Джо Абъркромби
Герои (59)

Отчаяни мерки

Беше време за празнуване.

Съюзът може и да гледаше иначе на ситуацията, но Дау беше обявил деня за победа и войниците му се бяха настроили да празнуват такава. Бяха изкопали нови ями за огньовете, набили канелките в буретата и бирата се лееше. Всички очакваха двойна надница, а мнозина — връщане у дома, където да заорат отново нивите си, жените си или и двете.

Те пееха, смееха се, мотаеха се насам-натам с несигурна походка, залитаха — до един пияни като талпи — газеха огньовете, от които хвърчаха искри в смрачаващото се небе. Чувстваха се дважди по-живи след ден, в който бяха погледнали смъртта в очите. Пееха старите песни. Пееха и нови, в които старите имена бяха заменени от тези на новите герои. Дау Черния, Коул Ричи, Желязната глава, Десетократния и Златния бяха издигнати на пиедестал, докато Кървавия девет и Бетод, Три дървета и Кокала, Скарлинг Качулатия дори потъваха в забвение, като слънцето, което потъваше бавно на запад. Геройските им дела догаряха до изтъркани спомени, проблясваха за последно, преди да бъдат погълнати от нощта. Дори за Уирън-от-Блай не се чуваше много. За Шама Безпощадни — нито думичка. Имена, обърнати от времето, като земята от ралото. Новите излизат отгоре, а старите потъват дълбоко в калта.

— Бек.

Гушата, с дървена чаша в ръка, приседна сковано до огъня и потупа дружески момчето по коляното.

— Главатар. Как е главата?

Възрастният войн докосна с върха на пръста си пресните шевове над ухото си.

— Боли. Но съм видял и по-лошо. Всъщност днес за малко да видя още по-лошо, както може би си разбрал. Скори ми каза, че си ми спасил живота. Повечето хора може и да не обръщат много внимание на такива работи, но аз да си призная, съм доста привързан към отдаване на значимото. Така че. Благодаря, предполагам. Много благодаря.

— Просто се опитвах да постъпя, както е редно. Както ти каза.

— Мътните го взели. Значи, все пак някой ме е чул. Ще пийнеш ли?

Гушата му подаде дървената чаша.

— Ъхъ.

Бек я взе и отпи голяма глътка. Бирата киселееше на езика му.

— Днес постъпи добре. Повече от добре, ако питаш мен. Скори ми каза, че ти си проснал онова грамадно копеле. Онзи, който уби Дрофт.

— Убил ли съм го?

— Не. Жив е.

— Значи, днес не съм убил никого. — Бек не знаеше да съжалява ли за това, или да се радва. Всъщност беше му все едно, днес нищо не го интересуваше. — Вчера убих човек — изплъзна се от устата му.

— Потопа каза, че си убил четирима.

Бек прокара език по устните си. Опита да оближе киселия вкус по тях, но той отказа да си отиде.

— Потопа не разбра какво точно стана, а аз бях прекалено голям страхливец да му кажа истината. Едно момче, на име Рефт, уби онези четиримата. — Той надигна жадно чашата и отпи нова глътка. — Аз се скрих в един шкаф в стената, докато те се биеха — избълва на един дъх. — Скрих се в шкафа и се напиках от страх. На ти сега един Червен Бек.

— Хм — кимна Гушата, стиснал замислено устни. Не изглеждаше кой знае колко впечатлен. Не изглеждаше и изненадан. — Е, това не променя с нищо онова, което направи днес. Има много по-страшни неща, които може да направи човек по време на битка, от това, да се скрие в шкаф.

— Знам — каза Бек. Отвори уста и понечи да излее всичко, което го мъчеше. Сякаш тялото му напираше да го избълва, както стомахът изхвърля погълнатата отрова. Колкото и главата да искаше да го скрие, устата напираше да го изкаже. — Трябва да ти кажа нещо, главатар — надделя накрая пресъхналата му уста.

— Слушам те — каза Гушата.

— Работата е там, че…

— Копеле! — извика някой и така блъсна Бек в гърба, че той лисна остатъка от бирата в огъня.

— Ей! — изръмжа Гушата, надигна се, примижал от усилие, но който и да беше блъснал Бек, вече го нямаше.

Изведнъж тълпата наоколо се раздвижи. Сякаш нещо преминаваше през нея и веселото настроение на мъжете се промени — гняв и присмех витаеха във въздуха към който и да беше онзи, който минаваше покрай тях. Гушата тръгна натам и Бек го последва. Каквото и да ставаше, за него беше добре дошло. Почувства се като човек, чийто пристъп за повръщане беше отминал и сега с облекчение беше установил, че вече не се налага да се излага повече и да повръща в шапката на жена си.

Промуши се през тълпата, право към най-големия огън, в центъра на кръга, където седяха най-големите мъже в Севера. А най-отпред, на стола на Скарлинг, седеше Дау Черния, отпуснал небрежно ръка и въртеше ли, въртеше топката на дръжката на меча си. От другата страна на огъня беше Тръпката и тъкмо сваляше някого на колене.

