Джо Абъркромби
Герои (56)

Време за мир

Целият склон на хълма беше осеян с ранени мъже. С умиращи мъже. С мъртви мъже. На Финри й се стори, че сред тях видя познати лица, но не можеше да е сигурна дали бяха наистина мъртви приятели, мъртви познати или просто трупове с позната коса. На няколко пъти видя дори безжизненото лице на Хал, с облещени очи, зяпнала уста или изопнати в гротескна усмивка устни. Всъщност нямаше никакво значение. Най-страшното в момента не беше самата гледка на мъртвите, а това, с ужас установи тя, че беше свикнала с труповете.

Минаха през просеката в една ниска каменна стена и влязоха в кръга от каменни блокове. Нямаше празно място по тревата, където да не лежи труп. Някакъв войник се опитваше да затвори с пръсти огромна рана на бедрото си, но в момента, в който успяваше да стисне единия й край, другият зейваше и кръвта бликваше отново. Баща й слезе от коня си, офицерите му го последваха, а Финри последва тях. Едно пребледняло момче стискаше в калния си юмрук сигнална тръба и я наблюдаваше мълчаливо. Посърналата им процесия, игнорирана от всички, тръгна предпазливо през касапницата в кръга. Баща й се оглеждаше, стиснал до болка зъби.

Един младши офицер мина покрай тях, сякаш въобще не ги забелязваше.

— Строй се! Строй се! Ти! Къде, мамка му е… — крещеше и размахваше сабя той.

— Лорд-маршале — чу се отнякъде непогрешимо писклив глас.

Горст излезе с леко несигурна походка от група войници с окаян вид и вяло отдаде чест на баща й. Имаше вид на човек, преминал през сериозна битка. Бронята му беше очукана и измърляна с кал. Ножницата на сабята му беше празна, провиснала между краката му — комична гледка във всеки друг ден, но не и в днешния. На едната му скула имаше дълга рана със съсирена, почерняла кръв по краищата. Цялото му лице, а също дебелият му врат бяха покрити със засъхнали струйки кръв. Когато обърна глава, Финри видя, че другото му око беше отекло и кървавочервено, сякаш налято с кръв, а превръзката над него беше направо подгизнала.

— Полковник Горст, какво стана?

— Атакувахме. — Горст примига, погледът му спря на Финри и потрепна несигурно. Той замълча, вдигна бавно ръце, после ги спусна отчаяно. — И загубихме.

— Значи, северняците все още държат Героите?

Горст кимна.

— Къде е генерал Яленхорм? — попита баща й.

— Мъртъв — извиси глас Горст.

— Полковник Винклър?

— Мъртъв.

— Кой командва сега?

Горст мълчеше. Баща й се обърна и погледна намръщено към билото на Героите. Дъждът започваше да отслабва и дългият склон бавно изплуваше от сивата мътилка. С всяка крачка отъпкана трева, която разкриваше отдръпващата се пелена на дъжда, се показваха все повече трупове. Имаше мъртви и от двете страни, изпотрошени оръжия и брони, пречупени, заострени колове и стрели. Накрая се показа и почернялата от дъжда каменна стена, която опасваше билото. Под нея имаше още повече трупове, а над нея стърчаха копията на северняците. Хълмът още беше техен. Чакаха.

— Маршал Крой! — Първия магус не си беше направил труда да слезе от коня. Беше отпуснал длани на рога на седлото, провесил небрежно дебели пръсти отпред. Огледа внимателно касапницата в кръга и на лицето му се изписа леко разочарование. Имаше недоволния вид на човек, платил да оплевят градината му, но все още забелязващ тук-там по някой пропуснат стрък коприва. — Дребна несполука, но подкрепленията пристигат, а и времето се оправя. Ако нямате нищо против, прегрупирайте хората си и се подгответе за нова атака. Както изглежда, генерал Яленхорм е стигнал до самия връх, така че вторият ни опит ще е…

— Не — каза баща й.

