Джо Абъркромби
Герои (4)

Миротворец

Той стоеше, облегнат на каменния перваз до прозореца, и барабанеше нервно с пръсти. Съзерцаваше лабиринта от павирани улици и скупчените над тях стръмни, покрити с каменни плочи покриви. Високите, почернели от ситния ръмеж стени на Карлеон, построени от баща му. Погледът му се плъзна още по-нататък, по забулените в пелената на дъжда полета, отвъд сивата ивица на реката, към загатнатите очертания на хълмовете в края на долината. Сякаш, ако напрегнеше с всичка сила очи, можеше да види дори по-далече. Десетки мили оттук, чак до пръснатата по неравния терен армия на Дау Черния. Дотам, където сега се решаваше съдбата на Севера.

Без него.

— Всичко, което искам, е всички да правят каквото им кажа. Твърде много ли искам?

Сеф застана зад него и притисна в гърба му корем.

— Аз бих казала, че ще е повече проява на здрав разум, ако го направят.

— Знам какво точно трябва да се направи, нали, знам кое е най-доброто.

— Аз го знам и ти го казвам, така че… да.

— Изглежда, в Севера има няколко празноглави идиоти, които дори не осъзнават, че държим всички отговори в ръцете си.

Ръката й се плъзна нагоре по неговата и спря потропващите по камъка пръсти.

— Мъжете тук не обичат да прибягват до мир, но един ден ще го направят. Ще видиш.

— А дотогава, като всеки с някаква нова мисъл в главата, аз оставам отритнат. Презрян. Изгнаник.

— Дотогава си затворен в една стая с жена си. Толкова ли е зле?

— Няма друго място, на което ми се ще да бъда повече — излъга той.

— Лъжец — прошепна тя и устните й докоснаха ухото му. — Почти такъв лъжец си, за какъвто те смятат. В момента ти се иска да си там, до брат ти, с броня на гърба. — Ръцете й се плъзнаха под неговите и го прегърнаха през гърдите. — Да сечеш и трупаш на камари главите на южняците.

— Убиването ми е любимо занимание, знаеш го.

— Избил си повече народ от Скарлинг.

— Ако можех, щях да си лягам в леглото с броня на гърба.

— И само тревогата за нежната ми кожа те възпира да го правиш.

— Мм, сеченето на глави обикновено е свързано с пръскане на много кръв. — Той се извъртя в ръцете й и застана с лице към нея. Постави върха на показалеца си в средата на гърдите й. — Винаги съм предпочитал едно рязко пронизване на сърцето.

— Точно както прониза и мен. Какъв майстор си само.

Той се изкиска, когато усети едната й ръка между краката си. Измъкна се със смях от прегръдката и вдигна ръце пред себе си.

— Добре де, признавам си! Повече ме бива в леглото, отколкото с меч в ръка на полето!

— Най-после да кажеш истината. И виж само какво направи с мен. — Тя постави длан на корема си и го погледна с престорено неодобрение. Сърдитата й физиономия обаче бързо се превърна в усмивка, когато той се приближи отново, постави длан върху нейната и преплетените им пръсти погалиха заедно наедрелия й корем. — Момче е — прошепна тя. — Усещам го. Наследник на трона на Севера. Първо ти ще бъдеш крал, а после…

— Шш. — Той я целуна нежно по устните. Нямаше как да знаят дали някой не слушаше от другата страна на вратата. — Имам по-голям брат, забравяш ли?

— Малоумен по-голям брат.

Калдер направи кисела физиономия, но замълча. Въздъхна и сведе очи към този странен, прекрасен и същевременно плашещ подут корем.

— Баща ми винаги казваше, че няма по-важно нещо от семейството. — „Освен властта“, помисли си. — Плюс това какъв смисъл има да спорим за нещо, което, така или иначе, не ни принадлежи. Сега Дау Черния носи кралската огърлица на баща ми. За него трябва да внимаваме.

— Дау Черния е най-обикновен едноух главорез.

— Главорез, но с целия Север в краката си и с всички главатари, готови да слушат думата му.

— Могъщи войни, главатари. — Тя изсумтя презрително в лицето му. — Джуджета с големи имена.

— Брод Десетократния.

— Този вмирисан дърт плужек ли? Само при мисълта за него ми се повдига.

— Керм Желязната глава.

— Говори се, че имал малка пишка. Сигурно затова е вечно намръщен.

— Глама Златния.

— Неговата била още по-малка. Като детско кутре. Освен това ти имаш съюзници.

— Така ли?

— Знаеш, че е така. Баща ми те харесва.

Калдер направи кисела гримаса.

— Баща ти не ме мрази, но се съмнявам, че ще си направи труда да среже въжето, на което ще ме обесят.

— Той е доблестен мъж.

