Джо Абъркромби
Герои (58)

Трофеи

Първо долови миризмата. Първоначално просто на загоряла гозба на печката. След това на клада.

После на нещо повече. Задушлив дим, който гъделичкаше гърлото му.

Миризмата на горяща къща. Така миришеше Адуа по време на обсадата. А също къщата за развлечения „Кардоти“, докато се луташе из пълните с дим коридори.

Финри яздеше бясно и предвид болките и световъртежа му, скоро се откъсна напред, разпръсквайки хората от пътя. Докато подминаваха странноприемницата, като черен сняг от небето започна да се сипе пепелта. Палисадата на Осранг изплува от пушилката, земята пред нея — осеяна с отломки. Обгорено дърво и натрошени керемиди, а из въздуха се носеха на парцали разпокъсани платове.

Пред южната порта имаше още повече ранени, пръснати хаотично по земята — разкъсани и обгорени, омазани с кръв и сажди. Но звуците, които се носеха из града бяха същите като на Героите. Каквито винаги са. Горст стисна зъби. Някой да направи нещо, моля, помогнете им, убийте ги, все едно, но спрете проклетото им блеене.

Финри вече беше скочила от коня и тръгваше да влиза в града. Горст хукна след нея и я настигна малко след портата. Лицето му пламтеше, а в главата му блъскаха чукове. На идване му се стори, че слънцето се показваше през облаците, но за Осранг това нямаше значение — градът тънеше в сумрак. В дървените къщи горяха пожари. Пламъците се издигаха високо, а топлината им пресушаваше устата на Горст, изсмукваше потта от лицето му и караше въздуха да трепти. Видя една къща — изтърбушена, зейнала като изкормен търбух — с една липсваща стена, с щръкнали във въздуха дъски от пода на втория етаж, с прозорци, гледащи от нищо към нищо.

На̀ ти война. Това е тя, лишена от блясък и украса. От лъснатите копчета по униформите, повдигащите духа маршове и парадната помпозност. От мъжествено стиснатите зъби и наперено изпъчените гърди. От речите, сигналните тръби и възвишените идеали. Това е тя, войната — разсъблечена до истинската си същност.

Отпред някой беше клекнал над човек на земята и му помагаше. Вдигна почерняло от сажди лице. Не, не помагаше. Сваляше ботушите на онзи на земята. Когато Горст приближи, онзи се стресна и побягна нанякъде в сумрака. Горст погледна към войника на земята — едното му босо стъпало се белееше на фона на черната земя. О, цветът на мъжеството! О, смелите момчета на Съюза. Не ги пращайте повече на война. До момента, в който не ни потрябват отново като примамка или стръв.

— Къде да търсим? — попита прегракнал от дима Горст.

Финри го зяпна и спря за момент. Разчорлената й коса беше паднала през лицето, имаше сажди по горната устна, а очите й шареха облещени. Но все така красива. Не, повече. По-красива.

— Там! При моста. Бил е най-отпред. Какво благородство! Какъв героизъм! Води ме тогава, любов моя, към моста!

Двамата минаха покрай един ред подпалени от пожарите дървета, чиито горящи листа се сипеха като конфети по земята. Пейте! Всички да възпеят щастливата двойка! Чуваха се викове, приглушени, идващи някъде от сумрака. Едни търсеха помощ, други търсеха на кого да помогнат, трети — кого да ограбят. Неясни силуети — хора, коленичили над други, хора, носещи носилки, оглеждаха се, озъртаха се, сякаш бяха изгубили нещо, ровеха в купчините от отломки с ръце. Как е възможно да откриеш човек насред всичко това? Къде можеш да откриеш един човек? Цял човек.

Навсякъде имаше трупове. И части от трупове. Неразличими. Парчета месо. Хайде сега някой да ги смете, да ги напъха в лъскави ковчези и да ги върне обратно в Адуа, за да може кралят да приеме тържествено процесията им, кралицата да рони сълзи по напудреното си лице, а хората да клатят глави — защо, защо — докато в същото време си мислят какво да сготвят за вечеря, трябва ли им нов чифт обувки, или каквото там друго ги тревожи в момента, мамка му.

