Джо Абъркромби
Герои (66)

Новобранци

Уважаема госпожо Уорт,

С огромно съжаление ви информирам за смъртта на сина ви на бойното поле край Осранг. По традиция командващият офицер на частта пише тези писма, но аз настоях за честта да го направя лично, тъй като познавах сина ви лично. В цялата си дълга кариера в армията не съм служил с по-отдаден на службата, с по-сърдечен, способен и храбър боен другар. Той въплъщаваше всички качества, които човек очаква от един истински войник. Не бих могъл дори да си представя как това би ви донесло, макар и малко, утеха при такава тежка загуба, но твърдо мога да заявя, че синът ви беше герой. За мен беше чест, че го познавах.

Приемете най-искрените ми съболезнования!

Ваш покорен слуга,

ефрейтор Тъни,

знаменосец на Първи полк на Негово Величество

Тъни въздъхна, прегъна внимателно листа и прокара нокът по сгъвките, за да оформи два идеално прави и гладки ръба. Това сигурно щеше да бъде най-зле написаното писмо, което горката жена някога е получавала, дължеше й поне гладки сгъвки на проклетия лист. Пъхна го във вътрешния си джоб до онова за госпожа Клидж, разви капачката на малката бутилка на Жълтен, отпи, натопи писалката в мастилницата и започна ново писмо.

Уважаема госпожо Ледерлинген,

С огромно съжаление ви информирам за смъртта на сина ви…

— Ефрейтор Тъни! — Жълтен се зададе с наперена ситна стъпка — нещо средно между сводник и работник. Ботушите му бяха покрити с кал, изцапаната му куртка беше раздърпана, разкопчана отгоре, разкриваща част от потните му гърди. Загорялото му лице беше обрасло с няколкодневна рядка брада и вместо копие беше преметнал на рамо очукана лопата. Изглеждаше точно както би трябвало да изглежда един горд ветеран от армията на Негово Величество. Спря недалече от хамака на Тъни и надникна в листовете хартия. — Оправяш всички сметки, които си дължал, а?

— Всички, които дължа, имаш предвид. — Тъни се съмняваше, че Жълтен може да чете, но за всеки случай покри току-що започнатото писмо с празен лист хартия. Ако това се разчуеше, щеше да му съсипе репутацията. — Всичко ли е наред?

— Всичко е чудесно — отвърна Жълтен и свали лопатата от рамо. Въпреки ведрото му настроение, Тъни забеляза, че имаше леко умислен вид. — Полковникът ни хвана да покопаем малко гробове.

— Аа. — Тъни завинти бавно капачката на мастилницата. Той самият беше изкопал не един гроб, не беше от най-примамливите занимания. — Винаги след битка се налага чистене. Доста неща за оправяне, тук и у дома. Оплесканото за ден-два понякога отнема години да бъде изчистено. — Той изтри перото на писалката в един парцал. — А може и никога да не успееш да го изчистиш напълно.

— Защо тогава го правим? — попита Жълтен, зареял замислено поглед над окъпаното от слънцето ечемично поле, към неясните очертания на хълмовете в далечината. — Искам да кажа, всичките тези усилия, толкова много мъртви и за какво, какво толкова направихме тук?

Тъни се почеса по главата. Не беше предполагал, че Жълтен е кой знае какъв мислител, но явно всеки имаше подобни силни моменти.

— От немалък опит знам, че войните рядко променят нещо съществено. Да, малко тук, малко там, но като цяло трябва да има по-нормален начин да изглаждаме различията си. — Замисли се за момент. — Крале, благородници, Висшият съвет и така нататък, не мога да разбера защо продължават да упорстват, предвид това, как уроците от миналото сочат точно обратното и се трупат ли, трупат. Войната е голямо неудобство, много работа срещу минимална отплата. И винаги войникът отнася най-лошото.

— Защо му е на човек да става войник тогава?

Тъни установи, че нямаше думи да отговори на този въпрос. Накрая вдигна рамене.

— Най-добрата работа на света, нали така.

По пътеката се зададоха с лежерна походка група войници, които водеха след себе си коне. Един се отдели от групата и тръгна към тях. Ядеше ябълка. Оказа се сержант Форест, усмихнат до уши.

— О, мамка му — промърмори Тъни.

Набързо покри всички следи от писане на писма и захвърли щита, който беше използвал като подложка под хамака.

— Какво има? — прошепна Жълтен.

— Видиш ли сержант Форест да се усмихва, не чакай добри новини.

— То пък има ли въобще някога добри новини.

Прав беше Жълтен, Тъни трябваше да му го признае.

— Ефрейтор Тъни! — Форест оглозга докрай ябълката и хвърли настрани огризката. — Виждам, че си буден.

— За най-голямо съжаление, сержант, да. Някакви новини от славния ни командир?

— Малко. — Форест посочи с палец през рамо към конете на пътеката. — Ще останеш доволен да научиш, че си получаваме отново конете.

— Превъзходно — изръмжа сърдито Тъни. — Точно навреме да ги яхнем и да се върнем откъдето дойдохме.

