Джо Абъркромби
Герои (38)

Сърцата и умовете

— Колко още ще стоим тук, ефрейтор?

— Колкото по-малко успеем, без да станем за срам, Жълтен.

— И колко е това?

— Като за начало, докато се стъмни достатъчно, че да не виждам гротескната ти физиономия.

— И ще патрулираме, нали?

— Не, Жълтен, ще повървим малко, после ще поседнем.

— Къде ще намерим място да поседнем, всичко е подгизнало като…

— Шшш — Тъни махна с ръка на Жълтен да се сниши до него. От другата страна на могилата, сред дърветата имаше хора. Трима, двама от които в съюзнически униформи. — Ха.

Единият беше Хеджес. Нямаше званието, беше обикновен кавалерист, но изпълняваше длъжността на ефрейтор. Начумерен, кривоглед плъх, който служеше в Първи от три години и се имаше за голям тарикат, но всъщност си беше най-обикновен кретен. От типа лоши войници, заради които на свестните лоши войници като Тъни им излизаше лошо име. Дългурестия му съучастник Тъни не познаваше. Сигурно беше новобранец. Неговият Жълтен, помисли си Тъни и потрепери от отвращение само при мисълта що за тип ще да е.

Двамата бяха извадили саби и ги държаха насочени към един северняк, който според Тъни нямаше дори вид на боец. Беше облечен в дълго прокъсано палто, с препасан отгоре му колан. Носеше лък на гърба си, имаше и колчан с няколко стрели, но нищо повече като оръжие. Най-вероятно беше ловец или просто селянин, излязъл да заложи няколко капана за дивеч. Гледаше войниците с нещо средно между изумление и страх. В едната си ръка Хеджес държеше някаква кожа с дълъг животински косъм. Не се искаше много да се досетиш какво ставаше.

— Хей, кавалерист Хеджес!

Тъни се изправи с широка усмивка на лице и тръгна небрежно покрай брега на потока. Едната му ръка се поклащаше на дръжката на сабята — да е ясно на всички, че е на колана му.

Хеджес го изгледа гузно.

— Не се бъркай, Тъни. Ние го хванахме, наш е.

— Ваш? И къде в устава пише, че над военнопленника може да издевателства онзи, който го е пленил?

— Теб пък откога те интересува уставът? И какво правиш тук, ако смея да попитам?

— Ами оказва се, че старши сержант Форест изпрати мен и кавалерист Жълтен на патрул. Да се уверим, че никой от хората ни не се мотае пред челните ни постове и не върши пакости. И какво откривам аз, теб, пред челните ни постове, да обираш този цивилен. На това аз му казвам пакост. Ти как мислиш, кавалерист Жълтен, това пакост ли е?

— Ами, ъ…

Тъни не дочака отговор.

— Знаеш какво каза генерал Яленхорм. Тук сме, наред с всичко останало, да спечелим сърцата и умовете на местните. Не мога да те оставя да грабиш от местните, Хеджес. Просто не мога да го допусна. Противоречи на цялостния ни подход в тази военна кампания.

— Генерал Мамка-му-Яленхорм? — изсумтя Хеджес. — Сърца и умове? И го казваш ти? Не ме разсмивай!

— Разсмивам ли те? — погледна го сърдито Тъни. — Разсмивам те, значи? Кавалерист Жълтен, вдигни заредения си арбалет и го насочи към кавалерист Хеджес.

— Какво? — зяпна го стреснат Жълтен.

— Какво? — изръмжа Хеджес.

— Чу ме, Жълтен — подкани го с жест Тъни. — Насочи арбалета!

Жълтен вдигна оръжието и върхът на стрелата се запоклаща неуверено на височината на корема на Хеджес.

— Така ли?

— А как иначе? Кавалерист Хеджес, продължавам ли да те разсмивам? Ще броя до три. Ако, когато стигна до три, не си върнал кожата на този човек, ще заповядам на кавалерист Жълтен да стреля. И кой знае, само на пет крачки от теб е, може дори да те улучи.

— Слушай сега…

— Едно.

— Чуй ме!

— Две.

— Добре! Добре. — Хеджес хвърли гневно кожата в лицето на северняка и тръгна ядосан през дърветата. — Мамка му, ще си платиш за това, Тъни, имай ми доверие!

Тъни се обърна и все още с широка усмивка на лице, тръгна право към него. Хеджес тъкмо отваряше уста за поредна забележка по негов адрес, когато Тъни го фрасна отстрани в главата с манерката си, която, пълна, тежеше прилично. Всичко стана толкова бързо, че Хеджес дори не направи опит да избегне удара, просто се строполи по лице в калта.