— Разбира се, че е. Коул Ричи е право острие, всеки го знае. — „Доколкото е възможно в днешно време.“ — Двамата с теб бяхме обещани един на друг в различни времена, когато аз бях син на крал, всичко беше друго тогава. Тогава той вземаше за зет принц, не всеизвестен страхливец.

— Красив страхливец.

Тя го плесна нежно по бузата.

— Красавците са на още по-малка почит в Севера дори от страхливците. Не съм сигурен, че баща ти е доволен от това, какъв късмет ми се усмихва напоследък.

— Майната му на късмета ти. — Тя сграбчи в юмрук ризата му и го придърпа към себе си. Беше по-силна, отколкото изглеждаше. — Аз не бих променила нищо.

— Нито пък аз. Казвам само, че баща ти би искал.

— А аз казвам, че бъркаш. — Тя грабна ръката му и я притисна отново към корема си. — Ти си от семейството.

— Семейство. — Калдер не си направи труда да й напомня, че понякога семейството е по-скоро пречка, отколкото предимство. — Така, значи, имаме баща ти и малоумния ми брат на наша страна. Северът е в краката ни.

— Един ден ще бъде. Сигурна съм в това. — Тя запристъпва бавно назад, дърпайки го след себе си към леглото. — Дау може и да е правилният човек по време на война, но войните не траят вечно. Ти си повече от него.

— Малцина ще се съгласят с теб — отвърна Калдер, но му стана приятно да го чуе, особено така, прошепнато настоятелно в ухото му.

— По-умен си от него. — Бузата й се отри в брадичката му. — Много по-умен. — Носът й се притисна в бузата му. — Най-умният мъж в целия Север.

— Продължавай.

Мамка му, как само обичаше ласкателствата.

— Определено си по-красив от него. — Тя стисна ръката му и я плъзна надолу по корема си. — Най-красивият мъж в Севера…

Калдер прокара нежно върха на езика си по устните й.

— Ако красотата означаваше власт, ти отдавна щеше да си кралица на Севера…

Пръстите й се засуетиха с колана му.

— Винаги знаеш какво да кажеш, нали, принц Калдер…

Някой потропа на вратата и Калдер застина на място. Приятното пулсиране между краката му рязко се насочи нагоре към главата. Нищо не разваля така добре романтичното настроение като надвисналата заплаха от внезапна смърт. Тропането се повтори и накара тежката врата да затрепери. Двамата се отдръпнаха един от друг и заоправяха дрехи — по-скоро две хлапета, спипани от възрастните, отколкото мъж и жена, женени от пет години. Край на мечтите за кралската корона. Та той дори нямаше ключ от проклетата врата.

— Резето е от твоята страна, нали? — провикна се сърдито към вратата.

Чу се стържене на метал и вратата се открехна. На прага й стоеше мъж, чиято чорлава глава почти опираше в най-високата точка на каменната арка. Обезобразената половина на лицето му беше обърната към Калдер. Огромният белег тръгваше от челото, спускаше се през едната вежда и свършваше в единия край на устните му. В празното гнездо на окото блестеше метално топче. Ако в главата, или по-скоро в панталоните, на Калдер бе останала и най-малка следа от романтична нагласа, сгърчената изгорена кожа на белега и пълното със стомана око й сложиха окончателен край. Той долови потреперване откъм Сеф и тъй като тя определено бе по-смелият от двама им, това с нищо не допринесе за овладяването на собствения му страх. Коул Тръпката беше най-зловещата поличба, някога изпречвала се на човек. Хората го наричаха Кучето на Дау, но винаги зад гърба му. Него Защитника на Севера изпращаше да върши най-мръсната работа.

— Дау те вика.

Видът на Тръпката бе достатъчен да ужаси кой да е „герой“ само наполовина, останалото вършеше гласът му. Дрезгав, хриптящ шепот, придаващ почти болезнено усещане от всяка дума.

— Защо? — попита Калдер в опит да си придаде небрежен вид. — Не може ли да се справи със Съюза и без мен?

Тръпката не се засмя. Не се и намръщи. Просто остана на вратата, неподвижен като всяваща ужас статуя.

Калдер направи опит да повдигне непринудено рамене.

— Е, предполагам, всеки служи някому. А жена ми?

Здравото око на Тръпката се извърна към Сеф. Ако в погледа му Калдер бе видял похотливост, неприязън или дори погнуса, сигурно щеше да го отмине с лека ръка. Това, което видя, бе погледът на касапин, изправен пред труп на животно, не бременна жена — просто работа за вършене.

— Дау я иска тук, като залог. Да е сигурен, че всички ще се държат прилично. Нищо няма да й се случи.

— Стига всички да се държат прилично, а?

Калдер осъзна, че неволно е застанал пред нея, сякаш да я предпази с тялото си. Жалък щит пред човек като Тръпката.

— Точно така.

— Ами ако Дау Черния не се държи прилично. Къде е моят залог?

Окото на Тръпката се отмести от Сеф и се прикова в Калдер.