Баяз го изгледа с едва доловимо недоумение, примесено с известна доза досада, точно както човек поглежда добре дресирано ловно куче, което изведнъж, по незнайно каква причина отказва да изпълни команда.

— Не?

— Не. Лейтенант, имате ли бяло знаме?

Знаменосецът на баща й погледна тревожно към Баяз, после към баща й, накрая преглътна тежко.

— Разбира се, лорд-маршале.

— Искам да го вдигнете, да тръгнете с коня си бавно нагоре по склона и да видите дали северняците няма да са склонни на преговори.

През застаналите наоколо офицери премина тревожен шепот. Горст пристъпи напред.

— Лорд-маршале, мисля, че ако опитаме пак…

— Вие сте кралският наблюдател. Наблюдавайте.

Горст се закова на място, хвърли бърз поглед на Финри, затвори зяпналата си уста и отстъпи назад.

Първия магус проследи издигането на бялото знаме. Небето над него просветляваше, но погледът му ставаше все по-буреносен. Смушка коня, разпръсна от пътя си няколко войници и се приближи.

— Негово Величество ще е истински озадачен, лорд-маршале. — Осанката му излъчваше ясно осезаемо страхопочитание и беше пълна противоположност на вида му — набит старец, в подгизнало от дъжда палто. — Той очаква всеки един от войниците му да изпълни своя дълг.

Бащата на Финри се изправи пред коня и изпъчил гърди и вдигнал гордо брадичка, пое върху себе си цялата тежест на недоволството на Първия магус.

— Моят дълг е да опазя живота на тези хора. Просто не мога да понеса дори мисълта за нова атака. Не и под моето командване.

— И колко дълго, мислите, ще продължи то?

— Достатъчно дълго. Тръгвай! — викна той на знаменосеца си и лейтенантът препусна напред с развято над главата бяло знаме.

— Лорд-маршале. — Надвеси се от коня си Баяз и всяка сричка от думите му се стовари като канара. — Искрено се надявам, че сте обмислили последствията…

— Обмислих ги и съм готов да ги приема. — Бащата на Финри също се наклони леко към Баяз, с присвити очи, сякаш да посрещне силен вятър. На Финри й се стори, че ръцете му трепереха, но гласът му беше спокоен, а думите премерени. — Подозирам, че това, за което наистина ще съжалявам, е, че допуснах да стигнем толкова далече.

Физиономията на Баяз се смръщи още повече и съскането му стана направо непоносимо за ушите.

— О, човек може да съжалява за много повече от това, лорд-маршале…

— Ако позволите да ви прекъсна?

Прислужникът на Баяз се зададе с небрежна походка между труповете. Беше подгизнал до кости, сякаш беше плувал с дрехите, окалян до уши, сякаш беше газил в тресавище, но въпреки това не даваше никакви признаци на неудобство. Баяз се надвеси от седлото и той зашепна в ухото му, покрил устата си с шепа. Сърдитото изражение на Първия магус се поотпусна, той се изправи отново на седлото, замисли се за момент и накрая сви рамене.

— Така да бъде, лорд-маршале — каза той. — Вие командвате.

Бащата на Финри се обърна на другата страна.

— Ще ми трябва преводач. Кой говори езика?

Един офицер с дебела превръзка на ръката излезе напред.

— В началото на атаката Кучето и част от хората му бяха с нас, но…

Той обходи с премрежен поглед окаяната тълпа от ранени и пребити от умора войници. Кой би могъл да знае къде е който и да е в момент като този?

— Аз говоря малко езика — каза Горст.

— „Говоря малко“ е равносилно на недоразумение. Не можем да си го позволим.

— Значи, ще трябва да съм аз — каза Финри.

Баща й я изгледа смаяно не просто за това, че се нагърбваше доброволно с подобна задача, а сякаш беше забравил, че е тук.