— Мамка му — промърмори Гушата.

— Така, така, така. — Дау прокара език по зъбите си, ухили се и се облегна назад в стола. — И това ако не е принц Калдер.

 

 

Калдер се опита да изглежда колкото можеше естествено и непринудено, но така на колене, с вързани на гърба ръце и с надвисналия над него Коул Тръпката не беше никак лесно. В това нямаше нищо естествено и непринудено.

— Поканата ти беше много трудна за отказване — каза той.

— Не се съмнявам — каза Дау. — А можеш ли да се досетиш защо ти я отправих?

Калдер обходи с поглед хората около огъня. Най-големите имена в Севера бяха тук. Най-надутите тъпаци. Глама Златния се подхилкваше ехидно от отсрещната страна на огъня. Керм Желязната глава го наблюдаваше с повдигната въпросително вежда. Брод Десетократния — с недотам злобно изражение както обикновено, но при всички положения далече от дружелюбно. Коул Ричи, с кисела физиономия от типа „ръцете ми са вързани“, и Кърнден Гушата, неговата пък сякаш казваше „защо не избяга“. Той им кимна сдържано.

— Имам бегла представа — отвърна накрая.

— За онези, които нямат, Калдер се опита да обърне срещу мен моя втори, като го накара да ме убие. През тълпата се понесе тихо мърморене, но не трая дълго. Никой не беше кой знае колко изненадан. — Истина ли е, Гуша?

Гушата сведе поглед към земята.

— Истина е.

— Ще отречеш ли? — попита Дау.

— Ако го направя, има ли шанс да забравим за цялата работа?

— Не спираш с шегите, а? — усмихна се Дау. — Харесва ми. Не липсата на преданост ме учудва, всеизвестен интригант си. Глупостта ти ме изненада. Кърнден Гушата е право острие, всеки го знае. — Физиономията на Гушата съвсем се вкисна и той извърна глава. — Забиването на нож в гърба не е в негов стил.

— Признавам, не беше много умно от моя страна — каза Калдер. — Какво ще кажеш да го отдадем на младежка наивност и да забравим за случката?

— Не виждам как бих могъл. Прекалено много се заигра с търпението ми, а то не е безкрайно. Нима не се отнасях с теб като с роден син? — Край огъня се разнесе смях. — Искам да кажа, не като с любим син. Не и първороден, не. Хилав изтърсак, но все пак син? Нима не ти дадох да водиш хората на брат ти, въпреки че нямаш нито опита, нито името за това? Нима не ти дадох правото да говориш край огъня? А когато прекали с приказките, не те ли изпратих в Карлеон с жена ти, за да си поохладиш малко главата, вместо да ти я отрежа на място, без много да му мисля? Доколкото си спомням, баща ти не беше така милосърден към онези, които не мислеха като него.

— Вярно е — каза Калдер. — Беше самата щедрост. О. Освен оня път, когато се опита да ме убиеш.

— Ъ? — сбърчи чело Дау.

— Преди четири нощи? В лагера на Ричи, след последното набиране на войска? Това не връща ли паметта ти? Не? Трима се опитаха да ме убият и когато разпитах единия, той взе, че изтърси името на Брод Десетократния. А всеки знае, че Брод Десетократния не би направил нищо без твоето одобрение. Ще отречеш ли?

— Всъщност да. — Дау погледна Десетократния, който поклати глава. — Десетократния също отрича. Е, той може и да лъже, да си има свои причини да го е направил, но аз мога да те уверя в едно — всеки около този огън ще ти каже, че аз нямам нищо общо с това.

— Нима?

Дау се наведе напред.

— Все още дишаш, момче. Мислиш ли, че ако реша да те убия, има човек на този свят, който би могъл да ме спре? — Калдер присви очи и се замисли. Трябваше да признае, че в това имаше логика. Погледна към Ричи, но възрастният войн много старателно гледаше встрани. — Но сега не е важно кой не е умрял преди четири нощи — каза Дау. — Сега е важно кой ще умре утре. — Той замълча и наоколо настана пълна тишина. И надали имаше друга дума като следващата, която така добре да сложи край на нея с ужасяващата си яснота. — Ти. — Изведнъж сякаш всички се усмихнаха. Всички, с изключение на Калдер, Гушата и може би Тръпката, но това сигурно беше заради огромния белег на лицето, който не позволяваше на устата му да се усмихва. — Някой има ли възражения срещу това. — Освен пращенето на огъня — нито звук. Дау се изправи и се провикна, така че да го чуят в целия кръг на Героите. — Някой ще се застъпи ли за Калдер?

Пълна тишина.

Колко глупаво изглеждаше сега целият онзи шепот в тъмното. Всички семена, които си мислеше, че беше посял, бяха паднали на камък. Дау седеше по-здраво на стола на Скарлинг от всякога, а Калдер нямаше ни един приятел. Брат му беше мъртъв. Някак беше успял дори Кърнден Гушата да обърне срещу себе си. Ама че крояч на планове беше той.

