Джо Абъркромби
Герои (60)

Случва се

— Нося писмо за генерал Митерик — каза Тъни и заслони с ръка газения фенер, докато вървеше към генералската шатра.

Дори на тази оскъдна светлина беше очевидно, че природата бе надарила часовия предимно от врата надолу.

— Лорд-маршалът е при него. Ще трябва да изчакаш.

Тъни му показа ръкава си.

— Аз съм ефрейтор, между другото. Това не ми ли дава право по старшинство?

Часовият не схвана шегата.

— Стар… шин… какво?

— Няма значение — въздъхна Тъни, застана отстрани и зачака. От вътрешността на шатрата долитаха приглушени гласове, които в даден момент започнаха да се усилват.

— Настоявам за правото да атакувам! — избумтя един. Митерик. Малцина бяха късметлиите в армията, които не се бяха сблъсквали с този глас. Часовият изгледа намръщено Тъни, сякаш искаше да каже „нямаш право да чуваш това“. Тъни му показа писмото в ръката си и сви рамене. — Изтласкахме ги! Разколебани са, изтощени! Нямат волята да продължат. — По платнището на шатрата пробяга сянка, сякаш някой отвътре размаха юмрук. — Само леко да ги натиснем сега… Паднали са ми точно където ги искам!

— Вчера си мислеше, че са точно там, където ги искаш, а се оказа, че не са — чу се сдържаният глас на маршал Крой. — А и северняците не са единствените, които нямат волята да продължат.

— Хората ми заслужават възможност да довършат започнатото! Лорд-маршале, аз заслужавам…

— Не! — отсече Крой.

— В такъв случай, господине, настоявам за правото да се оттегля от командване…

— Не и на това. Дори повече на това. — Митерик понечи да каже нещо, но маршалът не го остави. — Не! Трябва ли да спориш за всичко? Сега ще преглътнеш проклетата си гордост и ще изпълниш проклетия си дълг! Ще спреш офанзивата, ще върнеш хората си обратно през моста и ще подготвиш дивизията си за обратния път към Уфрит в момента, в който приключим преговорите. Разбираш ли това, генерале?

Последва дълго мълчание и накрая се чу едно тихо „загубихме“. Гласът на Митерик, но направо неузнаваем. Смалил се, отслабнал, сякаш генералът едва потискаше сълзи. Сякаш една от гласните му струни се беше скъсала, а с нея и цялото му перчене. „Загубихме.“

— Наравно сме. — Гласът на маршала беше съвсем тих, но такава беше и нощта, а никой не подслушваше така добре като Тъни, особено когато казаното си струваше да се чуе. — Понякога човек не може да се надява на повече. Голямата ирония на войнишката професия. Войната просто застила пътя, по който да мине мирът. И така трябва да бъде. Някога бях същият като теб, Митерик. Мислех си, че има само едно вярно решение. Един ден, и той сигурно не е далече, ти ще ме смениш и ще видиш света в друга светлина.

— Да ви сменя ли? — чу се след известно мълчание.

— Подозирам, че великият архитект е недоволен от старшия си зидар. Генерал Яленхорм загина на Героите. Ти си единственият логичен избор. Или поне единственият, който аз подкрепям.

— Не знам какво да кажа.

— Ако знаех, че можех да постигна това, като просто се оттегля от командването, щях да съм го направил още преди години.

Мълчание.

— Искам Опкър да бъде повишен и назначен за командир на дивизията ми.

— Нямам възражения.

— А колкото до тази на генерал Яленхорм, мисля си…

— Полковник Фелниг вече получи командването — прекъсна го Крой. — Или по-точно генерал Фелниг.

— Фелниг? — ужасът се прокрадна в гласа на Митерик.

— Той има старшинство. Препоръката ми до Негово Величество е вече на път.

— Но аз просто не мога да работя с този човек…

— Можеш и ще го направиш. Фелниг е прозорлив, внимателен и предпазлив и ще те допълва и балансира, както ти допълваше и балансираше мен. Въпреки че, да си го кажем направо, често беше таралеж в гащите, като цяло за мен беше чест.

Чу се остро изпукване, като от ударени един в друг токове на ботуши.

Последва второ.

— Лорд-маршал Крой, честта е изцяло моя.

Тъни и часовият се изпънаха като струни, когато двете най-важни шапки в армията на Негово Величество се подадоха едновременно от шатрата. Крой се отправи навън с бърза походка и се стопи в сумрака. Митерик остана отпред, загледан в отдалечаващия се маршал, стискаше и отпускаше юмрук покрай крака си.

Тъни имаше уговорена среща с бутилка и спална постелка, затова се покашля нетърпеливо.

— Генерал Митерик, господине!

Митерик се обърна. Повече от очевидно бе, че бърше сълза, колкото и да се преструваше, че просто нещо му бе влязло в окото.

— Да?

— Ефрейтор Тъни, господине, знаменосец на Първи полк на Негово Величество.

Митерик свъси вежди.

— Същият Тъни, който беше произведен в старши сержант след Улриок?

— Същият, господине — издиша тежко с издути бузи Тъни.

— Същият Тъни, който беше разжалван след Дънбрек?