— В никакъв случай. Не мога…

— Да си позволиш да чакаш? — довърши вместо него тя. — Вчера говорих с Дау Черния. Той ме познава. По мен изпрати предложението си за преговори. Аз съм най-удачният избор за това начинание. Ще трябва да съм аз.

Баща й продължи да я гледа за известно време, накрая се усмихна едва.

— Добре.

— Ще ви придружа — извиси глас Горст. Крайно неестествена и безсмислена проява на рицарство насред подобна касапница. — Полковник Фелниг, ще ми заемете ли сабята си? Изгубих моята на билото.

Тримата тръгнаха, през пелената на ситния ръмеж, нагоре по склона, право към Героите. На половината път баща й се подхлъзна, падна и се хвана за туфа трева. Финри се спусна да му помогне и той й се усмихна и потупа нежно ръката й. Изведнъж изглеждаше много остарял. Конфронтацията с Баяз сякаш бе добавила десетина години към възрастта му. Естествено, Финри се гордееше с баща си, откакто се помнеше. Но не мислеше, че някога се е гордяла толкова много с него, както в онзи момент. Толкова горда и едновременно с това така натъжена.

 

 

Прекрасна издърпа иглата, изтегли конеца и го завърза на възел. Обикновено Уирън вършеше това, но за голяма жалост, Перкото беше приключил завинаги с шиенето на рани.

— Добре, че имаш дебела глава.

— И ми служи добре, цял живот.

Гушата отвърна на шегата, без да се замисля. Не чакаше, а и не получи смях в замяна. Тогава се чу викът. Дойде откъм стената. Откъдето трябваше да дойде, в случай че онези от Съюза тръгнат отново нагоре. Той стана и светът се разлюля бясно пред очите му. Главата му щеше да се пръсне.

— Добре ли си? — подхвана го за лакътя Йон.

— Ъхъ, доколкото може, предвид всичко това наоколо. — Гушата се удържа да не повърне и се запровира през тълпата. Долината се ширна пред него от билото на Героите. Бурята се отдръпваше и небето беше придобило странни оттенъци. — Идват ли?

Не беше сигурен, че щяха да удържат нова атака. Той самият нямаше да издържи.

Дау обаче се беше нахилил до уши.

— В известен смисъл. — Той посочи трите фигурки, които се изкачваха по склона към Героите. Вървяха по същата пътека, по която преди няколко дни Сухара беше дошъл да си иска обратно хълма. Когато Гушата още имаше почти пълна дузина, хора, които разчитаха на него да ги опази живи и здрави. — Мисля, че искат да говорим.

— Да говорим ли?

— Хайде.

Дау хвърли омазаната си в кръв секира на Тръпката, оправи огърлицата на гърдите си и тръгна през просеката в обраслата с мъх каменна стена.

— По-бавно — викна след него Гушата и тръгна надолу. — Не мисля, че краката ми ще издържат!

Трите фигури приближиха. Леко му олекна, когато видя, че една от тях беше жената, която беше отвел вчера до моста, сега облечена с войнишко палто. Но облекчението му бързо се стопи, когато видя кой вървеше зад нея. Едрият южняк, който за малко не го уби, имаше превръзка на голямата си глава.

Срещнаха се на средата на склона между Героите и Децата. Където първите стрели бяха осеяли земята. Третият, възрастен мъж, изпъна гордо рамене и скръсти ръце зад гърба си. Беше гладко избръснат, с късо подстригана посивяла коса и остър, проницателен поглед. Беше облечен с черно палто, с извезани със сребърен конец на реверите листа. Мечът на кръста му, чиято дръжка завършваше с голям скъпоценен камък, нямаше вид, че някога е бил ваден от ножницата. До него стоеше момичето, а малко зад нея — дебеловратият войник. Едното му око беше кървясало и отекло, на другата скула имаше дълга порезна рана, но не изпускаше Гушата от поглед. Беше оставил меча си в битката за билото, но сега явно се беше сдобил с нов. Човек нямаше нужда да търси дълго, за да се сдобие с острие наоколо. Такива бяха времената.

