— Хм, прав си — изсумтя Сухара. — Както и да е, грижи се за себе си.

Изтрополи надолу по стъпалата и изчезна в сумрака отвън.

Гушата остана загледан натам, чудейки се да се радва ли, или не на това, че сърцето му спря да бие като лудо. Претегли в ръка меча и си припомни какво бе усещането на дръжката му в ръката. Различно от това на чука, спор нямаше. Спомни си как му го даде Три дървета. И гордостта, която изпита тогава — като пожар в гърдите. Споменът за онова време извика неволна усмивка на устните му. Колко лесно се палеше тогава, колко див и жаден за слава беше, нищо общо с право острие.

Огледа стаята и малкото вещи в нея. Винаги си бе представял, че оттеглянето му от черната работа ще е като завръщане у дома след кошмарно преживяване. След заточение в царството на мъртвите. А сега му се струваше, че всичко стойностно в живота му се беше случило във времето, което беше прекарал с меч в ръка.

Стоенето рамо до рамо с момчетата от дузината. Смехът с Уирън, Брак и Прекрасна. Стискането на ръце преди битката, готов да умре за всеки един в дузината и той за него. Доверието, братството и обичта на момчетата — по-близки от семейство. Спомни си как стоя на стената на Уфрит до Три дървета и как ревяха с пълно гърло срещу прииждащата многобройна войска на Бетод. Деня, в който предвожда атаката при Кумнур. И този при Дънбрек. Онзи на битката във Височините, въпреки че нея загубиха. Деня, в който си спечели името. Дори деня, в който умряха братята му. Дори онзи, в който стоя на билото на Героите под дъжда, с лице към армията на Съюза, осъзнавайки, че това може да е последният му ден живот.

Както каза Уирън, „само в такъв момент човек е истински жив“. Не докато поправя стол, в това съмнение нямаше.

— А, мамка му — промърмори той. Грабна меча и палтото си, метна ги на рамо, изтича навън и затръшна вратата зад гърба си. Не си направи труда да я заключва. — Сухар! Чакай!