— Нека никой не се съмнява в това, че Негово Величество се грижи за всички нужди на верните си войници. Потегляме утре сутрин. Или най-късно вдругиден. Към Уфрит, където ни чака един хубав, топъл кораб.

Тъни установи, че се усмихва. Беше му дошло до гуша от Севера.

— И към дома, а? Най-любимата ми посока за пътуване.

Форест забеляза усмивката на Тъни и се нахили двойно повече насреща му.

— Съжалявам, че ще те разочаровам. Отплаваме за Стирия.

— Стирия ли? — промърмори Жълтен и сложи ръце на кръста.

— Към великолепния Уестпорт! — Форест преметна ръка през рамото на Жълтен, а с другата описа дъга пред себе си, сякаш им показваше великолепната гледка на града, а не просто камара гниещи дървета. — Кръстопътят на света! Там ще застанем рамо до рамо с нашите дръзки съюзници от Сипани и ще размахаме справедлива десница срещу онова изчадие Монцаро Муркато, Змията от Талинс. Тя, както се говори, е демон в човешка кожа, враг на всяка свобода и най-голямата заплаха за Съюза!

— След Дау Черния. — Тъни притвори очи, разтри с два пръста носа си и усмивката му посърна. — С когото вчера сключихме мир.

— Ех. — Форест плесна Жълтен по гърба. — Красотата на войнишката професия, а, боецо. Злодеите никога не свършват. И маршал Митерик е тъкмо човекът, който да ги накара да треперят от страх!

— Маршал… Митерик? — На лицето на Жълтен се изписа смайване. — Какво стана с Крой?

— Неговата е изпята — изсумтя Тъни.

— Колко си сменил вече? — попита Форест.

— Осем, мисля… по бързи сметки. — Тъни започна да отброява на пръсти. — Френген, след него Алтмойър, после онзи ниският…

— Крепски.

— Крепски. След него другият Френген.

— Хм, другият Френген — изсумтя Форест.

— Изключителен глупак, дори за главнокомандващ. След това беше Варуз, след него Бър, после Уест…

— Свестен човек беше Уест.

— Свестен човек и като повечето свестни хора, отиде си рано. След него имахме Крой…

— Лорд-маршалите изначало са преходно явление — започна да обяснява Форест и посочи Тъни, — но ефрейторите… Ефрейторите са вечни.

— Сипани, значи? — Тъни се излегна бавно в хамака, вдигна един крак, а с другия започна да се полюшва леко напред-назад. — Никога не съм бил там. — Като се замисли, изведнъж започна да осъзнава предимствата. Добрият войник винаги се оглежда за предимствата. — Хубаво време, предполагам?

— Отлично време — каза Форест.

— Също така чувал съм, че имат най-добрите курви в цял свят.

— Откакто се разчу заповедта, дамите от града бяха споменати няколкократно.

— Значи, поне две неща ще чакам с нетърпение.

— Което е с две повече, отколкото получаваш в Севера. — Усмивката на Форест беше по-голяма от всякога досега. Повече от необходимото. — А междувременно, понеже отрядът ти е така оредял, имам нещо друго за теб.

— О, не — изпъшка Тъни.

Всички мисли за слънце и курви бързо взеха да се изпаряват от главата му.

— О, да! Насам, момчета!

И ето ги и тях. Четирима. Новобранци, по вида им — току-що слезли от кораба от Мидърланд. Изпратени на доковете с целувки от мама, любимата или и двете. Нови униформи, без една гънка по тях, гладки ремъци и колани, лъснали катарами — готови за славния войнишки живот. Те зяпнаха Жълтен — по-пълна тяхна противоположност в момента надали съществуваше — с изпито, остро като на плъх лице, с протрита, изцапана с кал куртка, с една счупена катарама от колана за снаряжението му, която той умело беше заменил с усукана през ремъка връв. Форест посочи към Тъни, като циркаджия към невиждано досега изчадие на природата, и зарецитира обичайната си реч.

— Това, момчета, е известният ефрейтор Тъни. Един от сержантския състав на дивизията на генерал Фелниг с най-дълга служба в армията. — Тъни изпусна една дълга, тежка въздишка — Ветеран от бунта в Старикланд, Гуркулската война, предишната война в Севера, обсадата на Адуа, скорошното сражение за Осранг и куп мирновременни военни кампании — достатъчно войниклък, че да отегчи до смърт човек с по-проницателен ум. Но той оцеля. — Тъни разви капачката на малката бутилка на Жълтен, отпи и я подаде на първоначалния й собственик, който сви рамене и също отпи глътка. — Преживял е търчане, мръсотия, несгоди и студ, ласките на северните ветрове и пердаха на южняшките жени, хиляди мили марш и години войнишки порцион. Видял е дори истинска битка. И всичко това, за да застане — в този случай да полегне — пред вас днес…

Тъни преметна един връз друг протритите си ботуши, опъна се в хамака, затвори очи и остави слънцето да пече лицето му и да грее, розово, през притворените му клепачи.