Дау спря няколко крачки над тях на склона, а Гушата — на крачка зад него. Скръсти ръце на гърдите си, достатъчно близо до дръжката на меча, не че щеше да има сили да извади проклетото нещо от ножницата. Да стои на крака, му беше достатъчно предизвикателство в момента. Дау изглеждаше в доста по-ведро настроение.

— Гледай ти, гледай ти — ухили се той до уши и разпери ръце към момичето. — Не мислех, че някога отново ще се срещнем. Една прегръдка?

— Не, благодаря — отвърна тя. — Това е баща ми, лорд-маршал Крой, командир на армията на Негово Вели…

— Досетих се. Но ти ме излъга.

— Така ли? — намръщи се момичето.

— По-нисък е от мен. Или поне така изглежда оттук, където съм застанал. Какъв ден само, а? Какъв червен ден. — Той подпъхна върха на ботуша си под едно южняшко копие и го подритна небрежно настрани. — Та какво мога да направя за вас?

— Баща ми иска да сложите край на боевете.

Гушата изпита такова облекчение, че подутите му колене насмалко да омекнат. Дау не беше толкова ентусиазиран.

— Можеше да го направи вчера, когато му предложих. Щеше да ни спести доста копане.

— Сега той предлага.

Дау се извърна да погледне Гушата и той сви едва-едва рамене.

— По-добре късно, отколкото никога.

— Хм. — Дау изгледа с премрежен поглед момичето, войника, накрая маршала, сякаш се канеше да откаже. Вместо това сложи ръце на кръста и въздъхна. — Е, добре. Аз още от самото начало не исках това. Имам си предостатъчно от своите за убиване. Можех да се занимавам с това, вместо да си пилея времето и силите с вас.

Момичето размени няколко думи с баща си.

— Баща ми много се радва да го чуе — каза тя.

— И моята радост край няма. Имам да оправя няколко неща, преди да уговорим подробностите. — Той хвърли поглед към Децата. — Мисля, че вие също. Ще говорим утре. Да кажем, следобед. Не работя добре на празен стомах.

Момичето повтори на южняшки казаното на баща си. Гушата погледна едрия войник и той отвърна на погледа му. Имаше голямо петно от размазана кръв по шията. Негова, на Гушата, или на някой от мъртвите му другари? Само допреди час бяха драпали със зъби и нокти да се избият. Сега от това вече нямаше нужда. Замисли се защо въобще някога е имало.

— Този там е един шибан убиец — кимна Дау към едрия войник, несъзнателно обобщавайки мислите на Гушата.

Момичето се извърна през рамо.

— Той е… — замисли се тя над точните думи — кралският наблюдател.

— Хм — прихна Дау — Днес определено не беше дошъл да гледа. Голям звяр се крие в него и го казвам като комплимент. Хора като него се издигат високо от нашата страна на Уайтфлоу. Ако беше северняк, щеше да е във всички песни. Мамка му, щеше да е крал, вместо да гледа от негово име. — Дау се изхили с онази негова вълча усмивка. — Я го питай дали не иска да работи за мен.

Момичето понечи да го направи, но дебеловратият я изпревари и заговори с доста силен акцент и най-странния, писклив като на момиче глас, какъвто Гушата никога не беше чувал да излиза от гърлото на мъж.

— Доволен съм където съм.

Дау повдигна многозначително една вежда.

— Естествено, че си. Предоволен. Заради това ще да си такъв изпечен убиец.

— Ами приятелката ми? — попита момичето. — Онази, която беше пленена с мен…

— Не се отказваш лесно, а? — усмихна се отново Дау. — Наистина ли мислиш, че сега някой ще си я иска обратно?

Момичето го погледна право в очите.

