Джо Абъркромби
Герои (55)

Заострен метал

Дъждът млатеше земята и Калдер не виждаше на повече от петдесетина крачки от себе си. Отпред хората му се бяха омешали с тези на Съюза в гъсто меле от преплетени копия и пики, ръце, крака и залепени едно в друго лица. Ревяха, виеха, пързаляха ботуши в калта, шляпаха в локвите. Ръцете им се хлъзгаха по мокрите дръжки на оръжията. Броните им — покрити с кръв и вода. Мъртвите и ранените биваха безцеремонно изхвърляни от мелето или стъпквани под него. От време на време прелитаха стрели, бе невъзможно да се каже от чия страна бяха изстреляни, отскачаха от шлемове и щитове и падаха в гъстата кал.

Третият ров, или поне това, което виждаше от него Калдер, се беше превърнал в излязло от кошмар тресавище, в което покрити до ушите с кал изчадия от подземното царство се ръгаха, посичаха и бореха един с другиго с мудни, завалени движения. На доста места Съюзът бе успял да го премине. Вече на няколко пъти прехвърляха и стената, но биваха отблъснати единствено благодарение на отчаяния отпор на Бялото око и все повече разрастващата се група от ранени под командването му.

Калдер беше прегракнал от викане, но виковете му така и не стигаха до хората. Всеки на крака и способен да държи оръжие се биеше, но южняците прииждаха, вълна след вълна, нескончаем прилив от хора. Нямаше представа къде беше Бледоликия. Мъртъв може би. Много от хората вече бяха мъртви. Подобен сблъсък — толкова близък бой, в който врагът плюе в лицето ти — не продължава дълго. Хората не са устроени за подобни схватки. Рано или късно, едната страна поддава и бива прегазена от другата. И този момент не беше далече. Калдер усещаше, че той наближава. Погледна тревожно през рамо. Шепа ранени и шепа стрелци, а зад тях — смътните очертания на фермата. Конят му беше там. Може би не беше прекалено късно да…

Вляво от него, от рова се изкатериха хора и хукнаха към него. Първоначално ги взе за свои, вслушали се в здравия разум и побягнали да си спасяват кожите. Тогава кръвта му замръзна — под калта се виждаше, че бяха съюзнически войни, промъкнали се през пробив в редицата.

Зяпна ги с отворена от изненада уста, докато тичаха тромаво към него. Прекалено късно е да бяга. Тичащият най-отпред го достигна — съюзнически офицер, останал без шлем, запъхтян, с изплезен от умора език. Замахна с калния си меч, Калдер се хвърли встрани и нагази в една локва. Втория замах успя да парира. Ударът усука дръжката на меча в ръката му и тя изтръпна чак до рамото.

Искаше му се да крещи нещо по-мъжествено, но вместо това успяваше да вика единствено: „Помощ! Мамка му! Помощ!“. Гласът му беше дрезгав, прегракнал и никой не го чуваше, нито пък му пукаше за него — всички бяха заети да се бият за собствения си живот.

Гледайки отстрани, никой не би предположил дори, че като момче Калдер всяка сутрин бе изкарван насила в двора, където да се упражнява с меч или копие. Не помнеше нищо от тренировките си. Държеше меча с две ръце и ръгаше нескопосано напред, като някоя бабичка с метла в ръце, която се опитва да убие паяк. Устата му зееше глуповато, а мократа коса му влизаше в очите. Да я беше подстригал, проклетата…

Офицерът замахна да го промуши и той ахна стреснато насреща му, спъна се в нещо, залитна и размаха отчаяно свободната си ръка в търсене на опора. В следващия момент си падна на задника. Беше се спънал в кола на едно от откраднатите знамена. Ха, каква ирония. Подгизналите му ботуши от стириянска кожа заритаха отчаяно в калта, докато се опитваше да се изправи. Южнякът пристъпи уморено към него, вдигна меч, изпищя и се свлече на колене. Главата му хвръкна настрани и тялото му се пльосна в скута на Калдер. Шурналата кръв го изпръска и той замига стреснато, със зяпнала уста, после взе да плюе.

— Реших да ти помогна малко. — Не беше истина. Над него, с меч в ръка, лъщяща от дъжда ризница и зловеща усмивка на пъпчасалото лице, стоеше Брод Десетократния. Най-неочакваният спасител от всички възможни. — Не можех да те оставя да отмъкнеш цялата слава, нали така?

Калдер изрита от себе си кървящия труп и се надигна тромаво.

— Една част от мен напира да те прати на майната ти!

— Ами другата част?

— Насрала се е от страх.

Беше самата истина. Нямаше да се учуди, ако следващата глава, отсечена от меча на Десетократния, е неговата.

Вместо това Десетократния го дари с пълна с изгнили зъби усмивка.

— Това ще да е първият път, когато те чувам да казваш истината.

— Сигурно е така.

Десетократния кимна към подгизналото и плувнало в кал меле.

— Идваш ли?

— И още как. — Замисли се за момент дали от него не се очаква да влети с рев в тълпата и да обърне развоя на битката. Това би направил Скейл. Но на Калдер такива неща хич не му се удаваха. Въодушевлението, което бе изпитал при вида на смазаната съюзническа кавалерия, отдавна се бе изпарило и сега пак беше просто подгизнал, премръзнал, натъртен тук-там и смазан от умора. Пристъпи напред, залитна престорено и докара една убедителна болезнена гримаса на лицето си. — А! Мамка му! Ти върви, ще те настигна.

Десетократния се усмихна широко.

— Естествено. Какво би те спряло? След мен, копелдаци!

Той поведе начумерената си дузина към пробива при последния ров. Останалата част от хората му вече се прехвърляха през стената и се включваха в битката.

Дъждът започна да отслабва. Калдер вече виждаше по-надалече и от това, което видя, му стана ясно, че появата на Десетократния май щеше да обърне развоя на битката отново в тяхна полза. Май. Още няколко южняци от другата страна и везните пак щяха да се изравнят. Слънцето надникна през облаците. Отдясно, над люлеещата се вълна от стоманени брони и ризници се появи бледа дъга и краят й докосна голото възвишение и ниската стена на билото му.

Проклетите копелета от другата страна на потока. Колко още щяха да чакат, преди да дойдат?