— Насам! — извика Финри и Горст се спусна към нея. Вдигна и отмести една пречупена греда. Два бяха труповете под нея, но нито един на офицер. Тя поклати глава, прехапа устни и сложи ръка на рамото му. Той трябваше да положи усилия да скрие усмивката си. Нима не осъзнаваше каква тръпка пораждаше в него допира на ръката й? Някой искаше присъствието му. Някой се нуждаеше от него. Нещо повече, този някой беше тя.

Задавена от дима и с насълзени очи, Финри продължи да снове от една опустошена къща към друга. Ровеше с ръце в отломките, преобръщаше телата, а Горст я следваше по петите. Претърсваше всяка педя земя, със същото настървение като нея. Че дори по-силно. Но по друга причина. Ще разровя следващата купчина боклук и той ще е там — обезобразен труп, зяпнала уста, далече не толкова красив като приживе. И тя ще го види. О, не! О, да. Жестока, злобна, прекрасна съдба. И в страданието си тя ще се обърне към мен, ще ридае на рамото ми, дори може да блъска леко с юмрук гърдите ми, а аз ще я прегръщам, ще шептя блудкави успокоителни слова в ухото й, ще бъда скалата, на която да се опре, и ще бъдем заедно, както трябваше, както би могло да бъде, ако имах смелостта да й предложа.

Усмихнат до уши, Горст преобърна поредното тяло. Друг офицер. Едната му ръка беше толкова лошо счупена, че беше усукана зад гърба. Така рано отишъл си от този свят, с целия живот пред него, дрън-дрън, дрън-дрън. Къде е Брок? Дайте ми Брок.

Стърчащи, остри камъни и един огромен кратер — това беше останало от моста в Осранг. Повечето постройки около него представляваха просто купчини отломки и боклук, но една — иззидана от камък — стоеше до голяма степен непокътната. Покривът й беше отнесен и някои от оголените му греди горяха. Горст тръгна натам. През това време Финри, притиснала ръка към устата си, се зае да преобръща труповете наоколо. Под масивния горен праг на входа нямаше врата, тя беше изтръгната от пантите и лежеше на земята, а под нея се подаваше ботуш. Горст се наведе и вдигна вратата настрани, все едно открехваше ковчег.

И там беше Брок. На пръв поглед не изглеждаше зле ранен. Лицето му беше покрито със струйки кръв, но не беше смазано на пихтия, както се бе надявал Горст. Единият му крак беше извит в неестествена поза, но си беше на мястото, също както другият и двете му ръце.

Горст клекна над него и постави ръка над устата му. Долови дъх. Още е жив. Получи такъв отрезвяващ пристъп на разочарование, че коленете му омекнаха. Всеки момент щеше да избухне от ярост. Измамен. Горст ли, онзи писклив кралски шут, от къде на къде ще получава каквото иска? От каквото се нуждае? Което заслужава? Ха, я да му го размахаме за малко под носа, после да му го отнемем и да се спукаме от смях! Измамен. Точно като в Сипани. Точно като на Героите. Точно като… винаги.

Горст повдигна вежда, въздъхна тихо, дълбоко, премести ръка надолу, към шията на Брок. Обгърна с палеца и средния си пръст врата му, напипа най-тънката му част и бавно стисна.

Къде е разликата? Напълваш сто ями със северняшки трупове — браво, ще има парад в твоя чест! Убиваш един, но със същата униформа — убиец. Престъпление. Недостойно дори за презрение. Нима не сме всички хора? От плът, кръв и мечти?

Той натисна малко по-силно, нямаше търпение да сложи край на всичко. Пък и Брок не възрази. Само потрепери леко. И бездруго, беше почти мъртъв. Нищо повече от малко подбутване на съдбата в правилната посока.

Толкова по-лесно, в сравнение с другите. Без стомана, писъци и мръсотия, просто лек натиск и малко време. А и толкова повече смисъл в сравнение с другите. Те нямаха нищо, което исках, просто бяха на противоположната страна. От тяхната смърт трябва да се срамувам. Но това тук? Това е справедливост. Оправдано е. Това е…

— Откри ли нещо?

Ръката на Горст подскочи и той намести пръсти под челюстта на Брок, все едно проверяваше за пулс.

— Жив е — каза дрезгаво.

Финри се наведе до него, постави една трепереща ръка на лицето на Брок, другата притисна към устата си. От гърлото й се отрони шумна въздишка на облекчение, която имаше същия ефект върху Горст, какъвто би имал кинжал в лицето. Той пъхна една ръка под коленете на Брок, другата под гърба му и го вдигна от земята. Провалих се дори в убиването на човек. Сега не ми остава друго, освен да го спася.