— Аз я искам обратно. Не направих ли каквото поиска от мен?

— За някои е прекалено късно. — Дау огледа следите от касапницата, пръснати по целия склон, и въздъхна. — Но това е войната, а? Все някой трябва да загуби. Може би ще е добра идея да разпратите вести, да кажете на всички, че вече могат да спрат да се бият и да седнат да си попеят хубаво край огъня. Ще е срамота да продължим да се избиваме за едното нищо, нали?

Момичето примига за момент, после преведе на баща си.

— Баща ми иска да си приберем мъртвите — каза тя, но Защитника на Севера вече се беше обърнал да си върви.

— Утре — подхвърли през рамо той. — Те няма да избягат.

 

 

Дау Черния тръгна нагоре по склона, а възрастният й се усмихна едва, някак извинително дори, после го последва.

Финри пое дълбоко дъх, после въздъхна тежко.

— Ами това е.

— Мирът винаги е до известна доза разочарование — каза баща й, — при все това е за предпочитане.

Той се обърна сковано и тръгна към Децата. Финри тръгна до него.

Един набързо скалъпен разговор, няколко безвкусни шеги, които за повече от половината от петимата присъстващи останаха неразбрани, и всичко свърши. Войната свърши. Не можеше ли да го проведат този разговор в началото и сега всички тези хора да са живи и здрави? Все още да са с по две ръце, два крака? Както и да го въртеше, не можеше да го напасне така, че да е възможно. Вероятно трябваше да се ядосва заради огромните загуби, но беше прекалено уморена и това, което наистина я дразнеше в момента, бяха мокрите дрехи, които прежуляха кожата й. Поне всичко свърши…

Над бойното поле се изтърколи гръм. Ужасяващ, умопомрачителен трясък. За момент Финри си помисли, че гръмотевица е ударила Героите — последен изблик на гняв от отиващата си буря. Но тогава видя огромното огнено кълбо, което се издигна над Осранг. Беше толкова голямо, че й се стори, че долавя топлината му по лицето си. От него, последвани от сиви дири прахоляк и дим, във въздуха се разлетяха малки черни прашинки. Части от къщи, осъзна Финри. Греди, каменни блокове. И хора. Огненото кълбо изчезна и на негово място остана огромен черен облак, който започна да се излива нагоре в небето, като обърнат наопаки водопад.

— Хал — прошепна Финри и преди да се опомни, вече тичаше надолу по склона.

— Финри! — извика след нея баща й.

— Аз отивам — чу тя гласът на Горст.

Не спря, не се обърна, продължи да тича надолу, а полите на шинела на Хал се оплитаха в краката й.

 

 

— Какво беше това, мамка му — промърмори Гушата, загледан в дебелия стълб дим, който вятърът вече започваше да отнася към тях. В основата му оранжевееха огньове и пламъците им облизваха останките от къщи.

— Упс — каза Дау. — Това ще да е изненадата на Ишри. Кофти момент избра да я поднесе.

Всеки друг ден Гушата щеше да е скован от ужас при тази гледка, но не и днес — днес нямаше сили дори за това. Човек може да понесе точно определено количество страх и той отдавна беше преминал границата. Преглътна тежко, обърна гръб на огромното дърво от дим и прахоляк, което разперваше клони над долината, и затътри крака след Дау.

— Не е точно победа — чу го да казва, — но като цяло никак не е зле. Прати някой да каже на Ричи да прибира инструментите. На Десетократния и Калдер също, ако още са…

— Главатар.

Гушата спря на мокрия склон, до един паднал по очи съюзнически войник. Човек трябва да постъпва, както е редно. Да застане зад главатаря си, без значение какво чувства отвътре. Беше се придържал към това цял живот, а както казват хората, старите коне нови огради не прескачат.

— Да? — Когато погледна назад към Гушата, усмивката на Дау се стопи. — Какво си се намръщил така?

— Трябва да ти кажа нещо.