— Мамка му, ще си платиш за това, ефрейтор Тъни — изсъска Тъни и подчерта званието си с мощен ритник в чатала на Хеджес. Пресегна се, свали чисто новата манерка от колана му и на нейно място окачи своята, огъната сериозно от сблъсъка с главата му. — Ето ти нещо за спомен от мен. — Той погледна към дългурестия съучастник на Хеджес, който през това време беше изцяло зает с това, да зяпа с широко отворена уста. — Ти да имаш да добавиш нещо, бастун?

— Аз… аз…

— Аз? Това пък що за коментар е? Застреляй го, Жълтен.

— Какво? — изписка ужасено Жълтен.

— Какво? — изписка и високият кавалерист.

— Шегувам се бе, глупаци такива! Майко мила, само аз ли останах с мозък в главата? Довлечи това лайно Хеджес обратно зад челния пост и ако отново ви хвана наоколо, лично ще ви застрелям. — Кавалеристът помогна на скимтящия от болка и с окървавена глава Хеджес да се изправи и двамата се изнизаха между дърветата. Тъни изчака да се скрият от погледа му, обърна се към северняка и протегна ръка. — Кожата, ако обичаш.

Трябваше да му се признае на човека, въпреки че не разбираше и дума от езика, схвана напълно какво се искаше от него. Лицето му посърна и той стовари кожата в протегнатата длан на Тъни. Не беше кой знае какво, като я огледа отблизо — зле изсушена и миришеше на вкиснато.

— Какво друго имаш?

Тъни приближи мъжа и без да сваля ръка от дръжката на сабята за всеки случай, затупа с другата по дрехите му.

— Обираме ли го? — попита Жълтен.

Сега арбалетът му сочеше северняка, а това беше доста по-близо до самия него, отколкото на Тъни му се искаше.

— Проблем ли е? Не ми ли каза, че си осъден като крадец?

— Казах, че не съм го направил.

— Точно каквото би казал един крадец! Това не е обир, Жълтен, това е война.

Севернякът имаше няколко парчета сушено месо, които Тъни прибра. Имаше и огниво и прахан — тях изхвърли на земята. Пари нямаше, но това не беше голяма изненада. Носенето на пари май не беше много на почит по тези земи.

— Има нож! — изписка Жълтен и размаха арбалета.

— Просто нож за дране, глупако! — Тъни го взе и го пъхна в колана си. — Ще го нацапаме със заешка кръв и ще кажем, че е принадлежал на именит войн, загинал в битка, и можеш да се обзаложиш, че някой идиот в Адуа ще плати добри пари за него.

Взе лъка и стрелите на северняка. Само това му трябваше, онзи да си изкара яда, като им пусне някоя стрела в гърбовете, докато си тръгват. Гледаше доста злобно тоя тип, но, предположи Тъни, той самият сигурно щеше да гледа така, ако го бяха обрали. Два пъти. Замисли се дали да не му прибере и палтото, но се отказа. Беше просто дрипа, освен това подозираше, че някога може да е било съюзнически шинел. А такива Тъни имаше предостатъчно, беше ги отмъкнал от склада на старшината още в Остенхорм и оттогава не можеше да ги пласира.

— Това е всичко — изръмжа той и отстъпи назад от северняка. — Дори не си струваше усилието.

— Какво ще правим сега? — Големият арбалет се поклащаше несигурно в ръцете на Жълтен. — Да го застрелям ли?

— Ах, ти кръвожадно копеленце! И за какво ти е да го правиш?

— Ами… няма ли да каже на останалите от другата страна на потока, че сме тук?

— Ние сме, има-няма, четиристотин души и висим в това тресавище от повече от ден. Мислиш ли, че Хеджес е единственият, тръгнал да се мотае наоколо? Те вече знаят, че сме тук, Жълтен, можеш да се обзаложиш, че знаят.

— Значи… просто го пускаме да си върви?

— Искаш ли да си го задържиш като домашен любимец?

— Не.

— Искаш ли да го убиеш?

— Не.

— Ами тогава?

Тримата останаха за момент един срещу друг. Накрая Жълтен свали арбалета и махна с ръка на мъжа.

— Разкарай се.

— Айде чупката — кимна към дърветата Тъни.

Първоначално севернякът не помръдна. Изгледа начумерено Тъни, после Жълтен, след което тръгна през гората, като си мърмореше сърдито под носа.

— Сърца и умове — промърмори Жълтен.

— Именно — отвърна Тъни, докато прибираше ножа на северняка под куртката си.