— Същият, господине.

Тъни увеси рамене.

— И същият Тъни, който беше изправен на военен съд след оная работа в Шрикта?

— За пореден път същият, господине. Но държа да отбележа, господине, че военният съд не откри доказателство за провинение, господине.

— Хм — прихна Митерик. — Бива си ги и тях, във военния съд. Какво те води насам, Тъни?

Тъни протегна ръка с писмото.

— Идвам в качеството си на знаменосец, господине, с писмо от командващия си офицер, полковник Валимир.

Митерик сведе поглед към ръката му, но не взе писмото.

— Какво пише в него?

— Не бих си позволил…

— Не вярвам, че войник с твоя опит с военния съд би носил писмо, без да е наясно със съдържанието му. Какво пише?

Генералът имаше право, реши Тъни.

— Вярвам, господине, че в писмото си полковникът излага надълго и широко причините за провалената си атака.

— Така, значи?

— Точно така, господине, освен това се извинява най-искрено на вас, господине, на маршал Крой, на Негово Величество, всъщност на всички поданици на Съюза и най-покорно моли за приемане на незабавната му оставка като командир на полка. Но наред с това настоява да бъде изслушан от военния съд — тази част не е много ясна, господине, — после продължава с похвала към качествата на хората в полка и с това, че поема цялата вина за провала на атаката, и…

Митерик взе писмото от ръката на Тъни, смачка го на топка и го хвърли в една локва.

— Предай на полковник Валимир да не се тревожи за станалото. — Загледа се в плуващото по повърхността на локвата парче хартия, докато се носеше леко през накъдреното отражение на смрачаващото се небе, после сви рамене. — Битка е. Всички правим грешки. Има ли смисъл, ефрейтор Тъни, да ти казвам да стоиш настрана от неприятности?

— Всеки съвет е приет с благодарност, господине.

— Ами ако го направя под формата на заповед?

— Всички заповеди също, господине.

— Хм. Свободен си.

Тъни отдаде чест по възможно най-угодническия начин, на който бе способен, обърна се и се отдалечи колкото можа по-бързо, преди някой да е решил отново да го даде на военен съд.

Времето след края на битката беше мечтата на спекуланта. Трупове за претърсване, трупове за изравяне и претърсване, трофеи за търгуване, пиячка, дървесна гъба и хъск за продан на празнуващи и скърбящи, на еднаква, възмутителна печалба, естествено. Беше виждал хора без пукната пара в джоба в продължение на цяла година преди битката да натрупват цяло състояние в първия час след нея. За беда, повечето стока на Тъни беше останала с коня му, който в момента беше кой знае къде, но независимо от това днес той нямаше настроение за търговия.

Затова заобиколи отдалече огньовете и хората около тях и тръгна зад предната линия, на север, през отъпканата нива. Подмина двама чиновници, които отмятаха в списък на светлината на газен фенер имената на мъртвите. Единият пишеше в дебел тефтер, а другият обикаляше от един безполезен труп на друг, уверявайки се, че именно този или онзи си струва да се върне обратно в Мидърланд — мъже от прекалено благороднически произход, че да лежат в северняшка земя. Все едно от труп до труп имаше разлика. Тъни прескочи стената, в гледане на която беше прекарал целия ден — сега отново, също като преди битката, просто приумица на някакъв фермер. Продължи напред в тъмното, към далечния ляв край на предната линия, където бяха разположени остатъците от Първи.

— Не знаех, просто не знаех, не го видях!

На трийсетина крачки от най-близкия огън, сред петно от бели цветя насред ечемика, стояха двама и гледаха нещо на земята. Единият беше видимо притеснен младеж, когото Тъни не познаваше. Най-вероятно новобранец. Държеше незареден арбалет в ръка. Другият беше Жълтен. Носеше факла в едната ръка и ръгаше ядосано с показалец пред лицето на младежа.

— Какво става? — изръмжа Тъни. Още докато приближаваше, го обземаше неприятно чувство. И то съвсем се влоши, когато видя какво гледаха двамата на земята. — О, не, не, не.

Уорт лежеше на едно голо петно пръст в ечемика, с отворени очи, изплезен език и стрела от арбалет в гърдите.

— Взех го за северняк! — каза младежът.

— Северняците са от северната ни страна, шибан глупак! — кресна в лицето му Жълтен.

— Помислих, че държи секира!

— Лопата. — Тъни я измъкна от ечемика, почти до пръстите на безжизнената лява ръка на Уорт. — Май тъкмо се е връщал, след като е свършил онова, което му се удаваше най-добре.

— Мамка му, ще те убия! — озъби се Жълтен и посегна към сабята си.

Момчето изписка стреснато и вдигна пред себе си арбалета като щит.

— Остави го. — Тъни застана между двамата, постави ръка на гърдите на Жълтен и въздъхна дълбоко. — Битка е. Всички правим грешки. Отивам да говоря със сержант Форест, да видим какво може да се направи. — Издърпа арбалета от треперещата ръка на момчето и пъхна в нея лопатата. — Междувременно ти се заеми с копане. За Уорт северняшката пръст ще свърши работа.