— Аз съм твоят залог.

— И ако Дау се отметне от думата си, мога да те убия, така ли?

— Може да опиташ.

— Хм. — Коул Тръпката имаше едно от най-страховитите имена в Севера. Калдер от своя страна… — Ще ни оставиш ли да се сбогуваме?

— Защо не? — Тръпката се дръпна назад и само бледото блещукане на стоманеното му око остана видно в сянката на вратата. — Аз не съм чудовище.

— Е, обратно в гнездото на змиите — промърмори Калдер.

Сеф сграбчи ръката му и го погледна с ококорени очи, изпълнени със страх и вълнение. Почти същата смесица от ужас и нетърпение, които изпитваше и той.

— Не бързай, Калдер. Действай внимателно.

— Ще пристъпям на пръсти през целия път.

„Ако въобще стигна там“, помисли си. По-вероятно Тръпката щеше да му пререже гърлото и да изхвърли трупа му в някое блато.

Сеф стисна с два пръста брадичката му и я разтресе.

— Сериозна съм. Дау се страхува от теб. Баща ми казва, че само си търси повод да те убие.

— С право се страхува от мен. Ако не друго, аз съм син на баща си.

Тя стисна още по-силно брадичката му и го погледна право в очите.

— Обичам те.

Калдер сведе очи към пода и почувства рязко напиращите сълзи в очите.

— Защо? Не виждаш ли какво гнусно нищожество съм?

— По-добър си, отколкото си мислиш.

От нейната уста Калдер почти би повярвал.

— И аз те обичам. — Този път дори не се наложи да лъже. Спомни си колко бесня, когато баща му обяви годежа им. Да се ожени за тази чипоноса, с остър като бръснач език кучка? Сега с всеки ден я намираше все по-красива. Обичаше носа й, езика й — дори повече. Като нищо можеше да се откаже от всички жени на света заради нея. Придърпа я към себе си, примига, за да прогони сълзите, и я целуна. — Не се тревожи. Не горя от нетърпение да присъствам на собственото си обесване. Преди да усетиш, ще съм се върнал в леглото ти.

— С броня на гърдите?

— Ако така искаш — отвърна Калдер, докато се отдръпваше от нея.

— И никакво лъгане повече.

— Аз никога не лъжа.

— Лъжец — изрече безмълвно тя, преди пазачите да затворят след него вратата и да дръпнат резето, оставяйки Калдер в тъмния коридор, размекнат от мисълта, че никога повече няма да я види. Това наля неочаквана смелост в сърцето му и той забърза след Тръпката. Настигна го и стовари длан на рамото му. Остана, меко казано, притеснен от това, че усещането бе, като да удариш дънера на дърво, но вече нямаше връщане назад.

— Ако нещо се случи с нея, кълна се…

— Чувал съм, че клетвите ти не струват много.

Окото на Тръпката се плъзна към осмелилата се да го докосне ръка и Калдер побърза да я отдръпне. Може и рядко да проявяваше смелост, но никога не прекрачваше границата на здравия разум.

— Кой казва това? Дау Черния? Ако има някой в Севера, чиито клетви да струват по-малко от моите, това е копелето Дау. — Тръпката не го удостои с отговор, но Калдер не беше човек, който лесно се отказва. Добрият заговор иска работа. — Да знаеш, от Дау никога няма да получиш повече от онова, което успееш сам да изтръгнеш от ръцете му. Всъщност колкото по-верен си му, толкова по-малка ще е наградата ти. Сам ще се убедиш. Месото не достига, а около него гладни кучета колкото искаш.

Здравото око на Тръпката се присви едва доловимо.

— Аз не съм куче.

За повечето мъже в Севера подобен отговор би бил достатъчен да изгубят дар слово, но за Калдер той бе просто пукнатина в каменния блок, където да забие длетото и да продължи да дълбае.

— Аз знам това — прошепна той, тихо и настоятелно, точно както Сеф допреди малко шептеше на него. — Повечето хора не виждат нищо отвъд страха си от теб, но не и аз. Аз знам какъв си. Страховит войн, естествено, но и мислител. Човек с амбиции. Човек с гордост. И защо не? — Калдер спря и се приближи заговорнически до Тръпката, надвивайки всички инстинкти за самосъхранение, когато отвратителният белег се извърна към лицето му. — Ако аз имах човек като теб до себе си, щях да го използвам много по-добре, отколкото Дау. В това можеш да си сигурен.

Тръпката вдигна ръка. На кутрето му блестеше кървавочервен рубин. Изпъна два пръста и подкани с жест Калдер, който вече нямаше друг избор, освен да се приближи още по-близо. Смущаващо близо. Дотолкова, че усети дъха на Тръпката по лицето си. Дотолкова, че да го целуне, ако реши. Дотолкова, че вече виждаше единствено отражението на неубедително нахилената си физиономия в металното око.

— Дау те вика.