— Ще говори ли някой? Не? — Дау седна бавно на стола и се обърна към мъжете около огъня. — Някой тук да не е съгласен?

— Аз, мамка му, не съм очарован — обади се Калдер.

Дау избухна в смях.

— О, стиска ти на теб, момче, каквото щат да казват хората. Имаш кураж, особен, но го имаш. Ще ми липсваш. Някакви предпочитания за това, как да стане? Може да те обесим, да ти отсечем главата или, баща ти беше особено пристрастен към кървавия кръст, но това аз лично не ти го препоръчвам…

Дали защото битката все още беше в главата му, дали защото му беше дошло до гуша от това, да пристъпя тихомълком, или просто защото това беше най-умното решение в момента, Калдер не знаеше.

— Майната ти! — кресна той и се изплю в огъня. — По-добре да умра с меч в ръка! Аз и ти, Дау Черния, в кръга. Предизвикателство.

Отново стана тихо.

— Предизвикателство? — ухили се подигравателно Дау. — За какво? Отправяш предизвикателство, за да решиш спор, момче. А тук спор няма. Ти се обърна срещу своя главатар, като се опита да накараш неговия втори да му забие нож в гърба. Баща ти би ли приел предизвикателство?

— Ти не си баща ми. Не си и прашинка от сянката му! Той направи тази огърлица, която носиш сега. Изкова я бримка по бримка и ги събра в едно, също както целия Север. А ти я открадна от Кървавия девет, като му заби нож в гърба. — Калдер се ухили ехидно с такава сила, сякаш животът му зависеше от тази усмивка. А това си беше точно така. — Ти не си нищо повече от крадец, Дау Черния, страхливец и клетвоотстъпник. А също пълен идиот.

— Такъв съм, значи?

Дау опита на свой ред да се усмихне, но успя само да се намръщи. Калдер може и да бе победен, но точно там беше цялата работа. Да остави един победен да мята лайна по него, вгорчаваше радостта му от победата.

— Не ти ли стиска да се изправиш срещу мен? Мъж срещу мъж?

— Покажи ми го тоя мъж и ще видим?

— Бях достатъчно мъж за дъщерята на Десетократния. — Сега смехът на мъжете край огъня беше за Калдер. — О, забравих. — Той кимна към Тръпката. — Сега караш по-корави мъже да вършат черната ти работа, а, Дау Черния? Какво, да не загуби апетит за нея? Хайде! Бий се с мен! В кръга!

Нямаше причина Дау да приема. Не печелеше нищо от това. Но понякога е по-важно не каква е истината, а как изглежда отстрани. Калдер беше известен като най-големия страхливец и най-калпавия боец в целия Север. А името на Дау се градеше на пълната му противоположност. Това беше предизвикателство към цялата му същност, при това отправено пред всички големи имена в Севера. Не можеше да го откаже. И Дау го знаеше. Свлече се на стола и на лицето му се изписа изражението на мъжа, който след дълъг спор с жена си относно това, чий ред е да рине кочината, беше осъзнал, че е загубил.

— Добре тогава. Искаш да стане по трудния начин, ще си го получиш. Утре, на зазоряване. И без простотии като въртене на щит и избор на оръжие. Аз и ти. По един меч. До смърт. — Дау махна сърдито с ръка. — Сега разкарайте това копеле от очите ми, че ми писна да му гледам нахилената физиономия.

Калдер изпъшка, докато Тръпката го изправяше на крака. После онзи го обърна назад и го поведе нанякъде. Тълпата се затвори зад гърба им. Мъжете подеха отново песните, смеха и перченето, и всичко останало, което включваше краят, на един побѐден ден. Предстоящата му гибел не беше достатъчна причина да им помрачи веселието.

— Не ти ли казах да бягаш? — Калдер чу до себе си познатия глас на Гушата, който се промъкваше през тълпата редом с него.

— Хм — прихна Калдер. — Не ти ли казах да си мълчиш? Май и двамата не правим каквото ни се казва.

— Съжалявам, че трябваше да стане така.

— Не беше нужно да става така.

Видя горчивата гримаса, която се изписа на осветеното от огъня лице на Гушата.

— Прав си — каза той. — Съжалявам, че избрах да постъпя така.

— Недей. Ти си право острие, всеки го знае. А и реално погледнато, аз полетях към гроба в момента, в който баща ми умря. Просто съм изненадан, че мина толкова много време, докато най-после стигна пръстта. Ама кой знае? — провикна се Калдер, докато Тръпката го водеше между два от Героите, извърна се и се ухили за последно на Гушата. — Може пък да победя Дау в кръга!

От натъженото лице на Гушата му стана ясно, че той не беше много убеден в това. Ако трябваше да е честен, той самият също не беше. Основната причина за евентуалния успех на малкия му план съвпадаше с основния му недостатък. Той беше най-големият страхливец и най-калпавият боец в целия Север. Дау беше пълната му противоположност. Репутацията и на двама им не беше случайна.

Шансовете му да не бъде накълцан в кръга бяха по-малки от тези на пушен свински бут. За никого не беше тайна.