Една от полевите болници беше разположена край южната порта и брезентът на шатрата й беше посивял от натрупаната по него пепел. Отвън чакаха на опашка реда си ранените. Притискаха с длани всевъзможни рани, стенеха, виеха или мълчаха с облещени, празни очи. Горст тръгна безцеремонно през тях, право към входа на шатрата. Да, ние можем да се прередим, защото аз съм кралският наблюдател, тя е дъщерята на маршала, а раненият е полковник от много благородно потекло. Естествено, че смъртта на, без значение колко, незначителни хорица от простолюдието не е по-важна от удобството на копелдаци като нас.

Горст се промуши под покривалото на входа и положи внимателно Брок на изцапаната маса. Един лекар с напрегната физиономия допря ухо до гърдите му и го обяви за жив. А моите глупави, жалки надежди — за мъртви. За пореден път. Горст се дръпна назад, а помощниците на лекаря се скупчиха около масата. Финри застана отстрани, надвесена над съпруга си, хванала почернялата му от сажди ръка. Очите й бяха пълни с надежда, страх, любов.

Горст остана за момент отстрани. Ако аз умирах на тази маса, щеше ли някой да го е грижа? Ще вдигнат рамене, после ще ме изхвърлят навън с помията. И защо не? Пак ще е повече, отколкото заслужавам. После остави лекарите да си вършат работата, излезе навън и спря пред шатрата. Не знаеше колко дълго се беше взирал в ранените.

— Казаха, че не е много зле пострадал.

Той се обърна към нея. Да се усмихне, му костваше повече усилия от изкачването на Героите по-рано днес.

— Аз… много се радвам.

— Казаха, че е извадил невероятен късмет.

— Така е.

Двамата замълчаха.

— Не знам как бих могла някога да ти се отблагодаря…

— О, лесно. Зарежи красивия глупак и бъди моя. Само това искам. Просто ме целуни, прегърни ме, отдай ми се, изцяло, напълно. Само това. Няма за какво — промърмори Горст.

Но тя вече се беше обърнала и се връщаше в шатрата, оставяйки го сам навън. Горст остана още малко и гледа как пепелта тихо се стели по земята и раменете му. До него, на оставена на земята носилка лежеше момче. Беше умряло, на път към шатрата или чакайки реда си за лекаря.

Горст се загледа в трупа. Той е мъртъв, а аз, егоистичният страхливец, съм още жив. Пое дълбоко въздух през разранения си нос и го издиша бавно през пресъхналата си уста. Животът е несправедлив. Няма ред в него. Хората умират ей така, безразборно и без определена причина. Очевидно може би. Всеки го знае. Всеки го знае, но никой не вярва наистина, че е така. Мислят си, че като дойде техният ред, ще има поука, смисъл, история за разказване. Че смъртта ще им се яви в образа на всяващ страхопочитание професор, на свиреп рицар, на зъл император. Той подпъхна върха на ботуша си под рамото на момчето, обърна го на една страна, после го пусна да се търкулне обратно по гръб. Не, смъртта е отегчен чиновник с прекалено много книжа за попълване. Няма равносметка. Нито възвишен момент. Промъква се зад гърба ти и отнася душата ти, докато си клекнал и сереш.

Той прекрачи трупа на момчето и тръгна обратно към Осранг, през лутащите се сиви призраци в сумрака на дима. Не беше изминал и двайсет крачки от вътрешната страна на портата, когато чу някой да го вика.

— Насам! Помощ!

Горст видя от една купчина овъглени отломки да стърчи ръка. Видя и отчаяното, омазано със сажди лице. Изкатери се внимателно по камарата, разкопча катарамата под брадичката на войника, свали шлема от главата му и го захвърли настрана. Долната половина на тялото на човека беше затисната под прекършена дървена греда. Горст хвана единия й край, вдигна я и я отмести от тялото на войника. Наведе се, вдигна го внимателно и го понесе като заспало дете към портата на града.

— Благодаря ти — изграчи човекът и потупа немощно Горст по изцапаната със сажди куртка. — Ти си герой.

Горст мълчеше. Само ако знаеше, приятелю. Само ако знаеше.